Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (9)

8

Професор Слокъм седеше зад писалището си, заобиколен от вездесъщите си купчини прашни томове. Зад гърба му чифт снопове близнаци от слънчева светлина нахлуваха през високите френски прозорци, блясваха върху гривата му от чисто бяла коса и хвърляха дълга сянка през планините от книги върху изящния персийски килим, разхвърлял по пода китки златисти рози.

Професорът се взираше през пенснето си с рамка от слонова кост и мъчително анотираше шумолящите пожълтели страници на древна книга — трактат на граф Сен Жермен за преобразуването на обикновените метали и за подобряването на диамантите. Приликите между неговите бележки по полетата и ръкописния текст на днес легендарния граф бяха такива, че можеха да повдигнат веждите на мнозина опитни графолози.

Ако не бе всеизвестен фактът, че граф Сен Жермен е хвърлял изключителната си сянка в най-модните салони преди около триста години, човек би се изкушил да приеме, че написаното е дело на една и съща ръка, само дето текстът на графа изглеждаше като дело на по-млад и по-весел човек. Но дори предполагането на подобно нещо би било опасно преминаване на границата на абсурда, макар че Старият Пийт, един от най-знаменитите надхвърлили осемдесетте жители на градчето, имаше обичая да си спомня, че когато бил рошав хлапак с глисти и рахит, Професорът вече бил доста възрастен джентълмен.

Целият кабинет бе пълен с плесенясали витринни шкафове с изобилие от най-необичайни предмети, библиотечните рафтове преливаха от редки издания, а резбованите масички бяха натоварени с бронзови орарии и астролабии. Всичките тези чудеса сякаш се рееха в полумрака — експонати на един частен музей, роден от езотеричния вкус на Професора. Златни прашинки сякаш висяха в сноповете слънчева светлина, а в стаята цареше нейната собствена тишина. Отвъд френските прозорци чудесната градина цъфтеше през всеки сезон с изобилието на екзотичната флора. Ала отвъд стените съществуваше един променящ се свят, за който Професорът нямаше много време. Той обикаляше границите на градчето всеки ден при изгрев-слънце, посещаваше определени местни събития, най-вече ежегодния турнир по дартс в „Летящия лебед“, и бе приел ролята си на оракул и на колоритен отшелник, в която го възприемаше народът на Брентфорд.

Подкованите обуща на Омали зачаткаха по калдъръма на имението „Бътс“, съпроводени от лекия акомпанимент на патъците на Пули — двамината маршируваха целеустремено напред.

— Значи няма следи от камилски керван така ли? — попита Джим.

Омали сви рамене.

— Нещо се е погрижило здравата за лехите със зеле на Дейв — отвърна той, — но не видях никакви следи.

— Невил изгони момчето малко след като ти си тръгна.

— Добре е сторил, последното нещо, което бихме искали да видим, е лов на камили из парцелите.

Двамата завиха зад ъгъла и стигнаха до вратата на професорската градина. Тук, преди да влязат, се спряха за миг. Никой от двамата не знаеше защо го бе сторил; беше несъзнателно действие, тъй естествено като премигването или повдигането на пайнт бира към устните. Омали бутна винаги отключената врата и заедно с Пули влязоха в магическата градина. Цветовете се полюшваха сънливо, огромни пчели кръстосваха около тях и изпълняваха жужащите си мелодии, чиито думи не знае нито един човек.

Професорът не вдигна глава от книгата си, но преди двамата посетители да направят последните една-две крачки към френските прозорци, им извика весело:

— Добър ден, Джон, Джим. Отдалечили сте се доста от мястото си за водопой, а както показва часовникът „Гинес“, остава още половин час до затваряне.

Пули погледна часовника си „Пиаже“, който бе спрял.

— Идваме по въпрос от най-голяма важност — отвърна той, тъй като знаеше как Професорът презира празните светски приказки — и да потърсим вашия съвет.

— Влизайте тогава. Знаете къде е гарафата.

След доста непристойно бутане и също тъй безвкусния спектакъл на двама големи мъже, които се опитваха да влязат едновременно през френските прозорци, Пули и Омали най-сетне се възползваха от гостоприемството на Професора.

— Изглеждате добре, сър — каза Джим, вече ухилен над ръба на блещукащата кристална чашка. — Заети ли сте в момента с нещо интересно в областта на изследванията?

Старикът затвори книгата и се усмихна на Пули.

