Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (7)

6

Когато часовникът на библиотека „Мемориъл“ удари в далечината дванайсет, Норман приключи със зареждането на очукания автомат за цигари пред магазина му на ъгъла. Заключи готовия да се разпадне автомат за пирони за ковчези и мушна в джоба си двата жетона за пералня на Пули, които се появяваха както винаги веднъж седмично в касичката сред легитимните монети на кралството.

Норман влезе отново в магазина, пусна резето на вратата и обърна табелата от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО. Докато прекосяваше нашарения с петна линолеум, си подсвиркваше тихичко и тъжно, а тъй като още не бе намерил истинското си чене, мелодията излизаше малко неясна. Кой знае защо Норман никога не усвои навика да си тананика, затова се задоволяваше с неблагозвучно щракане с пръсти, което сам характеризираше като „нещо подобно на старите Джинджър и Фред“^[1]. Мина през вратата зад тезгяха си и остави магазина да събира прах поредния сряда следобед — денят, в който затваряше по-рано.

Кухничката на Норман му служеше като традиционна магазинерска бърлога и бе оборудвана със задължителната печка и газов котлон. Но ако се изключат тези необходими уреди, всички прилики свършваха дотук. Кухничката на Норман приличаше повече на алхимична лаборатория. Беше работилница, лаборатория, изследователски пункт, тестова станция и склад за донякъде твърде големите му запаси от лъскави датски списания.

В момента ужасно претрупаното убежище на Норман бе базов лагер и център за наземно управление за най-новия и най-амбициозния му проект досега. Дори ако някой спец от НАСА хвърлеше окото си на познавач към странния набор от електронни джаджи, които изпълваха малката стая, едва ли и той би схванал колко дълбок е замисълът на всичко това. Покрай стените бяха подредени компютърни дъна, от които стърчаха древни радиолампи, конструирани от части на радиоапарати и „Сън Рей“-приемници. Подът представляваше истинско змийско леговище от кабели. Общият ефект от тази картина би накарал Хийт Робинсън да се преобърне весело в гроба си.

Норман си плю опасно на дланите и ги разтърка. Проправи си внимателно път през кабелите по пода и стигна до голямото табло — беше от любимия на барон фон Франкенщайн тип. Когато той зае място пред него обаче, нямаше никакво намерение да изрече легендарните думи „Ние принадлежим на мъртвите“, а вместо това, преди да се заеме с работа изфъфли „Хайде да тръгваме“.

Гротескната апаратура оживя или по-скоро изригна в проблясъци и съскане на фойерверки. Лампички запремигваха върху пултовете, а радиолампите грееха в мъждиво оранжево. Тук и там се чуваха леки малки изпуквания и пращене от електрически повреди, съпроводени от лека синкава мъглица и остра миризма, която бе като манна небесна за сетивата на Норман.

Магазинерът се отпусна на кухненския стол с чудати крака пред главния пулт и започна да разопакова кафявото пакетче. Махна уплътнението от памук и пред него се разкри малка и изящна електронна схема. Взе я внимателно с пинсети и я разгледа през много силна лупа. Беше красива — съвършена, откъдето и да я погледнеш, продукт на майсторство и умения, които повечето хора не биха могли да оценят. Норман подсвирна през венците си.

— Превъзходно — каза той. — Превъзходно.

Постави малкото нещице в полираното му легло на пулта и то се настани с приятно за ухото изщракване. Последното малко парченце от един голям и много сложен пъзел.

Норман плесна с ръце и се заклати напред-назад със стола си. Всичко бе завършено, готово и в очакване на последната проверка. Трябваше само да избере две подходящи места на света и след това, ако изчисленията му бяха верни… Ръката на Норман се издигна над пулта без изобщо да потрепери. Изчисленията му със сигурност бяха верни, нали така?

Норман взе една подложка за писане и започна да отмята с човки отбелязаните с различен цвят мастило елементи от дългия и сложен списък, който се бе формирал през дългите месеци работа. Докато химикалката му се спускаше надолу по листа, паметта му пътуваше с нея през онези дълги, дълги дни на размисли, теория, планиране и чертане, на молби, заеми и конструиране. Безсънните нощи, вълненията и съмненията. И преди всичко съмненията. Ами ако всичко това завърши неуспешно, ами ако не заработи? Бе стигнал почти до банкрут с този проект. Какво щеше да стане, ако цялата концепция бе глупост?

Норман захапа крайчеца на химикалката. Не, не можеше да греши; старият Алберт А, бе прекъснал изследванията си по въпроса в далечната хиляда деветстотин двайсет и седма, но съществените елементи си оставаха солидни, значи всичко трябваше да е вярно. Това, че Айнщайн се бе отказал в последния момент, не означаваше, че проектът не можеше да сработи.

Норман отбеляза с човка последния елемент от списъка. Всичко си беше на място, всичко точно и вярно, всичко — абсолютно тип-топ, всичко очакваше старта. На него му предстоеше само да избере две места на земята, подходящи за теста.

