Саймън Кърник
Без пощада (10)

11.

Докато наближаваха управлението, мобилният телефон на Болт звънна пак. Той го извади от джоба си и погледна екрана. Не познаваше номера, затова вдигна с едно рязко „Ало?“.

— Майк Болт? — попита женски глас.

— Кой се обажда?

— Тина Бойд. Бивш полицай съм.

Болт веднага се сети. Тина Бойд беше добре известна в малкия затворен свят на лондонската полиция. Дори я бяха снимали за корицата на „Полицейски новости“ като олицетворение на младата красива пробивна полицайка, която шефовете умират да лансират. Преди всичко да се обърка тогава. Сега я наричаха Черната вдовица.

— Онази същата Тина Бойд? — каза Болт и хвърли многозначителен поглед на Мо. — От корицата на „Полицейски новости“?

— Да, същата.

— Съжалявам за случилото се с вас.

Знаеше, че рано или късно ще трябва да зачекне тази тема, и реши да е сега, за да не го мисли по-нататък.

— Чух, че сте били отличен полицай.

— Стараех се — отвърна тя, очевидно безразлична към размяната на любезности. — Обаждам се, защото разбрах, че работите по самоубийството на главния съдия.

— Точно така — отвърна Болт предпазливо, изненадан, че е научила за това.

Намесата на НСБОП не се пазеше в строга тайна, но пък не беше и обществено достояние.

— Разполагам с информация — каза тя.

Болт веднага наостри уши.

— Каква по-точно?

— По-добре да не говорим за това по телефона. Но съм сигурна, че ще искате да го чуете. Щях да ви се обадя по-рано, но ми отне време да открия телефона ви, а и исках първо да ви проверя, преди да ви кажа каквото знам.

— Значи съм издържал теста?

— Да — отвърна тя без следа от закачливост. — Точно затова ви се обаждам.

— Извинете за въпроса, но как попаднахте на тази информация?

— Ще ви кажа всичко, когато се видим, но ви уверявам, че не ви губя времето.

— Е, вече ме заинтригувахте. Кажете къде и кога да се срещнем.

— Довечера в Лондон ли сте?

— Мога да бъда.

Мо тъкмо спираше пред сградата на управлението. На паркинга нямаше коли, а и вътре изглеждаше безлюдно. Явно Джийн си беше тръгнала.

— Живея в Хай гейт — каза Тина Бойд. — Има една кръчма — „Грифон“. Точно до главната улица. Можем да се видим там. В осем удобно ли ви е?

Болт си погледна часовника. Беше малко преди седем. Умът му заработи трескаво.

— Нека е в девет — каза той. — Имам да свърша някои неща.

— Добре, в девет. И още нещо. Това, което ще ви кажа, не бива да излиза като официална информация. Просто ви давам следа. Няма да споменавате името ми, нито че сме се срещали. Поне засега. Трябва да ми дадете думата си. Иначе уговорката отпада и можете да забравите, че съм се обаждала.

Болт малко се изненада. Тази молба не подхождаше много на полицай, дори бивш.

— Добре, имате думата ми — каза той. Много добре знаеше, че ако се наложи, ще се отметне от обещанието си. — Но може да доведа мой колега, напълно надежден човек.

И намигна на Мо, който се усмихна и направи гримаса, ясно показваща, че не се е трогнал от ласкателството.

— Имате ли нещо против?

— Ами… добре — отвърна тя неохотно. — Значи в девет.

— Последен въпрос — каза той, преди тя да затвори. — Току-що се връщаме от местопрестъпление. Доста брутално убийство, извършено само преди няколко часа. Просто за ваша информация — жертвата е адвокатът на главния съдия. Възможно ли е това да има връзка с информацията, която искате да споделите с нас?

Ясно чу как тя си пое дъх, след което отново последва тишина.

— Възможно е — каза най-сетне Тина Бойд и затвори.

— Е? — рече Мо, когато Болт прибра телефона в джоба си. — Какво искаше небезизвестната Тина Бойд?

— Да се срещнем. Имала следа. Изглежда ми сериозно.

— И всичко това днес, а? Леле, дори Черната вдовица иска да се включи в действието!

— Не си длъжен да идваш, ако не искаш. Днес достатъчно работи по случая.

— И да ви оставя да оберете цялата слава? Не, шефе, за нищо на света. Няма да ви оставя да се блъскате сам, а ако следата наистина е сериозна, искам да участвам и аз. В кръчма ли ще се срещнем?

— Да.

— И разговорът е неофициален, нали? Значи мога да изпия една бира?

— Можеш.

— Значи идвам. Само да се обадя на другия шеф. Да й кажа, че ще закъснея.

Болт остана в колата, а Мо излезе да се обади на жена си. Болт я беше виждал само веднъж, когато отиде да вземе Мо от дома му за една задача. Нисичка, добре сложена, с красиво кръгло лице, което засилваше при всяка усмивка. Мила и любезна, със спокойно ведро държане, което го наведе на мисълта, че е идеална майка. Мо очевидно я обожаваше. Целуна я по челото и разроши косата й с изненадваща топлота и привързаност, а после целуна всичките си деца поред. По погледа й Болт разбра, че и тя обожава съпруга си.

А сега по негова вина тази вечер двамата нямаше да са заедно. Болт знаеше, че Мо се бе съгласил да го придружи отчасти защото го съжалява. Всички, които знаеха за случилото се преди три години, го съжаляваха и това неизбежно личеше в отношението им към него. Случилото се бе променило живота му изцяло и го бе оставило с неизлечими физически и психически рани. Но от всичките му колеги единствено Мо Кан успяваше да се държи естествено и това беше една от причините Болт да го харесва толкова много. Понякога обаче дори Мо не успяваше да се държи безпристрастно, както тази вечер. Странното беше, че Болт не би имал нищо против да отиде сам на срещата. Беше саможив и никога не се чувстваше неловко в собствената си компания. Именно затова не беше рухнал психически — и щеше да продължи да се справя и занапред.

Слезе от колата. Искаше да провери дали в базата данни има нещо за Том или Кати Мерън. В същия момент Мо, който крачеше напред-назад пред сградата, приключи разговора си.

— Имаше ли проблем със Сайра? — попита Болт.

— Не, всичко е наред — отвърна Мо. — Доволна е, че няма да съм вкъщи да й се пречкам в краката. Казах й да не ме чака.

Болт знаеше, че не е искрен. По лицето на Мо се четеше разочарование, което той напразно се опитваше да скрие. Беше ясно, че Сайра му се е карала. Болт не я упрекваше.

Надяваше се само следата, която им създаваше тези проблеми, да си заслужава жертвите.