Саймън Кърник
Без пощада (54)

55.

Вечерта Болт си направи спагети с доматен сос, испанска шунка и пармезан и си отвори бутилка шардоне. Опитваше се да не мисли, че сутринта е убил човек. Не му се удаваше много, но поне храната беше вкусна, а и виното му действаше успокоително. Чудеше се какво ще прави сега, отстранен от длъжност. Можеше да си навакса пропуснатия риболов — няколко дни на риба в Дорсет изглеждаха примамлива перспектива. Знаеше, че почивката ще му се отрази добре, а понеже беше сам и наемът беше смешно нисък, не му липсваха и пари. Трябваше да е на разположение, ако го потърсят от комисията по полицейска етика, но това не означаваше да си стои вкъщи и да чака да му се обадят. С пословичната им мудност сигурно щеше да стане август, докато надутите костюмари се появят, за да го разпитат.

Но, както бе казал на Том Мерън, не обичаше, когато нещата не се връзват, а в този случай все още го притесняваха някои моменти. Тормозеше го и фактът, че вече няма достъп до информацията, събрана от разследващите екипи. Беше извън играта. А това правеше разкриването на загадката почти невъзможно. Какво имаше в сейфа, кой го искаше и защо, си оставаше все такава мистерия, каквато и в началото.

Мислите му се върнаха към Микаела. Сам се изненада, че бе казал на Мерън толкова много. Обикновено избягваше да говори за случилото се онази нощ. Предпочиташе да се рови в миналото, когато е сам. Но като видя посърналото лице на Мерън, съкрушен от главоломните промени в живота си и загубата, която ги съпровождаше, изпита съжаление. И все пак не му каза всичко. Имаше неща, които никой никога нямаше да узнае. Като например, че не искаше детето, което Микаела носеше в утробата си, защото все още не се чувстваше готов; че се държа ужасно отчуждено онези последни седмици, макар да се беше съгласил да имат деца; че по това време беше започнал да пие и често прекаляваше, дори когато сядаше зад волана; и че до ден-днешен не беше сигурен дали не е бил пиян онази нощ. Никой не знаеше, че от тогава приятелите на Микаела, у които бяха на гости, го отбягваха и най-вероятно го обвиняваха за случилото се. На никого не беше казал за тези неща, нито за непоносимата вина, която изпитваше, когато мислеше за тях. Така и щеше да си остане.

Сега също усети как го обзема познатото чувство за вина, което щеше да го потопи в тежка депресия, ако не успееше да го спре навреме. За да се отърси от него, стана, отиде до прозореца и се загледа в ярките светлини навън. Беше по-тихо от обикновено, както винаги в неделя вечер, но все пак имаше хора. Някакъв автобус спря пред кръчмата на ъгъла, където Болт изпиваше понякога по някое питие. Две млади двойки слязоха и тръгнаха към тайландския ресторант. Смееха се весело и безгрижно. Едното момиче се наведе към приятеля си и му прошепна нещо. После се целунаха и Болт отмести поглед. Чувстваше се като воайор.

Наля си още вино, отпи бавно и се запита дали да не слезе до кръчмата за две-три бири. Познаваше собственика и когато нямаше хора, винаги му беше приятно да си побъбри с него. Имаше нужда от компания и щеше да се разсее, за да не мисли за проблемите си.

Мобилният му звънна. Беше го оставил на масата.

— Здравейте, шефе — каза Мо. — Реших да видя как сте. — Тонът му беше по-безизразен от обикновено, някак предпазлив.

— Здравей, Мо. Как е при теб?

— Добре. Не ме оставят да скучая. А вие как сте? Чух за престрелката тази сутрин.

— Извади пистолет — каза Болт, може би малко прибързано. — Дадох му шанс да се предаде.

— Детектив Евънс каза, че се надява скоро да се върнете на работа.

— Аз също. Знаеш, че не обичам да бездействам. Обади се на полицията, нали? За децата?

— Както ми казахте.

Болт знаеше, че Мо иска да разбере откъде е получил информацията, така че му спести неудобството да пита и му каза.

— Онзи, когото застрелях, ми каза къде са децата. Когато извади пистолет, го прострелях в корема, а като падна на земята, го попитах къде ги държат. Каза ми, но отново посегна към пистолета и го прострелях в главата.

— А защо не се обадихте вие? И защо трябваше да е анонимно?

— Нямах време да се обадя и не исках да ме разпитват откъде имам информацията. Не се предполага да разпитваш ранен, нали така.

Мо не отговори. Болт знаеше, че му е трудно да повярва на думите му. Най-сетне Мо рече:

— Онзи, дето сте го убили. Казва се Дейвид Харисън. Излезе в базата данни с отпечатъците. Бивш войник, участвал във войната в Югославия. Според данните убит в Босна преди повече от десет години, но явно не е. Съден за изнасилване и подсъдим за военни престъпления през 1995. По всяка вероятност е участвал в масови кланета на цивилни. Мерън каза, че неговите хора го наричали Ленч, но не открихме никакви данни за човек с такова име или псевдоним.

