Саймън Кърник
Без пощада (26)

27.

— Какво има, Кати? — попитах, изненадан от поведението й.

Тя погледна ножа на земята, клекна и го грабна. Насочи го към Даниълс. Ръката й леко трепереше, но в очите й се четеше твърдост, която хич не ми хареса.

— Ти беше там, нали, мръснико? — изсъска тя на Даниълс.

— Къде? — попита учудено той.

— У Джак. Днес. Ти беше един от типовете, които дойдоха да го убият.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив, знаеш.

— Мисля, че ме бъркате с някого.

— Не ми се прави на света вода ненапита!

— Какво става, Кати? Откъде знаеш, че е бил у Джак?

— Искаш ли да ти кажа? — отвърна тя по-скоро на Даниълс, отколкото на мен.

Ножът сочеше право към гърлото му.

— За щастие не успях да ви видя, защото тогава и аз щях да съм мъртва, нали? Но ви чух. И сега познах гласа ти.

По лицето й плъзна ехидна усмивка, но изражението й стана още по-сериозно. Изобщо не приличаше на жената, която познавах. И какъвто съм си наивник, още не можех да направя връзката, вероятно защото ми се бяха събрали твърде много стресови ситуации този ден.

— Какво си правила при Джак, Кати? Та ние не сме го виждали от четири години.

— Добре, добре — рече Даниълс, вдигна ръце и отстъпи примирено назад. — Трябва да оправим това недоразумение.

После светкавично бръкна в якето си, измъкна пистолет и го насочи към Кати.

— За бога, Даниълс, какво ти става? Това е жена ми!

Без да обръща внимание на думите ми, той освободи предпазителя.

— Да започнем отначало. Оставете ножа, госпожо Мерън.

Кати не помръдна.

— Ти уби Джак, мръснико! И ще си платиш за това.

Едва сега разбрах какво става. Малко късно може би. Аз не бях виждал Джак от години, но явно Кати се бе срещала с него доста често. От известно време наистина подозирах, че има любовник. Започна да работи до късно, да ходи на разни конференции през уикендите, отново да си слага парфюм и да си купува скъпо бельо. Но когато симптомите са под носа ти, просто не искаш да ги видиш. Все си намираш някакво друго обяснение и отказваш да погледнеш истината в очите. Затова като чух сега признанието да излиза от собствените й уста, сякаш някой ме удари с чук.

Джак? Прималя ми. Проклето копеле!

— Не е каквото си мислите, госпожо Мерън. Оставете ножа и да поговорим.

— Какво значи, че не е каквото си мисля? Та аз ви чух да го измъчвате!

— Не съм го докосвал. Бях там, но не съм го докосвал. Кълна се.

— Излъга ме — казах.

Имах предвид Даниълс, но ми отговори Кати, без да сваля очи от него.

— Съжалявам, Том. Не исках да разбереш по този начин.

— Защо? — попитах я, макар този въпрос да предполагаше множество отговори.

— Не искам да обсъждаме това сега.

— Оставете ножа, госпожо Мерън.

Кати едва доловимо поклати глава, изражението й стана още по-твърдо.

— Не.

Даниълс се стрелна към нея, сграбчи китката й и я изви. После я удари с пистолета, тя изпищя и пусна ножа. Той я блъсна назад, вдигна ножа и го захвърли в ъгъла, твърде далеч и от двама ни. И всичко това преди изобщо да успея да реагирам.

За миг Кати сякаш щеше да се разплаче, но бързо се овладя. Прегърнах я, макар все още да ме болеше от факта, че вече не ме обича така, както аз нея. Тя се сгуши до гърдите ми и усетих познатата близост и топлина на тялото й.

— Значи все пак си бил в дома на Джак — казах и изгледах свирепо Даниълс.

— Да, бях — отвърна той. — Но не можех да ти го кажа, защото нямаше да ми се довериш.

Погледнах пистолета, все още насочен към нас.

