Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (19)

18

След като си тръгнаха от гаража на Норман в ранните часове на утрото, Пули намери малко утешение в удобствата на уютното си легло. Беше изслушал със страхопочитание и с не по-малък ужас удивителните разкрития, които Омали умело изтръгна от магазинера. Макар Джим да бе преповторил жаловито, че теорията за балансирането на Земята чрез пирамидата, която Норман бе подочул по обяд в кръчмата преди толкова време, била скалъпена от страниците на стара книжка с комикси, както винаги никой не му обърна внимание. И краткият му сън на пресекулки бе изпълнен със страховити картини на грамадни реещи се камили, материализиращи се пирамиди и нашественици от космоса.

Към шест часа сутринта Пули се отказа от всичко това, навлече палтото си, наложи филцовата шапка върху обраслата си с растителност глава и се затътри към дома на Професора.

Както винаги старикът седеше зад писалището, изучаваше книгите си и без съмнение се готвеше за най-лошото. Махна с ръка на Пули да му посочи фотьойла и без да вдига глава рече:

— Надявам се няма да ми кажеш, че по време на тези няколко часа, през които те нямаше, си намерил решението.

— Отчасти — отвърна Джим без въодушевление. — Но мисля, че това се дължи изцяло на Джон.

Старецът поклати глава.

— Никога ли не си чувствал, че ние изобщо не сме господари на собствените си съдби? — попита той.

— Не — отвърна Джим. — Никога.

— И така, какво имаш да ми кажеш?

— Няма да ви хареса.

— Нима някога ми е харесвало?

Пули хвърли око към гарафата с уиски като източник на вдъхновение, но стомахът му нададе неописуем звук.

— Би ли приел да закусиш с мен, Джим? — попита Професорът. — По това време обикновено хапвам по нещо.

— С удоволствие — отвърна Джим — Изгладнял съм като плъха на Ганеша^[1]. Професорът звънна с малко бирманско бронзово звънче и след няколко секунди се чу почукване на вратата на кабинета, което оповести пристигането на възрастния слуга на професор Слокъм — Гамън, който носеше твърде голям поднос, отрупан до планшира със закуска за двама.

Сега бе ред на Пули да поклати глава.

— Как би могъл да знае, че съм тук?

Професор Слокъм се усмихна.

— Нима ме караш да издавам тайните си? — попита донякъде развеселен. — Къде щях да се намирам, ако ми откажете правото на малко мистицизъм?

— Вие имате мистицизъм, който стига и за двайсетима — отвърна Джим.

— Тогава ще споделя тази тайна с теб, заради простотата й. — Той позвъни отново със звънчето и Гамън, който наливаше кафе в чашата от фин дрезденски порцелан, вдигна глава и рече: — Разбира се, сър, с две бучки захар е.

— Значи шифърът е в позвъняването — просветна му изведнъж на Пули.

Професорът кимна с побелялата си глава.

— Този път ме хвана — каза той.

Всъщност Пули не бе сторил нищо подобно.

Гамън се оттегли след мислено дадена заповед и затвори вратата зад себе си. Пули се зае с унищожаването на изпускащия пара поднос. Между две хапки и две глътки той се постара да разкаже по най-добрия начин на Професора всичко онова, което бе видял и чул през изминалата нощ.

Професор Слокъм деликатно чоплеше оттук-оттам сутрешното си угощение и слушаше с огромен интерес. Когато Пули свърши дългия си, криволичещ и доста объркан монолог, той се надигна от стола си и взе една турска цигара от полираната кутия. Запали я с въгленче от камината, размаха я към Пули и заговори през облаци стоманеносинкав дим.

— Не ме будалкаш за всичко това, нали, Пули?

— Кълна се, че не.

— Норман има камила в гаража си, която е телепортирана от делтата на Нил и която открито не се подчинява на закона за земното притегляне?

— Не и открито. Норман пази грижливо тайната за себе си.

— И планира да промени оста на Земята като телепортира голямата пирамида на Хеопс върху футболното игрище на Брентфорд?

— То е точно с размера на основата й.

Професор Слокъм подръпна меката част на ухото си.

— В интересни времена живеем — отбеляза той.

Пули сви рамене и лапна последната хапка от намазаната с масло препечена филийка.