Ръката му закръжи отново над пулта — и той като някои местни спортисти нямаше никакво желание да привлича вниманието към този проект преди да бъде завършен. Паролата в случая бе „предпазливост“. Двете места, едното тук, а другото в областта на предмета, който търсеше, трябваше в момента да бъдат безлюдни.

Последното не бе проблем. Норман смело въведе координатите, които знаеше толкова добре — трийсет градуса дължина, трийсет градуса ширина плюс всичките там минути. Но местното място — то представляваше известни трудности. Целта бе крайният експеримент да бъде извършен по тъмно, когато навън щеше да има малко хора, които да попречат. Но засега, за този малък тест?

Норман щракна с пръсти:

— Еврика! — профъфли той, взе указателя на улиците в Брентфорд и заразлиства подгънатите му страници.

Идеалното място. Парцелът „Сейнт Мери“. Денят бе горещ и всички онези посветени земеделци на Божията земя сигурно вече бяха подпрели ангелските си криле върху барплота на „Летящия лебед“ и се лъжеха взаимно за размерите на отгледаните тиквички.

Норман въведе съответните координати и се облегна назад на стола си в очакване да се събере достатъчно енергия, за да се осъществи преместването. Стисна палци, изфъфли думите от една латинска молитва, които знаеше и натисна кървавочервения бутон, който доскоро бе собственост на местната пожарна команда.

От електронното гърло на машинарията се понесе нисък, мъркащ шум, съпроводен от приличащо на пулсиране туптене. Лампичките на пулта засветиха с удвоена сила, а радио клапите започнаха да пулсират, да се разширяват и свиват като някакъв издължен сорт прозрачен лук. Малките крушки мигаха в загадъчна последователност, преминавайки напред и назад в целия цветови спектър. Гъст син дим започна да изпълва стаята след като бръмченето на машинарията се повиши с няколко октави и се превърна в пронизващ ушите вой. Усещаше се някакво странно налягане на километри разстояние, сякаш гравитационното поле бавно увеличаваше силата си.

Норман изведнъж усети, че не може да вдигне ръцете си от пулта, нито краката си от пода, а някой или нещо очевидно стовари две петдесеткилограмови торби с цимент върху плещите му. Ушите му пукаха отвратително, той скърцаше с венци и направи отчаян опит да отвори клепачи.

Отвратителният вой и ужасното налягане се увеличиха. Лампите засветиха още по-силно и по-ярко, а пулсиращото туптене се ускори. Апаратурата започна да вибрира, стъклата на прозорците се откъртиха от изсъхналия си маджун и падаха на пода, а на тавана се появи пукнатина. Очите на Норман зад слепналите се клепачи определено се бяха кръстосали. Той безмилостно бе измъкнат от стола си и се отправи с голяма скорост към линолеума на пода.

В цял Брентфорд електрическите уреди започнаха да се повреждат: чайниците спираха да свирят, телевизионната картина изведнъж се свиваше до размерите на кибритена кутийка, автоматичните бирени помпи в „Новата странноприемница“ спряха както си точеха бира, а осветлението в „Лебеда“ изгасна, от което задната част на салона на бара потъна в мрак и посетителите търсеха на тъмно халбите си.

Омали изстена:

— Това е краят на човечеството, както ни е известно — каза той. — Не биваше в никакъв случай тази сутрин да ставам толкова рано.

Пули, който предишната вечер бе ял моркови и зрението му бе отлично, доля халбата си от халбата на ирландеца.

— Успокой се, Джон — каза му той. — Имаме повреда в електрозахранването, нищо повече. И без друго от месеци насам токът спира почти всяка сряда следобед.

— Но не и по този начин.

Чипс, кучето на Стария Пийт, нададе тъжен вой, който най-неочаквано бе подхванат от Невил, нещатния барман.

— Вижте го! Вижте го! — изрева той, сочейки невидимо в тъмнината. — Погледнете онова проклето нещо!

Байтоу… Байтоу… Байтоу… Байтоу… продължаваше Атакуващата извънземни машина на капитан Лазер, осъдително равнодушна към прищевките на Южното електроразпределително дружество, или към щенията на когото и да било.

В малката кухничка в задната част на ъгловия магазин се чу остър и оглушителен звук, избухна огромна светкавица, стените почерняха, а редиците пулсиращо оборудване се преобърнаха. Последва миг или два на изключителна тишина. Въздухът бе изпълнен с тежък пушек, кабелите се виеха насам-натам като тлеещи леандрови лиани, а общата атмосфера в стаята до голяма степен напомняше на тази в старинна костница.

