Саймън Кърник
Без пощада (15)

16.

Всички го познаваха единствено като Ленч, както и трябваше да бъде. Никой не знаеше нищо нито за него, нито за миналото му, а и не се осмеляваха да питат. Хората се страхуваха от него, а той се зареждаше от страха им. Харесваше усещането за власт, което му даваше този страх, и напълно съзнаваше, че е естествен хищник в свят, пренаселен с плячка.

Реакцията на околните не се дължеше единствено на огромното му туловище, макар че и то беше фактор. Висок метър и деветдесет, с мускулесто и добре оформено благодарение на маниакалните тренировки във фитнес залата тяло, Ленч стърчеше с една глава над повечето мъже, а широкият му гръб и яките му ръце с изпъкнали вени му придаваха леко примитивен, дори маймуноподобен вид. Всичко това бледнееше обаче пред жестоките му проницателни очи. Когато погледнеше някого с твърдия си пронизващ поглед, човек имаше усещането, че Ленч гледа право в душата му и разкрива най-съкровените му тайни. „Змийски очи“ ги беше нарекъл някой зад гърба му и това определение не беше далеч от истината. Вяха много тесни и много тъмни, клепачите се спускаха тежко над тях като клепачите на кобра.

Ленч облиза устни с дългия си месест език. Върхът му докосна долната част на носа му и остави влажна лигава следа.

Ленч не обръщаше внимание на хората в другите коли и на минувачите по тротоарите. За него те не съществуваха. Дори да ги погледнеше, виждаше само размазани силуети, осветени от уличните лампи. Реални измерения придобиваха само онези, които преследваше, само те ставаха от плът и кръв. А тази вечер беше по петите на един.

През своите трийсет и осем години на тази земя Ленч беше убивал много пъти. Мъченията и убийствата бяха нещо като хоби за него, начин да си достави удоволствие. Знаеше, че това го различава драстично от останалите хора, но никога не се замисляше за причините, защото не виждаше смисъл да го прави. Просто си беше такъв и нищо не можеше да го промени. Вместо да тъне в угризения и да се измъчва с въпроси, Ленч се чувстваше късметлия, че получава пари за престъпленията си — тоест вършеше работа, която обожаваше. И на него можеше да се разчита. Именно затова шефът му му имаше пълно доверие. Работеше с въображение и най-важното — никога не допускаше грешки. Ако някой трябваше да умре, шефът се обръщаше към Ленч. Даваше му необходимите инструкции и знаеше, че поръчката ще бъде изпълнена. От там нататък Ленч поемаше нещата в свои ръце. Правеше необходимите проучвания и организираше успешното провеждане на операцията, като изпълняваше задачата или сам, или с помощта на някои от своите хора. Най-голямо удоволствие му доставяше да гледа как жертвите му умират, така че предпочиташе да удължава мъките им. Знаеше обаче, че това невинаги е възможно. Според него ключът към успешното убийство беше да се възползваш най-добре от предоставените ти възможности.

Някакъв стар форд „Ескорт“ се включи в движението пред него, без да даде мигач, и Ленч трябваше да натисне спирачките. От колата дънеше непоносим хип-хоп, на задната седалка се бяха натъпкали няколко младежи с качулки на главите, подаваха си цигара. Тъпанари, рече си наум той, и за миг си представи как прерязва гърлото на шофьора и го увесва да му изтече кръвта, но реши, че не си заслужава усилието. Никога не поемаше безсмислени рискове. Като повечето психопати, той беше преди всичко прагматик, и тъй като вече го бяха опандизвали веднъж, нямаше никакво желание да се върне в затвора.

А и тази вечер залогът беше много по-голям. Шефът му имаше сериозен проблем, който трябваше да се реши бързо и кардинално. Нещата бяха започнали да се сговняват. Наложило се беше да убият Кели преждевременно, при това на открито, а сега новата цел, някой си Мерън, за малко да им се изплъзне, което в никакъв случай не биваше да става. Не и докато не изкопчат необходимата информация.

Приключи разговора си с Мантани, единия от хората му, които в момента пазеха Мерън, и затвори. Каза му да не малтретират повече заложника. Мантани беше надежден тип, но също като Ленч обичаше да причинява болка и понякога се увличаше. А сега беше много важно Мерън да остане жив, в съзнание и с нормален разсъдък, за да могат, ако крие нещо, да му го измъкнат. В багажника на лексуса на Ленч имаше цял набор инструменти за тази цел. Сред тях електрошоков колан с дистанционно управление, който парализираше тялото за осем секунди с 50 000 волта; електрошокова палка с по-нисък волтаж за пъхане в ануса; зъболекарска бормашина; и комплект от шест изключително остри скалпела (любимите му инструменти), които използваше за работа върху най-чувствителните нервни окончания под очите и зад ушите.

Ленч беше експерт в мъченията и имаше богат опит. Никой не издържаше в ръцете му повече от няколко минути. Всички проговаряха. Гордееше се с това. Нямаше и случайно умрели, макар че няколко пъти се наложи да довърши жертвите си, както щеше да стане и с Мерън тази вечер.

Сви от главния път към мястото, където държаха заложника. Погледна си часовника. Девет без двайсет. Валеше като из ведро. Още три минути и щеше да е там. След час цялата работа щеше да е приключила.