Саймън Кърник
Без пощада (5)

6.

— Знаем ли какво се е случило с Кели? — попита Болт.

Току-що бяха излезли на околовръстното. Движението беше учудващо слабо затова време на деня.

Мо поклати глава.

— За момента не знаем почти нищо. Обадих се в дома му, за да съм сигурен, че пак няма да се отметне от уговорената среща, и вдигна някакъв полицай. Това беше малко преди пет. Обясних кой съм и защо се обаждам и той каза, че намерили тялото на Кели на едно дърво в горичката зад къщата. Висял на колана си и май не се бил обесил сам. Попитах защо мисли така и той каза, че имало явни следи от борба. После се обадих на вас.

— И това става по-малко от четиридесет и осем часа, след като най-големият му клиент умира при загадъчни обстоятелства. Смяташ ли, че е съвпадение?

Болт наистина се интересуваше от мнението на Мо. Вече две години работеше с този човек и — като изключеше себе си — той беше най-опитният в сравнително младия му екип.

— Определено изглежда съмнително — отвърна Мо.

— Открихте ли какво е правил Кели за нашата жертва?

— Това е едно от нещата, които се надявах да разбера днес — каза Болт. — Когато го попитах вчера по телефона, той ми излезе с обичайните глупости за поверителността на информацията, но специалността му са инвестициите. Бил е финансов адвокат, затова смятам, че е помагал на нашия човек да укрие парите си от данъчните.

— Финансов адвокат? — подсмихна се Мо. — Това си е доходен бизнес.

— Абсолютно си прав. Но в него явно си създаваш и доста врагове. Ще трябва да се поровим по-щателно в делата му — отвърна Болт и допълни с въздишка: — А имах съвсем други планове за тази вечер.

— Да гледате „Мис Марпъл“ ли?

— Аха. Днес е „Смърт в библиотеката“.

— Водите доста бурен живот, шефе.

— Веднъж се живее. Ами ти? Какво ще пропуснеш тази вечер?

— Обичайното. Кавгите с жената, сменяне на памперси, нощното хранене, такива работи.

— За теб май е по-добре, че Кели е мъртъв, а? Поне имаш стабилно оправдание да не си вкъщи.

Мо отново се подсмихна:

— Е, чак пък толкова, шефе… Но можем да кажем, че има и един плюс в цялата тази неприятна ситуация.

Излязоха от околовръстното и поеха по лабиринт от второкласни пътища. Накрая свиха по тясно шосе, което се виеше сред горички и ливади. Тук-там се виждаше по някоя самотна къща или по-голямо имение. След известно време пътят стана сравнително прав и от дясната страна се видяха четири къщи, разположени на доста голямо разстояние една от друга. Зад тях се издигаше горист хълм, а пред тях се стелеше тучна зелена ливада, на която кротко пасяха овце. Такава красота и спокойствие рядко се срещаха толкова близо до Лондон и гледката щеше да е наистина мила пасторална идилия, ако не бяха полицейските коли пред третата къща от поредицата и жълтата полицейска лента, преградила пътя. Пред втората къща стоеше възрастна двойка и говореше с двама полицаи, които отривисто пишеха в тефтерите си, а около една от колите се суетяха няколко души от криминалния отдел, облечени в бели защитни облекла.

Мо подмина съседите и спря зад една от полицейските коли.

— Хубава къща — отбеляза, след като огледа дома на Джак Кели: бяла двуетажна постройка с полегат покрив и решетки от ковано желязо на прозорците.

Лъскаво черно БМВ бе паркирано на широката павирана алея пред къщата — алеята спокойно можеше да побере още три такива.

— Така се живее, като си финансов адвокат — каза Болт, докато слизаше от колата.

Един млад полицай с почти детска физиономия тръгна към тях, стиснал фуражката си под мишница. Темето му вече беше започнало да оплешивява и на Болт му стана жал за горкото момче.

— Искаме да говорим с водещия разследването — каза Болт, след като двамата с Мо се представиха и показаха служебните си карти.

— НСБОП, а? Мислите ли, че това е работа на организираната престъпност?

Младокът изглеждаше развълнуван и за да не убива ентусиазма му, Болт каза, че има вероятност да е така, и попита:

— Къде е тялото?

Униформеният младеж посочи гората.

— Вървете по пътеката и ще го видите. Шефът на разследването е там.

Болт и Мо отидоха до една от колите и един колега на младежа ги оборудва със защитни облекла, качулки, ръкавици и калцуни. Тръгнаха по пътеката, която заобикаляше къщата на Кели и потъваше в сенките на буковата горичка.

Един до друг изглеждаха доста странно. Болт беше висок и слаб, с ниско подстригана сламеноруса коса, тук-там осеяна с по някой бял косъм. Беше почти на четиридесет, бивш състезател по гребане, с широки плещи и вдъхващо респект лице. Слабо и продълговато, със сурови изсечени черти, това лице издаваше човек, който знае как да се справя с нещата. На брадичката му ясно личеше крив белег, още два подобни имаше на лявата му буза — остатъци от една съдбовна нощ преди три години. Въпреки това лицето му си оставаше привлекателно. Но онова, което приковаваше вниманието, бяха очите. Жена му твърдеше, че били най-поразителните очи, които била виждала. Разбира се, нейното мнение не беше безпристрастно, но очите на Болт наистина имаха притегателна сила. С идеален овал и небесносин цвят, те бяха като магнит за всеки, който ги погледнеше, а когато се усмихнеше (както правеше често), около тях мигом се образуваше паяжина от дълбоки бръчици.

