Саймън Кърник
Без пощада (32)

33.

Детектив Майк Болт живееше в сърцето на Лондон. Сгушен в тихите улички между края на Уест Енд и началото на финансовата част на града, Кларкънуел си беше истински център. Преди време тук гъмжало от печатници и пивоварни, но през последните години районът бе процъфтял благодарение на хилядите млади богаташи, които се бяха заселили тук и бяха построили уютни жилищни комплекси на мястото на старите складове.

Жилището на Болт се намираше на третия етаж на преустроен склад близо до прочутия бижутерски район, недалеч от станция „Фарингтън“. Той живееше тук под наем вече почти две години. Собственикът на апартамента беше украинец, Иван Станевич. Жилището беше наистина удивително, изпипано по най-съвременните стандарти. Просторно и уютно, с полиран паркет и огромна спалня. Витринните прозорци гледаха на изток към светлините на града и кулите на мостовете над Темза. Строителният предприемач Станевич спокойно можеше да взема за жилището по петстотин лири, но го даваше на Болт само за сто и петдесет. Причината беше, че навремето Болт му бе направил голяма услуга.

Преди две години и половина, малко след като Болт бе започнал работа в НСБОП, бизнес конкуренти на Станевич бяха отвлекли дванайсетгодишната му дъщеря. Заплашваха, че ще я удушат, ако баща й не им продаде своя дял от един хотелски комплекс в Южна Франция. Под натиска на съпругата си Оганевич неохотно намеси полицията и случаят беше поверен на екип от НСБОП начело с Болт.

Уговориха среща в едно кафе в Тотнъм и Станевич надлежно подписа документите. За съжаление престъпниците решиха да се презастраховат и да го вземат за заложник, докато сделката се финализира. Екипът на Болт наблюдаваше тайно срещата, но вместо да осуети отвличането, ги проследи от безопасно разстояние.

Това беше една от най-трудните операции на Болт. Похитителите бяха умели престъпници и знаеха как да се изплъзват на преследвачи. Пътуваха четиридесет и пет минути през града, като неколкократно минаваха по един и същ път, правеха незаконни обратни завои, караха със сто километра в час сред най-натоварения трафик (нещо почти физически невъзможно), дори навлязоха в насрещното на еднопосочна улица. С две думи, направиха всичко възможно, за да се отърват от евентуална опашка. И за малко да успеят, но Болт успя да ги проследи по целия път до крайната им цел, която се оказа някакъв сутерен във Фулам.

Събра всичките си хора там и се обади на специалните части за подкрепление в случай на нужда.

Всичко зависеше от него. Дали да изчака, или да щурмува? Много добре знаеше, че похитителите могат да убият момичето и бащата, докато екипът му изчаква отвън. Руската мафия не се шегуваше.

В крайна сметка Болт реши да действа по друг начин. Взе номера на телефона в сутерена и се обади с надеждата, че някой от похитителите ще прояви любопитство и ще вдигне. Не се излъга. Вдигна лично шефът на групата. В пълен разрез с написаното в учебниците Болт му каза, че просто няма да успее да финализира сделката с хотела и няма да се измъкне от тази ситуация, защото във Великобритания никой не преговаря с похитители, а ако убие някой от заложниците, никога няма да види небето без решетки. Ако обаче пусне и двамата живи и невредими, има шанс съдията да издаде по-благосклонна присъда. Каза му всичко това, преди той да отвори уста. Беше много рисковано, защото не знаеше дали момичето е все още живо. След като бяха предупредени, че полицията ги държи на мушка, престъпниците можеха да решат, че няма какво да губят, и да се опитат да се измъкнат със стрелба. Болт не беше комарджия по душа, но беше решителен и не се страхуваше да поеме отговорност за действията си. И в конкретния случай това даде резултат. Похитителите се уплашиха и след още няколко телефонни разговора, в които Болт отново подчерта, че са обкръжени и нямат никакъв шанс да се измъкнат, пуснаха и двамата заложници невредими.

