Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (17)

16

Невил седеше край една странична маса в любимия си тъмен ъгъл на салона. Чу часовникът на библиотеката да удря часа, звънът прелетя над имението „Бътс“ и барманът въздъхна дълбоко и прочувствено.

Това бе един от любимите мигове на Невил — когато бутилките с наливниците са допълнени, помпите са проверени, чашите — полирани, а той може да преседи този кратък половин час преди да отвори и да си мисли за миналите дни и за дните, които евентуално ще дойдат.

Този следобед обаче барманът се чувстваше странно неспокоен. Нещо ставаше в града, нещо зловещо, и той го подушваше. Макар че каквото и да бе то, все се таеше извън полезрението и възможностите на слуха му, Невил знаеше, че може да го подуши. И онова, което подушваше, определено никак не му се нравеше. Биеше на плесен и на гробница, носеше и серен привкус, а от това той се чувстваше неловко и неспокойно.

Дългата и тънка ръка на нещатния барман се протегна от мрака и взе чашката със скоч от масата. Чу се звук от посръбване, от леко премляскващи устни и нова, голяма и мрачна въздишка. Невил се наведе напред, за да остави чашата и носът му се появи през воала на мрака — един чисто бял триъгълник.

Той разтърси енергично глава в опит да се освободи от мрачното чувство, което го потискаше. Но чувството не можеше да бъде премахнато лесно. Невил пое дълбоко въздух, както би сторил един пиян човек с погрешната представа, че така ще проясни главата си. Усилието разбира се не си струваше и нещатният барман се отпусна отново в мрака с чашата скоч в ръка.

В Брентфорд ставаше нещо много погрешно и той просто знаеше това. Някакъв гаден дамоклев меч бе увиснал над града и можеше да се стовари върху него всеки миг. Носът му подсказваше всичко това, а досега той никога не бе грешил. Е, редовните посетители на „Лебеда“ се присмиваха над екстра носовото му възприятие, но той бе винаги наясно, когато подушеше нещо. Това бе семейна дарба, лудият му вуйчо Джими му бе разкрил това още докато Невил бе кльощав хлапак. Целият род я притежаваше в различна степен, при това от почти забравеното езическо минало в самата зора на човечеството. Предавала се бе през вековете от баща на син и винаги се бе проявявала — отново и отново. Велика и чудна дарба бе това, благослов от по-старите богове, която никога не биваше да се използва за лични облаги или печалба.

— Но какво точно представлява тя? — бе попитал Невил своя плесенясал на вид роднина.

— Питай ме да ти кажа. Не знам — отвърна вуйчо Джими. — Аз съм ти роднина откъм майчината ти страна.

Невил помнеше абсолютно всичко за детството си. Можеше да си припомни всеки нещастен миг от него с разрушаваща душата яснота. Той, длъгнестото момче, винаги с една глава над съучениците си, и винаги нещо душещ. Животът на подобни деца никак не е лек. А и когато навлезе в юношеска възраст, нещата никак не се подобриха. Макар и силно сексуален и жадуващ да се запознае с моми за женене, слабата и прегърбена фигура на Невил с леко женствената й престореност привличаше вниманието на най-неподходящи хора. Едри дебели момичета, някои от които късо подстригани и с татуировки, се стремяха да го задушат с отвратителните си чувства. Млади мъже с гъвкави китки винаги го канеха на кафе или да послуша плочите им на Майлс Дейвис на угасени светлини. Невил потрепери — какви мрачни времена.

Още в ранна възраст той се бе отказал от всички помисли да стане млад жребец и любимец на дамите, затова съвсем естествено влезе в ролята на естет. Пусна си съответната козя брадичка от шест косъма и разръфа дъното на дънките си. Мина през целия път: демонстрациите пред Олдърмастън^[1], към които се присъединяваше в последната им половин миля преди да излязат, бурно аплодирани, на площад „Трафалгар“; дългите нощи в кафенетата, прекарани в спорове за Джак Керуак и Рене Магрит^[2] на чашка изстинало еспресо; мъхнатите палта и високите ботуши, вечерните курсове по изящно изкуство. Но той никога не постигна целта си.

Запозна се с много едрогърдести момичета с размъкнати пуловери, миришещи на тамянови пръчици, които му говореха за свободната любов и за това, че всяко изживяване е свещено. Но работата винаги свършваше с това, че те попадаха в леглата на преподавателите, а той — обратно у дома при майка си.

