Саймън Кърник
Без пощада (11)

12.

След четвърт час вече караха към дома на семейство Мерън, който се намираше на петнайсетина минути с кола в източна посока от мястото на убийството на Джак Кели. Проверката в полицейската база данни показа, че Томас Дейвид Мерън никога не е имал проблеми със закона. Съпругата му обаче, Катрин Синтия, бе съдена преди години за нарушаване на обществения ред. На осемнайсет години участвала в незаконна студентска демонстрация и я осъдили да плати двайсет и пет лири глоба. Е, това едва ли я правеше закоравяла престъпничка.

Времето на обаждането на Кели до дома на семейство Мерън обаче безпокоеше Болт. Според съдебния медик Кели беше умрял не по-късно от 16:30 часа този следобед. Следователно убийците му го бяха нападнали известно време преди това. Влезли бяха в къщата, качили го бяха на горния етаж, вързали го бяха за леглото и го бяха изтезавали. Всичко това бе отнело поне десет минути, а може би и повече, тъй като в един момент бе успял да се освободи, което означаваше, че вероятно са го оставили сам. После го бяха гонили, значи поне още пет минути, след което го бяха настигнали на пътеката и го бяха убили. Според изчисленията на Болт убийците бяха дошли най-късно в 15:10, девет минути след обаждането му до дома на Мерън. Но това беше в случай, че е умрял точно в 15:30, което беше малко вероятно предвид факта, че съдебният медик даваше около час толеранс за времето на смъртта. Следователно не беше изключено Кели да се е обадил, след като е бил нападнат. Което означаваше, че семейство Мерън са замесени по някакъв начин.

В осем без десет спряха пред дома на Том и Катрин Мерън. Къщата беше скрита зад редица високи кипариси. Алеята за коли водеше до двоен гараж. На пръв поглед не беше много ясно къде точно е входът.

Слязоха от колата. Подухваше хладен ветрец, чуваха се викове на деца и вой на косачки. Насъбралите се по-рано облаци се бяха разкъсали тук–там и през процепите се процеждаха лазурно розовите отблясъци на залязващото слънце.

В края на алеята имаше дървена врата с интерком — не се виждаше веднага сред кипарисите. Къщите в предградията обикновено нямаха такива охранителни системи. Слагаха си ги само богаташите и параноиците. Болт се замисли дали този факт означава нещо. Натисна бутона. Не последва отговор. Натисна пак.

— Дали да не прескочим оградата да поогледаме, шефе? — попита Мо.

Преди Болт да успее да отговори, чуха стъпки зад себе си и един уверен женски глас попита:

— Каква работа имате тук, господа?

Обърнаха се и видяха красива униформена полицайка на около двайсет и пет, средна на ръст и с крехко телосложение. Как ли щеше да се справи това момиче, ако двамата бяха бандити? В същия момент обаче от отсрещната къща към тях тръгна още един униформен полицай, мъж на средна възраст. Явно държаха дома на Мерън под наблюдение.

Болт се усмихна възможно най-любезно и показа служебната си карта. Мо го последва. Двамата се представиха и Болт попита полицайката как се казва.

— Полицай Ники Левърет — отвърна тя, докато внимателно разглеждаше документите им.

Погледна ги няколко пъти, за да се увери, че снимките отговарят на лицата пред нея.

„Престъпността в тази страна ще падне поне с двайсет процента — помисли Болт, — ако всички полицаи са така старателни“.

— А това — добави тя, когато другият полицай дойде при тях, — е колегата ми Фил Кумбс. Фил, тези господа са от НСБОП. Търсят семейство Мерън.

Кумбс кимна и изръмжа някакъв поздрав. Личеше му, че страда от комплекс за малоценност, а също и от несподелена страст към колежката си.

— Трябва да говорим с тях във връзка с разследване на убийство — обясни Болт.

— Имате предвид жертвата в университета? — попита Левърет. — Не знаех, че НСБОП разследва този случай.

Болт я погледна изненадано.

— Не. Не знаем нищо за този случай.

— Една жена е убита в университета днес — обясни Левърет. — Господин Мерън е арестуван за това, а съпругата му все още се издирва. Работела с жертвата. Наредиха ни да наблюдаваме къщата в случай, че госпожа Мерън се появи.

— Знаете ли как се казва жертвата в университета?

Полицайката му каза, но името не му говореше нищо.

— Откога сте тук, Ники? — попита Мо.

— От пет и половина. Вие сте първите, проявили интерес към къщата.

— Всъщност за втори път сме тук — намеси се полицай Кумбс. — По-рано следобед получихме сигнал за кражба с взлом на този адрес. Анонимно обаждане. По думите на обадилия се крадецът бил все още в къщата. Дойдохме и огледахме, но се оказа фалшива тревога. Пристигнахме по-малко от петнайсет минути след обаждането и никъде нямаше следи от взлом. Всички врати и прозорци бяха затворени и заключени.

— А някой от съседите да е видял нещо подозрително?

Кумбс поклати глава.

— Разпитахме всички. Никой не е видял нищо.

Болт и Мо се спогледаха. Един господ знаеше какво означаваха всички тези събития и какво общо имаха със самоубийството на съдията. Но имаше една тънка обща нишка между тях и тази нишка беше семейство Мерън. Съпругата я нямаше, но мъжът беше задържан. Трябваше да говорят с него.

Полицай Левърет им даде номера на участъка, в който се намираше Том Мерън, и Мо се дръпна настрани, за да се обади на дежурния и да се увери, че задържаният все още е там.

След по-малко от минута, докато Кумбс обясняваше на Болт как искал да влезе в специалния отдел и да преследва терористи, Мо се върна и каза навъсено:

— Лошо, шефе. Току-що са пуснали нашия човек.