Саймън Кърник
Без пощада (14)

15.

Минахме по множество задни улички. Стигнах до това заключение, защото шофьорът не вдигаше над петдесет и често правеше завои. През цялото време останах в същото неудобно положение с глава между коленете, без да смея да помръдна. Колкото пъти понечех да заговоря, за да ги питам къде ме водят и къде е жена ми, този до мен ми казваше да си затварям устата.

— Ще говорим по-късно — обеща ми злокобно.

Устата и гърлото ми бяха страшно пресъхнали. От три часа бях изпил единствено чаша вода — дадоха ми по време на разпита. През последните пет часа бях нападнат с нож, блъснат от полицейска кола, обвинен в убийство, преследван от закона, а сега и отвлечен. Имах право да съм жаден.

След около половин час колата намали и спря. За мое най-голямо учудване не бях толкова изплашен. Поне тези типове не се опитаха да ме убият веднага, което означаваше, че наистина искат да поговорим. А това ми даваше възможност да им изложа моята позиция по случая и евентуално да успея да ги убедя, че нямам нищо общо с цялата тази каша. Не бях видял лицата им, значи бях в безопасност. Поне на теория.

Шофьорът изгаси двигателя и в колата изведнъж стана много тихо. Онзи отпред изсумтя нещо и след миг този до мен махна одеялото и ми каза, че вече мога да гледам. Вдигнах глава и видях, че и двамата са с черни маски. Този до мен все още държеше пистолета, сега насочен към гърдите ми. Вече се беше смрачило и леко ръмеше.

Двамата слязоха от колата. Онзи с оръжието се наведе към мен и ми каза да ги последвам. Изтътрих се по седалките и излязох. Намирахме се в задния двор на мръсна ниска индустриална сграда без прозорци, заграден със стена. Имаше място най-много за три коли. Няколко метални стъпала водеха до очукана метална врата. Отнякъде се носеше слаба миризма на пържено. До стената имаше препълнени с боклук контейнери.

Шофьорът тръгна нагоре по стъпалата. Другият ме побутна с пистолета, за да ме подтикне да го последвам. Не се възпротивих. Шофьорът отключи вратата, влезе и светна. Приклещен между двамата, тръгнах по някакъв коридор. Миризмата на пържено се усещаше по-силно. До една врата вдясно имаше черен чувал за отпадъци, пълен с хартиени кутии за храна. На друга врата имаше знак за мъжка тоалетна, в долната й част имаше дупки, сякаш някой я бе разбивал с ритници. Не се чуваше никакъв шум и ако се изключеше миризмата на храна, мястото изглеждаше запуснато и изоставено.

Спряхме пред една врата в дъното на коридора и шофьорът зарови из ключовете си. Когато намери нужния и го пъхна в ключалката, най-сетне се престраших да заговоря.

— Нищо не знам — казах. — Нямам представа защо разни хора ме преследват.

Шофьорът отвори вратата и отвътре ни лъхна вълна топъл застоял въздух. После се обърна и докато разбера какво става, ме хвана с една ръка за рамото, а с другата бързо ме фрасна два пъти в лицето. Два кратки яки удара, които ми се сториха по-болезнени от всичко преживяно този ден, най-вече защото бяха наистина неочаквани. Залитнах и краката ми се подкосиха, но той ме държеше здраво. Завъртя ме и буквално ме хвърли в полутъмната стая.

Паднах болезнено, претърколих се на студения циментен под и накрая спрях с лице към тавана. Луминесцентните лампи над мен светнаха и видях, че се намирам в голяма стая без прозорци. Стените бяха опасани със стари стелажи, стигащи до тавана. Повечето лавици бяха празни, но на една имаше стек петлитрови туби олио и няколко чувала ориз. Един се беше скъсал и почти всичкият ориз се беше изсипал на мръсния под.

Двамата влязоха в стаята: шофьорът с уверена крачка, другият — малко по-бавно — след него. Опитах да се изправя, но шофьорът ме ритна в лицето и паднах по гръб. От носа ми потече кръв, причерня ми. Свих се на кълбо. Той отново ме ритна, но уцели ръцете ми, с които бях закрил лицето си. Най-обезпокояващото беше, че ме биеха в пълно мълчание, без дори да ми кажат защо. Искаха да ме пречупят, да ми покажат, че не се шегуват, и знаех, че няма смисъл да моля за милост. Затова се свих още повече, стиснах очи и продължих да понасям ударите.