Станевич знаеше на кого дължи и своя живот, и живота на дъщеря си и не го забрави. След инцидента двамата с Болт се чуваха от време на време и когато предприемачът разбра, че инспекторът търси да наеме жилище, му предложи да се нанесе в един от неговите апартаменти и да остане колкото пожелае, без да плаща наем. При други обстоятелства Болт би отказал, защото така нарушаваше вътрешния правилник и подлежеше на уволнение, ако някой разбере. Но в онзи момент му беше писнало от всичко, въобще не му пукаше какво пише в правилника и най-важното — беше напълно разорен. Затова прие, но при едно условие: да плаща поне някакъв наем. Станевич отказваше да вземе и пени, но Болт не искаше да се чувства като използвач, затова накрая се споразумяха за сто и петдесет лири на месец и Болт се нанесе почти веднага.

Беше малко след полунощ. Хванал в ръка плика с тайландска храна, Болт се качи по стълбите до третия етаж и най-сетне хлопна зад гърба си входната врата на апартамента. Когато се прибираше в мрака на празния си дом, понякога изпитваше особена тъга, най-вече след тежък ден като днешния. Светна в коридора и се замисли за Тина Бойд, за самотата в тъмните й очи. Дали и в неговите прозираше същото чувство?

Остави храната на кухненския плот и извади една бира от хладилника. Беше чудесна. Отиде до прозореца и се загледа в светлините награда. Нощните шумове и фаровете на колите го изпълваха с приятни усещания. Живееше в Лондон от почти двайсет години, но въпреки това всеки път, когато застанеше до прозореца и се загледаше в морето светлини, изпитваше някаква сладостна тръпка. Беше в сърцето на един от най-старите, пулсиращи от живот градове на света. Много хора не харесваха Лондон и той с готовност би се съгласил, че градът има много недостатъци — престъпността например, — но въпреки това не можеше да си представи да живее другаде. Тук се чувстваше някак сигурен и на мястото си — чувство, което не можеше да обясни, но което беше толкова реално, колкото и паркетът под краката му. Лондон беше неговата опора.

Вече свикваше да е сам. Макар животът му да се бе променил внезапно и не по негово желание, някак си се чувстваше удобно в тази нова ситуация. Нямаше нужда да обяснява къде отива и кога ще се върне, можеше да си готви когато и каквото поиска и да вдига шум, без да се притеснява, че пречи на някого. Освен това оживлението на града около него някак си тушираше чувството за самота и обреченост, което го изпълваше всеки път, когато се замислеше за онази нощ преди три години. Да, добре си беше сам. И не искаше да променя нищо в сегашния си живот.

Или поне така си мислеше.

Отново отпи от бирата и тъкмо отваряше кутиите с храна, когато мобилният му иззвъня.

Беше Търнър. Бил на кино и тъкмо се бил прибрал. Гледал новия филм на Том Круз.

— Голяма боза. А и мацката с мен каза, че била уморена, и искаше веднага да се прибере. Май след тоя филм дълго няма да погледне мъж.

Болт се облегна на кухненския плот, отпи от бирата и каза:

— Няма справедливост на този свят, приятелю.

— Така е. А животът е твърде кратък, за да го пилееш във вечери като тази. Ще подам жалба.

— Срещу момичето или срещу филмовата компания?

— И двете.

Болт се разсмя. Харесваше Търнър. Мат имаше изтънчен вкус, но явно девойката с него тази вечер не бе от същото тесто. Слаб и сух, с вече оредяваща коса и строго лице, Търнър почти никога не се усмихваше, но имаше чувство за хумор, граничещо с цинизъм. Един господ знае защо беше решил да стане полицай. Определено не беше филантроп и гледаше на обикновените хора отвисоко, едва ли не с презрение. Но беше умен, веднага усещаше кога го лъжат и разбираше от компютри. Освен това беше достатъчно отдаден на работата си, за да се обади на шефа си в неделя след полунощ.

