Саймън Кърник
Без пощада (18)

19.

— Между другото — обърнах се към спътника си, докато минавахме по една тиха уличка — все още си с маската.

— О, вярно — отвърна той и с едно рязко движение я свали и я пъхна между седалките.

Беше тъмнокос, някъде на трийсет, със стегнатите черти на атлет, може би бивш командос.

— Е — продължих и го погледнах, — ако си полицай, как така за малко да ме простреляш?

— Нямаше да те прострелям. Блъфирах. В никакъв случай не бих натиснал спусъка. Тук съм, за да те защитя.

После отново погледна страничното огледало, явно все още притеснен, че преследвачът ни може да не се е отказал.

Попитах го как се казва.

— Даниълс — отвърна той. — Работех под прикритие за човека, който идваше да те изтезава. Ленч. Не знам как е истинското му име, но със сигурност знам, че е коравосърдечен убиец. Затова те измъкнах.

— Удари ме в корема, когато бяхме на улицата — казах възмутено и си спомних как ме вкара в колата при първата ни среща.

— Нали ти казах, че съм под прикритие. Играех си ролята. За мен знаеха, че съм бивш спец по въоръжените обири, прострелял навремето свой колега в коляното. Не можех да проявя мекушавост, когато играта загрубее.

— Заболя ме.

— Съжалявам — каза той, но изобщо не му личеше да се разкайва.

Всъщност изглеждаше доста спокоен, предвид всичко случило се, сякаш среднощните отвличания и изтезания бяха нещо обичайно. А може би в работата му под прикритие наистина беше така.

Още не бях сигурен в искреността му. Можеше да е ченге, но може и да лъжеше. Днес бях видял предостатъчно такива типове и вече бях почти сигурен, че светът е пълен с престъпници.

— Знаеш ли — каза той, без да ме поглежда, — месеци наред подготвяхме тази операция, а сега всичко отиде по дяволите. Шефовете ми изобщо няма да са доволни.

Каза го така, сякаш вината е моя.

— Извинявай, че не мога да проявя съчувствие — отвърнах. — Преди шест часа бях обикновен човек и си живеех тихо и кротко. А сега, по все още неясна за мен причина, разни хора искат да ме убият, а жена ми изчезна.

— Добре дошъл в истинския свят, господин Мерън.

— Откъде знаеш името ми?

Той глухо се изсмя.

— Май имаш доста да наваксваш.

Така си беше, но се питах дали тъкмо той е човекът, който ще попълни пропуските ми. Даниълс отново зави и вляво от нас се ширна някакво поле. Започнах да се притеснявам.

— Къде отиваме? — попитах.

Той бръкна в джоба на коженото си яке, извади пакет „Марлборо Лайтс“ и каза:

— Приемам, че казваш истината за това, че не знаеш какво търсим.

Лапна една цигара и натисна запалката в колата.

— Да, истината казвам. Може ли една цигара?

Той ми подаде пакета, аз си извадих и я лапнах.

— Е, би ли ми казал все пак какво е това, дето го търсим?

Запалката щракна, той запали цигарата си и ми я подаде. Запалих първата си цигара от десет години и дръпнах силно. Усетих как главата ми се замайва, но пък и без това си бях замаян. Повторих въпроса.

— Там е проблемът. И аз не знам какво точно търсим. Мантани също. От нас се искаше само да те закараме в склада, та Ленч да те разпита. Предполагам, че той знае какво търсим.

Поклатих глава, напълно объркан, и отново дръпнах от цигарата. Имаше странен вкус.

— И какво ще правим сега?

— Ще намерим жена ти — отвърна той спокойно. — Защото ако ти не знаеш какво търсим или пък къде е, уверявам те, че тя знае.