— Идеята има определен чар, обаче — добави професор Слокъм. — Ще трябва наистина да седна и да я проверя с логаритмичната линийка. Засега обаче имам чувството, че ще е по-добре, ако той бъде разубеден да продължава с разработката й. Мисля, че трябва да я пресечем още в зародиш.

— Мисля, че Джон и аз бихме могли да уредим това между два ангажимента — отвърна Пули саркастично. Професорът вдигна вежди и той отново се зае с филийката си.

— Как мислиш, колко близо е проектът му до завършване?

Пули отново сви рамене.

— Може би му остават броени дни, съдейки по приказките му. Омали, който използва обичайната си изобретателност, му предложи да му предостави годни компоненти от машината на Капитан Лазер, след като успее да я повреди. Самата идея бе достатъчна, за да го спечели за каузата. С малко едва завоалирани заплахи за разкриването му и с уверението, че действията му не само ще спасят човечеството, такова каквото го знаем, но и ще му осигурят завръщане в „Лебеда“ навреме за турнира по дартс, той се превърна в пластилин в мръсните лапи на Омали.

— Със сигурност ще е добре да изчистим всичко това преди вечерта на дартс турнира — каза въодушевено Професорът. — Запазил съм маса в „Лебеда“ и не бих го пропуснал за нищо на света.

— Нека се помолим никой от нас да не го пропусне — рече Пули. — Има ли възможност да получа още малко препечен хляб? — Професорът протегна ръка към звънчето. — Вече знам отлично, че не го правите по този начин — каза Джим.

— Препеченият хляб идва — отвърна широко усмихнатият професор Слокъм.

 

 

Невил куцукаше болезнено в стаята си, понесъл извънредното издание на „Брентфорд Мъркюри“ от средата на седмицата, което бе цопнало неочаквано през процепа на вратата на „Лебеда“. Подпря го на буркана с мармалад и се настани с доста скърцане на зъби върху весело оцветения плажен спасителен пояс, който най-нелепо стоеше върху стола му.

Докато посръбваше от кафето си, прегледа страницата с изключителните новини. „ХОЛОКОСТ В БРЕНТФОРД!“ крещеше с петнайсетсантиметрови букви водещото заглавие с типично сдържания си консерватизъм. „Много арести в Битката за Брентфорд, съперничещи си банди се сблъскват в открита улична борба.“

Невил поклати учуден глава. Как бе започнала крамолата? Беше му малко замъглено. В това, че Пули и Омали участваха, беше сигурен. Щеше да ги отлъчи без излишен шум.

Простена жално и се улови за нежните части на тялото. Определено не можеше да си позволи да прогони повече клиенти; нещо отчаяно трябваше да бъде сторено, за да убеди Норман да се върне в кошарата. И Стария Пийт; беше сигурен, че бе прогонил и него, но бе също тъй сигурен, че старият грешник предишната вечер бе отново в кръчмата. Може пък и да не го бе прогонил. Но ще го отлъчи отново, за да играе на сигурно.

Прочете дългите колони журналистическа слободия, която заемаше първата страници на „Мъркюри“. Изглежда беше някаква политическа демонстрация — „Кафявите ризи“ или Лигата на Свети Георги. Очевидно тези екстремисти са влезли в битка с последователите на Брентфордския храм на Димак. Полицията действала смело и справедливо, въпреки численото превъзходство на другите. Носели се слухове за награди от Двореца.

Невил прегледа набързо текста, търсеше някакво споменаване на първоначалната причина за инцидента, но не забеляза нищо. „Лебеда“, дори не се споменаваше, нито имената на който и да е от постоянните посетители в списъка на арестуваните негодници, които трябваше да се изправят пред правосъдието тази сутрин. При пристигането на момчетата в синьо постоянните посетители на „Лебеда“ или се бяха стопили в нощта, или се бяха завърнали в спокойствието на барсалона, за да се заемат с игрите на дартс и домино.

Прочете последния абзац. Храбрите бобита — така се твърдеше — се заели с умопомрачително автомобилно преследване из Брентфорд — гонели черен кадилак от петдесетте години, който изчезнал от местопроизшествието тъкмо в кулминацията на безредиците. Преследвали го из лабиринта задни и странични сокаци, докато не го изгубили в някаква задънена улица.

