Часовникът на библиотека „Мемориъл“ най-сетне удари многозначителното седем и половина. „Лебедът“ вече бе изпълнен с разговори. Бирата вървеше в солидни количества, а членовете на отборите на половин дузина кръчми, които се състезаваха тази година, вече се разкършваха пред редицата мишени, подредени върху стената на салона. Табелата „Затворено“ отдавна висеше на къри градината „Звездата на Бомбай“, а в „Лебеда“ Гамън, предрешен като брамин, спореше ожесточено с Арчи Карачи.

В задната стая на „Мейкфин авеню“ номер седем четирима мъже провеждаха военен съвет.

— Тази работа трябва да бъде свършена абсолютно навреме — каза професор Слокъм. — Не искаме Норман да пропусне мача. Както биха казали колонизаторите, аз съм заложил големи пари на тазгодишното състезание.

Магазинерът се ухили и каза:

— Не се бойте, Професоре.

— Омали, приготвил ли си инструментите?

Джон потупа издутата чанта на водопроводчик, която бе конфискувал същия следобед от един задрямал общински работник.

— Тогава тръгвайте и стискайте палци.

Без повече да се маят четиримата излязоха през малкия заден двор на уличка, пълна с кофи за смет, и поеха към задната част на къри ресторанта „Звездата на Бомбай“.

Норман се забави само за миг с ключалката, след което четиримата се озоваха в противна кухничка, а ноздрите им бяха атакувани от ужасяващата миризма на старо виндалу и мухлясал мадрас. Лицето на Кали ги гледаше от крещящ стенен календар, изражението й бе такова, сякаш предусещаше какво ще се случи със заведението на един от поклонниците й.

— Един момент, моля — каза професор Слокъм. — Трябва да сме сигурни, че всичко е наред.

В „Лебеда“ Гамън изведнъж прекъсна разговора си, извини се, че оставя Арчи и пусна шепа монети в джубокса на заведението. Когато машинарията гръмко навлезе в непрестанно действие, Невил, който преди години бе вложил маса усилия, за да уреди повреждането на точно този кръчмарски атрибут и всъщност никога не го бе чувал да свири, се удиви на внезапното му съживяване. Професор Слокъм бе обмислил и най-малките подробности.

— Към стената, Джон — каза Професорът.

— Къде точно?

— Ей там.

— Добре.

Омали завъртя петкилограмовия си чук и стоманеното длето потъна в яркия тапет. Плесенялата мазилка падаше на големи парчета и след минута или две той вече бе разчистил петно тухлена зидария метър и половина високо и шейсет сантиметра широко.

— Най-добре е да се проникне в самия център — нареди Професорът. — Пипайте внимателно, а после ще проверим дали апаратурата не е свързана с адска машина.

Омали мушна длетото между тухлите.

Вътре в „Лебеда“ джубоксът дънеше оглушителна селекция от хитове от началото на шейсетте. Какофонията поглъщаше напълно шума от разрушението.

— Спри! — каза изведнъж Професорът.

— Какво има? — думите излетяха едновременно от три смъртнобели лица.

— Сменя плочата, това е. Можеш да продължиш.

Пули дебнеше край задната врата. Всеки удар по зидарията бе сякаш удар и по нервите му. Треперещата му ръка посягаше към дръжката на вратата.

— Ако избухне, Джим — каза Професорът без да се обръща, — ще отнесе по-голямата част от Брентфорд. Няма да има къде да избягаш.

— Не съм бягал — отвърна Джим. — Само наблюдавам уличката, това е. — Той надникна през тюлената завеса към двора, който бе истински склад за негодни муниции, състоящ се от празни кутии с къри. — И не без основание. Джон, престани да блъскаш.

— Доникъде няма да стигна с тези прекъсвания — оплака се ирландецът. — Вижте, почти съм извадил тази тухла.

— Не, престани, спри! — Пули приклекна под равнището на прозореца. — Един от тях е там, навън.

— Аха — каза професор Слокъм, — имах чувството, че тази вечер няма да са много далече от „Лебеда“.

Четиримата затаиха дъх и го задържаха доколкото можаха.

— Още ли е там? — попита Професорът.

Пули надигна крайчеца на завесата.

— Не, заминал си е. Хайде, Джон, давай.

— Може би ти по-добре ще свършиш тази работа, Пули? — каза Джон и му предложи инструмента си.

— Аз съм наблюдателят — рече надменно Пули, — а ти си момчето с чука.

— О, хайде, давайте — въздъхна Норман. — Вече е почти осем без четвърт.

Омали замахна с все сила и вдигна цял облак прах. С всеки негов удар падаха парчета тухли и хоросан.

Когато разчисти достатъчно голяма дупка, Професорът мушна глава в нея и я освети с малко фенерче.

— Не виждам признаци на активиращи бутони или сензори. Събаряй, Джон.

Омали се зае с работата. Когато последната песен, избрана от Гамън свърши, джубоксът се самоизключи за още едно десетилетие, а саботьорите стояха пред разкритата задна стена на Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер.

Норман отвори кутията си с инструменти, извади чифт гумени ръкавици, поръси ги с талк и ги нахлузи върху чувствителните си пръсти. Взе дълга тънка отвертка и разви прикрепящите винтове. Докато другите стискаха палци и не смееха да поемат дъх, той внимателно свали задната стена. Професорът светна в отвора и кимна. Норман дръпна настрани задницата и разкри вътрешностите на машината.

Цялата група ахна изумена.

— Света Дева Марийо! — рече Джон Омали, — я погледнете какво нещо!

Норман подсвирна през зъби и възкликна:

— Фантазия!

Върху таблото на една черна лимузина, паркирана наблизо в една странична уличка, яростно замига зелена лампичка.

Магазинерът се наведе напред и се взря във вътрешностите на машината.

— Направо чудесна — рече той. — Невероятна.

— Можеш ли да я повредиш? — попита Омали.

— Да я повредя ли? Това ще е престъпление срещу Господа. Погледни я — каква точност, какъв дизайн. Невероятна е, невероятна.

— Да де, да, но можеш ли да я повредиш?

Норман поклати глава.

— Ако имам време — да. Но погледнете тук — тази машина може да изпълнява поне дузина функции. Всеки от тези модули си има отделен вход и изход…

— Дай да й играя един чук.

— Не, не, минутка само. — Норман проследи веригите с отвертката си, като подсвиркваше от време на време. — Всеки модул се захранва от основния източник, който, както изглежда, е дълбоко под земята. Това очевидно е някакъв вид комуникационен апарат. Ето тук има излъчвател — очевидно на някакви направляващи сигнали. Тук е основната верига, която захранва игралния център. Ето гравитационното поле, което да привлича намиращи се в орбита предмети към предварително програмирано място за кацане. Цялата работа е тук — пълно следене, насочване, комуникиране и управление на кацането. Има и други второстепенни компоненти: модификации на външната отбрана, защита на фронталните платки, алармени системи и т.н., и т.н.

Професорът кимна.

— Моля те, изключи системите за насочване, комуникации и кацане, Норман.

Норман бръкна в машинарията и умело извади определени сложни части от микросхемите.

— Струва ми се — каза той, — макар да говоря като пълен аматьор, че като предпазна мярка би трябвало да обърнем определени части просто като променим плюса и минуса им.

Професор Слокъм се почеса по снежнобялата глава.

— С каква цел?

— Ами, ако това устройство насочва разни кораби чрез гравитационни лъчи, които попадат в компютъризираните им навигационни системи, и ако ние променим полюсите им, когато вкарат координатите си в бордовите компютри, машината ще им даде накъсо и навярно ще разруши снижаващите се кораби.

— Дали ще сработи?

Норман се потупа по носа.

— Чуйте ми думата, това няма да им донесе нищо добро. Сега като си мисля, може би ще е възможно дори да свържем навигационната система с програмата на игралната видео машина. И да отстрелваме негодниците с нея, когато приближат.

— Можеш ли да го направиш?

— Дали мога да го направя, Професоре?

Норман разкачи серия терминали и ги свърза по друг начин. Освен това извади малък, ненабиващ се на очи чарк от машината, който можеше да се стори важен само на него и го скри в кутията си с инструменти.

— Свърши ли? — попита Професорът, когато магазинерът най-сетне се изправи.

— Всичко е готово — отвърна Норман, свали ръкавиците си и ги хвърли в кутията с инструменти. — Фасулска работа.

Професор Слокъм се изправи със скърцане на коленете и изтупа тухления прах от туидовия си костюм. Положи длан върху рамото на Норман и каза:

— Ти се справи много добре, Норман, и ние ще ти бъдем задължени вовеки. Вечерта обаче далеч не е приключила. Всъщност, тя току-що започна. Смяташ ли, че ще можеш да направиш дубъл като спечелиш и мача по дартс?

Норман кимна. Той бе твърдо решен тази нощ да постигне трибъл. Но това бе нещо, което желаеше да запази само за себе си.

„Лебедът“ се пълнеше с бързо темпо. След като седем местни отбора се бореха за скъпоценния трофей, бизнесът вече бе твърде оживен. Невил бе наел допълнителен персонал, но това бяха хора, които смятаха на пръсти или бъркаха с рестото, поради което вече му струваше скъпо. Нещатният барман правеше всичко, което бе по силите му, но здравото му око постоянно наглеждаше входната врата на „Лебеда“.

Когато в осем и четвърт тя се отвори, за да оповести пристигането на Омали, Пули, професор Слокъм и Норман, барманът въздъхна с най-могъщата си въздишка на облекчение. Омали си проби път през тълпата и поръча напитките.

— Както обещах — обяви той, когато посетителите на „Лебеда“ обградиха Норман със силни радостни викове.

Невил наточи халбите.

— Благодарен съм ти, Омали — каза той, — тези са за сметка на заведението.

— И ще бъдат такива цяла година, веднага щом другият дребен въпрос бъде решен.

— Машината ли?

— За нея ще трябва да почакаш още малко. Но каквото и да се случи тази вечер, трябва да бъдеш решителен и да не предприемаш нищо.

У Невил веднага се събудиха съмнения.

— Какво е вероятно да се случи?

Омали вдигна омацаните си ръце.

— Работата е под контрола на професор Слокъм, човек, комуто, сигурен съм ще се съгласиш, може да се има безпрекословно доверие.

— Ако всичко е така, както казваш, тогава ще си затворя окото за онзи мъчител на слабините ми, който се промъкна тук заедно с теб.

Омали се усмихна благородно под бакенбардите си. Невил натовари напитките на поднос и той ги отнесе до запазената маса на Професора.

Удари камбана и турнирът по дартс започна. Нает церемониалмайстор, действащ като съдия с правото на последна дума, облечен в блещукащ смокинг и с нарисуван с молив за вежди мустак, обяви началото на първата игра.