— Знаем ли за кого е работил?

— Според слуховете шефът му бил някакъв лондонски бизнесмен, Пол Уайз.

— Чувал съм това име, но не се сещам къде.

— Сигурно сте го прочели в класацията на най-богатите в страната. Този тип е червив от пари и има доста агресивни методи на работа. Освен това сред руините на изгорялата къща е открито тяло на мъж, идентифицирахме го по ДНК-то му, някой си Питър Мантани, бивш затворник, многократно осъждан за насилие. Води се на работа в една фирма, непряко свързана с Пол Уайз. Не е много и няма да има стойност в съда, но все е нещо.

Болт виждаше връзките. Докато смяташе, че ще бъде задържан, Ленч се държеше арогантно и уверено, защото шефът му беше човек с влияние. Болт си спомни една статия за Уайз, която беше прочел в някакъв неделен вестник. В нея се описваше как въпросният бизнесмен натрупал богатството си и станал един от най-заможните хора в страната. Авторът загатваше, че в произхода на парите му има нещо гнило, но тогава Болт не обърна голямо внимание на това. Не бяха един и двама онези, чиито пари са дошли от тъмни сделки.

— Мерън спомена, че го спасил някакъв тип, който се представил за полицай от НСБОП, Работел под прикритие с кодово име Даниълс — каза Болт. — За последно го видял във вилата. Опитвал се да отблъсне Ленч и хората му. Знаем ли нещо за него?

— НСБОП не е организирала операция под прикритие срещу Пол Уайз — отвърна Мо. — Който и да е бил този Даниълс, определено не е бил от НСБОП.

— Странно.

— Трябва да знаете и още нещо. Кати Мерън даде пълни и подробни показания.

Болт усети как го полазват ледени тръпки. Какво ли означаваше пък това?

— Можеш ли да ми кажеш подробности?

— Потвърди, че мъжът, когото сте застреляли, е отвлякъл децата им, бил е въоръжен и е заплашвал да ги убие, а също нея и мъжа й, ако не му каже къде е ключът за някакъв сейф.

Болт едва се сдържа да не въздъхне от облекчение. Значи и Кати бе дала показания в негова полза.

— Каза ни също, че в сейфа имало касета и лаптоп, и двете на Кели.

— Хм… Значи все пак е знаела какво съдържа сейфът?

— Да, знаела е, но е решила да мълчи, защото е била наясно, че ако хората, които ги преследват, разберат, че тя или съпругът й знаят нещо, ще ги убият.

— Е, ще ми кажеш ли какво толкова важно има в лаптопа и на касетата?

— Според Кати на касетата било записано частично признание от Тристрам Парнъм-Джоунс относно участието му в педофилски кръг. Същият, който Гелън се опитвал да разобличи. Споменавали се и имена, повечето на хора, вече покойници, но един бил все още жив.

— А именно?

— Пол Уайз.

— Господи, значи и той е замесен?! Нищо чудно, че иска да се добере до касетата.

— Така изглежда — отвърна Мо. — Но Кати призна, че самата тя не е слушала касетата. Знаела за съдържанието й от Кели. Според нея всички подробности били в лаптопа. Кели ги събирал няколко месеца.

— Но Кели е бил адвокат на Парнъм-Джоунс. За какво му е да събира улики срещу най-големия си клиент?

Мо въздъхна.

— Изглежда, Джак Кели е бил от рядката порода адвокати със съвест. Когато през януари Джон Гелън представил случая на шефовете си, те започнали официално разследване срещу Парнъм-Джоунс и той естествено се обърнал към адвоката си. И макар след няколко седмици разследването да било прекратено поради липса на доказателства, по думите на Кати Мерън Кели бил убеден във вината на клиента си и страшно се измъчвал от факта, че помага на опасни педофили да избегнат затвора. Решил да записва личните си срещи с Парнъм-Джоунс и при една такава среща главният съдия се изпуснал и направил коментар, който потвърждавал участието му в престъпленията, за които го обвинявали. Кели, разбира се, не можел да използва така получената информация в съда, но бил толкова обезпокоен, че споделил с Кати, с която по това време имал връзка. Тя го посъветвала да намери начин да огласи случая, но в крайна сметка той решил да си мълчи и след няколко седмици връзката им приключила.

— Долу-горе по това време Кати започнала друга връзка, този път с колежката си Ванеса Блейк — продължи Мо. — И точно тогава нещата започнали да се объркват. Кати разказала на Ванеса какво знае за Парнъм-Джоунс, а тя, понеже била с много будна обществена съвест, настояла тази информация да излезе наяве. Изглежда, е казала на някакъв репортер за съществуването на касетата и макар да не споменала имена, журналистът започнал да рови по случая. Кати твърди, че не позволила на Ванеса да продължи да се занимава с това, но явно слухът е тръгнал и някои от замесените са чули за съществуването на въпросната касета, Уайз също.

