Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (6)

5

Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… Прас…

— Какво?

Непрекъснатият шум отекваше в потъналия в тишина като библиотека салон на „Летящия лебед“, караше бутилките да подрънкват и разсейваше редовните посетители от размислите им върху резултатите от конните надбягвания в спортната преса. Невил, нещатният барман, запуши с длани ушите си и изруга през здраво стиснатите си зъби.

Никълъс Роджър Рафълс Ратбоун, сега изпълняващ длъжността пощенски раздавач, бе застанал пред Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер с разкрачени крака и болезнено приведен напред в опита си да защити планетата Земя от непрекъснатия поток космически братовчеди, чиято цел бе покоряване, гибел, разрушение.

Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… Десният му показалец натискаше бутона за изстрелването на неутронната бомба, а върху широкото му чело бе избила пот.

— Хайде, синко, хайде…

Малки цветни ивици светлина, досущ като останки от третокласни фойерверки, изпълниха синкавия видеоекран, където ордата от приближаващи космически кораби, приличащи на пълнени маслини, връхлитаха и сновяха напред-назад.

Байтоу… Байтоу…

— Какво?

Младият Ник ритна с червения си ботуш машината и нарани няколко от любимите си пръсти на краката.

Невил наблюдаваше представлението с отчаяно изражение. Той самият бе изпълнявал този жест на непокорство и при това — със същия успех.

Момчето Ник бръкна дълбоко в джобовете на дънките си за още монети, но намери само банкнота от една лира, чийто сериен номер съвпадаше изцяло с онази, която допреди малко се намираше в тайната каса на Норман под тезгяха му. Обърна временно гръб на тихо бръмчащия си противник и се запъти към бара.

— Развали ми тази лира, Нев.

Невил изгледа миниатюрната фигурка с прическа в лимоненозелено.

— Не мога да ти разваля — отвърна той злобно. — Ще трябва да си поръчаш питие.

— Добре тогава, дай ми едно малко шенди^[1] и колкото е възможно повече монети по два шилинга като ресто. Капитанът чака.

Невил плисна малко бира в една чаша и я допълни от тавата с прелялата пяна.

— Лимонада нямаме — каза презрително той.

— Не се коси — отвърна Ник.

Докато му подаваше половинпайнтовата чаша, Невил забеляза, че десният показалец на момчето барабанеше в постоянен ритъм по въображаемия бутон за изстрелване на неутронната бомба. Взе банкнотата, дрънна с касовия апарат „Няма продажба“ и извади една шепа монети от по пени и половин пени, плюс една от десет шилинга.

— Съжалявам, но не мога да ти върна повече флорини^[2] — рече той на подскачащото от нетърпение момче. — Тази заран нещо не ни достигат дребните.

Момчето сви рамене.

— Не се коси.

То знаеше поговорката за онзи пророк, който не бил такъв само в собственото си село, затова си отбеляза наум в бъдеще да засяда пред машината и да се заема с обедната космическа битка само с достатъчно монети в джоба. След това без да се суети мушна десетте шилинга в джоба си, гребна пенитата, бутна демонстративно настрани чашата си и изтича към тихо бръмчащата машина.

В „Летящия лебед“ влязоха Пули и Омали.

— Господ да пази всички тук — рече ирландецът на фона на още „байтоуене“, — и чума да ги тръшне онези япончуги и техните дяволски измишльотини.

Рафълс Ратбоун не чу и думица от това — беше се привел ниско, помагаше на Капитана в опита му да разгроми нападателите на Земята. Лицето му бе изкривено в онова изражение, което бе направило Джоузеф Кеъри Мерик такава атракция във Викторианската епоха. Десният му показалец танцуваше в някакъв местен танц на Свети Вит, а тялото му потрепваше, сякаш бе заредено със статично електричество.

Невил изскърца със зъби, при което изгуби още една скъпа пломба, и едва тогава отклони погледа си от противния спектакъл към приближаващите редовни посетители.

— Какво ще обичате, господа? — попита той.

Пули се покатери на любимия си стол.

— Два пайнта от най-добрата ти бира, господин управителю. Моят другар поръчва днес.

С демонстрация на добре тренирани жестове на китката Невил наточи два пайнта от най-най добрата си бира. Изгледа Омали с известно подозрение, докато ирландецът плати без да се бави, отгатвайки вярно, че това бе въпрос на чест. Веждите му обаче се повдигнаха леко, когато забеляза поизкаляния вид на двамата пиячи. Помисли си, че бе пропуснал нещо.

— Мисля, че съм пропуснал нещо — каза той с известна доза откровеност.

Пули кимна и като се потупа по гърдите каза:

— Аз също съм озадачен.

Нещатният барман известно време не каза нищо, надяваше са на повече подробности, но когато стана ясно, че такива няма да има, взе една халба и започна да я полира.

— Още не си сполучил да обезвредиш тази машина, така ли? — каза Омали и посочи през рамо към видеомашината.

Невил ускори полирането и изръмжа:

— Никакъв успех. Опитах с гореща супа през вентилационния отвор, с изкривен жетон от пералня в слота й, нападение със смъртоносно оръжие също. Дори се опитах просто да я отрежа, но тя е заварена за стената.