Първи на подиума излязоха отборите на „Четиримата конници“ и на „Новата странноприемница“. Джак Лейн, собственик на „Четиримата конници“ цели четирийсет и седем години, се изправи с мъка от инвалидния си стол и метна първата стреличка за вечерта.

— Дабъл топ^[1], „Четиримата конници“ повеждат — обяви с гръмогласен глас съдията.

Отвън на улицата двама мъже, които много приличаха на младия Джак Паланс и които силно миришеха на креозот, бързо наближаваха „Лебеда“. Крачеха с автоматизирана точност и двойните им стъпки отекваха по пустата „Ийлинг роуд“.

— Дабъл топ — избоботи съдията. — „Новата странноприемница“ да отстъпи.

Пули и Омали седяха на местата си в „кралската ложа“ и посръбваха от бирите си.

— Твоят човек Джарвис мята много добре през рамо — отбеляза Омали.

— Прекалено театралничи за моя вкус — отвърна Пули. — Бих заложил пет към четири за „Конниците“, ако си съгласен.

Омали, който вече бе отворил тетрадката си и приемаше залози от всички посетители, си плю на дланта и я плесна о дланта на другаря си.

— Започваме значи — каза той.

Байтоу… байтоу… байтоу… поде Атакуващата машина на капитан Лазер и стресна двамина мъже от наслаждението им на по-хубавите неща от живота, поради което те скочиха от местата си. Омали проточи врат над тълпата и се взря в злокобната машинария. Едва успя да зърне над вълнуващото се море от хора характерната зелена прическа на Никълъс Роджър Рафълс Ратбоун.

— Малкият мухльо е — съобщи Джон. — Пет към четири за теб, така да бъде, ще ти отворя отделна страница.

В това време Невил ходеше нагоре-надолу покрай бара, приемаше поръчки отляво, отдясно и от центъра. Чекмеджето с парите дрънчеше като звънците на пожарна кола и Кроутън, дебелия като гърне грънчар, бе изпаднал в крайна възбуда.

Никой не забеляза двамата мъже с високи скули и безупречни черни костюми да влизат в „Лебеда“ и да се смесват в тълпата. Никой — това ще рече никой, освен една безтелесна душа, която леко потупа Професора по рамото.

— Добре — каза старикът, без да откъсва очи от играта. — Моля, дръжте ме в течение.

Играта на „Четиримата конници“ никак не вървеше. Момчетата от „Новата странноприемница“ си бяха осигурили подкрепата на някой си Томас „Скуайърс“ Трелуей, майстор на стреличките от Чизуик.

— Кой го докара този? — попита Пули. — Името му го няма в списъка.

— Предполагам, че е записан в последния момент, да не би да чувам за някаква промяна в залозите?

— Несигурност до край, Омали — каза Пули. — Няма да намаля залозите, кой е следващият?

— Синът на Джак, младият Джак.

Младият Джак, който се радваше на десетата година след пенсионирането си и не изглеждаше с нито един ден по-стар от четирийсетгодишен, пристъпи до линията и изпрати перестата си ракета по безпогрешния й курс в тройно двайсет.

Поддръжниците на „Конниците“ го възнаградиха с шумни аплодисменти и възгласи.

— Веднъж отбеляза триста и едно с пет стрелички — съобщи Омали на Джим.

— Значи е в съюз с дявола, но…

— Вярно, точно поради това е добър.

Младият Джак вече бе успял някак си да отбележи сто осемдесет и една точки с три стрелички и това окрили момчетата от „Четиримата конници“ до немай-къде. Сред силни аплодисменти той приключи изпълнението си като обърна пайнт слаба бира за по-малко от четири секунди.

— Държи се много добре за възрастта си — каза Омали.

— Трябва да видиш портрета му в мансардата.

— Аз ще поръчам следващия ред тогава — каза професор Слокъм и се надигна с помощта на бастуна си.

— Гледайте да не ви накара да платите и моята — извика му Омали, който вече виждаше пред себе си една дълга и щастлива година, ако събитията вървяха по този начин. Без да промълви и дума, тълпата се разтвори да стори път на старика и да му осигури мигновен достъп до бара.

Младият Джак направи сатанински жест под масата, но знаеше, че великият учен го превъзхожда много.

— Отново същото — поръча професор Слокъм. Невил изпълни поръчката. — Надявам се, че всичко е наред при вас, барман? — попита старият джентълмен. — Донякъде имате вид на преследвано животно.

— Тежко измъчен съм, Професоре — каза Невил. — Винаги подушвам нещастията, тази вечер — също. Миризмата атакува ноздрите ми и в този момент, докато говорим. Мирише на креозот, но знам, че това означава нещастие. Ако оцелеем тази нощ, ще си взема един много дълъг отпуск.

— Можеш да отидеш в Пенджи тогава — заяви весело старикът. — Чух, че било много хубаво, но аз самият…

Думите му бяха погълнати от залп Байтоу от стоящата наблизо игрална машина.

Невил погледна намръщено през тълпата към приведения гръб на малкия раздавач.

— Може би просто ще го заколя сега и ще прекарам отпуската си в Дартмур, казват, че въздухът там бил много здравословен.

— Не се безпокой — каза Професорът, но и неговият поглед бе фиксиран в гърба на зеленокосия младеж. Един среден на ръст мъж с високи скули шепнеше бързешком в ухото на Ник. Професорът не можеше да се отърве от мисълта, че му прилича на младия Джак Паланс. Младежът обаче изглеждаше напълно погълнат от играта си и не обръщаше внимание на настойчивия шепот на облечения в черно непознат.

Невил изписа с тебешир сумата в личната сметка на Професора и възрастният джентълмен отнесе подноса до масата си.

— Как върви играта? — попита той Омали.

— „Скуайърс“ Трелуей оспорва резултата на Младия Джак — каза Джон, докато разтоварваше подноса на масата. — Очевидно не приема техниката на Джак за позволена.

Трелуей, темпераментен мъж от партията на обратното братство с чупещата се китка, бе разстроен от очевидното безразличие към протестите си, и бръкна с пръст в окото на един от водещите играчи на „Конниците“.

— Трелуей е дисквалифициран — обяви съдията.

— Ти какво, бе? — обърна се „Скуайърс“ към мъжа в наетия смокинг и затропа с крака от ярост.

— Аут, край — отвърна онзи. — Тук не допускаме никакво насилие.

— Ти си смотан перко, бе — изкрещя раздразненият играч с висок, тръбен глас.

Публиката задюдюка и някой го ощипа по задника.

— Отстранете се от пътя ми тогава!

Той хвърли на пода комплекта си стрелички „Аспрей“ (от скъпите — с перца от птицата рок), проби си път през превиващата се от смях тълпа и излезе от „Лебеда“. Младият Джак, който поставяше презрението си към гейовете сред приоритетните си омрази, направи незабележим жест под масата и в мига, в който изхвърча на улицата, Трелуей се подхлъзна на въображаема бананова обелка и падна тежко на тротоара. А докато правеше това, предните гуми на морис-майнъра му едновременно се спихнаха.

— Както по всичко личи, вечерта ще е знаменателна — каза Джим Пули. — Още не е свършил първия мач от елиминациите и вече се пусна кръв.

Съдията изтри името на „Новата странноприемница“ от черната дъска. След като най-добрият им играч бе дисквалифициран, духът им понесе поразяващ и неотразим удар и отборът на кръчмата се оттегли от състезанието.

Следващите бяха „Северна звезда“ и „Принсес роял“. Отборът на „Северна звезда“ винаги привличаше вниманието, независимо къде пътуваше, защото се състоеше от петима яки братя, които си приличаха като близнаци. Като се започне от най-младия Уи Там, висок метър и петдесет и пет, и се свърши с най-възрастния — Големият Боб, висок метър и осемдесет и шест, те повече приличаха на руски матрьошки, отколкото на отбор по дартс. Присъствието им винаги имаше сериозен отрезвяващ ефект върху по-пияната клиентела.

От друга страна, техните съперници едва ли можеха да се различават повече един от друг. Също толкова се различаваха и по занятията си — двама калпави автомонтьори, бивш брадат викарий, висок асансьорен техник с малки уши и чиновник с големи уши. Освен това можеха да се похвалят с единствения китаец играч на дартс в Брентфорд. Томи Лий бе великият майстор в Брентфордския храм на Димак и имаше най-високия дан дори сред носителите на най-високи данове. Малцина в градчето се осмеляваха да оспорят негов удар.

Томи обаче бе поел клетвата на Димак никога да не използва страховитите си обезобразяващи, осакатяващи и съсипващи техники, освен ако наистина не е притиснат в ъгъла, бе справедлив и честен мъж с голяма местна популярност. Освен това той бе единственият играч, който мяташе под ръка. Справяше се сравнително добре и обикновено се налагаше поне две яки момчета да издърпват от дъската метнатата от него стреличка.

— Обзалагам се, че тази стреличка е свалила и малкото останала мазилка върху стената на кухнята на Арчи — каза Омали. — Между другото, Професоре, надявам се, че сте се погрижили добре за човека от Бомбай. Не бихме искали да се появи на съседната врата и да почне да пече манджите си, нали така?

Професор Слокъм се потупа по орловия нос. Сега мяташе някой друг от отбора на „Северна звезда“, но бе трудно да се каже кой точно, когато не бяха подредени в комплект и не можеш да прецениш височината им.

— Сто — избоботи съдията.

— Какъв залог предлагаш сега за „Северна звезда“? — попита Професорът. Воден от професионалния етикет, Джон му отговори уклончиво. — Добре ще заложа на тях.

— По сметката Ви ли да ги пиша?

— Омали, знаеш, че никога не нося пари.

— „Принсес роял“ се нуждае от сто петдесет и шест — обяви гръмогласно съдията и записа цифрата с тебешира.

Към линията пристъпи асансьорният техник, който преиграваше всяко свое движение. Зрителите се развълнуваха, когато първата му стреличка попадна в тройно двайсет. Чуха се подсвирквания, когато втората се заби до първата, след което тълпата нададе силен рев на отчаяние, когато третата му стреличка се размина на косъм с двойно осемнайсет. Изчервен до ноктите на краката си, асансьорният техник се върна на стола си и към неизвестността, от която се бе появил за миг.

— Нямаше късмет — каза професор Слокъм и потри ръце. — Забелязал съм при минали мачове, че асансьорният техник е склонен да поддаде, когато е подложен на напрежение.

Омали направи кисела гримаса — и той го бе забелязал, но в разгара на залаганията бе пропуснал да отбележи реда, по който излизаха играчите.

— „Северна звезда“ се нуждае от осемдесет и седем.

На фона на шумни одобрителни възклицания това число бе лесно постигнато с единично деветнайсет, двойно деветнайсет и двойно петнайсет.

— Вече спечелих — каза професор Слокъм на намръщения Омали.

— И аз — също — добави Пули.

Сега вече започна обичайният спор, който винаги помрачаваше шампионатните мачове. Един от отбора на „Принсес роял“ обвини хората от „Звезда“, че играли не по обявения ред. Съдията, който не бе съобразил да накара всички да си сложат табелки с имената, се озова в неизгодно положение.