Невил сгъна вестника и го хвърли в камината. Щеше да разрови тази работа до дъно, веднага щом я изяснеше напълно в съзнанието си. Но засега само две неща бяха от значение — първо, Норман да бъде върнат колкото е възможно по-скоро и по начин, по който нито една от страните да не претърпи унижение, а така също и да не бъде разгневено собственото му езическо божество; и второ, торбичката с лед, която носеше вързана между краката си да бъде напълнена отново от хладилника.

 

 

Малкият Дейв седеше в отвора на канала при стария док, който сега наричаше свой дом. Върху лицето му бе изписано маниакалното изражение, което то приемаше полека-лека все повече с всеки изминал ден. Беше се отказал от такива подробности като хигиената и сега живееше само за едно нещо.

Ужасно и безмилостно отмъщение!

Малко по-навътре в мрака на тръбата се рееше неясен силует, видим единствено за дребния раздавач и за определени членове на животинския елит.

Малкият Дейв изскърца със зъби и се изплю в светлото. Така значи, Норман е затворил камилата в гаража си в имението „Бътс“. Винаги се бе отнасял с подозрение към магазинера, но сега Едгар бе потвърдил подозренията му.

— Ще го пипнем — рече ехидно джуджето и размаха юмруче към небесата. — Точно където желаем да го сторим.

Ухили се на призрака и разкри две редици зли на вид жълтеникави зъби. Едгар Алън По се размърда неудобно в мрака. Развитието на събитията изобщо не го радваше. Направи голяма грешка дето се замеси с този миниатюрен лунатик и определено копнееше да се върне в астралната си плоскост. Макар сивото и мъгляво царство да предлагаше твърде малко възможности за приятни развлечения, то бе далеч за предпочитане пред тази лудница, който и ден на седмицата да бе.

Беше тъжно, но поради самото естество на законите, които управляват тези неща, той не бе в състояние да се освободи по друг начин, освен чрез съгласието на човешкото същество, което бе потърсило услугите му. Могъщият огън, който бе вилнял в къщата на Малкия Дейв и бе погълнал хиляди екземпляри от книгите му, бе подействал като някакъв саможертвен катализатор, който сега го задържаше в материалния свят.

Едгар Алън По бе прикован към Земята и бе в много, много лошо настроение.

 

 

Джон Омали пристигна в „Летящия лебед“ малко след седем и половина. Щеше да дойде по-скоро, ако не бе тълпата репортери от националната преса, която го бе задържала на улицата. С обичайната си любезност и готовност да помогне той даде няколко ексклузивни интервюта на място.

Да, той беше в самия епицентър, срещу гумените куршуми и сълзотворния газ. Да, той бе останал до последно, благодарение на майсторството си в смъртоносното бойно изкуство Димак. Не, той бе спасил живота само на трима от другарите си, не на четирима, както всички смятаха. И не, за съжаление той не можеше да позволи да го фотографират, скромно се ограничаваше само до това да им разкаже нещичко, колкото да имат какво да напишат за деня.

Като се потупваше по добре напълнените джобове Омали влезе в „Летящия лебед“. Невил бе зад тезгяха си, седнал върху залепения с тиксо на столчето весело оцветен спасителен пояс. Разглеждаше илюстрована картичка, върху която бе изобразен изглед на Брентфорд отвисоко, която при приближаването на Омали сложи настрани и изгледа ирландеца с отвращение.

— Не си добре дошъл тук — каза той недвусмислено.

Джон се усмихна сладко.

— Хайде сега — каза, — нека не се караме. С мен нямаш томахавка за заравяне. Идвам като вестител на добри новини. Край на всичките ти неприятности.

Здравото око на Невил се разшири.

— Край на всичките ми неприятности ли? — изрева той, но това усилие изпрати силен прилив на кръв до определени места, които по-добре да бяха останали без кръв. — Аз съм разорен — прошепна дрезгаво той през стиснатите си зъби.

— Тъжна работа — каза Джон. — Ако видя отново човек с черен костюм, веднага бих го погнал.

Невил рече „Хм“ и наточи на ирландеца халба от предпочитаната му бира.

— Налей едно на себе си.

Макар смъртоносната фраза да изгори душата на Невил като желязо за дамгосване на животни, той не желаеше да откаже и си наля една голяма, медицинска доза скоч.

— Та какво казваш за най-щастливия ми ден? — рече и внимателно се покачи отново върху спасителния си пояс. — Надявам се ще ме извиниш за цинизма, но като носител на добри новини сигурно си съперничиш с ангела на смъртта, обявяващ резултата от първото полувреме на Армагедон.

