Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (21)

20

Редакторът на „Брентфорд Мъркюри“ зави капачето на автоматичната писалка и я мушна зад дясното си ухо. Облегна се назад върху изпъстрения с петна въртящ се стол и се вторачи в оплютия от мухи жълт таван на мръсния си кабинет. Върху претовареното писалище пред него се издигаше купчина информации, които макар и да бяха истинската жизнена среда за Фортианското дружество^[1], едва ли биха могли да се сметнат за храна за размисъл за обикновените жители на Брентфорд.

Известно беше, че мистериите и интригите продават вестниците, но тези информации бяха глупави сезонни сензации, а още не бе дошъл месецът за глупавите сезонни сензации. Редакторът бръкна в чекмеджето си за бутилката „Утешението на «Флийт стрийт»“^[2]. Извади моливите от хартиената чаша и я напълни догоре.

Както изглежда всичко бе започнало с безредиците на „Ийлинг роуд“. Бе получавал странни кратки съобщения и преди това, но те се отнасяха най-вече до светлини в небето и подземно бучене и не заслужаваха внимание. Информацията за безредиците, колкото и да бяха необичайни за обичащия покоя Брентфорд, бе първата от поредица наистина странни съобщения, като при това бе потвърдена от Брентфордската полиция.

След това идваше дългата черна лимузина, американско производство, която бе избягала от местопроизшествието, преследвана от две патрулни коли и след това просто бе изчезнала по най-невероятен начин в задънена улица. Момчетата в сини униформи бяха претърсили района, който стигаше до парцелите, но не бяха открили нищо. Колата просто бе престанала да съществува.

После идваше поредицата от спирания на тока, на които бе подложен районът. Местната подстанция отказа да поеме отговорност за това, единственият й коментар бе, че по време на спиранията цялото електричество сякаш изтичало някъде като през контакт.

Ако изчезването на брентфордския ток бе странно, то неочакваната поява на дебел един инч слой от пясък, покриващ изцяло футболното игрище на града, бе още по-необичайно. Твърденията на градинаря, че това било саботаж от страна на съперничещ отбор, изглеждаше неправдоподобно.

А след това разбира се бе тази лунатична мания за подражание на Джак Паланс, която бе заляла градчето. Изглеждаше локална мода, тъй като до него не бяха достигнали информации да се е разпространила извън района. Но в самия Брентфорд подражатели имаше много — висяха по кръстопътищата или се промъкваха крадешком по страничните улички. Никой не знаеше кои са те, какво са замислили или защо го правят, но всички бяха на мнение, че независимо от причините, всички се справяха с подражателството много добре.

Редакторът въздъхна. Какво точно ставаше в Брентфорд? И каквото и да ставаше, новина ли бе то, или не? Той допи чашата си и се вторачи за миг в тъмното й дъно в търсене на вдъхновение. Най-добре щеше да бъде да отскочи до „Лебеда“ за халба две течен обяд. Да прочисти съзнанието си от тези нелепи неща. Прелисти страниците на календара си за срещи, които както винаги бяха празни. С изключение на датата на утрешния ден, която, учудващо, бе оградена дебело с червено мастило.

Защо ли я бе оградил? Редакторът извади писалката иззад ухото си и се почеса с нея по главата.

Ами да, разбира се, как можа да забрави! Утрешната вечер бе най-важната в социалния календар на Брентфорд. Вечерта, която градът всяка година очакваше с нетърпение и надежда. Утре вечер предстоеше турнирът по дартс в „Летящия лебед“. И това бе вечер, която обещаваше да бъде запомнена задълго от всички присъстващи.