— С търсенето на философския камък — отвърна простичко. — Ами вие, приятели? Как върви голфът?

Върху лицето на Омали цъфна победоносната му усмивка.

— Занимаваме се с нашия спорт доколкото можем, но оръженосците на общината никак не харесват техниката ни.

Професор Слокъм се изкикоти и каза:

— Подочух нещичко за вашата техника и подозирам, че шансовете да ви приемат в клуба „Гленийгълс“ са доста скромни. Аз самият напоследък проучих някои сведения за забелязани НЛО над парцелите нощем и моите разследвания показаха, че става дума за таен склад от боядисани със светоотражателна боя топки за голф. Макар техниките ви да са донякъде необичайни, вашето начинание е похвално. — Старикът се надигна иззад писалището и си наля чашка златисто питие, след което попита: — Е, на какво дължа това неочаквано удоволствие?

Пули си позволи леко и учтиво покашляне, извади „Вече официалният наръчник за парцелен голф“ и го подаде на Професора. Щръкналите вежди на беловласия старец изобразиха готическа арка.

— Ако търсите безпристрастна оценка за някои технически аспекти на играта, ще ми трябва време, за да проуча този документ.

— Не, не — каза Джим, — на задната корица.

Професор Слокъм обърна тетрадката с подвити краища и арката на лицето му се повдигна с още един сантиметър.

— Така значи, смятате да ме изпитвате, а, Джим?

Пули поклати енергично глава.

— Не, сър — отвърна под акомпанимента на сума прекръствания Джим. — Никаква хитрост, уверявам ви. Това нещо много ни озадачи, такава е истината.

— Така и би трябвало — каза Професор Слокъм.

Той прекоси стаята и отиде до един от масивните библиотечни шкафове; после слабият пръст на старика, който завършваше с момичешко нокътче, пробяга по кожените гръбчета на прашните томове. Избра един, подвързан със странна жълта кожа, с хералдически символи и латински надписи и го понесе към претрупаното си писалище.

— Дръпни тези лемурийски карти настрани, ако обичаш, Джон — каза Професорът, — а ти, Джим, би ли преместил стъкленицата с онзи хомункулус на някоя маса? Ще ни трябва място за работа.

Пули се опита без успех да премести малката черна книга с размери на цигарена кутия, но очевидно с далеч по-голяма тежест. Професорът го избута настрани, вдигна я като перце и я метна върху един от тапицираните с кожа фотьойли.

— Никога не се опитвай да преместваш книгите — каза той на Джим. — Те са, би могло да се каже, защитени.

Джим сви безпомощно рамене. Познаваше Професора твърде дълго време, за да се усъмни, че той притежава определени таланти, които донякъде стояха над всекидневието на обикновените хора.

— А сега — каза старикът и разтвори книгата върху отчасти разчистеното писалище, — да видим какво ще видим. Този път сте ми донесли труден въпрос, но мисля, че ще мога да задоволя любопитството ви. Този том — обясни той, потупвайки развълнувано жълтата кожа, — е единственият останал екземпляр от творбата на един от най-големите майстори на… нека я наречем „скритата ерудиция“.

— Да я наречем — намеси се Джон — и да спрем дотук.

— Името на автора е Калиостро. Посветил е целия си живот, между другите неща, и на изучаването на алхимичния символизъм и в частност на руническите идеограми.

— Аха — каза Омали, — значи това тук е руна, както си и мислех.

— За пръв път чувам подобно нещо — изсумтя Пули.

— На външен вид изглежда като руна — продължи Професорът, — но е малко по-сложно. Истинската руна е просто буква от руническата азбука. След като човек усвои системата, лесно може да разчете значението й. Това обаче е идеограма или идеографика, което на практика е графично представяне на идея или идеи чрез средствата на символична обрисовка.

— Ясно като в мъгла — каза Джим Пули. — Но какво ли друго би трябвало да очаквам.

— Ако се опитате за малко да проследите мислите ми, ще се опитам да ви го изясня.

Професорът поправи очилата си в рамка от слонова кост и се настани пред книгата. Пули завъртя празната чаша между пръстите си.

— Можеш да си налееш отново, когато пожелаеш, Джим — рече старецът без да вдига глава.

Махалото на големия позлатен часовник върху лавицата над камината се залюля бавно и раздели деня на две — започна да тече следобедът. Професорът седна зад писалището си, голямата книга бе разтворена пред него, а бледата му слаба ръка леко пробяга по отпечатания текст.