— Защо не извадиш бушона от главното й табло? — попита Пули.

Невил се изсмя кухо:

— Това бе първата ми мисъл. Но нашите приятелчета от пивоварната са помислили за това. Извадих всички бушони в тази сграда, но машината продължи да си работи. Има някакъв отделен източник на захранване, който дори не се регистрира през електромера. Не може да бъде изключена. Работи денем и нощем. Чувам я и от стаите си — бръмчи и толкоз. Кълна се, че ако скоро не бъде сторено нещо, ще подам оставката си, само и само да не полудея.

— Успокой се — каза Джим.

— Погледни я само! — нареди му Невил. — Това е гнусотия, отврат, оскърбление. — Положи едната си ръка на сърцето, а другата опря с длан надолу върху барплота. — Някога — продължи той, — ако си спомняте, някога човек можеше да седне в тази кръчма и да се наслади на сладка приказка с добри приятели. Някога в ъгловото сепаре човек можеше да си размишлява върху каквото си поиска. Почти нищо, както си спомняте, но поправете ме, ако греша или потъна в меланхолия, почти нищо не нарушаваше хармонията на това място, освен пърхането на птиците в небето. Някога…

— Стига, стига — прекъсна го Джим. — Дръж се сега, иначе ми причиняваш буца в гърлото, а тя ми пречи на пиенето.

— Не съм човек, който се паникьосва лесно — каза Невил, макар всички да знаеха, че това е безочлива лъжа. — Но това нещо сломява съпротивата ми. Не мога да понеса повече, това ще ви кажа.

Омали забеляза изписаното върху лицето на бармана отчаяние и почувства ясно, че в това съществуваше възможност за финансов удар.

— С тези механични момчета трябва да се играе хитро — каза той, когато реши, че бе време да го обяви. — Те разбират само от твърда ръка.

Погледът на Невил се стрелна към джубокса, който не бе издал нито звук през целите онези десет години, след като Омали бе приложил към чарковете му политиката на твърдата ръка. Сега той му се виждаше далеч не толкова заплашителен в сравнение с видеомашината, но Невил си спомняше отлично какви страдания бе преживял навремето.

— Смяташ ли, че би могъл да се справиш с такова предизвикателство?

— Детска игра — отвърна Омали, с което накара Пули да се задави с бирата си.

— Чудесно — усмихна се храбро Невил и наточи още две халби. — Тези са за сметка на заведението.

Старият Пийт, който чуваше отлично с дясното си ухо, долови последната реплика.

— Добро утро, Джон, Джим — каза той и се надигна, подпирайки се на бастуна си. — Хубав ден, нали?

— Започна зле — отвърна Омали, — но вече се оправя. Наздраве.

— Били сте на парцелите, така ли? — попита старикът като постави празната си чаша върху барплота и даде да се разбере, че имаше предвид окаляното състояние на двамината тайни голф играчи.

— Плевихме — отговори Джим и демонстрира движения с въображаема мотика. — За една нощ израстват яко тези момчета.

Стария Пийт кимна мъдро.

— Странна работа — продължи той, — какви неща могат да се появят само за една нощ в нечий парцел. Да вземем за пример моето скромно местенце. Няма да отгатнете какво намерих в него онзи ден.

Пули, който притежаваше интуиция за подобни неща, премълча.

— Поставка за топка за голф — каза Старият Пийт с дрезгав театрален шепот.

— Един голям ром тук — каза Омали и раздруса чашата на Стария Пийт върху бара.

— Колко неочаквано — рече лукавият дърт негодник. — Бог да ви благослови момчета, Бог да ви благослови.

Известно време Омали отпива мълчаливо от халбата си.

— Я ми кажи сега, Пийт — каза той, след като старикът бе отпил няколко глътки от своя „Фриймънс“, — как се върти светът за теб през последните няколко часа?

Старият Пийт изръмжа нещо уклончиво.

— Значи, предполагам, това е нещо, за което не бива да се бъбри.

— Значи няма новини? Нищо необичайно или неблагоприятно напоследък?

— Не мога да се сетя за такова, да не би ти да имаш нещо предвид?

— Не, нищо — отвърна Омали с весел жест. — Аз просто… ако трябва да сме откровени, Пийт, добре известно е, че малко неща, да не кажа николко, които се случват в това населено място, не убягват от погледа ти, за което свидетелства и настоящето ти питие. Просто си мислех дали не криеш някоя новинка в ръкава си?

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — отвърна с въпрос Пийт и пресуши чашата си. — Нали знаеш — толкова неща стават наоколо, че да държи човек ръка на пулса им, причинява силна жажда.

Омали погледна към Пули, който сви рамене.

— Още веднъж от същото, Невил — поръча Джон на нещатния барман, който се въртеше наблизо, разтворил широко уши.

— Целия ред ли?

— Целия.

Поръчката бе изпълнена и за голямо разочарование на Невил Старият Пийт отведе благодетелите си на една масичка встрани, под която кучето му Чипс се правеше, че спи. Тримата се настаниха около масата.

