Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (4)

3

Норман бе от онези ранни птички, които, както казва пословицата, рано пеят. Да се върти магазинче за тютюн на ъгъл, при това с нещо, което трудно би могло да се нарече печалба, изискваше почти целодневна заетост. Норман подходи и към този проблем както към всеки друг — с воля. „Човек трябва да бъде постоянно на ниво, ако иска да гребе с черпака от меда и да е спокоен за хляба и сиренето си“, непрекъснато обясняваше той на клиентите си. Тази забележка обикновено бе посрещана с кимане, което трябваше да даде на магазинера онова насърчение, от което той се нуждаеше.

Норман бе на крак от шест часа сутринта и подреждаше и номерираше пристигналите вестници. Беше сряда и бе пристигнала първата реколта от специализирани списания. Това бяха „Психични новини“ за Лили от кафене „Перото“. Норман го надписа с едри числа, тъй като новият раздавач имаше раздразнителния навик да го бърка с „Велосипедни новини“, което се доставяше на отец Мойти в църквата „Сейнт Джон“. Тук беше купчината с най-различни спортни списания за Боб, букмейкъра, както и селекция от лъскави датски списания за чичо Тед, зарзаватчията. Норман скри брой на „Мускулести момчета“ във вестник „Дейли телеграф“ на вдовицата Картрайт и си затананика тихичко. Предстоеше му тежък ден и той имаше намерение да се възползва от всяка негова минута.

Ник, дългоносият раздавач, се вмъкна в магазина; дъвчеше дъвка и пушеше онова, което момчетата от „Скотланд ярд“ наричаха „определени субстанции“.

— Здрасти, Норм — каза той.

Норман вдигна глава от заниманията си и погледна младежа с откровено отвращение.

— Добро утро, Никълъс — отвърна той, погледна часовника си и го разклати до ухото си. — Да не би да е вече време или стария „Вашерон Константин“ отново избързва?

Раздавачът разлисти небрежно един брой на „Красавици с преливащи сутиени“.

— Глей, к’ви мацки — рече той и оголи лъсналите си от слюнка венци. — Човек може направо да онемее.

Норман хвърли снопа сгънати вестници в опърпаната платнена торба и я бутна върху проядения от дървояди тезгях.

— Хайде, хващай пътя, момко — изръмжа. — Времето лекува всички болки, а раздялата засилва чувствата.

— О, така си е — отвърна момъкът, грабна чантата с белязаната си от екзема ръка и пое към вратата, където се спря — имаше вид на типичен военнопленник — и повтори: — Така си е.

Норман го изгледа скръбно как излиза. В това момче определено имаше нещо мошеническо, но още не успяваше да разбере какво точно. Магазинерът прекоси покрития с всякакви петна линолеум и обърна табелката на вратата от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО. Скоро ще заприиждат, помисли си той, като погледна през мътното от мръсотия стъкло: момичетата от офисите — за цигарите и шоколадчетата си, гуляйджиите от предишната вечер — за аспирините си, учениците — за комиксите и евтините си бонбони, старите кримки за половинката си мляко, което Ред, млекарят, е пропуснал да остави на стълбищата им, Стария Пийт за половинката си унция тютюн, Пули и Омали — за да добавят пакетчетата си с по пет цигари към седмичните си сметки. Все същите редовни сутрешни лица.

Норман поклати замислено глава. Ако човек не се разпуска, този стар живот не бе чак толкова лош, нали? А и споделената тревога определено е наполовина преодоляна, пък и човек трябва да се посмее, нали така?

Върна се обратно зад тезгяха и си взе една от новите дъвки, с които местният дистрибутор го бе убедил да зареди магазина си. Разви опаковката на „Капитан Лазер астродъвка“ и метна безвкусния синтетичен сладкиш в устата си.

Докато дъвчеше разсеяно, бръсваше без особен ентусиазъм прашасалите ъгли на лавиците и духаше натрупалия се прах върху кутии с шоколадови бонбони с отдавна изтекъл срок на годност. Ето я и кралицата, приятно усмихната, макар и едва-едва, по време на коронацията си. Ето ги вдървените шотландчета — надничат изпод праха върху кутии с маслени бисквити, ето го и онзи тип, сякаш излязъл от „Клуба «Пикуик»“ на Дикенс, все още усмихнат идиотски върху кутията вече неставащи за нищо сладкиши.

Норман прокара наплюнчен пръст по тенекиената кутия в опит да прочете марката. Нима хората още ядат подобни неща — запита се той. И дали изобщо някога са ги консумирали? Не можеше да си спомни да е продал и една от тях. Обзет от неочакван интерес, той взе една кутия и я разклати. Празна беше, разбира се. Навярно съдържанието й се е изпарило, помисли си Норман.

Отново сви рамене; би трябвало да ги изхвърли всичките, не ставаха за нищо и едва ли биха могли да минат за украса. Знаеше обаче, че никога няма да се раздели с тях. Те придаваха на магазина му характер и вдъхновяваха разговори между самотните пенсионери за предпочитанията им — колкото да завържат приказка.

