Джоузеф Файндър
Белязаният (47)

44.

Има нещо особено в радостта — и ужаса — да разбереш, че създаваш човешки живот, и това нещо е много възбуждащо. Тази нощ двамата с Моли определено се чувствахме влюбени. Въпреки че Лаура беше бременна с детето ни, аз не го знаех, докато беше жива. Що се отнася до Моли… е, тя от години беше толкова против забременяването, че напълно очаквах да е недоволна и дори да заговори нещо ужасно като например, че ще махне детето.

Но не. Тя беше възбудена и изпълнена с радост. Дали това нямаше нещо общо със скорошната загуба на баща й? Вероятно, но кой ли действително знае как действа подсъзнанието ни?

Тя започна да ме съблича още преди да затворим вратата на апартамента. Прокара ръце по гърдите ми, под колана ми до таза ми, след което ги плъзна отпред, като продължаваше да ме целува настървено. Откликнах й с не по-малка страст, разкопчах нетърпеливо копчетата на блузката й (няколко се изтърколиха на пода) и погалих гърдите й — зърната им бяха щръкнали възбудени. След това, понеже ръцете ми бяха изгорени и бинтовани, реших да използвам езика си. Тя потрепери. Бутнах я върху широкото легло и я притиснах. Но тя не ми позволи да я обладая толкова лесно. Съпротивляваше се и двамата се боричкахме с агресивност, каквато досега никога не бяхме проявявали, но която ми се стори страшно възбуждаща. Още преди да проникна в нея, тя вече стенеше от удоволствие — едно толкова предвкусвано удоволствие.

А „след това“, както казват, лежахме, наслаждавайки се на изпотените си, лепкави и ухаещи на секс тела, на топлото им излъчване, галехме се и си говорихме тихо.

— Кога е станало? — я попитах аз.

Спомних си кога се любихме за последен път — веднага след като бях придобил телепатичната си дарба. И двамата бяхме толкова възбудени, че тя забрави да си постави диафрагмата. Но това беше твърде скоро.

— Миналия месец — отвърна тя. — Не съм си и помислила, че ще се случи.

— Забравила си?

— Отчасти.

Усмихнах се на увъртането й, което ни най-малко не ме ядосваше.

— Виждаш ли — казах аз, — хората на нашата възраст се опитват и опитват да заченат, купуват разни медикаменти за овулация, четат книги и какво ли не. А пък ти просто забравяш веднъж да си сложиш диафрагмата и то става „случайно“.

Тя кимна и се усмихна загадъчно.

— Не съвсем случайно.

— Чудя се.

— Защо не сме го обсъдили предварително ли?

— Може би — казах аз. — Но няма значение.

Замълчахме отново, после тя попита:

— Как са изгарянията ти?

— Всичко е наред — казах аз. — Естествени ендорфини и страхотни успокоителни.

Тя се поколеба, сякаш напрягаше целия си кураж да ме попита нещо важно. Не можах да се въздържа да не „чуя“ „Ужасно е“. И после тя каза:

— Ти си се променил, нали?

— Какво означава това?

— Знаеш. Станал си отново онзи, който ми се беше заклел, че няма да бъдеш отново.

— Всичко е наред, Мол. Наистина нямах никакъв избор.

Тя ми отвърна бавно, с тъжен глас:

— Да, наистина нямаше. Но вече си различен… чувствам го. Усещам го. Не е нужно да съм телепат, за да го разбера… е, сякаш всички тези години в Бостън просто са изчезнали. Ти отново си нагазил в дълбокото. А това не ми харесва. Плаши ме.

— Мен също.

— Снощи ти говореше.

— Насън?

— Не, по телефона. С кого говори?

— С един познат репортер, Майлс Престън. Запознахме се в Германия, преди, когато работех за Управлението.

— И го попита нещо за рухването на германския фондов пазар.

— Аз пък мислех, че спиш.

— Мислиш ли, че това има нещо общо със смъртта на баща ми?

— Не знам. Би могло.

— Аз открих нещо.

— Какво?

— Мисля, че вече разбирам защо татко ми е оставил онова пълномощно.

— За какво говориш?

— За завещание. Приписването на къщата, прехвърлянето на акции и онзи странен финансов „инструмент“, както го нарекоха адвокатите, с който ми прехвърля всички права над негови собствености и сметки, както в чужбина, така и в страната.

— Да. И какво?

— Е, това би било безсмислено по отношение на сметките му в страната, които и без това автоматично се прехвърлят на мое име. Що се отнася до чуждестранни сметки, където банковите закони са най-различни, едно такова пълномощно може да се окаже доста полезно.

— Особено за сметка в швейцарска банка.

— Точно така. — Тя стана от леглото и отиде до гардероба. Отвори една от пътните ни чанти, измъкна някакъв плик и обяви: — Финансовият инструмент.

После порови малко по-дълго и измъкна книгата, която по някаква причина баща й беше оставил за мен — първото издание на мемоарите на Алън Дълес.

— За какво си взела и нея, по дяволите? — попитах.

Тя не ми отговори. Върна се при мен, седна и сложи книгата и плика върху омачканите чаршафи.

След което отвори книгата. Сивкавата подвързия беше почти недокосвана, а гърбът на книгата изпука, когато тя я разтвори по средата. Сигурно досега беше отваряна само няколко пъти. А може би само един път, когато легендарният господин Дълес бе извадил писалката си „Уотърман“, за да напише на титулната страница „На Хал, с възхита. Алън“.

— Това бе единственото нещо, което татко остави за теб — каза тя. — И аз дълго се чудех защо.

— Аз също.

