Джоузеф Файндър
Белязаният (35)

32.

Затичах се по Виа дел Труло. Сърцето ми биеше лудо. Намерих взетата под наем кола, след няколко опита успях да я отключа и се сринах на предната седалка.

Сигурно разбирате — изведнъж се бях озовал запокитен обратно в кошмарните дни, преживени в Париж. В мозъка ми проблясваха настоятелно, почти калейдоскопично картини: стълбище, кръв, любимата ми Лаура…

Колкото и тайнствена и опасна да е работата на разузнавача, тя обикновено не включва убийството и насилието. До голяма степен те са изключение, а не правило, и въпреки че ни обучаваха да сме подготвени за евентуалните кръвопролития в хода на Студената война, подобни неща се случват рядко.

Повечето агенти на тайните служби всъщност много рядко се натъкват на насилие по време на кариерата си — да, има твърде много стрес и тревога, но много малко пряко насилие. И когато се натъкнат на клане, обичайната им реакция е като при всички други хора: изпитват отвращение и им прилошава. Надделява инстинктът „Бий се или бягай“. Повечето оперативни агенти, на които им се случи да се изправят пред кръвопролития по време на работата си, изгарят рано и се оттеглят.

Но с мен ставаше нещо друго. Видът на кръв и насилие умъртвяваше човешкото, събуждаше нещо потиснато дълбоко в мен. И изключваше нещо: съществения за човешкото същество ужас пред насилието. Вместо това подобна картина предизвикваше в мен гняв, съсредоточаваше ме и ме правеше невероятно спокоен. Сякаш някой инжектираше във вените ми силна доза успокоително.

Докато се мъчех да осмисля случилото се, методично прегледах в ума си цял списък възможности. Кой друг можеше да знае, че трябва да се срещна с Ван Ейвър? Кой е казал на Ван Ейвър? Тоест кой му е предал и след това е наредил да го убият? И защо?

Предпочитах да вярвам, че Ван Ейвър е убит от същата личност или личности, които ме следяха от пристигането ми в Рим. Което пораждаше логичния въпрос защо не бяха ликвидирали мен. Очевидно човекът, който беше убил Ван Ейвър, ме беше изпреварил малко, така че изглеждаше неправдоподобно той да е бил убит от някой, който ме е преследвал до тази среща (във всеки случай бях взел предпазни мерки да се отърва от възможни преследвачи от кабинета на Паскуалучи).

Всичко това ме насочваше към извода, че този, който е убил Ван Ейвър, е някой или някаква група вътре в ЦРУ. Някой, който е знаел, че той ще се срещне с мен, някой, който е засякъл възможната връзка между Тоби Томпсън във Вашингтон и Ван Ейвър в Рим.

И все пак, колкото повече мислех, толкова повече стигах до извода, че преките изпълнители може изобщо да не са от средите на ЦРУ… спокойно можеше да са бивши сътрудници на ЩАЗИ.

Така че този ход на разсъждения изобщо не ми помагаше.

Тогава да помислим за мотива? Не беше възможно да се допусне, че са целели да ликвидират мен. Двамата с Ван Ейвър изобщо не си приличахме. Никой не би могъл да допусне подобна грешка. И вероятно имаха други възможности да се докопат до мен, ако това беше тяхната цел.

Изключено беше и Ван Ейвър да е разполагал с някаква особена информация, която някой не е искал аз да получа. Неговата задача, както ми беше обяснил Тоби, беше да ме придружи до Тоскана, след като разбера къде се намира Орлов, и да…

Да ми помогне да проникна и да се срещна с Орлов. Не ми беше известен протоколът. Не знаех по какъв начин бих могъл да се добера до един пенсиониран шеф на КГБ. Със сигурност не можех просто да почукам на вратата му.

Можеше ли да е това? Възможно ли беше убийството на Ван Ейвър просто да целеше да ми се попречи да се добера до Орлов? Да ме обезкуражат, да ме отчаят, да направят задачата ми колкото се може по-трудна? Да ми попречат да разбера нещо за Мъдреците?

Изведнъж се изправих.

Разсъжденията ми бяха погрешни. Аз се бях забавил за срещата с човека от ЦРУ. Съзнателно, тактически. Но така или иначе, бях закъснял.

Като повечето полеви агенти, Ван Ейвър вероятно беше дошъл на срещата изрядно точно. Който и да го беше изненадал там, в мрака, с нож в ръка…

… е очаквал да се срещне с някого.