Норман хвърли бърсалката за прах, която се състоеше от едно перо, в определената й ниша и разкърши снага, сякаш се опитваше да се освободи от странната меланхолия, която го бе обзела тази сутрин. Нещата в Брентфорд щяха да се променят и нямаше никакъв смисъл да се плаче за строшената стомна или да се плюе срещу вятъра.

Върху тезгяха стоеше едно малко кафяво пакетче, което бе доставил Малкият Дейв. Норман знаеше какво точно съдържа то; американските марки и паякообразните букви на надписа му говореха достатъчно. Това бе последният компонент, който му трябваше, последният липсващ елемент от пъзела.

Въпросът вече беше „или-или“. В този проект бяха хвърлени няколко години на планиране, много месеци на съответен тежък труд, да не говорим за едно малко състояние, похарчено за изследвания, подготовка и в крайна сметка — за окончателен монтаж. Експериментът наистина бе „Големият“. Този път грешка нямаше — той бе достоен за Нобелова награда. Норман го наричаше „Върховното търсене“ и то заслужаваше прозвището си.

Вярно, в миналото малките научни „отклонения“ на Норман като цяло не бяха успешни. Всъщност, заради тях той се бе превърнал донякъде в посмешище. Но този път бе сигурен, че е намерил разковничето. Сега хората от Брентфорд сто на сто щяха да се сепнат и да забележат постижението му. Ако изчисленията му, съчетани с тези на един германски физик, донякъде известен с теорията си за относителността, се окажеха верни, тогава нещата тук наистина щяха коренно да се променят.

Норман потупа с пръсти кафявото пакетче. Ако съдържаше всичко необходимо, щеше да започне първите практически работни тестове още този следобед, когато затваряше по-рано, а след това ще видим кой кум, кой сват…

Звънчето на вратата оповести появата на клиент. Беше Старият Пийт, следван както винаги от полутериера си Чипс.

— Добр’утро, Норман — рече весело старикът, — една унция „Шипс“, ако обичаш.

— Р-ъ-ж-ж-ж-м… х-м-м-м — отвърна магазинерът, защото едва сега установи, че „Капитан Лазер астродъвка“-та се бе втвърдила в устата му и бе запоила горната му зъбна протеза към долната.

— Р-ъж-ж-ж-м… х-м-м-м ли! — попита Старият Пит и се почеса по снежнобялата глава. — Сега пък какво си замислил? Чакай да позная. Експериментираш с някакъв усъвършенстван вид есперанто? Или се пробваш във вентрилоквизма?

Норман бе обхванал с длан челюстта си, бузите му бяха почервенели, а очите му започнаха да се забелват.

— Аха — каза Старият Пит и се потупа по носа. — Мисля, че почвам да разбирам. Нещо свързано с мимическото изкуство, нали? Нека опитам да отгатна, много ме бива в тая работа, дай ми сега насока, от колко букви се състои заглавието?

Норман дръпна споените си челюсти и удари тезгяха със стиснат юмрук.

— Пет букви — рече Старият Пит. — Не, шест тогава, или седем? За книга или за филм става дума?

Норман се отдръпна от тезгяха по най-гротесков начин като пъшкаше и ръмжеше. Старият Пит чевръсто се отмести встрани да му стори място, а малкият Чипс потърси веднага сигурно прикритие.

— Трудна задача — рече старикът, докато Норман се мяташе из магазина, събори поставката за списания и разпиля съдържанието й. — Сетих се, сетих се! — извика изведнъж Старият Пийт. — Крис Лоутън в прочутата си роля във филма „Гърбушкото от Нотр Дам“ по Виктор Юго.

В израз на най-сърдечно поздравление за великолепното изпълнение на Норман старикът, който въпреки напредналата си възраст още притежаваше значителна сила в дясната си ръка, тупна Норман по гърба. Ударът освободи циментиралите се зъби и ги изхвърли от устата на магазинера. Те изтрополиха по линолеума на пода и се спряха на недостъпно място под тезгяха, където си и останаха, ухилени мрачно в тъмнината.

— Мерши — позаекна Норман, — благод’ря ти, Пийтс.

— Помощта е помощ, когато е навреме — отвърна старикът. — А сега ми дай тютюна, ако обичаш.

Норман се отправи, залитайки към тезгяха и извади пакетче от една унция от тенекиената кутия.

— Жа шметка на жаведението — изсвири той през голите си венци. — Жа шметка на жаведението.

Старият Пийт, който никога не би погледнал един благодетел в устата, прие наградата си и, като изрече бързешком благодарността си, излезе скоростно от магазина. На половината път по „Ийлинг роуд“ младият Чипс изрови чисто нов брой на „Красавици с преливащи сутиени“ заровен на тайно място под една каса бира до „Лебеда“.

— По всичко личи, че днешният ден ще бъде много печеливш — рече старикът на косматия си спътник. Младият Чипс изръмжа неангажиращо. По природа проницателен, той почувства нещо противоречиво и предпочете да запази преценката си за настоящето.