Саймън Кърник
Без пощада (27)

28.

Леко приведен, Даниълс отиде до ключа на стената и изгаси лампите.

— Клекнете — прошепна, отиде до прозореца и клекна под него.

От прозореца се виждаше алеята за паркиране пред къщата. Даниълс бавно вдигна глава и надникна.

Аз клекнах зад дивана, а Кати седна на пода с гръб, опрян в стената. За миг погледите ни се срещнаха и видях в очите й страх. Но само това, не съжаление или разкаяние. Бързо отмести поглед.

— Виждаш ли нещо? — попитах Даниълс шепнешком.

— Не. Но знам, че са тук.

— Как са ни открили?

— Няма значение. По-добре помисли как да се измъкнем. Накъде се излиза през задния двор?

— Направо в гората, но оградата е от прещип. Храстите са доста гъсти и на практика непроходими.

— Значи не можем да минем отзад?

— Може да се стигне до гората през ателието — обади се Кати. — То е отделна постройка в дъното на двора. През задния прозорец се излиза направо в гората.

Даниълс бавно въртеше глава и оглеждаше пространството пред къщата. Изведнъж спря. Гледаше наляво към колата на Кати.

— Видя ли нещо? — попита тя с треперещ глас.

Дъждът продължаваше да шиба безмилостно.

— Не съм сигурен — прошепна той, без да отмества поглед. — Но май да.

Трябваше да се въоръжа, да имам нещо в ръцете си в случай на нужда. Колежката на Мидж беше запалена кулинарка и в кухнята имаше комплект японски ножове. Реших, че някой от тях ще ми свърши работа, макар че не си представях как ще намушкам човек с такъв нож. Всъщност не си представях как въобще мога да намушкам човек, но ми бе писнало да съм беззащитна жертва. Запромъквах се към кухнята.

Комплектът от шест ножа, всеки в отделен калъф, беше на плота, точно до печката. Пресегнах се и взех най-големия, с дълго и широко острие. Беше тънко, но остро като бръснач. Няколко пъти бях рязал месо и зеленчуци с него и знаех, че върши работа. Представих си колко лесно ще промуши плътта на онзи садист Мантани и дори се зарадвах на тази мисъл. Не съм жесток човек и смятам, че имам добро чувство за справедливост, но не бих се поколебал да отмъстя на хора, които са се отнесли лошо с мен, а Мантани определено беше такъв. Той и старият ми приятел Джак Кели, но с Джак вече нямаше как да се разправям.

Стиснах ножа в лявата си ръка, изправих се и погледнах отражението си в кухненския прозорец. По стъклото се стичаха ручейчета дъждовна вода. Лицето ми все още изглеждаше отвратително, а Кати изобщо не бе ме попитала как съм. Явно не й пукаше. И не й пукаше от доста време, но аз, глупакът, така и не бях забелязал.

Изведнъж, като някакъв призрак, зад стъклото се появи лице с черна маска. После ръка в ръкавица, хванала дълъг пистолет. Преди да успея да реагирам, чух силен гръм. Стъклото на прозореца се напука като паяжина и видях дупка в средата. Кучият му син стреляше по мен! Последва втори изстрел и този път прозорецът се строши. По пода се посипа градушка остри стъкълца.

Едва сега успях да помръдна. Проснах се на земята, доволен, че не съм ранен, макар нападателят ми да беше само на крачка от мен. След миг разбрах защо не ме е уцелил. Докато се влачех по пода към вратата, а стъкълцата бодяха тялото ми, нещо влетя в кухнята. Чух силно тупване и изведнъж стаята се изпълни с топлина и светлина. Извих врат и видях, че плотът и шкафчетата горят. Този мръсник не искаше да ме убие, а само да ме изкара на открито.

Гъст задушлив дим изпълни кухнята. Прикрит от него, се изправих и хукнах към дневната. В същия момент големият прозорец се пръсна и се посипа градушка от стъкла. Видях, че Даниълс вече се е изправил и е далеч от сипещите се отломки. Бе вдигнал пистолета и бавно го движеше в полукръг. Кати също се беше изправила и стоеше замръзнала на място, като сърна, заслепена от фарове.

— Хвърлят запалителни бутилки! — изкрещях. — Кухнята гори!