— Значи не си ченге?

— Ченге съм. За това не те излъгах.

Кати се дръпна от мен и възкликна:

— Не е възможно! Полицаите не постъпват така.

— Работя под прикритие — осведоми я той.

После накратко й каза онова, което беше казал и на мен, а тя го изслуша, без да го прекъсва. Докато говореше, той свали пистолета.

— Ленч ни се обади днес следобед — каза ни. — Двамата с Мантани трябвало да го придружим до дома на някой си Джак Кели. Каза ни да сме с костюми и непременно да носим ръкавици. Докато пътувахме натам, Ленч ни каза, че трябвало да изкопчим някаква информация от Кели. Не каза каква. Когато пристигнахме, Мантани го попита какво ще правим с Кели, след като получим нужната информация, и той каза, че трябва да го убием, но така, че да изглежда като самоубийство. Това е любимият способ на Ленч.

— Двамата с Мантани позвънихме на вратата, а Ленч чакаше зад ъгъла — продължи Даниълс. — Бяхме с костюми и не будехме подозрение. Кели отвори и Мантани го напръска със сълзотворен газ. После го вкарахме вътре, качихме го горе и го вързахме за леглото. Той кашляше и се давеше, но успя да ни каже да вземем каквото искаме, само да го оставим на мира. Беше много изплашен. Ленч натика в устата му топка за голф, седна на краката му и започна да му гори слабините със запалка. После извади топката и го попита: „Къде е? Знаем, че е у теб“. Кели пищеше и повтаряше, че не знае за какво става въпрос, затова Ленч отново почна да го гори, този път по-дълго. После го попита кой още знае. Не му каза какво, но имах чувството, че Кели е наясно. Но той пак мълчеше, затова Ленч отново пъхна топката в устата му и му каза, че има пет минути да реши дали да говори, след което ще се заемем с него сериозно. После слезе долу и аз слязох с него. Оставихме Мантани да го пази. В кухнята Ленч сложи чайника да заври, погледна ме в очите и каза, че за да се докажа пред него, трябва да залея лицето и тялото на Кели с врялата вода. И че после отново ще се опитаме да го накараме да говори. Така щял да разбере, че не се шегуваме. А Ленч щял да ме заснеме с телефона си, за да е ясно на всички, че вече съм техен човек.

— Знаех, че трябва да намеря начин да се махна, но преди да измисля как да го направя, от горния етаж се чуха крясъци — продължи Даниълс. — Онзи идиот Мантани отишъл да пикае и докато го нямало, Кели успял да се освободи. В следващата секунда видяхме как Кели излита през страничната врата, а Мантани го гони по петите. Ленч ми извика да запаля колата, за да сме готови бързо да изчезнем, а после хукна след тях.

— Не го чух да вика подобно нещо — каза Кати.

— Значи наистина си била там? — промълвих едва чуто.

Тя се обърна към мен и леко кимна. Изглеждаше прекрасно — въпреки сълзите кожата и беше все така гладка и нежна, а очите — топли и мили. Как да приема, че ми е изменила? Тази прекрасна жена. Тя беше добър човек, страхотна майка. Още не можех да повярвам, че наистина ми е изневерила.

— Виж, Том, аз…

Не успя да довърши. Знаех, че й е жал за мен, но изглежда, не се разкайваше за стореното, нямаше желание да поправи нещата. Болеше я, но не за мен.

— И откога?

— Ще поговорим по-късно, Том — въздъхна тя. — Става ли? Сега искам да знам кой е този, защото версията му не ми изглежда правдоподобна.

— Казвам ви истината — рече спокойно Даниълс. — Ленч и Мантани тръгнаха след Кели. Аз се върнах при колата, защото бяхме паркирали далеч от къщата, за да не ни види някой. Те дойдоха след пет минути и казаха, че Кели е мъртъв, но преди да умре, им казал, че онова, което търсят, вече не е у него. Дал го бил на Том Мерън.

