Саймън Кърник
Без пощада (1)

1.

Чух телефона само защото задната врата беше отворена — бях на двора и разтървавах двете си деца, които се караха за една играчка и положението заплашваше да излезе извън контрол. Докато съм жив, ще се питам какво ли щеше да стане, ако вратата беше затворена или пък от виковете на децата не бях чул телефона.

Беше малко след три следобед една облачна събота в края на май. След минути целият ми свят щеше да рухне.

Втурнах се в къщата, по-точно в дневната. Мачът по телевизията тъкмо започваше. Вдигнах слушалката на четвъртото позвъняване. Питах се дали не ме търси пак онзи кретен шефът ми, за да обсъдим нещо дребно по някой от проектите. Той имаше навика да се обажда през почивните дни по работа, най-често когато даваха мач по телевизията. Така подхранваше чувството си за власт.

Погледнах си часовника. Три и една.

— Ало?

— Том, Джак се обажда — каза задъхан глас.

— Кой Джак? — попитах объркано.

— Джак… Джак Кели.

И това ако не беше глас от миналото. Джак Кели беше най-добрият ми приятел в училище. И ни кумува преди девет години. Но не бях говорил с него от почти четири години. Нещо не беше наред. Гласът му пресекваше.

— Какво е станало, Джак?

— Трябва да ми помогнеш.

Изглежда, тичаше или вървеше много бързо. Имаше и страничен шум, но не можех да определя точно какъв. Но определено Джак беше навън.

— Какво?!

— Помогни ми, помог… — Изведнъж гласът му секна. — О, не, господи! Идват!

— Кой идва!

— О, господи! — извика той толкова силно, че отдалечих слушалката от ухото си.

На екрана публиката ревеше в подкрепа на един играч, който заплашително се беше устремил към вратата.

— Джак, какво става? Къде си?

Чувах тежкото му дишане. Явно тичаше.

— Какво става? Кажи ми!

И тогава Джак извика ужасено и ми се стори, че чух шум от борба.

— Моля ви! Не! — изпищя той.

Боричкането продължи няколко секунди и сякаш се отдалечаваше от телефона. После отново чух гласа му, но вече не говореше на мен. Думите му бяха отправени към някой друг. Гласът му беше слаб, но го чух ясно.

Каза шест думи. Шест прости думи, от които сърцето ми се сви и светът около мен сякаш започна да се срива.

Моят адрес.

После нададе кратък отчаян писък и някой го извлече настрани от телефона. Чух хриптене и дори аз, който цял живот съм живял далеч от смъртта, разбрах, че приятелят ми умира.

После всичко утихна.

Странната тишина трая няколко секунди. Стоях замръзнал и зяпнал, не знаех какво да кажа или да направя. После чух как някой затвори телефона.

Началото на адреса ми. Мястото, където вече девет години живеех нормален живот с двете си деца и съпругата си. Мястото, където се чувствах в безопасност.

За миг си помислих, че може да е някоя дебелашка шега, за да видят как ще реагирам. Но истината е, че не бях говорил с Джак Кели цели четири години, а последния път го бях срещнал случайно на улицата и поговорихме пет минути, докато децата (Макс беше още бебе) викаха и се въртяха в двойната си количка. Не бях разговарял с него, както подобава — като приятели, по мъжки — от пет, шест, може би дори седем години. Пътищата ни отдавна се бяха разделили.

Не, не ставаше въпрос за шега. Не можеш съзнателно да вкараш толкова страх в гласа си. Страхът идва инстинктивно, отвътре. А неговият определено беше такъв. Джак беше ужасен, и то съвсем основателно. Чух го как издъхва. А сетните му думи бяха началото на адреса ми.

Кой искаше да знае къде живея? И защо?

Аз съм обикновен човек, работя на бюро в обширен офис с плексигласови прегради и ръководя екип от четирима души. Продаваме софтуер. Работата не е много интересна и както вече намекнах, шефът ми Уесли е голям тъпанар, но пък парите ми стигат да си плащам сметките и да живея в самостоятелна къща с четири спални в предградията. На трийсет и пет години съм и досега никога не съм имал проблеми със закона. С жена ми имаме търкания от време на време, а и децата понякога ни се качват на главата, но в общи линии сме щастливо семейство. Кати е университетски преподавател, води лекции по опазване на околната среда. Занимава се с това от почти десет години. Добра е в професията си, всички много я харесват, а освен това е и много красива. С нея сме на еднаква възраст, заедно сме от единайсет години и нямаме тайни един от друг. Примерни граждани сме: плащаме си данъците и гледаме да не се забъркваме в неприятности. С две думи, ние сме като всички останали.

Като вас.

Защо тогава някакъв непознат се интересува от адреса ни? И то до такава степен, че е готов да убие заради него?

Изплаших се. Изведнъж ме обзе онова всепоглъщащо усещане за ужас, което се заражда някъде в слабините, пронизва тялото като токов удар и се превръща в истинска паника. Инстинктивният порив да побегнеш. Онзи страх, който изпитваш, когато нощем вървиш сам по пуста улица и чуеш стъпки зад себе си. Или когато някой здравеняк счупи бирена бутилка в стената на бар и после те пита какво си го зяпнал. Ето това изпитах — неописуем първичен страх.