Омали, който забеляза пропуска още в началото на играта, поклати глава към професор Слокъм и каза:

— Доколкото виждам, залаганията за тази среща се анулират.

— Бих могъл евентуално да се намеся.

— Това едва ли би било спортсменско, нали, Професоре?

— Нима намекваш, че мога да съм предубеден?

— Забравете тази мисъл. Твой ред е, нали, Джим?

Пули, който възнамеряваше да повдигне въпроса за малък заем срещу потенциалните си печалби, започна да рови из джобовете си.

— В момента ме намирате в малко финансово затруднение.

— Не мисля, че е така — каза професор Слокъм. — Спомням си, че ти поръчах да вземеш една лира на дребно от касата на „Лебеда“.

— Точно така, сър — Пули поклати глава при тази предвидливост на Професора и си запроправя път към бара.

Невил погледна ледено клиента със здравото си око.

— Да не си дошъл да ме риташ отново, Пули? — попита той. — Присъствието ти тук се дължи единствено на това, че си гост на Професора и Омали.

Джим кимна скромно.

— Какво мога да кажа?

— Много малко — отвърна Невил. — Подушваш ли креозот?

Мустаците на Пули се насочиха към пода, досущ като разклонената пръчка на радиестезист търсач на подземни води.

— Къде? — попита той с треперещ глас.

— Някъде наблизо — отговори Невил. — Помни ми думата, това не вещае нищо добро.

— Сигурен съм, че е така — каза Пули, натовари подноса и хвърли шепа монети на тезгяха. — Задръж рестото — извика той и се оттегли боязливо с таблата.

— Ние сме следващите — каза Омали след завръщането на разтреперения Джим. — Ще заложиш ли лира две на отбора домакин?

— Невил подушва креозот — каза Джим.

— Спокойно — професор Слокъм потупа смутения Пули по ръката. — Не се и съмнявам, че те подозират нещо. Но бъди сигурен, че са под наблюдение.

Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер избълва нова серия електронни експлозии.

Норман пристъпи на игралната площадка, посрещнат от шумни аплодисменти. Облиза върха на стреличките си и кимна на съдията.

— Ще мята „Лебедът“ — обяви церемониалмайсторът.

Майсторството на Норман, стилът и финесът му бяха легендарни в Брентфорд. Някои от привържениците на отбора, които се бяха изселили от района, пропътуваха десетки мили, за да станат свидетели на ежегодната проява на неговите умения. Един розовоок мъж, който винаги се придържаше към сенките, всъщност бе дошъл чак от Пенджи.

— Сто и осемдесет — обяви съдията и думите му потънаха в достойния за „Уембли“ рев на тълпата.

— Истинска поезия — каза Омали.

— Перфектно майсторство — додаде Пули.

— Струва ми се, че това се дължи на стреличките — каза професор Слокъм, — и вероятно на дъската, която, доколкото разбрах, е била дарена на „Лебеда“.

— Да не намеквате за някаква електронна измама от страна на нашия капитан, а? — попита Омали.

— Нима бих посмял? Но сигурно ще забележите, че всеки път, когато хвърля, часовникът „Гинес“ спира. Ала това не би могло да бъде друго, освен съвпадение.

— Целият свят затаява дъх, когато Норман мята — отбеляза Омали, като намали и без това намаления марж на залаганията в полза на отбора домакин. — Чий ред е сега?

— Аз ще мина на шери, ако нямате нищо против — каза Професорът. — Не бих искал да ползвам тази вечер тоалетната на „Лебеда“.

— Много добре — отвърна Джон. — Най-добре ще е всички да си стоим в тълпата. Значи целият ред да бъде твърдо гориво.

Той се изправи, взе тетрадката си и потъна в навалицата.

Старият Пийт се приближи до Професора и поздрави учения със сума извивания на ръката.

— Кучето ми Чипс ми каза, че сред нас има някаква тайна войскова група — каза той.

— И един изтъкнат представител на литературния труд — отговори по-възрастният учен. — Кажи на кучето си, че няма от какво да се бои, той е на наша страна.

Старият Пийт кимна и насочи разговора към упадъка на националния морал като попита професор Слокъм за мнението му относно компютъра на пощенската служба.

Омали намери момчето Ник на бара да поръчва половин пайнт светла бира и лимонов сок.

— Аз ще платя това — каза той и му подаде два флорина. — Справяш се отлично.

Рафълс Ратбоун повдигна грижливо оскубаната си вежда.

— Само не ми казвай, че вече одобряваш?

— Всяка коза за свой крак. Никога не съм отричал плътските удоволствия. Ето, изиграй още две игри за моя сметка и вече не пропускай, чуваш ли? — И той пусна още няколко монети в протегнатата длан на момчето.

— Никога не пропускам — отвърна Ник. — Усъвършенствал съм се в тази игра.

— Добро момче. Два големи златни скоча и малко сладко шери, ако обичаш, Норман.

Нещатният барман изгледа свирепо Омали.

— Но за тези ще си платиш — озъби си той. — Все още изпитвам подозрения.

— Ще си ми отново задължен по-късно — отговори Омали и бръкна в джобовете си. — Аз съм мъж, който държи на думата си.

— И аз на своята. Осемнайсет шилинга и шест пенса, моля.

— Знаеш ли нещо, което аз не зная? — попита Ник ирландецът.

— Доста неща. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— За машината?

— Нищо. Да не би нещо да те безпокои?

Ник поклати зеленикавата си глава и отново обърна огромния си нос към незаетата машина.

— Трябва вече да вървя — каза той. — Капитанът чака.

— Палячо — измърмори Омали под носа си.

Когато се върна на масата, отборът на „Лебеда“ вече бе отстранил три съперника по най-убедителен начин.

— Сигурен съм, че печеля най-малко два шилинга от тази игра — каза Пули.

— Два и шест пенса — уточни професор Слокъм. — Само не се главозамайвай.

Последната елиминация бе между „Четиримата конници“ и „Олбъни армс“, чийто отбор от стари кримки, ветерани от Галиполи^[2], се справяше удивително добре срещу надъханите си съперници.

— Ще мята „Олбъни армс“ — избуча съдията.

— Тази игра ще я пропусна — обяви Пули. — Освен ако в този случай Бог не реши да се намеси и да хвърли Младия Джак в бездънната бездна, смятам изходът за предрешен.

— Признавам, че ще трябва да заложиш най-малко сто лири, за да спечелиш своите два шилинга и шест пенса.

— Не смяташ ли, че хиляда към едно срещу „Олбъни“ е твърде прекалено?

— И независимо от това е доста изкусително за някой външен играч.

— Да се вземат пари от деца — каза професор Слокъм. — Как го позволява съвестта ти, Джон?

Омали се ухили под брадата си и рече:

— Моля ви, не ме лишавайте от препитанието ми.

Още от първата стреличка „Олбъни“ започнаха да изпитват необясними затруднения в играта си. Неколцина от обикновено яките гериатрици изведнъж изпаднаха в неочаквани пристъпи на невъздържаност в мига на хвърлянето. Други просто не улучваха, разливаха бирата си, а един дори се заключи в мъжката тоалетна и отказа да излезе, докато не махнат огромния ухилен черен козел, застанал пред дъската мишена.

Въздействието, което можеше да окаже Младият Джак върху съперниците си, бе забележително. Публиката обаче не бе впечатлена. Тъй като реагираше само на най-изкусно отиграните части от двубоите, а и винаги бе нащрек за подобни очевидни мошеничества, тя гледаше този спектакъл с отвращение и започна да обръща гръб на дъската.

Това обаче изобщо не вълнуваше Младия Джак. За да спечели мача, отборът на „Четиримата конници“ се нуждаеше само от двойна тринайсетица, а на „Олбъни“ му предстоеше трудно измъкване. Съвременният Фауст се ухили глуповато на Професора и направи неприличен жест.

Професор Слокъм поклати глава и зацъка с език:

— Крайно неспортсменско. Ще се погрижа подобно нещо да не се случва на финала.

Без да изчака да види неизбежния резултат от играта, той се надигна от стола си и отиде там, където стоеше отборът на „Лебеда“, обграден от боричкаща се тълпа, която не обръщаше внимание на играта.

— Мисля, че отиде да благослови стреличките — каза Омали. — В тазгодишната битка на умовете с Младия Джак Професорът няма да остави нищо в ръцете на късмета.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита замечтано Пули. — Че някъде в тази наша зелена и хубава земя, на този благословен остров, на тази перла в сребърното море и т.н. може да има малък отбор по дартс, базиран в някаква тъмна, почти изцяло дървена провинциална кръчма, който играе играта заради любовта към самата игра, без да прибягва към някакви непочтени номера?

— Ти да не си луд? — попита Омали. — Или си само пиян?

Джим поклати глава.

— Просто се чудех как би изглеждала тогава играта. Ако се играе само с умения, искам да кажа.

— Доста скучна, мисля. Ето, вземи тази банкнота от една лира, която можеш да заемеш от мен, за да участваш в следващия кръг.

Джим изгледа за миг как дяволската черна стреличка на Младия Джак пронизва въздуха, оставяйки подире си жълта димна диря и забива смазания си с масло връх в двойното тринадесет.

— И все пак бих искал да видя такава игра — каза той. — Поне веднъж.

— Наивен хлапак — въздъхна Омали и прокара молива си по безкрайната колонка от числа, като се чудеше колко ли хиляди лири бе спечелил точно тази вечер.

Професор Слокъм престана да мърмори латински фрази над масата с изложените стрелички и даде благословията си.

— Това, разбира се няма да ви направи по-умели играчи — обясни той, — но ще защити стреличките ви срещу всякакви мистериозни отклонения, които биха могли да се случат.

Момчетата от отбора на „Лебеда“ кимнаха. Бяха побеждавали „Четиримата конници“ във финалите четири пъти през последните пет години, което по съвпадение на обстоятелствата, бе точно толкова време, колкото Професорът бе почетен президент на отбора. И те възприемаха думите му в буквалния им смисъл. Нито един от инцидентите, които помрачаваха играта на другите опоненти на „Конниците“, не се случваха на тях и макар неколцина от отбора да поназнайваха нещичко за окултното, всички благославяха деня, в който Норман предложи номинацията на възрастния учен.

— Трябва да ви предупредя — продължи професор Слокъм, — че тази вечер той изглежда в превъзходна форма. Гледайте накъдето искате, но избягвайте погледа му.

Невил си проби път в тълпата, понесъл сребърен поднос. Върху него бяха положени дузина чаши за шампанско и кофичка за изстудяване от грузинско сребро, в която се намираше изстудена бутилка отлежало вино „Пол Роже“.

Този жест за повдигане на духа бе още едно от хрумванията на Професора.

— Желая успех на всички — каза нещатният барман и потупа лекичко Норман по рамото. — Успех!