— Успя ли да прегледаш лаптопа на Парнъм-Джоунс?

— Нямаше лаптоп.

— Ами ако е имало?

— Засега не знаем. Предполагам, че не. Е, това лесно може да се провери.

— Утре ще се обадя на домашната му помощница.

— Имаше обаче домашен компютър. Днес следобед му хвърлих едно око, но след вашето съобщение го разгледах по-обстойно.

— Нещо интересно?

— Да — каза Търнър след кратка пауза. — Нещо наистина любопитно.

— Слушам. — Болт се напрегна.

— Един имейл. Запазен в лична папка. Направи ми впечатление, че е защитен с парола. Лесно пробих защитата, не беше професионално направена, и току-що го прочетох. Става въпрос за изнудване.

— Пред теб ли е писмото? Прочети ми го.

— Кратко е и по същество.

„Господин главен съдия. Знаем всичко. С подробности. 1998. Момичето. Баща й също е мъртъв, нали? Обесил се в затвора. Ако не искате и вие да прекарате остатъка от живота си в затвора, ще трябва да се споразумеем. В противен случай ще огласим фактите. До скоро.“

Болт не каза нищо.

— Това е — добави Търнър. — Не намерих друго подозрително в компютъра, нито още писма от изнудвача.

— Провери ли в кои сайтове е влизал в интернет?

— Бегло. Не е сърфирал много из Мрежата, а където е влизал, няма нищо съмнително. Търговия с книги, Би Би Си, такива неща. Обичал е да чете и статии за себе си. Очаквахте ли нещо друго?

— Не — излъга Болт. — Просто исках да знам.

Все още го притесняваше липсата на лаптоп. Дали бе възможно Парнъм-Джоунс да е имал преносим компютър и да го е използвал за по-нестандартните си увлечения? И убиецът му да го е откраднал, както, изглежда, бе станало в случая с Джон Гелън?

— Току-що ви изпратих въпросния имейл — каза Търнър.

— И нямаш представа от кого е, нали?

— Адресът, от който е изпратен, вече е невалиден.

Освен това, ако изнудвачът си е разбирал от работата, сигурно го е пратил от интернет кафе, така че ще е много трудно да се проследи.

— Но поне можеш да кажеш кога е изпратен, нали?

— Да, датата е 11 май. Преди десет дни.

Значи скоро. И най-вероятно имаше отношение към смъртта на Парнъм-Джоунс.

— Това май поставя нещата под друг ъгъл? — попита Търнър.

— Определено.

— Имате ли представа какво означава онова за мъртвото момиче и баща й?

— Все още не — отново излъга Болт.

После помоли Търнър да провери още веднъж хард диска на компютъра за евентуални други следи от изнудвача, благодари му и затвори.

Погледна храната, но вече не беше гладен. Миришеше апетитно, но сега мислите му бяха заети с току-що получената информация. Вече беше убеден, че главният съдия е бил убит. И беше почти сигурен, че същият човек или същите хора са убили и Джон Гелън. Между двата случая имаше твърде много общи неща, за да е другояче. Убили бяха. Гелън, за да спре да разследва обвиненията в педофилия и убийство, отправени към Парнъм-Джоунс, но тогава защо бяха убили и него? Може би за да му затворят устата и да предотвратят опасността случаят да излезе в пресата? Ако бе така, убиецът вероятно беше един от педофилите или пък някой високопоставен, който се опасяваше, че подобен скандал може да доведе до криза в правителството.

Но тогава възникваше друг въпрос. Човекът с най-вероятен мотив да убие Парнъм-Джоунс (тоест да предотврати скандала) не би го изнудвал. Напротив. Би направил всичко възможно да не го изплаши и да го подтикне към някоя глупост.

Тогава кой по дяволите бе изпратил този имейл?