Саймън Кърник
Без пощада (40)

41.

Чакането сякаш нямаше край. Минутите се нижеха безкрайно бавно и мъчително. С Кати избягвахме да се погледнем в очите. Стояхме прави и напълно безпомощни, от време на време правехме по някоя и друга крачка около масата или сядахме на някой от столовете. Ленч ни гледаше с насмешка.

И мълчеше. Седеше на стола си и почти не помръдваше. Чакаше с увереното търпение на котка, дебнеща плячката си. Нямаше смисъл да го молим за милост. Мисля, че и двамата го съзнавахме. Това беше човек, който изобщо не се притесняваше от жестокостта си. За него ние бяхме нищо. И децата ни също. Щеше да ни убие, без да му мигне окото. Дори не смяташе за нужно да се хаби да разговаря с нас. Интересуваше го единствено информацията, която търсеше. Едва ли на света имаше много толкова безсърдечни хора и аз проклинах лошия си късмет, че пътищата ни се пресякоха точно с такъв бездушен изверг.

След известно време Ленч стана и излезе. При нас остана само младежът с маската. Той също не обелваше дума.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Красивите зелени поля бяха приятна гледка и при други обстоятелства бих й се насладил. Но сега ми се щеше да гледам нещо грозно и сиво, нещо, което ще е повече в унисон с настроението ми. Бунище или гробище например. Чудех се дали някой ще откликне на сигнала ми за помощ. Може би дори в момента идваха насам… „Слез на земята — казах си. — Никой няма да дойде. Сам си. Винаги си бил сам“.

Отново си погледнах часовника. Девет и десет. Четиридесетте минути бяха изтекли. Човекът на Ленч сигурно вече беше на Кингс Крос и много скоро за нас щеше да настъпи часът на истината. Което най-вероятно означаваше смърт. Но не това ме тревожеше. Друго не ми даваше покой. Нещо в думите на Кати не ми се връзваше. Припомних си разговора ни в колата. Тя призна, че Джак й е дал ключа за сейфа, в който имало нещо важно на негов клиент. Но това го каза и на Ленч, а също и къде е сейфът.

Не, нещо друго беше…

Погледнах я. Седеше на стола с леко наведена глава и сведен поглед. Ръцете й бяха на масата, с дланите надолу. Единият й палец нервно мърдаше, досущ като чистачка на кола — единственият видим знак за напрежението, което я раздираше. Тя не се паникьосваше видимо като мен; таеше напрежението вътре в себе си, без да го показва. Винаги съм се удивлявал на тази черта на характера й.

Отпечатъците й бяха по ножа, с който бе убита Ванеса, но тя не беше убиецът. Аз го видях, а и Ленч не отрече, че го е извършил един от неговите хора. Значи не беше Кати. Но отпечатъците й бяха по ножа…

И тогава прозрях. Снощи тя не ме попита нито как са раните ми, нито откъде са. Даниълс също не спомена нищо за тях. Значи нямаше как да знае, че ме е нападнал убиецът на Ванеса. А тази сутрин спомена нападението, дори нарече убиеца „той“.

Как бе разбрала, по дяволите?

Блъсках си главата да си спомня дали не съм се изпуснал пред нея по някое време, но колкото и да се напъвах, не се сещах кога може да е станало. Което означаваше само едно.

Че вчера следобед тя е била в библиотеката.