В другия край на салона се сбрал нещо като военен сбор. Младият Джак и демоничните му приятели се бяха скупчили край инвалидния стол на Стария Джак и говореха разгорещено, макар и шепнешком. Невил долови фона на силната миризма на креозот, която атакуваше чувствителните му ноздри, и определен полъх на сяра, който се носеше откъм сатанинските конспиратори. Нещатният барман потрепери. Защо нещата винаги трябваше да бъдат толкова усложнени?

„Лебедът“ бе изпълнен до пръсване. Вече бе почти невъзможно човек да се движи из тълпата и подносите с напитки се препредаваха над главите на посетителите, за да стигнат до крайната точка на местоназначението си малко олекнали. Бързо наближаваше и времето на девиза „Всеки да се спасява поединично“. Атмосферата бе заредена с очакване, а и от цигарения дим не можеше да се диша. Шумът бе оглушителен и дори Атакуващата машина на капитан Лазер ръмжеше приглушено, изгубена във всеобщата врява. Кроутън, дебелият като гърне грънчар, бе претърпял остра атака от липса на бутилки и се бе оттеглил да изпуши една цигара отзад.

— Дами и господа — избоботи съдията с все сила, — за мен е удоволствие да обявя финалното и решаващо състезание за тази вечер. Самата кулминация на днешното спортно събитие. — Омали отбеляза, че думата „спортно“ донякъде заседна в гърлото на конферансието. — Финалът е за тъй желания трофей на област Брентфорд в дартса.

Невил, който бе свалил високо ценения предмет от обгърнатото му с паяжини място над бара и внимателно бе полирал потъмнялата му повърхност преди да го скрие на място, известно само нему, го вдигна високо с две ръце. В „Лебеда“ прозвучаха оглушителни възклицания.

— Между сегашните му носители, шампиони в продължение на пет години, отбора домакин „Летящия лебед“… — нови оглушителни възгласи, — и техните конкуренти от „Четиримата конници“.

Абсолютна тишина, ако не се брои някое и друго Байтоу от дъното на залата.

— Господа, нека битката започне.

Отборът домакин като настоящ шампион, имаше право пръв да заяви ези или тура. След като съдията хвърли медна монета високо в нездравословния, изпълнен с дим въздух, професор Слокъм, който бе заел място близо зад гърба на Младия Джак, прошепна:

— Нека същата тази монета да падне на земята и да не падне на ръб.

Младият Джак изгледа злобно противника си.

— Като почетен президент — каза той, — очаквам с нетърпение лично да ми връчите трофея след съкрушителната победа над вашия отбор.

Дали поради въздействието на онова капризно нещо, наричано съдба, или поради влиянието на някаква сила, която Професорът бе пренебрегнал да отчете, колкото и това да изглежда невероятно, монетата падна тура и отборът на „Четиримата конници“ получи правото да започне играта.

Поради заслугите на преклонната му възраст и винаги висящата възможност да не преживее до следващия шампионат, първи хвърля Старият Джак.

Професор Слокъм не си даде труда да гледа как старикът се изправя от стола си, подпомогнат от двамина души, и как мята стреличките си. Погледът му бе впит в ръцете на Младия Джак в очакване и на най-слабото движение на метафизичните пръсти на черния капитан.

Мачът бе до петстотин и едно и пет игри, като всеки член на отборите бе решен да даде най-доброто от себе си или да умре. Старият Джак даде своето, при това предостатъчно.

Позиция зае Норман. И докато го правеше, и Пули, и Омали се уловиха, че надигнати на пръсти без да щат бяха отправили погледи към електрическия часовник „Гинес“.

Три пъти мята Норман и три пъти тези два чифта очи наблюдаваха флуктуациите на стрелките на часовника.

— Той мами, нали разбираш — прошепна Пули.

— Абе, чух да се говори нещо такова — отвърна Омали.

— Сто и осемдесет — избуча гласът на мъжа в наетия смокинг.

Около външната граница на слънчевата система, където планетите се въртят халтаво, тъмни и безжизнени, се появиха девет малки точки светлина, които определено не бяха отбелязани върху нито един звезден атлас. Те се движеха по права траектория и пътуваха с на пръв поглед равна и не особено голяма скорост. Като се има обаче предвид огромните разстояния, които преодоляваха в рамките на всяка секунда, очевидно случаят далеч не беше такъв.

На мостика на водещия сересиански боен кораб „Сандра“ бе капитанът. Ломбард Омега, известен на някои като „Господарят на Хилядата слънца“, вицекрал на Галактическата империя и престолонаследник на Сириус; той бе среден на ръст мъж с високи скули и леко загорял тен. Приличаше удивително на младия Джак Паланс и, дори когато пътуваше в най-отдалечените райони на космическия безкрай, миришеше силно на креозот.

— Определете курса към дома — каза той, заел благородническа поза, сочейки гордо в пространството. — Завладяхме галактиката и сега се връщаме триумфално в нашия роден свят. Серес, ние идваме.

Навигаторът, който приличаше много на капитана си, но чийто ранг бе отбелязан с далеч по-малко галони на униформата и с по-малко нашивки за участие в различни кампании, набра серия от команди на свръхмодерния пулт.

— Боже Господи! — каза той, след като компютърната навигационна система изстреля върху триизмерния екран неочакван отговор на командите му. — Виж, това е много интересно.

Ломбард надникна над рамото му и присви очи към дисплея, върху който блещукаха девет орбитални свята.

— Къде е изчезнала шибаната планета? — попита той.

— Сто и четирийсет — извика съдията, който изобщо не подозираше какво се случва около външната граница на слънчевата система. — „Конниците“ се нуждаят от деветдесет и седем.

— Ако не мамят — каза Пули, — играят наистина безразсъдно.

— О, разбира се, че мамят — отвърна Омали. — Само че ми се струва, че Професорът още не е разбрал как го правят.

Професорът наистина не бе разбрал; той наблюдаваше Младия Джак като ястреб и бе сигурен, че не бе видял и следа от мошеничество. Нима „Конниците“ успяваха да побеждават единствено благодарение на уменията си?

Неочаквано на линията застана Били „Банджото“ Бретън — впиянчената резерва на „Конниците“. Самата идея един отбор да включи резерва в шампионатен мач бе абсолютно нечувана, ролята на резервата по традиция се изпълняваше от най-върлия пияница на съответната кръчма, който бе по-скоро талисман и посмешище, отколкото играч.

В публиката се понесе ропот на неверие и подозрения. Двама от отбора на „Конниците“ ориентираха Били към дъската.

— Ето, натам — му казаха те.

Били се прицели и метна стреличката си.

— Младият Джак предизвиква Професора — каза Омали. — Той определено е замислил някакъв заобиколен ход.

По лицето на професор Слокъм пробяга изражение на пълно объркване. Търсеше причина, а не съзираше никаква. Леко потупване по лакътя изведнъж подреди мислите му.

— Има един отвън и един до машината — каза Едгар Алан По.

Професор Слокъм кимна.

— Мога ли да попитам каква е целта на играта?

— Това е мач на предизвикателството между странноприемницата „Четиримата конници“ и нашата обична кръчма „Летящия лебед“ — отвърна телепатично професор Слокъм.

— Тогава мога ли да попитам защо позволявате на вашите съперници да използват спиритични сили за управление на стреличките си?

Върху лицето на професор Слокъм разцъфна усмивка, която не остана незабелязана от Джон Омали.

— Той успя — рече Джон.

Професор Слокъм се наведе към ухото на Младия Джак.

— Чувал ли си ме някога да изпълнявам обреда за прогонване на зли духове — попита той. — Усъвършенствал съм го до чисто изкуство.

Младият Джак хвърли на старика такъв поглед, който би могъл да дефлорира девствениците и да накара бебетата да напълнят пелените.

— Добре — каза той. — Ще играем честно.

— Това никога няма да стане. Но просто зачеркнете последния резултат и бъдете предупредени.

— Петдесет и седем — обяви съдията, който вече започваше да пресипва.

— Лош късмет — каза Професорът.

— „Лебедът“ се нуждае от шейсет и осем.

И „Лебедът“ го постигна без особени затруднения.

Ломбард Омега крачеше напред-назад по палубата, взираше се през плексигласовите илюминатори и размахваше юмруци във въздуха.

— Къде е изчезнала? — пенявеше се от време на време. — Къде, на майната си, е отишла?

Навигаторът вкара всички данни, които можа, в пулта, но непрекъснато вдигаше рамене.

— Нея просто я няма там — отвърна той. — Няма я, капут, финито, край.

— Трябва да е там! Там си беше проклетницата, когато отлитахме!

Навигаторът закри с ръце ушите си, за да не чува сквернословията.

— Но съвсем честно казано, сега нея я няма — каза той. — Има обаче множество останки, истински астероиден пояс.

— А ти намери нещо и го намери бързо — изръмжа командирът му, — иначе ще те изстрелям през отходния люк в хиперкосмоса.

Навигаторът се хвърли към пулта като обезумял.

— Няма следа — прошепна отчаяно, — цялата система е мъртва. — Натисна бутоните на макрокосмическия усилвател. — О не, не е така, вижте, има сигнал.

Ломбард се озова до него на секундата.

— Разшифровай го веднага, глупако. Разшифровай шибаното съобщение.

Навигаторът увеличи изображението върху триизмерния екран.

— От планетата Земя е — каза той. — Триангулация и изображение на земни силови линии като съзвездието Рало със сигурност и вижте тук.

Ломбард погледна натам.

— На една трета над основата на триангулацията има буй, който излъчва сигнал. Координати за подхождане — ето какво излъчва той!

— Хм — поглади се по холивудската брадичка Ломбард. — Негодниците са се преместили по-близо до слънцето. Мъдър ход, един много мъдър шибан ход. Отведи ни там. Пълен напред към Земята. Включи автопилота, буят ще ни води. Някой да има карта?

Когато Професорът се върна на масата им, Омали тъкмо свиваше цигара.

— Разкрихте ги, нали? — попита той, докато лепеше цигарата със слюнка.

— Не мисля, че изцяло съм го разкрил — отвърна старикът. — Смятам, че е скрил в ръкава си още някой и друг номер.

— Няма да попитам какъв бе онзи, който открихте.

— „Лебедът“ води с една игра на нула — изграчи съдията. — Започва втората игра. „Конниците“ мятат.

Тъй като това бе шампионатен мач, според местните правила първи хвърляше изгубилият отбор. Младият Джак облиза с раздвоения си език върха на стреличката си.

— Този път честно и по правилата, Професоре — каза той.

Младият Джак метна стреличките си толкова бързо една подир друга, че сякаш профуча едно-единствено размазано петно. Всичките се забиха „честно и по правилата“ в зоната на тройно двайсет, което не бе нито повече, нито по-малко, отколкото се очакваше. Ухиленият демонолог отиде до дъската и злобно отскубна стреличките си от нея.