За разлика от него, Мо беше нисък и набит, с едра глава, която изглеждаше сякаш твърде голяма за тялото му. Черната му някога коса сега беше грива от прошарени къдрици, които стърчаха на всички страни. Беше по-млад от Болт, но спокойно можеше да мине за четиридесетгодишен. Имаше весело кръгло лице и огромни проницателни очи. През последните няколко години торбичките под тях ставаха все по-ясно изразени заради безсънните нощи и грижите за невръстните му деца. Мо имаше трима синове под пет години и дъщеря на десет, която си мислеше, че вече е тийнейджърка, така че не беше чудно, че е вечно уморен и недоспал. Без цигарите и промишлените количества кафе едва ли щеше да се справи и колегите често го питаха защо се е подложил на този тормоз, като е изчакал толкова дълго след първото дете, а после ги е нацвъкал три едно след друго. Той винаги отговаряше, че не е планирал никое: просто се били пръкнали, когато им било писано, и че за него те не били „тормоз“, а благословия. Мо наистина обичаше децата си и беше толкова добър полицай отчасти заради тях — въпреки странния си външен вид той искрено вярваше в това, което върши, и смяташе, че благодарение на неговите усилия светът, в който те ще растат, ще е по-добър. Той беше най-усърдният от целия екип и никога не се скатаваше от извънреден труд независимо дали се плащаше, или не. Може би тъкмо затова Болт обичаше да работи с него.

Пътеката се издигаше под лек наклон и беше кална на места от скорошния дъжд. В калта ясно личаха частични или пълни отпечатъци от обувки, някои вече оградени с ярка полицейска лента. Самата пътека също беше обозначена с такава лента и двамата се стараеха да вървят плътно вдясно, за да не замърсят уликите. Стъпките бяха на поне трима души. От време на време отпечатъците бяха размазани, хората явно се бяха подхлъзвали. Нямаше нужда човек да е гений, за да разбере, че Кели е бил преследван от двама души, най-вероятно мъже, ако се съдеше по размера и вида на следите.

Пътеката направи лек завой, стана по-широка и равна и двамата детективи видяха тялото на адвоката. То висеше от един нисък клон на чворест бук от лявата страна на пътеката, на десетина метра пред тях. Краката му бяха на няколко сантиметра от земята. Беше обесен на кожен колан. Беше с дънки, маратонки и бяла тениска, опръскана отпред с кръв. Май го бяха били по лицето, но главата му бе клюмнала напред и беше трудно да се определи със сигурност. Гъст кичур тъмноруса коса закриваше лицето му като завеса.

Около тялото се бяха струпали петима-шестима мъже и жени, всичките в бели защитни облекла: правеха снимки, събираха доказателства, въобще, вършеха цялата досадна и неприятна работа, съпътстваща всяко престъпление. Щом Болт и Мо приближиха, един от мъжете се извърна и тръгна към тях. Беше висок, петдесетинагодишен, с добре поддържан мустак и почти оплешивяла глава. По отривистата му походка можеше да се заключи, че най-вероятно е бивш военен.

— Кои сте вие?

Тонът му не беше нелюбезен, но не се и усмихваше.

— Инспектор Майк Болт от НСБОП. Това е колегата ми детектив Мо Кан.

Мо кимна.

— Имахме уговорена среща с Джак Кели — продължи Болт и кимна към тялото. — Но както виждам, май сме закъснели.

— Очевидно. Аз съм детектив Кийт Ламдън, водещият разследването — представи се възрастният мъж и подаде ръка на Болт. — Мога ли да попитам за какво точно щяхте да говорите с господин Кели?

Болт го запозна накратко със случая, по който работеха, и обясни връзката на Кели с жертвата. Щом чу името на главния съдия, Ламдън повдигна учудено вежди, но не каза нищо.

— От досегашните ви открития има ли нещо, което би могло да свърже двата случая, Кийт? — попита Болт и отново хвърли поглед към тялото.

— Рано е да се каже — отвърна Ламдън. — Тялото е било открито едва преди час от някаква жена, която си разхождала кучето. Чист късмет, защото тази пътека не се използва много. Дойдохме в четири и половина и тъкмо приключихме с отцепването на района. По първоначални данни лекарят определи часа на смъртта между два и половина и три и половина следобед, така че не е умрял много отдавна.

— От следите личи, че са го гонили двама души — вметна Мо. — Два пъти се е подхлъзнал в калта, докато е тичал насам.