— Смяташ ли, че Уайз има нещо общо със смъртта на Парнъм-Джоунс? — попита Болт.

— Струва ми се логично. Според мен хората на Уайз са очистили Джон Гелън, а после са решили да се отърват и от съдията, просто за всеки случай. Това, което знаем със сигурност, е, че когато Кели научил за смъртта на Парнъм-Джоунс, се обадил на Кати. Вчера сутринта. Бил много разтревожен. Бил сигурен, че не е самоубийство, и понеже касетата била у него, се безпокоял да не стане мишена. Безпокоял се и за Кати. Според нея Джак бил изпаднал в излишна параноя, но тя все пак се съгласила с него, че сега е добър момент да огласят съдържанието на касетата. Като адвокат на Парнъм-Джоунс обаче Джак не можел да го направи. Затова решил да помоли Кати. Заключил касетата и лаптопа в сейфа и я повикал в дома си да й даде ключа, като й казал да не паркира пред къщата. Явно бил ужасно изплашен, но пък именно това спасило живота й. Докато била там, за да вземе ключа, дошъл Ленч с хората си. Кати се скрила, но както знаем, те пипнали Кели, който им дал името на Том и адреса на семейство Мерън, преди да умре.

— Още не мога да разбера защо им е дал името на Том. Горкият нещастник няма нищо общо с това.

Мо се замисли за момент, след което отвърна:

— Може би си е мислел, че ако им даде някаква информация, ще го оставят жив. Не е искал да замесва Кати, но при цялото това напрежение не се е сетил за друго име и просто е назовал Том. Но след като вече е мъртъв, едва ли някога ще узнаем със сигурност защо го е направил.

— А Ванеса Блейк? И за нея ли са разбрали хората на Уайз?

— Кати каза, че според Ленч Ванеса била убита по погрешка. Явно убиецът е отишъл в университета да търси нея, но е попаднал на Ванеса. Ножът, с който е убита, е на самата Ванеса. Също като Кели и тя се уплашила, като чула за смъртта на Парнъм-Джоунс, и започнала да носи нож, за самозащита. Така са се появили отпечатъците на Кати по него — използвала го е в кухнята на Ванеса, когато били заедно.

— Толкова трупове — въздъхна Болт. — Някой трябва да си понесе последиците. Уайз призован ли е за разпит?

— На какво основание? Няма следа нито от касетата, нито от лаптопа. Сейфът беше празен.

— По дяволите! Значи ще се измъкне?

— Срещу него няма никакви улики, само слухове. Какво можем да направим?

Болт замълча. Версията на Кати Мерън му изглеждаше правдоподобна. Не че за него имаше някакво значение. Той си оставаше отстранен. Просто се питаше дали човекът, когото бе убил — Дейвид Харисън, Ленч или както там се казваше — би могъл да му даде някои отговори, та Уайз да бъде изобличен. Едва ли. Нямаше вид на човек, който ще се огъне при разпит и ще се опита да спаси собствената си кожа. А и какъв смисъл да мисли за това сега? Ленч беше мъртъв. Тази врата беше окончателно затворена.

— Мога ли да попитам нещо, шефе?

Болт знаеше какво.

— Разбира се, давай.

— Нямахте друг избор, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Наложило се е да го застреляте, нали? Този Ленч. Иначе е щял да ви убие. Така стана, нали?

Болт знаеше колко мъчително е за Мо да зададе този въпрос. Бяха приятели. И си вярваха. Но случилото се тази сутрин бе променило нещата.

— Не бих ви питал, но… трябва да знам.

— Нямаше друг начин, Мо. Наложи се да го убия — излъга Болт с по-голяма лекота, отколкото очакваше. — Посегна към пистолета си и аз натиснах спусъка. Нали разбираш — не искаше да отиде в затвора.

Чу как Мо въздъхна облекчено.

— Не съм се съмнявал във вас, шефе, но обстоятелствата… — И замълча за миг, за да намери най-точните думи. — Са малко странни, не мислите ли? Стреснах се.

— Целият уикенд беше стресиращ, Мо. Остани при семейството си. Почини си.

— И вие, шефе.

— Мен не ме мисли, ще се оправя.

И знаеше, че е така. Той, Майк Болт, умееше да оцелява. Беше се отблъснал от дъното веднъж и щеше да го направи пак. Но пътеводните му светлини отново се бяха сменили. Хладнокръвно бе убил човек — съвсем заслужено, вярно, но това не променяше факта, че човекът е мъртъв. А беше невъоръжен. Както на повечето хора, и ръцете на Болт не бяха съвсем чисти. Но досега не бяха и съвсем мръсни. А сега трябваше да свиква с това.

Остави телефона на масата, взе чашата с вино и включи телевизора. Стига толкова мислене за днес.