С мен.

Независимо дали са знаели с кого точно ще се срещне Ван Ейвър… те са знаели, че ще се срещне с някого.

Ако се бях озовал на срещата навреме, дали щях да лежа сгърчен на предната седалка до него, с прерязано гърло?

Облегнах глава на възглавницата на седалката и поех дълбоко дъх.

Възможно ли беше? Да, разбира се.

Всичко беше възможно.

Когато напуснах хотел „Хаслер“ и натоварих вещите си в багажника на ланчата, вече минаваше полунощ. Автострадата А-1 беше почти пуста, като изключим профучаващите камиони.

От рецепцията на „Хаслер“ се бях снабдил с много добра карта на Тоскана, карта на „Турингклуб Италиано“, която изглеждаше едновременно разбираема и точна. Не беше проблем да я запаметя. На нея бях намерил и едно градче на име Волте-Бассе, недалече от Сиена, на три часа път на север.

Трябваше ми известно време да се приспособя към навиците на италианските шофьори, които всъщност не са безскрупулни — сравнени с шофьорите в Бостън, всички други по света са доста питомни, но просто елегантно агресивни. След известно съсредоточаване кехлибарено оцветеният път започна да ме успокоява, помагаше ми да мисля по-ясно.

Така че следях пътя и мислех. Карах в лявото платно със скорост около 120 км в час. На два пъти спрях встрани от шосето и изчаках с изключени фарове, за да се убедя, че никой не ме следи. Елементарен похват, но върши работа. Изглежда, никой не ме следеше, но все пак не можех да съм сигурен.

Една кола се приближи отзад, светна с фаровете и стомахът ми се сви. После почти се изравни с мен. Отпуснах газта и завъртях волана.

Другата кола искаше да ме задмине, това беше всичко.

Нервите ми се бяха изопнали. „Просто така задминават в Италия — казах си. — Започваш да губиш контрол. Стегни се.“

Усетих, че си говоря сам. „Успокой се, Бен. Всичко е наред. Ще се справиш.“

Работата беше в това, че придобивайки този… талант… се бях превърнал в рядко животно. Не знаех колко дълго ще се запази, но той вече бе променил живота ми изцяло и вече на няколко пъти за малко да ме убият. И най-обезпокояващото беше, че талантът и всичко, свързано с него, ме беше превърнал отново в онова, което не исках да ставам пак, в безскрупулния, неустрашим автомат, в който навремето ме беше превърнала работата ми в ЦРУ.

Дарбата, която бях придобия, вече бях сигурен в това, беше нещо ужасно. Не фантастично и не чудесно, а наистина ужасно. Човек не би трябвало да може да прониква през защитните стени, с които е обграден всеки индивид.

И сега бях захвърлен в нещо, което ме беше отделило от жена ми, отново ме беше превърнало в ледения човек и заплашваше да убие самия мен.

Кои бяха лошите? Някаква фракция вътре в ЦРУ?

Несъмнено щях скоро да разбера. Във Волте-Бассе, Тоскана.

Бях установил, че е съвсем малко селище, съвсем бледа точица на картата. Няколко стари посивели каменни постройки, скупчени от двете страни на тесен път, който водеше право към Сиена. Имаше бар, малка бакалница, месарница и почти нищо друго.

В три и половина градчето беше съвсем притихнало, потънало в безмълвие и мрак. Картата, която бях запаметил, колкото и да беше подробна, не показваше нищо с името „Кастелбланко“, а и нямаше никой, когото да попитам в този час на утрото, по-точно на нощта.

Бях изтощен, ужасно се нуждаех от малко почивка, но край самия път щях да се окажа опасно изложен на риск. Инстинктът ми подсказа, че е добре да спра някъде на по-скрито. Поех по шосето през модерното градче Роша и после нагоре по гористите хълмове встрани от него. Веднага след прорязания в скалата завой зърнах отклонение към частен имот, огромен участък тосканска гора със замък, издигащ се сред дърветата. Пътят беше тесен и тъмен, измамно покрит с чакъл и едри камъни. Ланчата подскачаше и стържеше по тясното платно. Скоро забелязах група дървета и спрях колата сред тях, за да остана по възможност невидим, поне докато мракът не се вдигне.

Изключих двигателя, извадих от багажника едно от одеялата, които безсрамно бях откраднал от „Хаслер“, и се завих. Спуснах предната седалка докрай и се заслушах в пукането на изстиващия мотор. Бях много самотен. Заспах.