Най-накрая нещо се размърда изпод натрупаните на пода останки. Бавно и с много кашляне и въздишки, тежко задъхана, с мъка се изправи почерняла беззъба фигура. Сега й липсваше не само изкуственото чене, но и веждите, а в същото време на челото й се бе появил привлекателен, макар и малко странен гарвановочерен кичур коса. Ритна настрани останките и се запрепъва из купчините изгорели радиолампи и изкривени намотки.

— Ашс! — каза Норман, след като изведнъж мярна един обгърнат в пушек циферблат, — мисля, че ушпях.

Нещо се бе случило и според показанията на циферблата то бе относително значително — сочеше неколкостотин пъти по-голямо измерение на нещо.

Норман избърса няколко откъснали се мигли с мръсните кокалчета на юмрука си, доволен, че нямаше непосредствена опасност от пожар, след което потърси връхното си палто.

Малкият Дейв приключи със сутрешното си раздаване и пое по обичайния си пряк път от имението „Бътс“ към „Летящия лебед“ за заслужена халба „Лардж“. Докато крачеше напряко през парцелите, обувките му трийсет и седми номер вдигаха малки облачета прах, а той си подсвиркваше жалостива погребална мелодия, чието заглавие отдавна бе забравил. Не бе изминал и двайсет метра по пътечката обаче, когато забеляза нещо, което го накара веднага да спре на място и да се запита дали бе с всичкия си — нещо, в което мнозина се съмняваха.

Малкият Дейв свали шапката си и потърка с нея очи. Дали това не бе мираж или привидение? Нещо свръхголямо и определено не на мястото си пасеше в лехите му със зеле. Беше гадно и мърляво на вид със значителни размери и издаваше унили звуци между две огромни хапки от неговото печелило награди зеле Pringlea antiscorbutica.

Дейв разтърка очи. Да не би да бе митичния Саскуоч? Или Пумата от Съри? Може би бе гигантският див котарак, който, според легендата, се промъквал нощем в парцелите? Пощенският раздавач приближи предпазливо, приведен още повече към земята, отколкото го бе ощетила по естествен път съдбата. Очертанията на съществото станаха по-ясни и Малкият Дейв вече се увери, че стоеше пред звяр от определен вид. Макар че това не му донесе кой знае какво утешение.

Съществото бе от рода Camelus bactrianus. Беше камила!

В този миг мислите на Малкия Дейв малко се пообъркаха. Никога не го биваше, особено когато се изправяше пред неочакваното. Достатъчно бе да му се наложи да пусне широко шест инча писмо в кутия с отвор от пет инча, за да ходи напушен цял месец. А сега пък — камила в парцела, камила, която ядеше скъпоценното му зеле, това бе само по себе нещо свръхизвънредно.

Първата мисъл на Дейв естествено бе, че животното трябва да бъде прогонено без отлагане. Втората му мисъл бе, че камилата е много голяма, а като вид камилите се славят със злобата си и никак не обичат да ги безпокоят по време на хранене. Третата му мисъл бе, че те са и ценни животни и без съмнение за онзи, който върне изгубеното добиче, щеше да има добра награда.

Четвъртата, петата, шестата и седмата му мисли бяха бегло свързани с циркове, с ромски улични изпълнители, които имаха обичая да отвличат джуджета за разнообразяване на програмите си, с един стар филм на Тод Браунинг, който бе гледал някога, и с растящата цена на зелето.

Долната устна на Малкия Дейв се разтрепери и гномското му лице придоби напълно идиотско изражение. Миг или два се почуди какво да предприеме, размаха ръце нагоре-надолу, сякаш се опитваше да полети, нададе силен и отчаян вик и най-накрая си плю на петите и изчезна, пищейки от парцела.

Бе изминал само миг от изчезването му, когато иззад близкия воден резервоар се надигна очернена със сажди глава. Като се изключи, че нямаше зъби и вежди, тя поразително приличаше на сър Лорънс Оливие в прочутата му роля на Отело.

Широка и леко лунатична усмивка раздели лицето надве, а от гърлото на наблюдателя се разнесе злостен кикот.

— Наистина — успех — профъфли Норман, потри ръце и с танцова стъпка излезе иззад укритието си. Огледа се бързешком, за да се увери, че вече е сам, след това подскочи към дъвчещата зелеви листа камила и сграбчи висящия край на оглавника й.

— Стой, стой — каза й той. — Имшийс яляхс.

Без да има и най-малка нужда от убеждаване и без да прилага почти никаква сила Норман поведе учудващо хрисимото добиче.

Сега иззад заключената с катинар барака на Соуп Дистант се появи още една фигура. Тя бе облечена в сив комбинезон, средна на ръст, с леко загоряло лице и високи скули. Приличаше досущ на младия Джак Паланс. Гледаше с овалните си кехлибарени очи как магазинерът и аномалната му стока си тръгват. Извади от таен джоб някакъв инструмент, който приличаше на бронзова лескова пръчка за търсене на вода, очерта с него рунически символ върху прашната земя на парцела и след това изчезна, понесен от леките си безшумни нозе.