Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (20)

19

Професор Слокъм бутна настрани умален модел на голямата пирамида и се облегна назад в стола си.

— Не — каза той — не може да бъде, това е лудост, макар че… — Надигна се от писалището и отиде до гарафата с уиски. — Не — повтори той още веднъж, — немислимо е.

Пули си наля в изящната чашка, запуши гарафата с призмовидната запушалка и потъна в един от кожените фотьойли до камината. Бавно завъртя чашата между палеца и показалеца си, взрян в отразената светлина, която танцуваше и проблясваше в бистрата кехлибарена течност. Клепачите му натежаха и се спуснаха, старата му глава клюмна върху също тъй старите рамене. За фигурата с изпито лице, която дебнеше в тъмното отвъд френските прозорци, замърсявайки ароматната градина с остра миризма на креозот, бе очевидно, че и старикът е готов да подремне набързо.

Не е нужно да казваме, че случаят далеч не беше такъв и че под снежнобелите мигли две блещукащи очи наблюдаваха внимателно, когато едва доловимо помръдване на високите кадифени завеси извести за пристигането на най-нежелан гост. Беше само едно едва доловимо движение и нищо повече, защото стаята изглеждаше празна, ако не се брои възрастният господин, който сега хъркаше шумно в креслото си до камината.

Професор Слокъм гледаше как безшумната фигура се рови из купчината книжа на писалището му и прокарва длани по подвързиите на скъпоценните му книги. Сересианецът, убеден в своята невидимост, вършеше злокобната си работа целенасочено, но нищо не убягваше от погледа на Професора, за когото думата „холограма“ не означаваше почти нищо.

Най-накрая обаче той не можеше да издържа повече оскверняването на собствеността си. Скочи и изведнъж излезе от привидния си покой, след което се обърна към неканения посетител с недвусмислени слова:

— Оставете книжата ми и веднага напуснете кабинета — каза той, — или ще усетите последиците от своето свинско поведение.

Сересианецът се стегна и обърна изненаданото си лице към Професора. Попипа циферблатите на малката черна кутия, която висеше на колана му.

— Можете да човъркате този боклук докато слънцето залезе, но искам да ви уверя, че няма да подейства върху мен.

Сересианецът отвори жестоката си уста и заговори с акцент, какъвто Професорът никога не бе чувал.

— Кой сте вие? — попита той.

Професорът се усмихна уморено.

— Аз съм или вашият спасител, или вашият враг.

— Не мисля — каза сересианецът.

— Ако възнамерявате да удължите визитата си, мога ли да ви предложа едно питие? — попита любезно Професорът.

Сересианецът се изсмя високо.

— Питие ли? — попита той. — Пиенето е гибелта на вашия вид. Кой мислите, че го е измислил преди всичко?

— Хм — кимна замислено старикът, по-добре щеше да бъде да запази тази информация в тайна от Пули и Омали. Биха могли да проявят склонност да минат от другата страна. — Както желаете — отвърна учтиво той. — Мога ли да ви попитам тогава защо сте дошли тук?

— Дойдох да ви убия — каза сересианецът толкова безцеремонно, че едва не извади Професора от равновесие. — Вие носите неприятности, вие и онзи мъж с розовите очи там долу. И с него скоро ще се справим.

— Това може да се окаже не толкова лесно, колкото ви се струва.

Сересианецът обърна ръцете си с дланите нагоре.

— Вие сте стар и грохнал. Един-единствен удар е достатъчен да прекъсне крехката нишка на съществуванието ви.

— Външният вид понякога лъже — каза Професорът. — Аз, например, най-случайно съм майстор на Димак, най-смъртоносната форма на бойно изкуство, позната на човечеството. Ръцете и краката ми са регистрирани в местния полицейски участък като смъртоносни оръжия. Те могат…

— Да разкъсват, обезобразяват, осакатяват и убиват със сила, равна на не повече от натиска на едно кутре — каза сересианецът. — Знам. Кой мислите, че е измислил Димак преди всичко?

— Намирам, че беседата ни има склонност към повторения. Сега бъдете така добър да си тръгнете, имам много работа.

— Като например да замисляте разрушаването на Сересианската империя?

— Това е между другото, имам и по-важна работа.

Мъжът от Серес се изсмя кухо.

— Притежавате голям кураж, старче — каза той. — Ние от Серес поставяме куража и смелостта над всичко друго.

— Разбирам, че Ви се нрави една добра битка, да — рече Професорът. — Макар че вие невинаги побеждавате. Как е подмишницата Ви?

Сересианецът се улови за нежната част.

— Съвсем скоро — озъби се той, — вашата раса ще усети мощта на Серес. Тогава ще усетите подметката на ботуша върху вратовете си. Вие обаче няма да сте там, за да видите това.

— Очаквам да се насладя на дълга и щастлива почивка — каза професор Слокъм, отбелязвайки със задоволство и облекчение, че Гамън бе влязъл през френските прозорци със старинен тиган в ръце. — Но се безпокоя за вас.

— Не си хабете безпокойството. Когато бойната флотилия пристигне и истинските господари на Земята отново стъпят на планетата, те няма да пощадят нито един представител на вашата недорасла раса.

— Храбри приказки. И кога ще можем да очакваме това щастливо събитие?

— След два дни. Жалко, че ще го пропуснете.

— О, няма да го пропусна. Запазил съм маса в „Лебеда“ за тази вечер. Тогава е турнирът по дартс. Ние държим трофея на предизвикателството, нали знаете?

— Разбира се, че знам. Кой мислите, че е измислил дартса?

— Всички ли от вашата раса са такива безцеремонни лъжци?

— Стига приказки!

Сересианецът заобиколи писалището на Професора, за да застане със свиреп поглед очи в очи пред старика.

— Не знам кой сте и какво представлявате — каза той. — Определено не приличате на хората, с които съм се сблъсквал тук, макар да смятам, че преди много време съм срещал мъже като вас. Но засега знайте само следното: като раса хората се страхуват от смъртта, а в момента вие гледате своята в очите.

Професор Слокъм срещна свирепия поглед на сересианеца с хладни, немигащи очи.

— Не ми харесвате — каза меко той. — Поддържах твърдото убеждение, че между нашите народи може да бъде постигнат някакъв компромис. Съвсем не одобрявам ненужното проливане на кръв, независимо дали тя ще изтече от човешки вени или от други. Все още има време, ако можете да убедите вашата раса да преосмисли нещата. Бъдете сигурни, че ако действате според плановете си, ще претърпите сигурно поражение. Да се атакува Земята е лудост. Ние ви очакваме от години и сме добре подготвени.

— Как ли пък не! — рече подигравателно сересианецът. — Не можете да се изправите срещу нашата бойна флотилия. Ще ви смажем и подчиним. Вие бяхте роби и отново ще бъдете роби.

— Значи няма никакво съчувствие, никаква искра на онова, което ние наричаме човечност?

Сересианецът сви устни и отвърна:

— Никакво.

— Е, това поне улеснява малко задачата ми.

— Пригответе се за смъртта — каза мъжът от Серес.

— Ликвидирай убиеца — каза професор Слокъм.

Гамън развъртя старинния тиган и с все сила нанесе на сересианеца мощен удар по тила. Остро металическо издрънчаване оповести отлитането и отпътуването на душата на сересианеца към онези места, където отиват душите на тези момчета, след като се освободят от нечовешките си тела.

— Той определено лъжеше за дартса, нали, сър? — попита Гамън.

— Най-искрено се надявам да е така — отвърна Професорът. — Може и да са подготвили отбор.