Затворих телефона и реших да потърся логично обяснение на току-що чутото. Нищо не ми идваше наум. Но не виждах смисъл и в най-параноичното обяснение. Щом някой иска да разговаря с мен, явно знае кой съм. И лесно би могъл да разбере къде живея, без да пита човек, който вече почти не ме познава. Можело, е да погледне в телефонния указател например. Но не го е направил.

— Татко, Макс ме удари — оплака се Клои от вратата.

По коленете на дънките й имаше зелени петна от тревата, тъмнорусата й коса беше разчорлена. Беше на пет, малко над година по-голяма от брат си и доста по-разумна. Той обаче беше по-едър от нея, а при детските спорове телесната маса е от първостепенно значение.

— Иди му се скарай — допълни тя със сърдитото изражение на невинно пострадало дете.

Някой обаче идваше към къщи. Същият, който току-що бе убил най-добрия ми приятел.

Доколкото си спомнях, Джак Кели живееше на десетина километра от тук, в едно предградие на Лондон, където започва зеленият пояс около града. Ако ми се бе обадил отблизо до дома си, значи онзи, на когото бе дал адреса ми, бе на петнайсет минути път с кола по това време на деня. А може и по-малко, ако нямаше много движение и бързаше.

— Татко, какво е станало?

— Момент, миличка — отвърнах с такава нескопосана усмивка, че би се засрамил и политик. — Татко има малко работа.

Бяха изминали две минути, откакто бях затворил телефона, и вече усещах как сърцето ми бие лудо в гърдите. Туп, туп, туп… Ако останех вкъщи, излагах семейството си на опасност. Но ако избягах, как щях да разбера кой ме преследва и защо?

— Виж какво, миличка — казах. Бях наясно колко напрегнат е гласът ми. — Ще отидем на гости при баба.

— Защо?

Клекнах и я гушнах.

— Защото иска да ви види.

— Защо?

Понякога е по-разумно да не обясняваш нещата на петгодишни деца.

— Хайде, миличка, трябва да тръгваме — казах и я понесох навън.

Макс беше зарязал спорната играчка насред моравата и главата му се подаваше от импровизираната палатка в дъното на градината. Извиках му да дойде, защото трябва да тръгваме. Главата му веднага изчезна в палатката. Като повечето четиригодишни деца, и той не обичаше да се подчинява на заповеди. И обикновено това не беше проблем. Просто го оставях да прави каквото си ще. Но днес случат беше различен.

Думите на Джак кънтяха в главата ми:

„О, не, господи! Идват!“

Ужасът в гласа му. Страхът. „Идват“.

Идваха тук, в дома ми.

Погледнах си часовника. Три и пет. Четири минути, откакто бях вдигнал телефона. Времето сякаш течеше по-бързо от обикновено.

— Хайде, Макс, трябва да тръгваме. Бързо.

Изтичах до палатката, без да пускам Клои. Тя пищеше и се опитваше да се измъкне, но я държах здраво.

— Ама аз си играя — извика Макс отвътре.

— Няма значение. Трябва да тръгнем веднага.

Чух някаква кола по пътя към къщата. Странно.

Ние живеем на задънена улица във формата на подкова, където рядко минават чужди коли.

Тази обаче намали и спря.

Чух хлопване на врата. Сигурно напразно се притеснявах. Но сърцето ми продължаваше да бие бясно.

— Хайде, Макс! Няма да си играем сега.

Той се изкикоти в пълно неведение за моите страхове:

— Ела да ме хванеш.

Пуснах Клои на земята и се мушнах в палатката. Макс продължи да се смее и се дръпна възможно най-назад, но като видя лицето ми, и неговото посърна.

— Какво има, татко?

— Нищо. Просто трябва да отидем при баба.

Той кимна и изпълзя от палатката.

Хванах ги за ръка и бързо ги преведох през къщата до колата. Опитвах се да изглеждам възможно най-спокоен. И двамата ме засипваха с въпроси, но аз изобщо не ги слушах. Само ги подканях да вървят по-бързо. Чувах в далечината трафика по главния път. В белите облаци над нас се виеше самолет. Новото куче на съседите лаеше, отнякъде долиташе вой на косачка. Обичайните шумове на ежедневието, които днес изобщо не ми се струваха безобидни. Имах чувството, че се намирам в някаква паралелна реалност, където отвсякъде дебне опасност, но само аз я забелязвам.

Закопчах децата на столчетата им на задната седалка и се сетих, че може би трябва да им взема някакви дрехи в случай, че се наложи да останат известно време извън къщи. Помъчих се да измисля какво ще кажа на тъщата, като се появя на прага й с децата. „Току-що ми се обади кумът, не бяхме се чували от години, и докато си говорехме, го убиха, а сега убиецът гони мен“. Беше толкова абсурдно, че аз самият бих се усъмнил дали съм с всичкия си, ако не знаех от първа ръка, че е истина. Да не говорим, че Айрини никога не ме е харесвала. Открай време смята, че дъщеря й, с нейните академични успехи и диплома от Кеймбридж, е много над някакъв си търговец на компютри.

