Саймън Кърник
Без пощада (56)

57.

Детектив Бен Съливан слезе от колата, огледа притеснено безлюдната нощна улица и бързо изкачи стъпалата. Отвори входната врата, влезе и изчака автоматичната ключалка да щракне зад гърба му. Беше загазил. И то много. Знаеше, че след смъртта на Каплън със сигурност ще започнат да търсят и него; може би дори бяха разбрали, че той е убил Ванеса Блейк. Доказателствата срещу него бяха косвени, но въпреки това искаше да помисли малко, преди да се изправи на разпит, а това означаваше да напусне страната за известно време.

Част от него знаеше, че това е глупав ход, очевидна декларация за гузна съвест, но в момента наистина не беше готов за разпит. Вчера следобед бе убил за първи път — беше намушкал една жена за пари. Обещаха му двайсет хиляди в брой, като десетте ги получи авансово. Това бяха много пари. Но нямаше да получи останалите десет, защото се оказа, че е объркал жертвата. Пратиха го в университета да намери някаква си Кати Мерън, която имала ключ за някакъв сейф. Задачата му беше да открие тази жена, да вземе ключа, да разбере къде е сейфът и да я убие. А ако ключът не беше у нея, трябваше да разбере у кого е, след което да се отърве от нея. Дадоха му и ръкавици — на мъжа й, — с които да го натопи.

Но всичко се обърка, когато Ванеса Блейк го изненада и в последвалата борба той я уби със собствения й кухненски нож.

А сега го гризеше съвестта. Щеше му се въобще да не се беше забърквал в това. Обвиняваше бившия си колега Рори Каплън, задето го придума да изкара малко странични пари, и гаджето си Джанет, задето обичаше лукса и разкоша. Ако не бяха нейните скъпи дрешки, луксозни мебели и екзотични екскурзии, той все някак щеше да се справи. Всъщност Бен Съливан обвиняваше всеки друг, освен себе си. Това беше присъщо за него и бе една от причините колегите му да не го харесват.

Светна в коридора и тръгна към апартамента на Джанет. Не живееха заедно, защото Съливан държеше да е независим, но той плащаше наема на жилището й още откакто я уволниха от хотела преди месеци. „Тъпа крава“ — помисли си с раздразнение. Какъв идиот трябва да си, за да не се справиш с работата на рецепционист? Не беше кой знае какво. Просто вдигаш телефона, какво толкова? А апартаментът хич не беше евтин. Седемстотин и петдесет на месец, макар и само с една спалня, и то в сравнително евтин район на Хендън. Животът в Лондон беше адски скъп. Нищо чудно, че му се налагаше да заработва допълнително.

Джанет беше излязла с приятели тази вечер и това го устройваше идеално. Десетте хиляди бяха в една торба върху гардероба, скрита под няколко одеяла, заедно с още четири хиляди, които беше изкарал, като бе изпълнявал различни поръчки за неофициалните си работодатели. Парите бяха повече от достатъчно, за да замине за някое топло място, където на спокойствие да реши какво да прави по-нататък. Но на мацката щеше да й се стъжни, когато дойдеше време за наема. Той беше до тук, повече нямаше да й плаща жилището. Да се оправя сама. Да си размърда задника и да си намери работа. „Това ще ти е вместо «сбогом», скъпа“ — помисли си.

Но щом влезе в апартамента и запали лампите, веднага разбра, че нещо не е наред. Върху килима в дневната беше постлан черен найлон. Вътрешната страна на вратата и стената също бяха защитени с найлон. Дори диванът в средата на стаята беше заметнат с найлон. Зад дивана стоеше някакъв мъж и го гледаше. Когато очите им се срещнаха, мъжът извади пистолет със заглушител и го насочи към Съливан. Бяха само на два метра и половина един от друг.

— Теб ли пратиха? — попита Съливан. Веднага позна мъжа, макар сега косата му да беше с друг цвят и да носеше очила с дебели рамки.

— Винаги пращат мен — отвърна убиецът и го простреля малко над коляното.

Съливан залитна към вратата и стисна ранения си крак. После се свлече на пода и стисна зъби от болка.

— Имаш нещо, което ми трябва — каза убиецът спокойно. — Всъщност две неща. Касета и лаптоп. Къде са?

— Не знам за какво говориш — изпъшка Съливан.

— Напротив, знаеш.

И го простреля и в другия крак. Съливан простена от болка.

— В колата са. Тъкмо щях да ви ги донеса.

— Не се и съмнявам — отвърна убиецът и отново стреля, този път в челото му.

Кръвта обля черния найлон на вратата.

Мъжът, когото Том Мерън познаваше само като Даниълс, разви заглушителя и заедно с пистолета го пусна в джоба на сакото си. Знаеше колко са ценни касетата и лаптопът, които Съливан беше взел от сейфа на Кингс Крос. В тях имаше уличаваща информация за шефа му, мултимилионера Пол Уайз. Ето защо от самото начало искаше да ги вземе той. Дори рискува живота си, за да се добере до тях. Те щяха да му осигурят най-голямата печалба през живота му.

Нещата за малко да се провалят във вилата на Мерън, когато се появиха Ленч и хората му. Якият изверг беше достоен противник и за малко да го уцели с онзи куршум на алеята. Но сега той, Мантани и останалите хора на шефа му бяха мъртви, което означаваше, че Пол Уайз е уязвим.

И готов да плати за свободата си.

Даниълс уви трупа на Съливан в найлона, завърза го от двата края и с известни усилия го пренесе до собствената му кола, след което го хвърли в багажника. Негов човек в Есекс се отърваваше от телата, без да задава въпроси, а сега щеше да разкара и колата. Даниълс вече му се беше обадил да чака доставката.

Лаптопът и касетата бяха под предната седалка до шофьора. Той запали двигателя, пусна касетата в касетофона на колата и потегли. След пет минути вече беше убеден, че разполага с всичко необходимо. Отби от пътя и набра един номер на мобилния си телефон.

Ако Пол Уайз си мислеше, че проблемите му са решени, чакаше го голяма изненада.

Проблемите му тепърва започваха.