Саймън Кърник
Без пощада (48)

49.

Мо Кан сви по Лаймстън Стрийт точно преди десет, малко над двайсет и пет минути след обаждането на Болт. Беше тиха улица с малко позанемарени къщи, строени след войната, и той веднага видя няколкото полицейски коли и линейката, които бяха заприщили улицата почти по средата. Блокадата беше пълна и очевидно не можеше да се мине, но той продължи напред.

Някакъв млад униформен полицай се отдели от групата зад линейката, застана на пътя и вдигна ръка. По лицето му се четеше раздразнение. Мо спря на метър пред него и свали стъклото на прозореца. Полицаят приближи и Мо му се усмихна лъчезарно.

— Извинете, полицай, живея тук. Някакъв проблем ли има?

Лицето на полицая се разведри. Мо за пореден път се удиви как една елементарна учтивост може да спечели хората на твоя страна.

— Съжалявам, господине, не може да минете. Провеждаме акция.

Мо се направи на изненадан.

— Нищо сериозно, надявам се? Кварталът е много спокоен, а аз имам деца. Не бих искал нещо да застрашава сигурността им.

— Няма за какво да се тревожите, господине. Уверявам ви.

— За наркотици ли става въпрос? Кажете ми, че не е наркотици.

Полицаят се наведе по-близо, изгледа го съзаклятнически и каза доверително, като мъж на мъж:

— Да ви призная, май става въпрос за деца, оставени без надзор. В онази къща. Малки деца.

— Господи, колко ужасно! — рече Мо. — Кой би си оставил децата така?

— Получихме анонимен сигнал, че са ги вкарали насила в къщата. Затова сме тук въоръжени.

— Но децата са добре, нали?

— Да, добре са. Леко са в шок, както може да се очаква, но нямат физически наранявания. Сега са в линейката, но в къщата бяха сами. Според мен се е обадил някой загрижен съсед и е казал, че са отвлечени, за да е сигурен, че ще дойдем.

Сви рамене, за да покаже, че подобно обяснение напълно го задоволява.

— Важното е, че са добре — каза Мо. — Благодаря, че ме осведомихте.

Сбогува се с полицая и даде назад. Беше изпълнил нареждането на шефа си, но сега се запита как за бога инспекторът беше научил къде са отвлечените деца. Най-вероятно това бяха децата на семейство Мерън, но в това разследване имаше толкова изненади и обрати, че не би се учудил, ако се окажеше, че са незаконните деца на Парнъм-Джоунс от извънбрачната му връзка с жената на министър-председателя.

Мо познаваше Майк Болт вече повече от две години. Вярваше му напълно и беше изцяло лоялен към него. Но сега беше притеснен. Шефът му изрично бе настоял да се обади на полицията анонимно, вместо да мине по каналния ред. Можеше да има само една причина за това: Болт не искаше никой да знае, че именно той е открил тази информация. Което означаваше, че я е получил по незаконен начин.

Мо не беше толкова наивен, за да смята, че винаги всичко се върши по правилата. Понякога се налагаше да пресечеш някоя и друга граница. И на него му се беше случвало. Както и на шефа му, особено докато бе работил в специалните части — там човек се среща с наистина жестоки типове. Но този път беше различно. Имаше нещо в гласа на Болт, някакво отчаяние, което му подсказа, че този път границата е била прекрачена драстично. Не искаше да съди, докато не разбере повече, но имаше лошо предчувствие.

На път за вкъщи се обади на Болт, за да го информира какво е свършил, но телефонът му беше изключен. Не остави съобщение.

Преди време някой му беше казал, че човек трябва да е верен първо на семейството си, после на приятелите. Лоялността към властите, държавата, закона и така нататък беше много по-надолу в списъка. Но не това притесняваше Мо Кан. Майк Болт му беше приятел, но ако трябваше да излъже, за да го защити, нямаше ли по този начин да изложи на риск кариерата си, а следователно и благополучието на семейството си?

Надяваше се да не му се налага да прави този избор.