Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (23)

22

Нещатният барман Невил взе пощата си от изтривалката и я мушна в джоба на халата. Сред сметките и рекламните листовки имаше не по-малко от три картички с изглед на Брентфорд отгоре, ала барманът не им хвърли дори бегъл поглед.

Половината нощ не спа, опитваше се да постигне споразумение със своето езическо божество относно необмислената си кървава клетва, но все още далеч не бе сигурен, че може да смята нещата за решени. Винаги бе доста трудно да си имаш работа със старите богове на Древната Земя.

Невил вдигна бронзовите резета и отвори вратата, за да помирише утринния въздух. Уханието ни най-малко не бе обещаващо. Пое дълбоко дъх, почеса се по кльощавите ребра и направи първоначалния си оглед на света. Имаше всички признаци за хубав ден, но Невил не можеше да намери никаква радост в блещукащата слънчева светлина и подранилите птичи песни.

Досущ като други, минали по същия път, и Невил, нещатният барман, бе много обезпокоен. Денят, от който най-много се опасяваше, бе настъпил и трябваше да мине. В цял Брентфорд играчите на дартс се събуждаха, протягаха чувствителните си пръсти, подготвяха се за най-голямата вечер на годината. А отборът на „Лебеда“ ставаше все по-начумерен и по-начумерен. Къде е Норман, питаха останалите. Защо не тренира с тях? Извиненията на Невил ставаха все по-неубедителни. Не смееше да си помисли за последиците, ако Норман не се явеше на турнира.

Невил погледна замислен улицата към ъгловия магазин. Може би трябваше да се отбие сега и да уреди нещата. Да се остави на милостта на Норман, ако трябва, да му обещае каквото поиска. Омали бе казал, че магазинерът ще се появи на турнира, но можеше ли изобщо да се има доверие на ирландеца?

Невил се надигна на палци. Всичко можеше да свърши за минути. Норман сигурно ще адресира вестниците си, Невил ще му каже, че се е отбил за кутийка кибрит, ще разменят по някоя и друга любезност и след това ще си тръгне с небрежното: „Очаквам да те видя тази вечер.“ Нещо от сорта.

Невил направи крачка напред. В този момент в далечината пред магазина се появи някаква фигура. Сърцето на Невил се разтуптя; сигурно ставаше дума за телепатия. Магазинерът сам идваше да сключат мир. И край на всичките му тревоги.

Никълъс Роджър Рафълс Ратбоун вдигна книжната си кесия към слънцето. Сърцето на Невил се сви.

— Мръсник, мръсник, мръсник! — изруга нещатният барман, върна се в салона и затръшна с трясък вратата подире си.

В една странична уличка срещу „Лебеда“, скрит до голяма степен в сенките на прилежащия жилищен блок, бе паркиран дълъг лъскав автомобил с високи „криле“ в задната част. На предната седалка на тази бляскава кола седеше мъж на средна възраст с леко загорял тен и високи скули. Приличаше удивително на младия Джак Паланс, както и спътникът му, който седеше на задната седалка и пушеше зелена пурета. Двамата наблюдаваха как пощенският раздавач минава на няколко стъпки от лъснатата им броня и изчезва в един от жилищните блокове.

Двамината не размениха и дума, но шофьорът хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане, а пътникът му кимна, че е забелязал това.

Денят протичаше мъчително бавно. Пули и Омали се насладиха на обедния си ритуал в неутрално питейно заведение в Кю, където седяха сгушени в един невзрачен ъгъл, говореха шепнешком, горчиво оплакваха неимоверно високите цени и хвърляха изпълнени с подозрение погледи към вратата при всяко нейно отваряне.

Норман затвори магазина в един и се зае с работата си в кухничката. Какво точно правеше там си бе лично негова работа и той нямаше намерение да позволи на нищо, независимо колко извънземно беше то, да се намеси в следобедните му занимания.

Малкият Дейв крачеше напред-назад в изходното отверстие на канала. Косата му бе вчесана над челото, а лявата му ръка бе мушната в ризата по начин, който някога е бил любим на един дребен френски диктатор^[1]. Докато крачеше, мърмореше под носа си, и колкото повече мърмореше, толкова по-очевидно ставаше, че възнамерява да направи нещо, което да причини големи неприятности на всички притежатели на камили в Брентфорд.

От време на време той спираше неистовите си разходки и се взираше в зловещата тръба, сякаш очакваше пристигането на свой другар конспиратор. Никой обаче не се появяваше.

Онзи следобед професор Слокъм не можеше да бъде намерен зад писалището му. Той имаше неотложна работа другаде. Докато слънцето напичаше Брентфорд и брентфордци се занимаваха с делата си, Професорът разговаряше сериозно с един розовоок мъж, очевидно албинос, който бе изоставил всички съмнителни удоволствия, за да се посвети на търсенето на по-велики истини.

И сега Професорът седеше в една на пръв поглед нормална брентфордска всекидневна, която всъщност се намираше на повече от миля под Пенджи, което, доколкото знам, е едно много приятно място, макар и никога да не съм бил там.

Малко след три часа Невил спусна резетата на портата на „Лебеда“ и се оттегли в покоите си. Вземаше за упойка скоч още от единайсет и сега се чувстваше по-малко обезпокоен за онова, което имаше да се случи през предстоящата вечер. Имаше обаче доста сериозни затруднения да държи окръжаващия го свят на фокус. Неуверено нагласи будилника си на пет часа и блажено заспа.