— Много ми се иска този поне от време на време да пропуска — каза Пули на Професора. — Просто да създава впечатлението, че не е безгрешен.

Професор Слокъм прошепна още една латинска фраза и Младият Джак събори халбата си с лека бира в скута на баща си.

— Благодаря ви — каза Джим. — Високо оценявам жеста.

За „Лебеда“ предстоеше да хвърля Арчи Карачи. Тази вечер облечен в зашеметяващ кафтан, без да знае за пораженията в кухнята му, той определено бе във форма. Арчи притежаваше уникален маниер на игра. Като индивидуален играч, техниката му можеше да просълзи мнозина опитни майстори. Презрял обичното на всички тройно двайсет, той избираше странни комбинации, които обикновено хвърляха в паника отбелязващия резултатите на черната дъска. В добра вечер и когато късметът бе на негова страна, той можеше да отбележи цели двеста точки с три стрелички. Тази вечер той изигра умопомрачителна комбинация, която изглеждаше като тройно деветнайсет, двойно тринайсет и точно в центъра, макар че бе трудно да се каже дали е така.

Сложността на пресмятането на ум в изчисляването на крайния резултат бе абсолютно непосилна за регистратора и за повечето от присъстващите зрители. Когато числото петстотин и едно бе зачеркнато и на негово място се появи двеста петдесет и седем, никой дори не помисли да го оспори.

— Възхитен съм — каза професор Слокъм. — Това е форма на негативна психология. Кълна се, че ако резултатът не се изчислява чрез умножени двайсетици, никой не може да го пресметне.

— Аз мога — каза Омали, — но човекът е от нашия отбор.

— Аз не мога — намеси се Пули. — Той толкова бързо си измъква стреличките, че дори не можах да видя къде бяха попаднали.

— А — прекъсна го Пули. — Ето един човек, когото харесвам да гледам.

Най-необичайният играч на „Конниците“ бе мъж на име Кели. В никакъв случай не бе велик играч, но по отношение на зрелищността изпъкваше над всички. Трябва да сме наясно, че удивителните резултати, отбелязани досега, не бяха изцяло типични за играта като цяло и че не всеки член на отбора бе специалист в своята област. Високите, почти невъзможни резултати бяха запазена територия за малцината най-добри и рафинирани играчи. Във всеки отбор, а „Лебеда“ и „Конниците“ не правеха изключение, имаше и способни играчи, упорити и, най-точно казано, напълно отчаяни глави.

Мъжът на име Кели бе един от тях. Когато той хвърлеше стреличка, често това бе случай на „Пазете се, момчета, първо да се спасяват жените и децата.“ Мъжът на име Кели бе по-скоро подавач в крикета, отколкото играч на дартс.

Мъжът на име Кели подаде първата си стреличка. Не беше лош удар и тя се понесе устремено в общи линии към дъската. Но някъде по пътя си самотната ракетка изведнъж се сети, че има неотложна работа другаде. Никой повече не видя стреличката на мъжа на име Кели.

— Малко встрани от центъра, а? — попита той беснеещия си и безмълвен капитан.

Второто му мятане бе класическо в пълния смисъл на думата. Стреличката се оттласна от дъската с грохота на рикоширащ куршум и се вряза в насъбралата се тълпа, разпръсна и свои, и чужди и се заби в меката част на дясното ухо на Стария Пийт.

Народът се струпа около старика да му предложи помощ.

— Не я докосвайте — изрева старецът. — Слава Богу, тя напълно излекува ревматизма в капачето на лявото ми коляно.

Ломбард Омега погледна внимателно показанията на уредите на пулта и процеди ругатня през зъби.

— Не разбирам — каза най-сетне той. — Това няма никакъв, ама никакъв шибан смисъл. Искам да кажа, че ако разсъдим разумно, нашият добър стар свят Серес не може просто да изчезне като пикня в помийна яма, само докато мигнеш с клепачи.

Навигаторът прошепна мълчаливо молитва към избраното от него божество. Чест беше да се служи на флагмана на сересианската бойна флотилия, но бе наистина трудно да изтърпяваш непрекъснатия поток от сквернословия, който се лееше от устата на командира.

— Нямаше ни доста време — осмели се да каже навигаторът. — Над шест хиляди години землянско време.

— Землянско време ли? Шибаното землянско време? Какво означава землянско време?

— Ами като свят-цел, то трябва да бъде смятано за стандартно слънчево време.

Ломбард Омега се изплю върху платинения под и разтърка плюнката с подметката си от стъклопласт. След което каза:

— Това не може да удовлетвори гнева ми и наполовина.

Стандартното слънчево време наближаваше десет и петнайсет вечерта, а „Четиримата конници“ и „Летящият лебед“ бяха наравно — две на две игри — и им предстоеше решаваща игра за трофея. Напрежението, което наближаваше прословутата точка на кипене, вече я бе преминало и на негово място се бяха установили хаосът, паниката и отчаянието. Омали бе изпратил в отвъдното седем химикалки, а тетрадката му приличаше на някакъв кошмар от айнщайнови кръстосани уравнения.

— Искрено вярвам, че в тази книга може да бъде открита пълната и последна версия на истината за Вселената — каза Пули, прелиствайки втвърдените от наплюнчени пръсти страници.

Заради прямотата си получи удар по черепа, от който се олюля. В момента Омали не бе в настроение за остроумни реплики.

— За Бога, поръчайте още един ред — каза Професорът.

Омали напусна масата.

— Простете ме, ако можете — каза Пули, когато ирландецът се зае да си пробива път през тълпата към бара, — но нали не сте забравили, че сме непосредствено заплашени от унищожение от страна на онези момчета от Серес. Искам да кажа — продължаваме да гледаме сериозно на това, нали?

Професор Слокъм потупа Пули по ръката.

— Добър въпрос. Разбирам безпокойството ти. Винаги е лесно да се обградиш с онова, което е безопасно и уютно, и да пренебрегнеш външните заплахи, които дебнат по границите. Моля те, бъди сигурен, че сме направили всичко, което може да бъде направено.

— Извинете — каза Джим, — но колкото и странно да изглежда, от време на време ме обхваща известно безпокойство.

— Дами и господа — изкряка съдията с пресипналия си вече глас, — краят е близо и ние всички трябва да видим как пада последната завеса. — В отговор се чуха много дюдюкания и малко радостни възгласи. — Ще се играе последната игра — решаваща за трофея — затова ще помоля за тишина, докато двата отбора се подготвят.

В „Лебеда“ се възцари почтителна тишина. Дори момчето Ратбоун прекрати играта си. Това обаче не се дължеше на факта, че уважаваше турнира по дартс, а защото бе изразходвал и последните си два шилинга и бе принуден да отиде до бара за още дребни.

— Това е плейофът, трябва да се постигнат петстотин и една точки. Хвърлената монета сочи, че първи на ред са „Конниците“, пожелавам успех на всички и нека играта да започне.

Погледът на професор Слокъм се устреми към отбора на „Конниците“. Изглежда нещо странно се бе случило в неговите редици. Старият Джак бе отказал да вземе стреличките си и седеше намусен в инвалидния стол. Мъжът на име Кели не се виждаше никъде, а другите безплътни членове на отбора се бяха оттеглили в своите места на вечна нощ и очевидно бяха изгубили интерес към играта.

Единствен Младият Джак стоеше изправен, с празен поглед, но непокорен.

— Той възнамерява да играе сам — каза Професорът. — Не мисля, че това е нарушение на правилата.

— В никакъв случай — отвърна Омали. — Човек може да ангажира цял полк, ако реши. Като букмейкър намирам това противопоставяне за много интересно, при това най-меко казано.

И посетителите на „Лебеда“ бяха на същото мнение, затова на Омали му се наложи да записва залагания и върху маншетите на ризата си.

Младият Джак застана на линията. Не погледна изобщо към Професора, докато хвърляше ужасните си стрелички. Да се каже обаче, че ги хвърляше, щеше да бъде изопачаване на истината, защото в един миг те бяха в шепата му, а в следващия, а може би — още в същия, вече трептяха забити в дъската. Никой не ги видя нито да излитат, нито да се забиват, но всички бяха съгласни, че резултатът бе непобедимо множество от двайсетици.

— Сто и осемдесет — прошепна някой.

Към линията пристъпи Норман. Макар това да оставаше незабелязано за тълпата, стреличките му излъчваха електрически разряди, които спираха телевизионната картина на три преки разстояние и повреждаха телефонните линии на миля от кръчмата.

— Сто и осемдесет — обяви пак тихият глас, след като той приключи.

Младият Джак застана отново на линията на спора. Очите му горяха като чифт премигващи светлини за заден ход на автомобил кортина, а от ъгълчетата на устните му се надигаше жълтеникава пара. Завъртя глава около оста й и се ухили през рамо на смълчаната публика. Едва погледна дъската и изстреля стреличките си. Резултатът бе такъв, че книгата на рекордите „Гинес“ би трябвало да забави последното си издание, за да го включи.

— Това не ми харесва — каза професор Слокъм. — Пропускам нещо, но не знам какво точно.

— Засега резултатът е равен — рече Омали, — необходима е само една негова нещастна грешка.

— Не ми се иска да се намесвам, Джон.

— Нещата могат да се влошат, Професоре, кажете няколко думи на стария език, просто за да бъдем сигурни.

— Ще изчакаме малко и ще видим.

— Той вече е близо до победата.

Професор Слокъм поклати глава.

— Аз все още не виждам нищо, той сякаш печели само с умения.

— Господ да го благослови.

Омали вдигна юмрук срещу другаря си.

— Тук става въпрос за трофея на „Лебеда“ — каза той и размаха оръдието на терора срещу Пули. — Няма място за шеги.

— Един ден — отвърна Джим спокойно, — ще се превърна в прословутия червей и ще ти отдам ужасно възмездие, Омали, за всичките удари, които си стоварил върху бедната ми глава.

— Ш-ш-ш-т — извикаха поне дузина постоянни посетители. — Изправи се чичо Тед.

Чичо Тед, жизнерадостният зарзаватчия на Брентфорд, бе може би най-обичаният човек в цялата околия. Неизменната му усмивка и веселото му остроумие, прибягването му към хиляди весели и алтруистични острословия от типа „смей се и светът ще се смее с теб, хъркай и ще спиш сам“, предизвика радост дори у онези, които бяха изпаднали в най-маниакална депресия. Говореше се, че той можел да превърне траурна процесия в танцово шествие и макар да нямаше доказателства, че се е възползвал от тази своя особена дарба, никога не пропускаше шеговития номер да мушне изгнил филиз от брюкселско зеле в торбичката на някой купувач.

Омали, който не можеше да намери сили у себе си да се довери на човек, който по същество търгува със, а камо ли да държи в ръце брюкселско зеле, намираше зарзаватчията за крайно досаден.

„Тази негова усмивка може да накара и самарянка да се самоубие“, обичаше да казва той.