Пули закрачи безцелно из кабинета като се чудеше как е възможно колкото повече се старае да разчете заглавията на множеството книги, толкова по-размазани и нечетливи да стават те. Наистина бяха, както се бе изразил Професорът, „защитени.“ Най-накрая той разтърка очи, поклати съкрушен глава и си потърси друго занимание.

Омали, от своя страна, довърши гарафата с петгодишно уиски и изпадна в състояние, което може да бъде определено най-точно като пиянски ступор.

След известно време часовникът на лавицата удари пет. Тъй като часът за отваряне на „Лебеда“ заплашително наближаваше, Пули рискува да попита дали Професорът бе стигнал близо до решение.

— О, съжалявам, Джим — каза старикът и вдигна глава. — Съвсем бях забравил, че сте тук.

Пули сви устни. Очевидно никой не можеше да отрече на Професора умелото използване на психологическите елементи за спечелване на играта.

— Разгадахте ли тогава символа?

— Ами да, разбира се. Може би ще си направиш труда да събудиш другаря си.

Пули бръкна с наплюнчен пръст в ухото на спящия и Омали се събуди сепнат.

— Вижте сега — започна професор Слокъм, след като затвори книгата и се облегна назад на стола си, — вашият символ не е никак безинтересен. Той съчетава две рунически букви и вграден алхимичен символ. Мога да ви кажа какво означава, но по отношение на съдържанието — признавам, че засега съм в състояние да предложа твърде малко конкретност.

— Ще се задоволим с онова, което означава, тогава — каза Джим.

— Добре — професор Слокъм взе скицата на Омали и докато говореше, проследяваше линиите на символа. — Ето тук имаме числото десет, тук числото пет и тук — вграден алхимичният символ С.

— Петица, десетка и буквата С — заключи Джим. — Не разбирам нищо.

— Естествено, че не разбираш, това е идеограма: израз на идея, а мога ли да интерпретирам по-свободно? — Двамината кимнаха. — Символът казва: „Аз съм «С», петият от десетте.“

Двамата приятели поклатиха глави.

— И какво означава всичко това? — попита Омали.

— Питайте ме да ви кажа. Не знам — отвърна професор Слокъм. — Има ли нещо друго?

Пули и Омали се спогледаха озадачени. Това ли бе професор Слокъм, когото познаваха? Никакви въпроси за това къде е бил намерен символът, никакви пространни и неразбираеми монолози за историята или предназначението му, а направо чао и толкоз.

— Има — каза потресеният Омали и извади смачкан зелев лист от джоба си.

— Ако не ви затрудняваме много, питам се дали бихте били така добри да разрешите един малък спор. Ще ни осветлите ли що за вид лакомо четириного би могло да съсипе така зелевите лехи на Малкия Дейв?

— Неговото Pringlea antiscorbutica?

— Точно така — отвърна Омали и подаде листа на Професора.

Професор Слокъм се завъртя със стола си и вдигна листа към светлината, като го оглеждаше през лещите на увеличително стъкло с рогова дръжка.

— Плоски кучешки зъби, изпъкнали резци, характерни за тревопасните — мисля, че това е очевидно по размера и формата им. — Професорът рязко се завъртя със стола си и хвърли листа на Омали. — Нямам представа как сте постигнали това — каза той. — Бих рекъл, че сте се сдобили с чифт челюсти от парк музея „Гънърсбъри“, ако не бяха петната слюнка и характерните кръстосващи се белези при сдъвкването.

— Значи знаете какво е било?

— Разбира се — Camelus bactrianus, обикновена египетска камила.

У тази Camelus bactrianus, обикновената египетска камила, имаше нещо много, много странно. Норман бе приклекнал в наетия си гараж в имението „Бътс“ и се бе вторачил в животното. Да, у него определено имаше нещо много, много странно. То определено бе камила, попаднала далеч от дома, телепортирана на сегашното си местонахождение чрез средства, напълно необясними дори за най-добре образованата камила от тази страна на Сахара, но всичко това не обясняваше смайващата й странност. Норман бръкна с пръст в носа си и се отдаде на размисъл каква точно би могла да бъде тя.

Много скоро му светна така болезнено, сякаш го бе улучила добре прицелена половинка тухла. Когато извеждаше добитъка към тайното му убежище, му направи впечатление, че той се водеше с особена лекота. Спомни си обаче и това, че той, тежащия едва петдесетина кила слабандрак от предатласовите времена, оставяше забележими следи, докато камилата, звяр със значително по-големи размери, не оставяше и най-малкия белег.