— Но аз не съм го виждал от четири години!

Даниълс сви рамене.

— Така казаха. Казаха още, че докато се опитвал да избяга, Кели се обадил у вас. Ленч също се обади на някого и само след няколко минути вече знаеше коя е жена ти и къде работите и двамата. Изпрати кола у вас, за да е сигурен, че ще си там, когато се появи, и отиде някъде. Каза ни да разкараме колата, но да останем заедно и да чакаме по-нататъшни указания. Останалото го знаеш.

— Това е нелепо — казах. Бях напълно объркан. — Джак Кели не ми е давал нищо.

— Колко удобно, че всъщност нямаш нищо общо с убийството на Джак, нали? — каза Кати злъчно на Даниълс. — Видя ли какво му направиха? Защото аз видях. Отидох в горичката. Бяха го обесили на едно дърво… Никой не заслужава такава смърт.

— А вие къде бяхте през цялото време? — попита я Даниълс, без да обръща внимание на думите й. — Предполагам в спалнята. В гардероба най-вероятно?

— С Джак бяхме горе, когато позвънихте — каза тя. — Той отиде да отвори и чух трополене и викове на долния етаж. Изплаших се и се скрих в гардероба. Сврях се в ъгъла, зад всичките му костюми, като мишка. После ви чух да влизате. Чух как го блъснахте на леглото, как го вързахте и как… как го измъчвахте.

Гласът й трепереше.

— Толкова го болеше — изхлипа тя. — А на вас… на вас ви беше все едно.

Даниълс не каза нищо и тя продължи:

— Когато ти слезе долу, а онзи другият излезе, знаех, че това е единственият ми шанс да помогна на Джак. Излязох от гардероба и го видях проснат на леглото. Лицето му беше изкривено от болка, но все още беше в съзнание. Направи ми знак да се скрия. Знаеше, че ако ме видите, ще ме убиете. Но аз не можех да го оставя така. Толкова безпомощен. Чувах другия в тоалетната и знаех, че нямам много време. Успях да освободя едната му ръка, а той си развърза другата. Чухме, че вратата на тоалетната се отваря, Джак ме отблъсна от себе си и побягна. Скрих се. Чух някаква суматоха в коридора и как тича надолу по стълбите. Така се сбогувах с него.

Пое дълбоко дъх, изгледа студено Даниълс и добави:

— И не чух никой да вика на никого да отиде да запали колата.

— Казах ви как стана — рече той безразлично и сви рамене.

Кати поклати глава.

— Знам, че и ти участва в убийството му, сигурна съм.

— Даниълс ме спаси, Кати. Мисля, че не лъже, че е ченге под прикритие.

— Ти не беше там, Том. Аз бях. И той участва. Няма значение, че е ченге.

— Джак ми се обади, докато го преследваха — казах. — Искаше да му помогна. А последните му думи бяха адресът ни. Каза го на преследвачите си. Защо?

Даниълс погледна Кати.

— Може би Кели е дал онова, което търси Ленч, на вас, но не е казал нищо, за да ви защити.

Тя поклати глава.

— Не, не ми даде нищо.

— Сигурна ли сте?

— Не съм длъжна да ти давам обяснение, който и да си — отвърна тя и го изгледа кръвнишки. — Дори да държиш пистолет.

После се обърна към мен.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията, Том. Това не може да продължава така.

— Не ви съветвам да го правите, госпожо Мерън — каза Даниълс и отново вдигна пистолета.

— Ванеса също е мъртва — казах отчаяно. — Убита е в университета днес следобед.

Кати ме погледна с разширени от ужас очи. Изглеждаше искрено потресена.

— Не!

— Виж, длъжен съм да те попитам. Имаш ли нещо общо с нейната смърт?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Как е станало?

— Полицията не ми даде подробности, но мисля, че е намушкана с нож.

— Ти знаеш ли нещо по случая? — обърна се тя към Даниълс.