Чичо Тед направи лека загрявка за коленните стави, разкърши рамене и вдигна наплюнчен пръст във въздуха.

— Вятърът попътен ли е? — попита той и предизвика голям смях у поддръжниците си. После помаха в задимения въздух с картонена подложка за бирена халба и попита: — Къде е дъската? Някой да има фенерче?

Омали изстена дълбоко в гънките на брадата си.

— Хайде, карай, подлецо.

Чичо Тед, който въпреки нелепата си клоунада, бе напълно наясно, че един погрешен ход можеше да му коства прехраната, се прицели внимателно като ужким въртеше задник. Първата му стреличка влезе едва-едва, на ръба, в зоната на тройно двайсет.

— Къде се приземи, а? — попита той, сложил ръка на чело и присвил очи, все едно, че не вижда.

Поддръжниците му се ръгаха в ребрата, радостни и превиващи се от смях.

— Какъв добър момък — викаха те. — Добрият стар чичо Тед!

Тед погледна към дъската и върху лицето му се изписа изненада, когато зърна стреличката си.

— Кой я метна тази? — попита той.

И така, да посъкратим дългата история, втората стреличка на чичо Тед се присъедини към приятелката си в тройното двайсет, ала третата си имаше свои идеи и заби острието си в най-ужасяващото единично едно. Смехът и аплодисментите, които последваха тази ненавременна грешка бяха силни и отчетливи, ала не идваха откъм привържениците на местния отбор.

— Какъв добър момък — каза Младият Джак. — Добрият стар чичо Тед!

Тази вечер зарзаватчията напусна „Лебеда“ в немилост. Някои казват, че досущ като Юда и той отишъл и се обесил. Други, по-добре информирани, твърдяха, че се преместил в Чизуик, където сега притежавал три магазина и прекарвал шест месеца от годината в чужбина.

Омали трескаво прелистваше страниците на тетрадката си.

— Сега вече здравата я загазих — каза изведнъж той и изтри капка пот, избила на челото му. — В бързината да приема залаганията поради увереността си в крайната победа на „Лебеда“ нещо съм пообъркал сметките. Бедата дойде и банкрутът ме гледа право в брадата.

Професор Слокъм взе тетрадката от треперещите ръце на Омали и я разгледа внимателно.

— Ето, тук намирам малка измама — рече той.

— „Четиримата конници“ се нуждаят от сто четирийсет и едно — обяви задъхано съдията.

— Свършено е с мен — каза Омали. — Ще трябва да се връщам в старата родина. Кораб на кея и то преди да е превалила нощта.

Професор Слокъм гледаше дъската мишена и клатеше глава, а на лицето му бе изписано непроницаемо изражение. Пули бе пребледнял силно и бе изгубил дар слово. Ако се изключи някое и друго Байтоу иззад тълпата, „Лебедът“ бе потънал във вакуума на пълната тишина.

Младият Джак се прицели в дъската, а Омали скри лице в шепи и изрече няколко молитви към Дева Мария.

Първата стреличка на Джак прониза тройното двайсет, втората — двойното, а третата — единицата.

— Сто и едно — изрече съдията по начин, който бе напълно разбираем за всички присъстващи в салона глухонеми.

Омали отхвърли един закъснял залог и размаха тесте бележки.

— Ходи да го духаш, момче — това бе единственото, което можа да каже.

Съдията се оттегли на бара. Тази вечер нямаше да произнесе нито дума повече и както по всичко личеше, през остатъка от живота си щеше да общува чрез тефтер и молив.

Норман, който освободи останалия отбор, излезе на линията. Постигна умопомрачителните сто и осемдесет точки, но това повече нямаше никакво значение.

За да спечелят трофея, на „Четиримата конници“ им трябваше само дабъл топ, а едно три или най-много четиригодишно дете би постигнало това, ако разполагаше с три стрелички.

Невил остави кърпите и се възкачи на бара с боздуган в ръка. След минута или две щеше да последва доста разрушение и смърт, той бе решил да оцелее на всяка цена.

Кроутън, грънчарят с тумбак като гърне, се облегна на бирената си каса и запуфка цигарата си. А високо горе нощните звезди блещукаха вечни и нищо не предвещаваше гибелта и разорението, което щеше да връхлети Брентфорд.

— О, я виж — проговори изведнъж той сам на себе си и се взря в небесния свод. — Падащи звезди, това е на късмет. Трябва да си пожелая нещо.

Из парцелите се движеше дребна фигурка. Беше неумита и с набола брада и нареждаше нещо под носа си. От време на време вдигаше глава и викаше: „Едгар“. Не долиташе никакъв отговор и той продължаваше по пътя си, воден от принуда, на която не можеше да устои.

— „Четиримата конници“ да хвърлят — обяви някакъв пиянски глас, който изобщо не съзнаваше сериозността на положението.

Младият Джак пристъпи от тълпата, стиснал страховитите си стрелички. Прекоси залата и приближи към Професора.

— Това няма никак да ти хареса, Сен Жермен — изрече той. — Но нека знаеш, че аз те познавам такъв, какъвто си, и приеми загубата си като джентълмен, какъвто не си.

Професор Слокъм не потрепна, блестящите му очи бяха фиксирани върху Младия Джак.

— Ако искаш това да бъде спорт, то нека да бъде — отвърна той. — Ако обаче си замислил нещо друго, тогава знай, че ще отговоря на предизвикателството.

— Ще се провалиш — подигра го Младия Джак. — Аз съм твой господар.

— Така да бъде — отвърна професор Слокъм.

Младият Джак застана на линията. И отново завъртя глава на сто и осемдесет градуса, за да се обърне към зрителите.

— С „Лебеда“ е свършено — обяви той. — Пет години изминаха и той вече е отслабнал и самодоволен. Пригответе се да се подчините на превъзхождащата сила. Кажете сбогом на трофея си, нещастници.

В тълпата като вълна премина убийствен ропот. Чу се гръмовно тропане с крака, заизправяха се рамене и се изпъчваха гърди. Вратовръзките се разхлабваха, а горните копчета на ризите се разкопчаваха. Копчетата на ръкавелите се сваляха и се прибираха във вътрешните джобове.

Младият Джак вдигна стреличката си за победния удар. Невил стисна по-здраво боздугана си и се попипа по слабините, за да се увери, че крикетната кутия, която предвидливо бе заел за случая, си бе на мястото.

Омали сръга Професора.

— Спасете, ни старче — рече умолително той. — Ще ви се извиня по-късно.

Професор Слокъм се изправи с помощта на бастуна си и се вторачи в противника си.

Младият Джак изтегли назад ръката си и метна стреличката.

Тя полетя с огромна скорост, но сетне изведнъж се забави; за огромна изненада на зрителите увисна във времето и пространството на метър и осемдесет над пода и на метър и половина от дъската.

Професор Слокъм съсредоточи още погледа си, същото стори и Младият Джак.

Стреличката мръдна с няколко сантиметра напред, после спря отново и пое назад.

Тълпата бе слисана. Боздуганът на Невил увисна свободно в ръката му. Тук се бяха вкопчили в битка велики сили и предпочиташе да си няма работа с тях. Но той беше тук за решителния удар и като нещатен барман не можеше да стори друго, освен да окаже подкрепа.

Всички очи, ако не се брои един разноглед чифт, бяха вперени в тази стреличка. Поддръжниците и на „Лебеда“, и на „Конниците“ бърчеха чела и напрягаха мозъците си върху тази стреличка. Върху множество чела избиха едри капки пот, които падайки, съсипаха не един пайнт бира.

Стреличката напредна с нови петнайсет сантиметра. Професор Слокъм впери поглед в блесналите червени очи на своя противник. Стреличката отстъпи назад.

Младият Джак пое дълбоко дъх и тя отново пое към целта си.

— Такова нещо не можеш видя по телевизията — прошепна Джим Пули.

Старият Джак изведнъж улови със сбръчканите си ръце колелата на инвалидния си стол и се засили срещу Професора.

— Спрете този човек! — изкрещя Омали.

Пули скочи от мястото си, но в бързината да предотврати инцидента, се препъна в крака на един стол. Улови се за масата, преобърна я и се блъсна в професор Слокъм, който полетя към тълпата. В този миг на истината прословутият ад настъпи.

Черната като нощта стреличка отново пое по пътя си и се понесе със свистене към дъската. Младият Джак стоеше ухилен, докато Пули преобърна нефелния му баща и помете в отчаянието си още най-малко четирима души. Омали се изправи и нанесе на най-близкостоящия до него мощен удар по черепа.

Пред очите на онези зашеметени посетители, които още не бяха въвлечени в боя, стреличката се заби в дъската. В същия момент над главите им се чу опустошителна експлозия, която потроши бутилките на бара, събори големи парчета мазилка от тавана и изхвърли нещатния барман в тълпата.

— Това е Божие дело! — изкрещя Омали, пердашейки от все сърце. — Той не можа да издържи!

Никълъс Роджър Рафълс Ратбоун падна встрани от машината на капитан Лазер.

— Не бях аз — изхленчи той. — Не съм го направил аз.

Осветлението в „Лебеда“ изведнъж изгасна и целият свят на Брентфорд сякаш полудя.

— Не бях аз, не бях аз, кълна се.

Никой не даваше и пет пари. Навън ставаше нещо страховито. Може би това бе прелюдията към дългоочаквания Армагедон, може би — земетресение или цунами. Каквото и да бе, играчите на дартс не бяха уловени неподготвени, затова паническото бягство към вратата бе всеобщо. Една самотна фигура, облечена в черно и ухаеща на креозотов афтършейв, бе мигновено стъпкана от тълпата.

Едва когато посетителите на кръчмата излязоха навън в нощта, станаха ясни мащабите на случващото се. Парчета нажежен метал летяха от небето към Брентфорд. Огромни огнени пламъци се вдигаха от настилката на „Ийлинг роуд“, когато те попаднеха върху нея. Подпалени бяха и няколко предни градинки.

Пули и Омали помогнаха на падналия Професор да се изправи на крака.

— Започна се — каза Джон. — Какво да правим?

— Към машината — извика старикът. — Изглежда Норман е свързал навигационната система правилно.

Никълъс Роджър Рафълс Ратбоун гледаше с празен поглед екрана и повтаряше:

— Не съм го направил аз.

Омали се озова мигом до него.

— Играй — изрева той. — Ти си наред, играй.

Ратбоун се отдръпна ужасен.

— Не — изкрещя той, — нещо е сбъркано. Не искам да се замесвам в това.

— Играй! — Омали го сграбчи за зелената коса и го придърпа към машината. — Ти си непобедимият майстор, играй!

Ник отдръпна главата си в знак на неподчинение. И докато го правеше, се препъна в парче отчупена мазилка и падна възнак, оставяйки Омали с кичур зелена коса и нещо като каучукова маска в ръце. Фигурата, която се строполи на пода на „Лебеда“, вече лишена от дегизировката си, приличаше твърде много не на кого да е, а на младия Джак Паланс.