След известно време ме вдигнаха и ме повлякоха през помещението. Озовах се пред солиден дървен стол, закрепен неподвижно за пода, с висока облегалка и метални белезници, прикрепени за краката и подлакътниците. Започнах да се дърпам, но веднага получих силен професионален удар в бъбреците, който мигом сломи всякакво желание за съпротива. Шофьорът ме блъсна на стола, при което главата ми се удари в дървената облегалка, и стисна лицето ми с ръка. Болката беше ужасна. После, без да каже нито дума, щракна белезниците около китките ми.

Пусна лицето ми, отстъпи крачка назад и ме зашлеви здраво с опакото на ръката си. Пресните шевове на раната ми не издържаха и тя се отвори. По пода пръсна кръв.

— Къде е? — изрева той.

— Кое? — едва успях да изрека.

— Не ми се прави на невинен. Много добре знаеш за какво говоря.

— Не знам. Наистина. Представа нямам какво искате от мен!

— Пръсни му капачката — обърна се той към колегата си, който стоеше няколко крачки зад него и наблюдаваше с безразличие развоя на събитията.

Въоръженият направи крачка напред, извади пистолета и го насочи към коляното ми. Започнах да се гърча на стола, абсолютно безпомощен, обладан от неистов див страх. Дулото приближаваше все повече и повече, накрая спря само на педя от крака ми. Чувах дишането на мъжа. Очите му бяха сиви и безизразни. Нямаше и следа от съчувствие в тях. Извърнах се, за да не ги гледам.

— Давам ти последна възможност да ни кажеш къде е — каза шофьорът. — Иначе приятелят ми ще натисне спусъка.

— Не се съмнявай, че ще го направя — потвърди другият спокойно. — Без изобщо да ми пука.

— Моля ви! Тук има някаква грешка!

— Ще броя до пет — каза шофьорът. — Едно. Две.

Какво можеш да кажеш в такава ситуация? Някакви типове заплашват да те осакатят за цял живот. А най-вероятно после ще те убият и ще се отърват от тялото ти. Повече никога няма да видиш жена си и децата си. Жаден си, гладен си. Всичко те боли, но най-вече си адски объркан. Защото тези мъже искат да им кажеш къде се намира нещо, за което нямаш ни най-малка представа дори какво може да е.

— Три. Четири.

Гърчех се, въртях се, дърпах се от белезниците и стисках зъби. Накрая извих глава, за да съм възможно по-далеч от пистолета, макар и готов за куршума, който щеше да ми причини непоносима болка и да ме осакати до края на дните ми, ако въобще имах още дни живот.

— Пет.

— Не, моля ви! — изпищях. Гласът ми отекна в празното помещение. — Недейте, за бога!

— Ще говориш ли? — попита шофьорът безразлично.

Извърнах умолителен поглед към него. Усещах как кръвта се стича по лицето ми.

— Само ми кажете какво търсите и ще опитам да ви помогна — изпъшках. — Честно.

Шофьорът поклати глава.

— Ебаваш се с нас, а?

Обърна се към колегата си.

— Стреляй.

Онзи обра спусъка и този път го погледнах в очите. Клатех глава и безмълвно го молех да ме пощади. Той не отместваше очи от моите. Дали се колебаеше? Възможно ли бе да виждам сянка на съмнение в погледа му?

Иззвъня мобилен телефон. Мелодията не беше същата като на убиеца в университета.

Шофьорът бръкна в джоба на черното си яке и вдигна, като в същото време даде знак на другия да задържи стрелбата. После се обърна, за да говори. Макар да не чувах какво казва, тонът му беше почтителен, от което заключих, че сигурно се обажда някой от шефовете.

Въоръженият отстъпи крачка назад и свали пистолета. Избягваше погледа ми. Сърцето ми биеше лудо. Бях адски жаден. Трудно е за обяснение, но някак си жаждата ми беше по-силна дори от страха. В този момент бих дал всичко, абсолютно всичко, за чаша вода.

Шофьорът приключи разговора и прибра телефона в джоба си.

— Ленч — каза на колегата си с нещо като страхопочитание. — На пет минути е от тук. Каза да не се занимаваме с този, докато не дойде.

После се приближи до мен и отново замахна да ме удари. Инстинктивно се свих, но той спря ръката си на сантиметри от лицето ми, за да се наслади на реакцията ми, и само леко ме потупа по бузата. Лицето му беше толкова близо до моето, че усещах топлия му вонящ дъх.

— Е, сега вече ще проговориш, приятел — каза заплашително. — Когато дойде Ленч, ще говориш, ще пищиш и ще скимтиш като куче. Ленч е спец по развързване на езици. Ще си кажеш и майчиното мляко. Никой не издържа на методите му.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам — отвърнах уморено.

Но дори докато изричах тези думи, знаех, че няма смисъл. Щяха да ме измъчват, докато не получат онова, което искат, или докато не предам богу дух. За жалост знаех, че ще е второто.