Той поклати глава.

— Не знам защо са я убили. Вие сещате ли се за някаква причина?

— Не, никаква. Та тя беше лектор в университета, за бога! Защо да я убиват? Горката Ванеса.

— Трябва да знаеш още нещо — казах.

Тя ме погледна стреснато.

— Какво?

— Върху ножа, с който е убита, са открити твоите отпечатъци.

— Не — отсече твърдо тя. — Не е възможно. Станала е някаква грешка.

Внимателно наблюдавах реакцията й. Много е гадно да не можеш да вярваш на жена си.

— Освен това още не мога да си обясня защо Джак ми се обади вкъщи и защо искаше да му помогна — добавих.

— Не знам — отвърна тя, но видях в очите й несигурност.

Лъжеше.

Изглежда, и Даниълс смяташе така.

— Вие знаете нещо, госпожо Мерън, и за всички ще е най-добре, ако го кажете.

— Какво? На теб? Дето уби човека, когото обичах, а сега стоиш тук с насочен към мен пистолет? Не, ще се обадя в полицията. С тях ще разговарям.

На малката масичка в ъгъла имаше телефон и Кати тръгна към него.

— Недейте, госпожо Мерън — каза Даниълс напрегнато.

Пистолетът му сочеше право в главата на Кати.

Застанах пред него.

— За бога, Даниълс! Не насочвай това нещо към жена ми!

Той изсъска едно „Млък“, избута ме настрани и отново се обърна към нея:

— В тази история са замесени и полицаи, госпожо Мерън. Ще попаднете на някой от тях и сама ще подпишете смъртната си присъда. Не се обаждайте.

— Или какво? Какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

— Ако се наложи, да — отвърна той сурово.

— Ще се обадя и ще извикам полицията. Ако наистина си полицай, това не бива да те притеснява, нали?

Двамата се гледаха студено. Ръката на Кати беше върху слушалката. На лицето й се четеше решителност. На лицето на Даниълс също, но той изглеждаше под по-голямо напрежение, макар пистолетът да беше у него. Знаех, че не иска да я убие, но не бях сигурен дали няма да го направи, ако се наложи.

— Не ме предизвиквайте, госпожо Мерън. Ако ми кажете къде е, всички ще си отидем по живо по здраво.

И тогава ме осени една мисъл. Нещо толкова очевидно, че се зачудих защо се сещам чак сега.

— Знаеш какво е, нали? — попитах Даниълс. — Знаеш какво търсят Ленч и шефът му и го искаш за себе си.

Но неговото внимание беше изцяло насочено към Кати.

Умът ми работеше трескаво. Дали да не се спусна към него и да се опитам да му взема пистолета? Заслужаваше ли жена ми да й помагам? Целият треперех. Тишината беше адски напрегната, сякаш не бяхме прекарали толкова спокойни вечери тук. Следващата ми мисъл, съвсем неподходяща за момента, беше, че ще трябва да продадем дела си от вилата. Не можех да се върна тук, не и след всичко това.

— Моля ви, госпожо Мерън, оставете слушалката и елате да поговорим.

Скочих напред, сграбчих ръката на Даниълс и отместих пистолета от Кати. С другата си ръка опитах да го хвана за гърлото, но той отскочи, блъсна ме в парапета и ме удари в тила.

— Дяволите да те вземат, Мерън — каза, докато се свличах на пода.

Главата ми пулсираше от болка, но успях да се надигна и видях какво става. Даниълс отново държеше Кати на мушка. Слушалката висеше в ръката й, лицето й беше съвсем бледо.

— Правете каквото ви казвам, по дяволите! — изкрещя Даниълс.

— Не стреляй — примолих се.

— Няма нужда — обади се Кати. — Телефонът не работи.

Настъпи продължителна тишина. Чуваше се само ромоленето на дъжда.

А после Даниълс каза някак обречено:

— Дойдоха.