След частица от секундата, преди те изобщо да могат да реагират, изтрещя нещо като картечен откос и във входната врата зейна огромна дупка. Даниълс приклекна и стреля три пъти натам.

Отново затрещяха изстрели и дупката на вратата се уголеми. Даниълс извика и се хвана за ръката. Изкрещя ни да се качим горе, аз сграбчих Кати за ръката и я повлякох към стълбите. Той се посъвзе малко и хвана пистолета с другата си ръка.

Изведнъж входната врата се отвори с трясък и буквално се залепи за шкафчето за обувки в антрето. Но не нахълта никой. Виждаше се само как дъждът плющи по асфалта. Зад нас се стелеше димът от кухнята, черен и задушлив. Даниълс стоеше приклекнал и чакаше с протегнат напред пистолет.

През вратата се появи ръка, хванала бутилка със запален фитил. Даниълс стреля, бутилката падна и се търкулнало пода към него. Той скочи, стреля напосоки към вратата и се втурна към стълбите.

— Качвайте се горе! — изкрещя.

Бутнах Кати напред и тя бързо залази нагоре, двамата с Даниълс я последвахме. След секунда бутилката избухна, дървеният под пламна и диванът лумна.

— Горе има ли прозорец, през който можем да излезем? — изкрещя Даниълс.

— В спалнята — изкрещях и аз и се спънах, забързан да избягам от гъстия задушлив дим. — Гледа към задния двор и към пристройката.

— Води!

Изкачихме стълбите и Кати сви надясно. Лампата на площадката светеше и примижах от ярката светлина. Кати изтича до вратата на спалнята и я отвори. Бях точно зад нея, затова когато тя влетя вътре и изпищя, бях там на секундата. Не че можех да направя нещо.

В сумрака на стаята някакъв маскиран мъж — вероятно същият, който бе хвърлил първата запалителна бутилка — беше хванал Кати с ръка през гърлото. В другата си ръка държеше рязана пушка, бея опрял в бузата й. И двамата ме гледаха. На лицето на Кати се четеше неописуем ужас.

Мъжът бавно тръгна назад и повлече Кати. Прозорецът зад тях беше отворен. Миг по-късно от покрива на пристройката, който се намираше точно под прозореца на спалнята, се появи още един мъж, също облечен в черно и с маска на лицето. Май не беше въоръжен. Подхлъзна се на мокрите плочки на покрива и падна по задник.

Даниълс се появи зад мен и аз инстинктивно се дръпнах встрани. Той изруга и вдигна пистолета.

— Не прави глупости, Даниълс — каза въоръженият.

Веднага познах гласа.

Беше онзи мръсник Мантани.

— Хвърли пистолета или ще я убия.

— Пусни я, Мантани — отвърна спокойно Даниълс.

И защо да не е спокоен? Не ставаше въпрос за неговата жена, нали?

— Пусни я или ще те убия — добави Даниълс. — Знаеш, че не се шегувам.

— Моля те, Даниълс, направи каквото ти казва — викнах — Той ще я убие!

Мантани продължаваше да отстъпва към прозореца с Кати. Беше само на метър и половина от него. Вторият маскиран вече беше успял да се изправи.

— Ако не се месиш, ще те оставим жив — каза Мантани на Даниълс. — Макар че имам да ти връщам за одеве. Искаме само Мерън и жена му. Не се бъркай.

Даниълс направи крачка напред, после още една. В стаята вече влизаха кълба черен задушлив дим, пращенето на пламъците долу се чуваше все по-ясно.

— Още една крачка и ще я гръмна — каза Мантани, озъби се и натисна още по-силно дулото в бузата на Кати. — Ще я убия. Знаеш, че ще го направя. Една крачка и ще я убия.

Даниълс пристъпи напред.

— Спри! — извиках ужасено. — Та той ще я убие!

— Няма да я убие. Нали, Мантани? Защото тогава аз ще убия теб, а ти не искаш да умреш, нали?

Аз също пристъпих крачка напред, все още с ножа в ръка. Питах се какво да правя.

— Даниълс, спри! Това е жена ми!

— Ще я убия, Даниълс. Знаеш го. За мен тя не означава нищо.

Вторият маскиран вече бе стигнал до прозореца. Видя, че Даниълс е с пистолет, и веднага се приведе.