— Той е един от тях — изкрещя Омали, сочейки падналия сересианец и танцувайки нагоре-надолу като полудял. — И изобщо не играеше с машината, а изпращаше сигнали. Хванете го, хванете го!

Пули побърза да изпълни заповедта.

— Лявата подмишница, нали така? — изръмжа той.

Някогашният раздавач се отдръпна назад, прикривайки брачните си такъми.

— Не подмишницата — изхленчи той. — Навсякъде другаде, само не подмишницата.

Професор Слокъм бе пред машината.

— Как работи? — извика той. — Как работи?

— Остави го, Джим — изкрещя Омали, — играй на машината, зарежи копелето.

От парцелите към небето се издигаха колони от чиста бяла светлина. Вратата на бараката на Соуп Дистант бе отворена и от нея струеше силна светлина, очертавайки силуетите на десетки еднакви фигури, които излизаха от отвора.

Когато избухна първата експлозия, едно джудже в мръсна униформа на пощаджия бе залегнало в леха с брюкселско зеле, но сега се бе изправило в цял ръст и ужасено гледаше фантастичния спектакъл.

То затанцува и запляска с ръце.

— Едгар — викаше то, — Едгар, помогни ми, помогни ми.

Фигурите, които извираха от входа на бараката, се носеха към него и пощенският раздавач си плю на малките пети и хукна да бяга. Профуча през няколко отворени врати на парцели и спря, само за да се увери, че не е изпуснал клещите за рязане на метал, които носеше. Без повече да се мае той продължи пътя си към един заключен гараж и към съдбата си.

В „Лебеда“ управлението на машината бе в ръцете на Пули.

— Осем са и се движат във V-образна формация.

Пръстът му изщрака с бутона за изстрелване на неутронната бомба и малки жълтеникави светлинки се понесоха към подскачащите конусчета в горната част на екрана.

— Изтрепи ги, Джим — изкрещя Омали. — Хайде, нали знаеш как се прави.

— Опитвам се, де! Я донеси по едно питие, за Бога.

Невил, който бе паднал доста тежко, но за късмет — не върху по-деликатните си части, бе на четири крака в средата на помещението.

— Какво, по дяволите, става? — попита задъхано. — Разкарай се от тезгяха, Омали.

— Трошим машината ти — отвърна останалият без дъх Омали. — Тъй че не пречи.

— Но каква бе тази експлозия? Боже мой! — посочи Невил към витрината на „Лебеда“. — Половината от „Ийлинг роуд“ е в пламъци. Извикай пожарните.

Пули хласна бутона с юмрук и заподскача.

— Ударих един! Ударих един!

Високо в небето се чу нова, този път по-слаба експлозия, последвана от звука на повредени двигатели и вой на пикиращ бомбардировач месершмит.

Останалите посетители в „Лебеда“ залегнаха в мига, в който нещо наблизо издумка и после се понесе със свистене в далечината. След миг на пълна тишина последва нов приглушен, но очевидно мощен изстрел.

Още един сересиански кораб бе паднал на земята върху Брентфорд; и съдейки по мястото на падането му, вече бе малко вероятно Джим Пули някога да получи заплашително писмо, че е закъснял с връщането на някоя книга.

— Ето! Там! Там! — сочеше Невил и крещеше. — Това е Третата световна война и изобщо нямаше четириминутно предупреждение. Ще си спестя гласа на следващите избори.

Малкият Дейв с мъка се изправи от канавката и изпищя от болка. Беше се оказал твърде близо до сринатата библиотека и един шрапнел от плочата с името на основателя й го бе улучил отзад.

— Ох, ох, ох, по дяволите! — виеше той.

Един по-малко целеустремен мъж би захвърлил всичко и би се прикрил в най-близкия окоп, но ненавистта и омразата бяха обсебили раздавача и нищо не можеше да го отклони от отмъщението му. Опипвайки внимателно кървящия си задник, той вдигна режещите клещи към катинара и вложи цялата си сила. Дълго се мъчи и се поти със стоманената скоба. Най-накрая металът поддаде с оглушителен трясък и вратата на гаража се вдигна нагоре.

Малкият Дейв стоеше задъхан на входа, чертите му блестяха розови на светлината от десет хиляди горящи книги с подвити краища в библиотеката. Пот се лееше от лицето му, докато оглеждаше обекта на своето дирене. Под мертеците на тавана пръхтеше и се гърчеше Саймън. Една камила далеч от дома.

— И сега, след като я имаш — попита един глас, от който стомахът на Малкия Дейв се сви, — какво ще правиш с нея?

Пощаджията се завъртя на пета.

— Едгар — каза той, — къде, по дяволите, беше досега?

Норман бе един от първите, които напуснаха „Лебеда“. Когато експлозията отекна в ушите му, той осъзна, че предстои голяма беда и че ако иска да доведе докрай великото си начинание, то сега бе моментът да стори това.

Притиснал откраднатата микроплатка към гърдите си, той си проправи път през огнения дъжд към дома и работилницата си. Докато експлозиите ставаха все по-плътни и идваха от всички посоки на компаса, той взе отвертка и сложи платката на мястото й.

— Индукторът на мощността — проговори си сам, — ще насочи цялата енергия от десетки мили наоколо директно към апарата. Чудесно, чудесно!

Норман щракна любимия си ключ с надпис „Ние принадлежим на мъртвите“ и апаратурата му оживя.

В „Лебеда“ осветлението веднага изгасна.

— Пак спряха тока — изстена Невил. — Само това ми липсваше сега, да спрат тока. Типично, адски типично.

Пули вилнееше пред машината, наблюдаван от Професора и Джон Омали, които подхранваха „младежа“ със скоч.

— Давай, Джим — викаше Омали и го потупваше яко по гърба. — Накарай ги да бягат. Ей, онзи там го изпусна, внимавай де!

Пули едва се измъкна изпод натиска на ирландеца.

— Остави ме, Джон — замоли се той. — Те отвръщат на огъня. Виж това.

Хоризонтът на екрана изведнъж бе заменен от по-близък план. Силуетите на жилищните блокове и газометрите вече се виждаха ясно. Докато тримата мъже гледаха удивени, на екрана се появи дъжд от искри, идващи от един от кръжащите кораби и удариха силуетите. Силен тътен навън оповести разрушаването на един от блоковете.

— Изтрепи ги, глупако, изтрепи ги.

Рафълс Ратбоун незабелязано се промъкна към вратата, мушна се през нея, плю си на петите и хукна към парцелите.

Осветлението в „Лебеда“ изгасна отново.

В кухничката на Норман проблясваха светлини, виеше се дим от множество преплетени точкови спойки.

Норман седна зад пулта, набра координатите в компютъра си, докато постоянно нарастващото бучене го информираше, че апаратурата му загрява добре.

Стиснал лостовете на пулта, който не се различаваше много от нормановия, зад него стоеше мургав клонинг на прочута филмова звезда; Ломбард Омега бе поел управлението на кораба.

— Предателство — процеди той и изскърца със скъпите коронки на зъбите си. — Шибано предателство! Онези копелета ни вкараха в капан. Не бива да се учудвам — шибана смяна на правителството. Колко кораба изгубихме, господин Навигатор!

Навигаторът се надвеси над навигационните си системи.

— Досега четири, сър — отвърна той, — не, пет.

— Изключи тогава автопилота, ще карам този скапан кораб ръчно.

Една от останалите проблясващи светлинки изчезна от видеоекрана на Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер.

— О, Господи — каза Професорът. — Стори ми се, че ще се откажат.

— Останаха още два — каза Омали. — Давай, изтрепи ги!

Голяма част от Брентфорд вече бе само спомен. Нямаше я „Новата странноприемница“, срината заедно с библиотеката, един от газометрите бе погълнат от пламъци. Падащ кораб бе унищожил изцяло зарзаватчийския бизнес на чичо Тед на „Ийлинг роуд“, което оцелелите от холокоста по-късно щяха да оценят като единственото добро нещо в цялата бъркотия. Удивителното бе, че нямаше човешки жертви, навярно защото Брентфорд можеше да се похвали с най-много скривалища тип „Андерсън“ на квадратна миля в сравнение с всички останали райони на Лондон, а може би и защото тази книга е от по-друг вид.

Пули не смогваше в атаката си.

— Дясната ми ръка съвсем я няма — изстена той, — а пръстът ми за изстрелване на бомбите се схвана. Не мога да играя повече.

Омали нанесе на другаря си станалия вече легендарен удар по черепа.

— Е, това вече ме довърши! — Пули се обърна към Омали. — Когато надвисне бедата, удари Джим Пули. Тая повече няма да я бъде.

И внезапно замахна с несхванатия си юмрук към брадата на Омали. Поради изненадата и безупречната точност той просна ирландеца на пода за далеч повече време от броенето до десет.

Професор Слокъм погледна безжизнената фигура с черна брада.

— Ако този спор е уреден, ще съм ти благодарен отново да се заемеш с машината, преди останалите два кораба да са се светнали какво става и да са минали на ръчно управление.

— Разбира се — каза Пули, плю си на дланите и пристъпи отново към видеоекрана.

Малкият Дейв се отдръпна от Едгар Алан По, размахал късите си ръчици.

— Какво става тук? — попита той. — Видът ти никак не ми харесва.

Викторианският писател приближи безшумно с прозрачните си крака.

— Ти ме призова тук — каза той, — и аз дойдох доброволно, мислейки те за свой последовател. Но сега разбирам, че съм попаднал в положение, от което не мога сам да се освободя. И ще трябва да ти служа. Това не може да стане!

— Тръгвай тогава — изплака Малкият Дейв. — Не съм искал да те обидя, исках само малко помощ.

— Ти разбираш ли кой съм аз? Аз съм По, майсторът на ужасите. Най-големият романист, живял някога. По, създателят на Дюпен, най-оригиналният консултиращ детектив в света. Дюпен, който не беше, повтарям, не беше джудже. А ти ме забъркваш в дребнавите си отмъщения. Говорих с Професор Слокъм — има само един начин да се освободя. Ти, отмъстителен, държащ карез дребен негодник!

Малкият Дейв отстъпи към реещата се камила. Саймън се бе заклещил между гредите и ревеше с цяло гърло. Хвърчаха керемиди и трески от дървените греди.

— Стой далеч от мен — изписка Малкият Дейв.

— Стой далеч от мен! — изписка Саймън на перфектен камилски.

Едгар Алан По закрачи напред, лачените му обувки вдигаха прах, но от друга равнина, без да оставят следи по Земята.

— Стой далеч от мен!

Саймън се напъна яко и гредите на гаража се разхвърчаха. Докато се издигаше бавно през дупката към звездите, Едгар Алан По скочи към него и с едно движение усука влачещия се подире му повод около китката на Малкия Дейв.

