Саймън Кърник
Без пощада (23)

24.

Купихме вилата в Ню Форест като на шега, без да мислим много–много за последиците. Обикновено умея да преценявам коя инвестиция си заслужава, но в този случай, също като Кати, се поддадох на емоцията. А и тогава изглеждаше добра покупка.

Вечеряхме с едни познати и някаква друга двойка, Уорън и Мидж. Глупави имена, но всъщност хората бяха доста приятни. След като изпихме порядъчно количество вино и разговорът се въртеше все около работата, Мидж изведнъж вметна, че с Уорън ще купуват дял от някаква вила. И то не каква да е вила, а прекрасна стара къща насред гората, само на два часа път от Лондон.

— Там е истински рай — възкликна Уорън, сякаш цитираше рекламна брошура. — Убежище от шумотевицата на града. Децата ще са във възторг.

Имаше нещо заразително в ентусиазма на Мидж и Уорън. Тогава децата ни бяха на три и на една, така че не беше много удобно да пътуваме в чужбина, затова идеята за почивка толкова близо до дома изглеждаше доста примамлива. Плюс, че бяхме изпили много вино. И видите ли, търсели още едно семейство, което да купи оставащата четвърт от имота. Само 55 000 лири, и то в този бум на цените. В замяна сме щели да получим право да ползваме вилата една четвърт от годината, тоест по една седмица всеки месец и за Коледа или Нова година през година. Уорън дори носеше снимки. Къщата наистина изглеждаше привлекателна. Красива и усамотена, при това на такава добра цена. Не че разполагахме с тези пари, но до месец успяхме да ги съберем и станахме гордите собственици на една четвърт от Сандфийлд Котидж заедно с Уорън и Мидж, брата на Уорън и семейството му и една колежка на Мидж.

Това беше преди две години и половина и всъщност чиста загуба на пари. Когато успеехме да отидем там, си прекарвахме добре, но използвахме вилата много по-рядко, отколкото бяхме мислили. Миналата година бяхме ходили само веднъж. Все не ни оставаше време. Сигурно затова не се сетих веднага да търся Кати там. Но сега ми изглеждаше много вероятно да е във вилата, просто защото не се сещах къде другаде би могла да отиде — при положение, разбира се, че се е скрила някъде, а не е хваната от неизвестните. Кати харесваше спокойствието и тишината на Сандфийлд Котидж и когато веднъж й предложих да продадем нашия дял, беше твърдо против.

— Искам да имам къде да се усамотявам понякога — каза ми.

А вероятно сега това уютно усамотено кътче й беше нужно повече от всякога. Освен това тази седмица беше наш ред да ползваме вилата, така че ми се струваше още по-логично да е отишла там. Замислих се дали да не й се обадя, но подозирах, че ако я предупредя, че идвам, може да не ме изчака, за да обсъдим неизяснените въпроси. А и така по-дълго щях да се надявам, че е там. Не исках да разбия и последната си надежда да я открия.

Докато пътувахме натам, разпитах Даниълс за работата му под прикритие. Исках да разбера колкото се може повече за този Ленч, но Даниълс не беше много словоохотлив и ми отговаряше уклончиво. Извън Лондон нямаше много движение и Даниълс караше доста бързо, макар че асфалтът беше мокър и продължаваше да вали. В един момент го помолих за още една цигара и той ми каза да си взема. През цялото пътуване продължих да се самообслужвам от цигарите му, така че накрая се наложи да спре на една бензиностанция, за да купи нов пакет, вода и няколко шоколадови десертчета. Предложих да платя, като си мислех, че ще откаже, но той каза, че пет лири ще стигнат, и ги взе дори без да ми благодари. Стори ми се малко нагло.

— Така е в живота, трябва да си плащаш половината — отбеляза той, като видя реакцията ми.

Странен тип беше тоя Даниълс. От една страна, беше спокоен и сдържан и когато благоволеше да каже нещо, говореше със спокоен и уверен тон, като човек, който винаги държи нещата под контрол. От време на време философстваше, като например затова всеки да си плаща половината, и май се изживяваше като някакъв загадъчен източен боец — раздаваше правосъдие, справедливи наказания и полезни житейски съвети. Но имаше и някакво напрежение у него, сякаш криеше нещо и жестоко се бореше със себе си тайните му да не излязат наяве. Като го гледах как кара — със стиснати зъби и забит напред поглед, — бях сигурен, че има доста грижи и кахъри.

Нямах му доверие. Беше доста сложен, а от опит знам, че сложните хора винаги крият нещо.

Когато тръгнахме от бензиностанцията, го попитах защо е позволил на колегата си да ме пребие и защо беше цялото това шоу с пистолета.

— Изплаши ме до смърт — казах, докато дъвчех един „Марс“.

— Съжалявам, бях се замислил.

— И за какво, ако не е тайна?

— Знаеш ли, Мерън, проблемът ти е, че бъркаш сарказма с хумора. Не си прави труда да остроумничиш. Не съм в настроение. Не те спасих веднага, защото трябваше да помисля какво да направя и как да го направя. Половин година си пробивах път в тази организация и още нямам никакви доказателства срещу никого от тях. Знаех, че ако те измъкна, половин година работа отива по дяволите. Но понеже беше много загазил, се реших на тази стъпка. Така че трябва да си ми благодарен. Защото ако Ленч те беше пипнал, досега щеше да си на парчета.

Каза цялата тази тирада, без да откъсва очи от пътя.

— Добре, добре, разбрах.

— Не — поклати глава той. — Нищо не си разбрал. Изобщо не можеш да разбереш какво е всеки божи ден да играеш роля и да знаеш, че ако допуснеш само една грешка и хората, с които работиш, те разкрият, с теб е свършено, край, умираш. Проблемът при вас, цивилните, е, че си живеете спокойно живота, без да виждате всичката помия, която ежедневно се лее по улиците: насилието, убийствата, наркоманчетата, готови да направят всичко за една доза: Защото ние ви защитаваме от това. Ние вършим черната работа, освобождаваме ви от проблемите, които са точно под носа ви, но вие просто нехаете за тях и продължавате да си живеете спокойно. И какво се получава в крайна сметка? Дори нямате представа какъв късмет сте извадили.

Странно, но наистина се разпали на тази тема. Сякаш това отдавна му тежеше и сега изведнъж бе намерил отдушник за напрежението си.

— Та така, Мерън — добави той. — Днес видя как изглежда истинският живот и вече ще цениш това, което имаш.

Замълчах. Навярно беше прав, но не исках да му го казвам. Взех си цигара. Десет години не бях пушил, но сега за нула време си възстанових навиците. Когато всичко това свършеше, щях да целуна Кати, да прегърна децата си, да отворя бутилка шампанско — и щях да се закълна никога повече да не докосвам цигара. Фактът, че се возех с някакъв корав тип, който не се опитваше да ме убие, ми даваше някаква надежда, че ще имам шанс да изпълня клетвата си.

А междувременно нямаше да се тревожа за дреболии като например дългосрочната вреда от тютюнопушенето. Първо трябваше да се погрижа да оцелея.