Кати не издаваше нито звук. Устните й трепереха, очите й шареха ужасено. Никога не я бях виждал толкова изплашена. Притеснена, разтревожена, да, но никога така ужасена. А бях безпомощен. Този мръсник щеше да убие жена ми пред очите ми. Сигурен бях. А Даниълс само го предизвикваше да го направи. Димът в стаята ставаше все по-гъст, някой трополеше нагоре по стълбите. Бяхме в капан. Краката ми се подкосиха. Помислих за децата ни. Спомних си деня, когато се роди Клои, първото ни дете. Радостта на лицето на Кати; и на моето… Как я държахме, заедно, след като я претеглиха… Истинско семейство. А сега всичко това щеше да свърши в една горяща вила и то без дори да знам защо.

— Последна възможност, Мантани. Пусни пистолета. Веднага.

Даниълс направи още една крачка напред. Вече беше само на метър от Мантани. Тонът му беше спокоен, но и напрегнат. Мантани продължаваше да стиска здраво пистолета.

— По дяволите, Даниълс! Ти пусни пистолета. Обкръжен си.

Изстрелът ме оглуши и инстинктивно подскочих.

Главата на Мантани се удари в прозореца, по стъклото плисна кръв. Той успя да натисне спусъка, но куршумите се забиха в тавана. Тялото му се отпусна и се свлече на една страна. Кати се отскубна от него и се хвърли в ръцете на Даниълс. Мъжът до прозореца се надигна. Държеше пистолет, но вместо да стреля, хукна по покрива, пак се подхлъзна изчезна от поглед. Даниълс блъсна Кати настрана и стреля след него. Най-вероятно не уцели, защото чух как мъжът откърти водосточната тръба, докато се спускаше по нея от покрива.

— Бягайте! — извика Даниълс.

Хукнах към прозореца. Кати също не чака втора подкана и вече почти се беше измъкнала през него.

— Някой се качва по стълбите — викнах на Даниълс, докато минавах покрай него.

Давех се от дима.

В този момент на вратата се появи още една черна фигура с автоматична пушка в ръце. Този мъж не беше като останалите. Беше по-едър. Много по-едър и дори сред кълбата гъст дим от него струеше някакво мрачно спокойствие. Сякаш не забелязваше какво става наоколо, нито пък се притесняваше, че току-що е загубил един от хората си. Веднага разбрах, че това е Ленч и че ако ни хване, с нас наистина е свършено.

Даниълс ме блъсна настрани, хвана тялото на Мантани като щит и натисна спусъка. Ленч отвърна на стрелбата и се скри зад вратата. Даниълс залитна, но не беше ранен. Без да пуска трупа, клекна до леглото и отново ми извика да бягам.

Хвърлих се през прозореца, без да пускам ножа. В същия момент Ленч отново се появи и стреля. Паднах върху покрива по корем и се хлъзнах надолу. Точно под мен беше кухнята и усетих топлината от пожара вътре. Покривът скоро щеше да рухне и щях да падна директно в пламъците.

Кати беше почти до мен, беше се вкопчила в хлъзгавите плочки. Гледаше към земята вдясно: вторият маскиран тъкмо се изправяше до останките от счупената водосточна тръба. Появи се и четвърти мъж, също с пистолет. Насочи го към нас. От спалнята проехтяха още изстрели — и от пушката, и от пистолета на Даниълс.

— Насам! — извика Кати и преди да успея да отворя уста, се плъзна по дупе от другата страна на покрива.

Хвърлих ножа и я последвах, като се стараех да не гледам надолу. Скочихме на земята едновременно, един до друг. До ателието в дъното на двора имаше още петнайсет метра. Стигнехме ли до там, щяхме да сме в безопасност. Относителна, разбира се.

— Бързо! — прошепнах и бръкнах в джоба си за ключовете.

Хукнахме като обезумели към ателието. Нямаше време за губене, убийците бяха по петите ни.

В тъмното не можех да видя кой ключ кой е и като стигнахме до вратата, изпаднах в паника. Спомнях си, че беше по-малък от останалите. Тънък. Опипвах ги един по един възможно най-бързо. Стрелбата в спалнята беше спряла и се чуваше само шибането на дъжда и пукотът на пожара в къщата.