— О, не! — изплака джуджето, което тътреше крака, за да последва камилата през дупката на покрива.

Едгар Алан По наблюдаваше как отлита.

— А сега ще си вървя — каза той и го направи, досущ като Малкия Дейв.

В кухничката на Норман се случваха всякакви вълнуващи неща. Циферблатите отчитаха свръхтовар във всички посоки на компаса, лампите проблясваха, зумерите бръмчаха.

Страхотното, смазващо бучене достигна оглушителни размери, а стаята се изпълни със зловещо налягане, от което главата на Норман потъна между раменете, а бутилките с бира „Корона“ в магазина гръмнаха до една. С нечовешко усилие той включи още една серия прекъсвачи, затисна с длани ушите си и падна на пода.

Всички светлини в Брентфорд, Чизуик, Хаунслоу, Ийлинг, Хануел, Кю и, кой знае защо, в Пенджи изгаснаха.

Ломбард Омега надникна през илюминатора.

— Блекаут — изръмжа той. — Шибан блекаут, хитрите копелета. Господин Навигатор, колко останахме?

Навигаторът вдигна глава от пулта си и рече:

— Само ние сме.

Коментарът на Ломбард Омега по този въпрос не може да бъде записан на хартия. Трябва обаче да се каже в негова защита, че един от предците му бе измислил англосаксонския език.

— Намали височината — нареди той. — Ще изличим от лицето на Земята целия район. Люковете на неутронните бомби да са на стендбай, приготви гама оръжието.

— О, не и гама оръжието — отвърнаха всички присъстващи.

— Гама оръжието!

— Майната ми! — каза навигаторът.

Пули, Невил и професор Слокъм се огледаха в мрака. Една-единствена светлинка проблясваше през витрината на „Лебеда“ откъм ревящия пъкъл, който някога беше Брентфорд.

— И какво сега? — попита Пули.

Професорът поклати глава.

— Ти се справи, направи го! Да отваряме шампанското! — Невил изтанцува един танц с висока стъпка пред потъмнялата и очевидно вече нефункционираща Атакуваща извънземни машина на капитан Лазер.

— Безплатна бира цяла година — изстена един глас откъм пода.

— Цял век — пропя Невил. — О, блаженство, о, небеса, о, не!

В далечината се чу слабият вой на неземни двигатели. Нещо голямо и смъртоносно наближаваше и всички средства да се противопоставят на разрушителните му намерения бяха изчезнали.

— О, Господи — каза професор Слокъм, — някой да иска последно причастие?

— Пригответе гама оръжието — нареди Ломбард Омега.

— Гама оръжието е готово, сър.

— Изтрийте от лицето на Земята целия квадрант, до последния сантиметър.

— Нито сантиметър, сър.

— Изстреляйте гама оръжието.

Навигаторът потрепна и натисна светещия бутон на главния пулт. Широк лъч червена първична енергия излетя изпод кораба и удари брега на Темза откъм Кю.

Петстотингодишните дъбове в Кралските ботанически градини пламнаха и половин хилядолетие история се стопи само в един миг. Лъчът се разшири върху по-голяма територия и се вряза в реката. Водите се развълнуваха, закипяха, досущ като в казана на вещиците, съскаха и се пенеха под неустоимата мощ на смъртоносното гама оръжие.

А лъчът продължаваше напред.

Корабът майка спря над реката — огромен никелиран дирижабъл, закриващ четвърт от небето. По цялата дължина на огледалните му бордове блещукаха светлини — премигваха като светилничета. Над него заплашително се издигаше голямата гръбна перка — като на акула.

Ужасният лъч продължи по къкрещата вода и захапа речния бряг, изравяйки широк канал с неравни очертания, в който старата Темза нахлу с огромния талаз на наводняващ прилив.

Пред него лежеше Брентфордският квадрант, „Ийлинг роуд“ и „Летящият лебед“.

Брентфордци изскочиха от скривалищата си на улиците. Закрили лица от всепоглъщащата топлина, те си плюха на петите. Идваше краят на света и сега не бе време да хвърлят поглед назад, като жената на стария Лот^[3].

В „Лебеда“ момчетата се бяха свили ужасени, тъй като грохотът от сриващите се сгради и смъртоносният вик на трошащите се стъкла приближаваше все повече и повече.

Навън „Ийлинг роуд“ бе претъпкан с пищящото човечество, което се изсипваше и трупаше досущ като полудели орди от леминги, за да избяга от идващия холокост. Зад тях ослепителната червена огнена стена разрушаваше всичко по пътя си.

Омали бе на колене.

— Спрете това! — изкрещя той на професор Слокъм. — Направете нещо, в името на нашия Бог. Само вие го можете.

Професорът стоеше неподвижен. Ужасените викове кънтяха в ушите му и разкъсваха душата му. Градът, за който той толкова дълго се бе грижил и бе защитавал, беше изпепеляван и той бе безсилен да спре това. Обърна състрадателното си лице към ирландеца и очите му се напълниха със сълзи.

— Какво мога да сторя? — попита той задавено. — Наистина много съжалявам, Джон.

Ломбард Омега наблюдаваше клането, а върху лицето му бе изписана омраза и презрение.

— Бягайте, негодници! — крещеше той, като гледаше как дребните като мравки фигурки под него се пръскат във всички посоки. — Ще ви унищожа до крак, гледайте, гледайте!

Екипажът на кораба-майка изви вратове към илюминаторите. Разрушенията долу бяха жестоки и отвратителни. Разсечени улици, магазини и къщи, изтрити от лицето на земята храмове и жилищни блокове.

Повече от трийсет автомобила морис-майнър, някои от които дори безценни екземпляри за колекционерите — с двойно предно стъкло, врати самоубийци и ръчни чистачки, бяха просто изпарени и никога повече нямаше да се промъкват тихо през задните улички.

Професор Слокъм сплете длани в молитва. С приближаването на огнената стена и срутването на сградите, той вече знаеше, че единствено чудо може да спаси Брентфорд.

— Какво е това, сър? — попита един от редовите членове на екипажа на сересианския кораб, сочейки към илюминатора.

— Какво е кое?

— Онова, сър.

Ломбард Омега напрегна очи да види през димната пелена на горящия Брентфорд.

— Иисусе Христе! — изкрещя той, като забеляза летящ обект право по курса на кораба. — Това е една шибана камила! Ляво на борд! Пълен ход с ляво на борд!

— Вие сте на пулта за управление — съобщи раболепният навигатор на командира си.

Ломбард завъртя щурвала и кораба зави рязко наляво, избягвайки реещата се камила на косъм.

Попаднал в задната струя, един дребен пощенски раздавач изригна залп от сквернословия, които биха накарали дори командира на кораба да се изчерви.

— Това бе наистина на косъм — каза Ломбард Омега и изтри креозота от челото си. — Номерата на тези негодници край нямат, нали? Дайте ми още мощност, господин Навигатор. Още мощност.

Навигаторът бутна напред ръчката и затвори очи. Страхотна вибрация разтърси въздуха. Огромното налягане притисна всичко живо надолу. Нахлуващите води спряха побъркания си ход и увиснаха, сякаш докоснати от жезъла на Мойсей. Разпръсналите се брентфордци изпопадаха по тротоарите, не можеха да поемат от свръхнагорещения въздух и се държаха за гърлата. Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер се откъсна от фундамента си и се претърколи в салона на „Лебеда“, събаряйки преградната стена и разкривайки ужасите на кухнята на Арчи Карачи пред Невил, който, понесен от ужасяваща сила, изчезна зад бара, изгубвайки и последните си пломби.

Когато Пули и Омали се строполиха върху изгорения от фасове килим, последното, близко до реалността, което видяха, бе професор Слокъм. Старикът стоеше прав. Адският пожар подчертаваше древните му черти — бе вдигнал ръце към горящото небе, което се виждаше през потрошения покрив на „Лебеда“; устните му шептяха сричките на обред, по-стар от зората на писаната история.

Над главите им се чу смъртоносния вой на двигателите, след като Ломбард Омега и екипажът му атакуваха за последния удар.

— Довършете ги! — изкрещя командирът. — Довършете ги!

Корабът се залюля и потрепери. Стрелките на хиляди кристални циферблати се завъртяха лудо към зоните на опасност. Ниско, пулсиращо бучене накара командира да стисне зъби, а навигаторът, който най-неочаквано бе открил християнството — да се прекръсти.

— Довършете ги! — изкрещя Ломбард.

Двигателите на кораба се закашляха и закихаха.

Въздухът около него бе йонизиран и един размазан образ на нещо чудовищно се появи в полезрението на екипажа. То потрепери, наполовина оформено и прозрачно, а след това в огромна вихрушка от разпадащи се елементи, се превърна в твърдо тяло.

Ломбард Омега го гледаше ужасен през предния илюминатор.

— Какво е това? — изкрещя той и вдигна и двете си ръце. — Какво, по дяволи…

Последните му думи, колкото и да бяха неприлични, трябва да останат незаписани за историята. Защото в един миг той насочваше кораба си в празното пространство над футболното игрище на Брентфорд, а в следващия осъществи фул контакт — ужасен и невъзвратим — с най-горната част на голямата пирамида на Хеопс.

Бам, бум, шляп и Байтоу проехтяха в мига, в който междузвездният кораб „Сандра“ изгуби значителна част от корема си и се килна на една страна. Понесе се стремглаво надолу като пищящо огнено кълбо, мина на косъм от покрива на „Летящия лебед“, завъртя се над музея на пианото и се стовари върху парцелите. Там, където последните сересианци стояха и наблюдаваха доста замислени ставащото, бе складирано много внимателно голямо количество експлозиви в няколкото пустеещи градини и под жалките останки на някога печелещите награди лехи със зеле на един бивш пощаджия.

Последва миг на ужасяваща тишина, а след това — експлозия, която разтърси сеизмографите в Гринуич, както и вождовете на десетина нации, които посегнаха към бутоните на „ядрените куфарчета“.

А после над онова, което бе останало от Брентфордския триъгълник се възцари дълбока и пълна тишина.

Бележки

[1] Дабъл топ — целта на играта дартс е стреличките да бъдат забити в точно определени комбинации на мишената. Отчитането е далеч по-сложно, отколкото в стрелбата. — Б.пр. ↑

[2] Галиполи — има се предвид десантът на силите на антантата в Дарданелите по време на Първата световна война. Инициатор и ръководител на провалилата се операция е тогавашният първи лорд на Адмиралтейството на Великобритания Уинстън Чърчил. — Б.пр. ↑

[3] Лот — (библ.) син на Аран, племенник на Авраам, праотец на племената на моавците. Въпреки предупрежденията, жена му погледнала назад, когато Бог наказвал Содом и Гомор и се превърнала в стълб от сол. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Ранкин Брентфордският триъгълник (24)

Метаданни

Данни

Брентфордският триъгълник

Информация

История

Сваляне / Връзки

23

Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (24)