Три и осем. Седем минути, откакто бях вдигнал телефона.

По-добре да кажа на Айрини, че имам някакъв проблем в работата и затова ще оставя децата при нея за през нощта. А после какво? Какво ще стане утре?

„Добре — казах си, — стига съм се опитвал да анализирам всичко наведнъж, трябва да действам“.

— Стойте в колата, чухте ли? Отивам да взема някои неща. Ей сега се връщам.

И двамата почнаха да протестират, но аз тръшнах вратата, изтичах до стаите им и бързо напъхах в една раница всичко, за което се сетих — пижами, четки за зъби, играчки и какво ли още не, — като през цялото време знаех, че се надпреварвам с времето.

Три и единайсет. Докато излитах от къщата, си спомних хриптенето на Джак. Явно малко преди да умре. Но на кого му е притрябвало да убива средностатистически адвокат като Джак Кели, който се справяше добре, но едва ли можеше да се каже, че е сгазил лука? А по-важно, много по-важно — кой искаше да изкопчи от него къде живея аз, обикновеният търговец Том Мерън? Аз и семейството ми.

Стигнах до колата и изругах. И двете деца се бяха разкопчали и дивееха вътре. Клои се беше промушила между седалките и си играеше зад волана, а на Макс виждах само краката: стърчаха във въздуха, докато той диреше нещо отзад. И двамата се смееха, сякаш всичко беше шега и техният свят си е наред. Вярно. Само че моят свят се беше преобърнал с главата надолу.

Отворих вратата и хвърлих раницата на предната седалка.

— Хайде, деца, трябва да тръгваме. — Хванах Клои и я натиках между седалките да мирува отзад. — Нямаме време.

— Ох! Заболя ме.

— Седни си на мястото, Клои. Веднага.

Плувнал в пот, отидох до задната врата, отворих я, измъкнах Макс и го тръшнах на мястото му. С треперещи ръце го закопчах на седалката, а после се пресегнах и закопчах колана и на сестра му.

— Какво е станало, татко? — попита Клои уплашено.

По принцип съм уравновесен човек и до този момент не бях попадал в ситуация, която да ме паникьоса. Вероятно точно затова ми беше толкова трудно да запазя спокойствие. Всичко ми се струваше като лош сън, като кошмар, който се случва с някой друг. Накрая ще се събудя и ще се изсмея истерично на страховете си.

Но не беше сън. Знаех го.

Бръкнах в джоба на дънките си, извадих ключовете и запалих колата. Часовникът на таблото показваше три и шестнайсет, но той беше с четири минути напред. Значи бяха изминали единайсет минути от обаждането. Господи, толкова много? Изкарах колата на заден ход, стигнах до кръстовището и тръгнах към главния път. Изпитах облекчение. Сякаш току-що бях избягал от нещо ужасно.

Чувствах се глупаво. Не можеше да няма някакво логично обяснение на цялата ситуация. Трябваше да има.

— Спокойно — измърморих си. — Само се успокой.

Поех дълбоко дъх и се почувствах по-добре. Щях да закарам децата при Айрини, да се обадя на Кати и да се прибера вкъщи. И там нямаше да има никого. Щях да намеря номера на Джак и да му се обадя да видя дали всичко е наред. На сигурно място в движещата се кола, започнах да се самоубеждавам, че всъщност Джак е добре. Че онова хриптене не е било последният дъх на приятеля ми, убит неизвестно къде. Самоубеждавах се, че всичко е наред.

Изминахме стотината метра относително право шосе, по което се стигаше от нашата задънена улица до главния път. Намалих и дадох десен мигач. По главния път към нас летеше черен джип „Тойота Ланд Крузър“, мощен като танк. На предните седалки видях двама мъже с шапки и тъмни очила. На десет метра от нас шофьорът рязко намали и сви към нашия квартал, без да даде мигач. Тъкмо щях да го наругая за това грубо поведение, когато забелязах, че задните стъкла на автомобила са тонирани. Изведнъж ме заля страх. Непозната кола идваше към квартала само единайсет минути след обаждането на Джак. Домът му беше на единайсет минути път от тук, ако караш малко по-бързо. Твърде странно съвпадение.

Гледах джипа в страничното огледало. Устата ми беше пресъхнала, сърцето ми отново се сви от страх. Нашата улица беше третата пресечка вдясно, точно преди пътят да направи острия завой. Тойотата подмина първата пряка, после и втората…

На петнайсет метра преди нашата улица стоповете светнаха.

О, не, не! Само не там.

— Татко, защо спряхме?

— Хайде, татко. Да тръгваме.

Черният джип сви в нашата пряка и изчезна от погледа ми. Бях повече от сигурен, че хората вътре търсят мен.

Излязох на главния път и дадох газ. Гласовете на децата ми и гласът на Джак — на отчаяния, умиращ Джак Кели — кънтяха в главата ми като далечно глухо ехо.