— Побързай! — изпищя Кати. — Идват!

Най-после напипах ключа и се опитах да уцеля ключалката. Ръцете ми трепереха. Чувах стъпки. Приближаваха. Някой извика: „Горе ръцете!“.

Най-после успях да пъхна ключа в ключалката, завъртях го и отворих. Бутнах Кати пред мен и влязох след нея в тъмнината. Дори не си направих труда да извадя ключа. Тръшнах вратата и заопипвах да намеря резето. Миришеше на лак и ароматни пръчици. Знаех, че докато работи тук, Мидж пуши трева, не само защото абстрактните й картини можеха да са продукт единствено на замъглен от наркотици мозък, но и защото бях намирал останки от марихуана, скрити тук-там из помещението.

Някой отвън блъсна с такава сила, че ножът изхвърча от ръката ми. Във вратата цъфна широка дупка и една ръка в ръкавица се провря и заопипва за дръжката.

— Направи нещо! — извика Кати ужасено.

Запънах вратата с цялата си тежест и извиках:

— Изпуснах ножа!

Тя светна. Онзи отвън продължаваше да натиска вратата и усетих как краката ми се плъзгат по дървения под. Нямаше да издържа дълго. Видях ножа. Беше на два метра от крака ми, не можех да го стигна.

Кати се спусна към него, грабна го и с все сила го заби в ръката, малко над ръкавицата. Шурна кръв и опръска пода. Онзи отвън изрева от болка и отдръпна ръката си. Кати затръшна вратата, аз я блъснах с рамо и сложих резето.

Проехтя изстрел и от вратата се разхвърчаха трески. Куршумът мина между двама ни, на височината на главите. Усетих пареща болка в лицето и инстинктивно се извърнах.

— Господи! — изпищя Кати.

Сграбчих я за ръката и я повлякох през стаята. По стените висяха абстрактни картини — абсолютен миш-маш от безформени цветове, които изразяваха едно голямо нищо. В средата на стаята имаше стол и статив, на който стоеше все още незавършен шедьовър в синьо, рисуван сякаш от кривогледо шимпанзе.

Проехтя втори изстрел. Куршумът мина през картината и се заби в стената. Побягнахме към задния прозорец, който излизаше в гората. Хванах дръжката и я завъртях. Беше заключен. Проклетият прозорец беше заключен, а нямах ключ! На по-малко от пет метра зад нас онези типове блъскаха яростно по вратата. Нямаше да се забавят дълго. Бяхме в капан и трябваше бързо да взема решение.

— Счупи го, по дяволите! — извика Кати и се огледа за нещо тежко.

Грабна една порцеланова ваза и я запрати към прозореца. Никакъв резултат. Прозорецът беше нов и сигурно беше от бронирано стъкло.

Проехтя трети изстрел, една панта поддаде.

Извърнах се, грабнах стола и с все сила ударих прозореца. Стъклото се напука — една-единствена линия по средата. Засилих се и ударих отново, този път още по-силно. Пукнатината се разшири. Едва дишах от изтощение. Тъкмо се канех да ударя трети път, когато видях, че вратата виси на едната си панта и всеки момент ще се откачи. Вече виждах двама мъже през процепа, единият държеше пистолет.

Събрах всичката си сила и замахнах към прозореца. Този път стъклото се счупи на две и падна с трясък навън. Едно парче остана да стърчи нагоре, отново замахнах със стола и почти успях да го дочупя.

Зад нас вратата се стовари с трясък на земята. Вече нямаше какво да ги спре. Бяхме идеални мишени. Но нямаше да се предадем.

Пуснах стола, вдигнах Кати и я метнах през прозореца. Слава богу, че е слабичка. Чувах стъпките на двамата мъже зад мен и виковете им да вдигна ръце. Въпреки това отстъпих леко назад, засилих се и се хвърлих през прозореца с главата напред. Усетих остра пареща болка — стъклото раздра дрехите и корема ми.

Паднах на земята, претърколих се, скочих, хванах Кати за ръка и хукнахме през прогизналите храсти. Тя се препъна. Дръпнах я. Минахме през някакви къпини, прескочихме един паднал дънер. Най-после свободни. Изплъзнахме им се на тези типове. Наистина се бяхме измъкнали. В този момент нищо друго нямаше значение.