— Прав ли ще бъда, ако предположа, че нещо си наумил, Омали? — попита старикът.

— Дребна работа — излъга Омали, — едва ли си струва да губя драгоценното ти време с нея, но трябва да ти доверя, че доста ме озадачи.

— Питай тогава, Джон, вече ти дължа две питиета, а и не съм човек, с когото да не можеш да се разбереш.

— Тогава ще говоря направо. Виждал ли си един подозрителен на вид тип да дебне наоколо, в или наблизо до свещените земи на нашите парцели?

Старият Пийт кимна и отвърна:

— Разбира се, че съм виждал — и тук, и там.

— Облечен в сив комбинезон, бледен на вид с високи скули?

— И прилича на младия Джак Паланс?

— Същият.

— Виждал съм няколко такива типа.

— О, Боже — рече Пули, — значи не е само един?

— Най-малко четирима. И нека ви предупредя, имат доста чиновнически вид. Единият го видях миналата седмица до пряката пътека, другият — вчера на ъгъла на „Ийлинг роуд“, а един точно в този момент си пие бирата в дъното, до мъжката тоалетна.

— Какво?

Омали рязко обърна глава към тоалетната. Там в тъмния ъгъл седеше зловеща фигура в сива униформа. Чертите й бяха неясни на слабата светлина, но беше почти сигурно, че това е същият тип, когото той и Пули бяха проследили край парцелите само преди половин час. Омали още наблюдаваше, когато фигурата им обърна гръб и влезе в мъжката тоалетна.

— Добре, Пийт — Омали се обърна към старика и попита: — Кой е той?

Старият Пийт сви рамене:

— Боя се, че тук вече ме хванахте натясно. Когато ги видях за първи път, ги взех за служители на съвета. Имаха някакви инструменти, монтирани върху триножници и изглежда мереха земята. Но изобщо не можах да ги попитам. Като ги доближих, се измъкнаха по странични пътища и сокаци. Това е единственото ми предположение засега.

— Но си сигурен, че не е бил само един? — попита Пули.

— Видях поне трима на едно място по едно и също време. Приличаха си досущ като прословутите бобчета в шушулката им. Подозрителни, ето как бих ги определил.

— Аз ще отида и ще го попитам — надигна се Омали от стола си.

— Най-добре почакай да излезе — предложи Джим. — Не е никак спортсменско да притесняваш човек в тоалетната.

— Направи го сега, докато е натясно — каза Старият Пийт. — Те са лукаво племе, този изобщо не го видях да влиза в „Лебеда“, а аз бях първи тук.

— Това решава нещата — запретна ръкави Джон. — Ще му дам да се разбере.

И без да каже нещо друго, той прекоси залата и бутна вратата на мъжката тоалетна.

Тя се затвори леко зад гърба му, след което минаха доста минути. Пули вдигна глава към часовника „Гинес“ и се загледа как втората му стрелка метеше циферблата.

— Мислиш ли, че е добре? — прошепна той.

Старият Пийт кимна:

— Омали знае как да се държи, освен това е всеизвестно, че е грандмайстор на смъртоносното бойно изкуство димак.

— Да, за това доста се говори — отвърна Джим след известен размисъл. Когато малката стрелка премина за трети път през числото дванайсет, Пули сграбчи ръба на масата, изправи се и добави: — Нещо не е наред.

— Той каза, че ще се разбере с онзи тип, не прибързвай, дай му още една минута.

— Не знам, ти самият каза, че не си го видял да влиза, може там да са и няколко от приятелите му. Не ми харесва тая работа.

Чипс, кучето на Стария Пийт, комуто цялата тая работа не му харесваше още от самото начало, се оттегли безшумно между краката на стария си господар. За броени секунди Джим прекоси салона и влезе в тоалетната. Още щом прекрачи прага, той замръзна на място, дъхът му сякаш секна в дробовете, а очите му изхвръкнаха неприятно от орбитите си. Пред него стоеше Джон Омали и по лицето му свободно се лееха кални ручейчета пот. Връзката му бе преметната през рамо по колежански маниер, а самият той се люлееше напред-назад на пети.

Омали се вторачи в Пули и Пули се вторачи в Омали.

— Онзи излезе ли? — попита с дрезгав шепот Омали. Пули поклати отрицателно глава. — Тогава значи трябва да е още тук. — Пули кимна. — Но не е.

Пули не бе сигурен дали да кимне или да поклати глава, затова каза:

— Тук се носи ужасна миризма на креозот.

Омали мина покрай него и се върна в бара като остави Пули да се взира в облицованите с плочки стени. Над него се намираше отдушник с диаметър не повече от петнайсет сантиметра. Единственият прозорец бе здраво затворен отвътре, вратите на двете кабинки бяха отворени и разкриваха две изповедални, празни досущ като прословутия кораб призрак, само дето не издаваха никакъв звук. Нямаше никакви възможни начини човек да избяга, освен през единствената врата, която водеше право в бара. Пули поклати за последен път глава, обърна се бавно кръгом и като вцепенен последва Омали в салона.