— Всъщност три пъти, и да, прав сте, наистина изглежда, че преследвачите са били двама. Огледахме долния етаж на къщата на господин Кели. Страничната врата беше широко отворена. В края на задния двор има ясен частичен отпечатък, точно до портичката, която води към тази пътека. Портичката също беше отворена. Изглежда, въпросните двама мъже са го нападнали в къщата, но той е успял да избяга през страничната врата и оранжерията, която излиза в задния двор. Подгонили са го по тази пътека и тук са го хванали. Има следи от борба. Носът му е разбит и лицето му е насинено, а и тениската му е раздрана, както можете да видите.

Посочи тялото. Тениската под едната мишница бе раздрана, където явно някой го бе сграбчил.

— Според мен единият го е държал, докато другият е нахлузил колана на врата му, а после или го е удушил и го е увесил вече мъртъв, или го е закачил на клона все още жив и го е оставил да се обеси.

Каквото и да се бе случило, никой не заслужаваше такава смърт.

— Определено са искали да го убият — каза Болт. — Няма ли свидетели?

— Ще излъчим обичайния призив за съдействие, но досега никой не се е обадил, освен жената, която го е открила.

— Горкият нещастник — рече Мо. — Мисля, че спокойно можем да отхвърлим версията за обир. Едва ли щяха да го гонят по тази пътека, ако са искали просто да ограбят къщата.

— А и на пръв поглед нищо не липсва — отвърна Ламдън. — Според мен е познавал убийците. Няма следи от взлом по входната врата.

— Значи професионална работа, а, шефе? — каза Мо.

— По всичко личи, че са знаели какво правят. Вие какво ще кажете, Кийт?

— Не знам, все още е твърде рано за заключения — отвърна Ламдън с лека нотка на укор, сякаш те бяха двама неопитни новаци, които бързат всичко да стане на мига. — Единственото, за което можем да сме сигурни, е, че хората, които са го извършили, са физически силни и много жестоки. От онези, за които човешкият живот не струва пукната пара.

Болт приближи тялото. Изчака, докато фотографът направи няколко снимки на трупа в едър план, след което започна да оглежда трупа отблизо, без да обръща внимание на миризмата, която се носеше от него.

Кели изглеждаше млад, може би малко над трийсетте. При това беше хубав, с изразително интелигентно лице и добре сложено тяло. Мъж, който би трябвало да бъде, а навярно е и бил, олицетворение на успеха. Такива хора обикновено не ставаха жертви на престъпления. Лицето на мъртвеца беше отпуснато, устата му леко увиснала, а очите — изцъклени в безжизнен поглед.

Смъртта и остаряването ужасяваха Болт. Той не беше вярващ. Още като ученик се беше убедил, че тайните на вселената могат да бъдат обяснени по-ясно от науката, отколкото от религията, и затова смяташе, че когато човек умре, това е краят. Краят на всичко: на земния път, на мечтите, на желанията. И именно защото не вярваше, че има нещо отвъд смъртта, тя го плашеше толкова много. Понякога наистина му се искаше да може да отвори съзнанието си за религията, както се случва с доста хора с напредването на възрастта, но Болт знаеше, че няма смисъл. Рационалните му убеждения бяха твърде дълбоки. И затова сега, изправен пред една внезапна и неочаквана смърт, този познат страх го връхлетя с пълна сила. Само допреди няколко часа Джак Кели бе заможен млад човек в разцвета на живота си. А сега беше просто разлагаща се плът.

Нещо привлече погледа му и той се наведе и присви очи.

— Какво видяхте? — попита Мо, който стоеше малко зад него.

— Имате ли нещо против да преместя тялото, Кийт? — обърна се Болт към детектив Ламдън.

Шефът на разследването попита фотографа дали е свършил и той каза, че е готов.

— Добре — съгласи се Ламдън. — Но внимателно. Не искам да увредим евентуални улики.

Болт не обърна внимание на назидателния му тон. Беше свикнал местните полицаи да се отнасят към него и колегите му резервирано, сякаш фактът, че се е намесила НСБОП, беше професионална обида и накърняваше репутацията им. Болт бавно разтвори с две ръце бедрата на Кели. Другите двама веднага забелязаха какво е привлякло вниманието му.

— Какво е това, за бога? — възкликна Ламдън.

Мо само издиша шумно. Вече няколко години работеше в сферата на организираната престъпност и беше свикнал да вижда белези от мъчения, както по трупове, така и по живи хора.

Чаталът на дънките на Кели беше обгорен и ясно личаха няколко отделни кръгли изгаряния, всяко с размерите на малка монета. Някой бавно и целенасочено бе горил слабините на Кели. Белезите бяха четири или пет, не можеше да се каже точно, защото се сливаха.

Известно време и тримата мълчаха. Останалите криминалисти също дойдоха да погледнат, фотографът направи няколко снимки. Болт хвана едната ръка на Кели и заоглежда китката. По нея личеше слаба, но все пак забележима ивица от зачервена кожа, обхванала я като гривна. Огледа и другата китка. Същата ивица. Следи от връзване.

— Май някой наистина много го е мразел — отбеляза един от криминалистите.

— Или това — каза Болт, — или е имал нещо, което някой е искал да вземе на всяка цена.