— Въпреки всичко — каза Омали, — ако ме изслушаш, ще разбереш какво имам да кажа най-вече в твоя полза.

Невил въздъхна и се попипа по слабините.

— Май остарявам — каза той на Омали. — Знаеш ли, че вече не очаквам с нетърпение Коледа.

Джон поклати глава. Не го знаеше, макар да се питаше какво общо има това с разговора им.

— Не съм получавал картичка за рождения си ден от десет години.

— Жалко — коментира Джон.

— От време на време се питам дали всичко това си струва. Дали наистина живота си струва цялата тази болка, разочарования и страдания. — Той погледна Омали с тъжното си здраво око. — Хората се възползват от добрата ми натура.

— Нима? — попита Джон. — Нима го правят?

— Правят го. Скъсвам си задника да помагам и какво получавам насреща? — Омали поклати глава. — Удари в гърба, ето какво. — Невил направи знак към мястото, където на гърба му биха се кръстосали тирантите, ако носеше тиранти. — Удари в гърба.

— Аз наистина, най-искрено мога да ти помогна — каза убедено Омали. — Кълна се.

— Де да беше възможно — простена Невил. — Да можех да видя само един лъч надежда. Някаква светлина в края на тъмния тунел на живота. Някакъв слънчев лъч, танцуващ върху мрачния покрив на съществуванието, някакъв…

— Добре, добре! — каза Омали. — Достатъчно, и мен самия са ме ритали на няколко пъти в кайсийките, знам колко много боли. Искаш ли да чуеш как мога да ти помогна или не искаш?

— Искам — каза уморено Невил.

Омали огледа тайно бара и даде знак на бармана да приближи.

— Това е абсолютно конфиденциално — прошепна. — Само между мен и теб. Ако искаш да изразиш благодарността си по някакъв начин, когато нещото стане, това пак ще е само между двама ни.

Невил кимна, обзет от съмнения. Каквото и да имаше да каже Омали, той знаеше, че, както винаги, ще му струва скъпо.

— Хайде, казвай каквото имаш за казване, Джон — подкани го той.

— Така, както аз виждам нещата — продължи Джон, — ти имаш два големи проблема тук. Всъщност пет, ако искаш да прибавиш и броя на наранените си чаркове. Първо, имаме проблема с бързо наближаващия турнир по дартс и перспективата за сигурна загуба на „Лебеда“, ако Норман не е капитан на отбора. — Невил кимна мрачно. — Второ, имаме ето това. — Омали посочи завитата видеомашина, която дори в този момент бе привлякла вниманието на един зеленокос младеж с голям нос и чифт клещи за рязане на тел. Невил оголи онова, което бе останало от зъбите му.

— Ако аз ти кажа, че мога да реша и двата проблема с един-единствен удар, ти какво ще ми отговориш?

— Ще ти кажа, че ще пиеш безплатна бира в продължение на година — рече Невил и се надигна на лакти. — Но засега ще ти кажа, моля, разкарай се от кръчмата ми и не се връщай. В момента не съм в състояние да те нападна физически, но бъди сигурен, че когато възстановя напълно здравето си, ще те намеря. Ти добавяш и обида към болката ми и аз няма да понеса повече това.

Джон се потупа по носа.

— Засега ще оставим нещата така, тъй като виждам, че не се чувстваш много добре. Между другото, мога ли да си позволя волността да те попитам за пощенската картичка?

— Можеш — отвърна Невил, — и аз ще ти направя това малко удоволствие преди да си тръгнеш. От Арчрой е, казва, че е преместил Ноевия ковчег от връх Арарат и в момента е в процес на транспортирането му през Турция до Истанбул. Надява се да пристигне там до седмица-две.

— Виж ти, виж ти, виж ти — каза Омали и се ухили широко. — В интересни времена живеем, не мислиш ли?

— А сега се разкарай от кръчмата ми — изръмжа Невил със сдържана сила, — или наистина, въпреки ограничените си възможности ще те прокълна с чума, каквато никога не е застигала заровените в блатата твои предци през всичките трудни времена в Свещената Ирландия.

— Бог да пази всички тук — каза Омали.

— Разкарай се и стой надалеч — отвърна нещатният барман Невил.