— Той те обичаше. И въпреки че винаги е бил сдържан, татко никога не е бил стиснат. И аз се чудех защо ти е оставил само тази книга. Познавах го много добре… той беше играч. Затова, когато ми разрешиха да си приготвя нещата за път, взех всички документи, които беше оставил, и реших да взема и книгата и да разгледам внимателно дали вътре няма някакви маркировки… Той често правеше това за мен, когато бях малка, отбелязваше разни места по книгите, за да е сигурен, че ще обърна внимание на някой важен пасаж. И го намерих.

— Хмм?

Погледнах страницата, която ми сочеше. Страница 73-та. На нея ставаше дума за кодове, шифри и криптоанализ и в текста беше подчертана фразата „Розов код“. До нея, изписано бледо с молив, се четеше „L2576HJ“.

— Това е татковото седем — обясни Моли. — И определено неговата двойка. И неговото J.

Веднага съобразих. „Розов код“ всъщност означаваше Ониксовият код. Дълес определено не бе искал да публикува истинското име. Ониксовият код е легендарна кодова книга от времето на Първата световна война, която Управлението беше наследило от Дипломатическата служба на САЩ. На моменти все още я използваха, макар и рядко, понеже системата отдавна бе дешифрирана. „L2576HJ“ представляваше кодирана фраза.

Хал Синклер беше оставил на Моли законни средства за достъп до шифрованата сметка.

Беше ми оставил номера на сметката. Стига да го дешифрирам.

— Още нещо — каза тя. — На предната страница.

На 72-ра страница горе имаше поредица от цифри 79648, които Дълес беше дал като пример за обикновения читател как действат кодовете. Беше леко подчертана с молив и до нея Синклер беше изписал с молив „R2“.

R2 беше друга система за кодиране с по-късен произход, която аз не бях използвал никога. Реших, че 79648 е друг код, който трябва да се преведе в друга поредица от цифри (или букви), като се приложи системата R2.

Необходима ми беше кодова информация от ЦРУ, но не можех да рискувам да разкрия местоположението си. Затова се обадих на един приятел от Управлението от времето, когато действах в Париж — той преди няколко години се беше пенсионирал и сега преподаваше политология в Ери, Пенсилвания. Бях му спасил задника два пъти — веднъж по време на среднощна засада, която се бе провалила, и втори път с бюрокрацията в ЦРУ, оневинявайки го в последвалото разследване.

Той ми дължеше много и без колебание се съгласи да се обади на някакъв свой доверен приятел, все още работещ в Управлението, да му направи услуга, като прелисти набързо криптографските архиви два етажа по-долу. Тъй като всяка кодова книга след седемдесет и пет години не представлява интерес за националната сигурност, неговият приятел нямаше нищо против. След това моят позвъни на уличния телефон пред хотела и ми продиктува каквото ми трябваше.

Най-после разполагах с номера на сметката.

Вторият код обаче се оказа костелив орех. Книгата не можеше да се намери в криптоархивите (Криптата, както ги наричаха), тъй като все още беше в употреба.

— Ще направя всичко възможно — каза приятелят ми в Ери.

— Ще ти се обадя — отвърнах аз.

Двамата с Моли седяхме и мълчахме. Хвърлих поглед на мемоарите на Дълес. Главата „Кодове и шифри“ започваше с мото, известната фраза на Хенри Стимсън, държавен секретар на САЩ през 1929 г.: „Джентълмените не четат чужди писма.“

Грешеше, разбира се, и Дълес се беше постарал да го докаже. Всеки в шпионския бизнес чете писмата на всички, както и всичко друго, до което може да се добере. От друга страна, шпионите не са джентълмени.

И си помислих какво ли би заявил Хенри Стимсън по въпроса дали джентълмените четат чужди умове.

След час се обадих в Ери. Моят познат вдигна слушалката още на първото позвъняване. Гласът му този път звучеше по-различно, малко напрегнато.

— Не можах да го намеря — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

Дали някой се беше докопал до него?

— Деактивирана е.

— А?

— Деактивирана. Всички копия са иззети от обръщение.

— И откога?

— От вчера. Бен, за какво става дума?

— Извинявай — отвърнах аз. Нещо ме стегна в гърдите. Това бе работа на Мъдреците. — Трябва да бързам. Благодаря ти.

И затворих.

 

 

На следващата заран тръгнахме по Банхофщрасе, докато не намерихме номера. Повечето банки се помещаваха на горните етажи, над луксозните магазини долу.

Въпреки надутото си име, Цюрихска банка се оказа малка, фамилна и много дискретна. Входът й беше прикътан на една пресечка, до някаква малка сладкарничка. На малката месингова табела пишеше само „В. Z. et Cie“. Ако трябва да питаш, значи не е твоя работа да знаеш.

Тъкмо преди да завием, усетих някакво движение зад нас. Бързо се извърнах и видях, че е някакъв случаен минувач. Висок, слаб, с тъмносив костюм — несъмнено някакъв банков служител или магазинер, който отиваше на работа. Успокоих се, прегърнах Моли и влязохме в уличката.

Но нещо отново ме стресна, обърнах се и забелязах, че „магазинерът“ е изчезнал.

Беше лицето. Бледо, изключително бледо, с големи жълтеникави кръгове под очите, бледи тънки устни и тънка русолява коса, сресана назад.

Беше ми се сторил поразително познат.

И за миг си спомних дъждовната вечер по време на престрелката в Бостън, високия длъгнест минувач…

Беше той. Реакцията ми този път се беше оказала отчайващо бавна, но вече бях съвсем сигурен. Той беше. Човекът от Бостън. Сега беше тук, в Цюрих.

— Какво има? — попита Моли.

— Нищо — казах. — Хайде да вървим. Чака ни работа.