И сега вече можеше да има съвсем малки съмнения, че краката на камилата не докосваха земята. Всъщност създанието плуваше в открито неподчинение на всички общоприети закони на гравитацията на около трийсетина сантиметра над повърхността.

— Е, на това му викам аз странно — каза Норман и сепна реещия се кораб на пустинята, поради което той пръдна силно — нещо, което само по себе си би могло да бъде поносимо някъде по пясъчните склонове на Сахара, но не беше никак смешно в затворения гараж с размери седем на четири. — Вси светии! — измърмори Норман и покри носа си с изцапания със сажди ръкав на пуловера си.

Едва сега забеляза още една необичайна черта на животното, което ако имаше късмет да е било собственост на вече легендарния П. Т. Барнъм, несъмнено щеше да донесе на шоумена състояние, съперничещо на това на самия Крез: камилата изглеждаше така, сякаш не беше съвсем на фокус. Макар Норман да разтърква очи и да я поглежда от различни страни, очертанията на четириногото с нулева гравитация си оставаха малко неясни и донякъде размазани.

Норман извади една неплатена сметка за мляко и написа на гърба й няколко съмнителни уравнения. Тъй като тежестта бе най-важният фактор в експеримента му, беше очевидно, че изчисленията му за молекулярното преместване бяха малко посбъркани. Изправи се от неудобното си положение и след като въздухът се бе попрочистил взе снопче предвидливо реквизирани зелеви листа и го предложи на камилата, вече настанена сред мертеците на покрива. Добичето обаче отказа вкусната хапка и нададе жалостив вой, от който по гърба на учения магазинер пробягаха тръпки.

— Ш-ш-ш… ш-ш-ш…, млъкни, дяволите да те вземат — изфъфли Норман, размаха ръце и се огледа отчаяно за нещо, с което да накара стенещото добиче да замлъкне. Не ще и дума, трябваше да бъдат взети драстични мерки. Камилата, макар и живо доказателство за успеха на експеримента му, бе и дяволска улика срещу него, затова разкриването й пред обществото в този момент, когато той се намираше на самия праг на огромен пробив, можеше само да обрече на гибел плановете му с огромни, мръсни и червени букви.

Норман простена неколкократно. Това не биваше да се случи. Беше си имал работа с пресата и преди и познаваше твърде добре зловещите последици. Трябваше по някакъв начин да се отърве от реещата се стока. Навярно можеше просто да изчака падането на нощта, след това да извади добичето навън и да го пусне да се носи по вятъра. Норман потрепери, при неговия късмет камилата най-вероятно щеше да се вдигне само дотолкова, че да не могат да я стигнат и да си остане там, та целият свят да я види. Или още по-лошо — можеше да нахлуе в самолетните маршрути и да предизвика голяма катастрофа. Тези мисли не донесоха никакво утешение на разтревожения човек.

Камилата още оплакваше съдбата си изключително красноречиво и Норман, човек, който бързо усвояваше съдържанието на думата „отчаяние“, свали пуловера си и като дръпна за миг до земята стенещото добиче, навлече ушитата от най-различни вълнени парчета дреха върху главата му. В гаража се възцари благословена тишина и той на два пъти въздъхна с облекчение. Може би, помисли си, поради очевидно нестабилната си молекулярна структура състоянието на камилата просто щеше се влоши дотам, че и най-малкият ветрец да може да я отнесе в безкрая.

Това изглеждаше малко жестоко, тъй като камилата бе неволна жертва на обстоятелствата, а по природа Норман не беше жесток или безчувствен. Но като си помисли за евентуалното добро, което големият му проект щеше да донесе на хората от Брентфорд, магазинерът оцени жертвата като малка и необходима.

В крайна сметка тя ще е оправдана, помисли си той. Да загинеш за благородна кауза. Ще се погрижа да бъде построен паметник — гроб на незнайната камила. Можем дори да организираме някакъв ежегоден фестивал в нейна чест. Деня на камилата да речем. Можеше да се отпразнува в първия ден след Богоявление, да участват фолклорни състави в египетски одежди, да има един-два украсени с цветя пилони — ще бъде страхотно. Да, камилата бе изиграла ролята си и това нямаше да остане незабелязано.

Както и да е, помисли си Норман, ако просто не се изпари, винаги мога да ускоря процеса с една прилична по размери бомба плевелоубиец.