Никога не стана един от тях и не можеше да хвърли цялата вина за това върху носа си. Просто си бе аутсайдер. Това, че бе индивидуалист и оригинал, означаваше твърде малко за един момък с тръпка в слабините.

Невил се надигна от стола си и зашляпа по излинелия килим към бутилката уиски. Нещата, разбира се, не бяха чак толкова лоши, нали така? Детството и годините на пубертета му сигурно не бяха самата прелест, но имаше и мигове на радост, мигове на удоволствие, нали?

Пълният преглед на паметта не можа да извади наяве подобни мигове. И все пак, сега нещата не бяха чак толкова зле. Беше нещатният, но на пълен работен ден барман на „Лебеда“ и това бе занятие, което го правеше не по-малко доволен от всички останали.

Ако петнайсетгодишен бе знаел, че това ще му бъде отредено, той никога не би страдал толкова силно от самосъмнение, когато осъзна, че не разбира и една думица от песента на Боб Дилън „Вратите на рая“.

Но преди всичко как бе успял да се сдобие с тази служба? Откъдето и да го погледнем, това бе доста странна работа. Невил си спомни за рекламата в „Брентфорд Мъркюри“: Търси се нещатен барман, работно време и заплата — по договаряне, кандидатствайте лично. „Летящия лебед“.

По това време вече наближаваше трийсетте и имаше пълна кариера на безработен. Невил захвърли камфоровите торбички, напъха се в единствения си костюм и пое към „Лебеда“ да се представи лично. Тогавашният нещатен барман, който малко по-късно избяга с едномесечния приход и няколко каси скоч, само погледна бегло автобиографията му. Попита го дали може да наточи пайнт бира, след което го нае веднага.

Невил нямаше и бегла представа кой е истинският собственик на „Летящия лебед“. Боята на фирмената табела с лиценза отвън бе олющена, а онези, които твърдяха, че познавали собственика като свой роден брат, даваха противоречиви сведения за външния му вид. Връчиха ключовете на Невил, казаха му да си взема надницата от повредения касов апарат и го оставиха да се справя сам. Това бе рядко предизвикателство, но той се бе издигнал на неговата висота. Нямаше никакви познания за въртенето на кръчма, но бързо се научи, а и винаги стоящите нащрек местни хора не го уловиха повече от един път в прилагането на дадена хитрина. Сам превърна „Лебеда“ от просто долнопробна кръчма в преуспяваща долнопробна кръчма. Сам създаде отбора победител по дартс, който държеше трофея за първото място вече рекордните пет последователни години. Бе надзорник на различните лотарии и кръчмарски празници, беше за местните пияници оракул и довереник и по най-странен и щастлив начин се превърна в общоприета част от пейзажа на Брентфорд.

Чувстваше се у дома си и беше доволен.

Усмивката на Невил леко се разтегли, но мрачна мисъл отряза ъгълчетата й. Пивоварната. Макар да нямаше нищо против да живее над кръчмата, а и той бе в основни линии честен и заведението носеше прилична печалба, мисълта за пивоварната не му даваше мира. Те непрекъснато предлагаха специални събития, говореха за модернизация, за инсталиране на разни неща… Погледът му неволно се насочи към едрите контури на тихо бръмчащото чудовище, което бе покрил с платно, обвързано здраво с тел.

Невил обърна скоча си и погледна часовника „Гинес“; наближаваше пет и четирийсет и пет, почти бе дошло време да отваря. Изправи отпуснатите си като на учен рамене и пое отново дълбоко дъх. Трябваше просто да се стегне. Да поеме по курса на позитивните действия. Да бъде учтив с посетителите, толерантен към недостатъците и снизходителен към ексцентричността им. Ще се усмихва и ще си мисли само добри мисли — за мир на земята и благоволение между хората. Ето такива ми ти работи. Беше сигурен, че ако положи достатъчно усилия, горчивият мирис щеше да изчезне сам и щеше да бъде заместен от сладкия аромат на орловия нокът през пролетта.

Намиращият се недалеч часовник на библиотеката удари половин час и Невил, нещатният барман, запали осветлението, отиде до вратата и отвори. На стъпалата стояха двама брадясали мъже.

— Добър вечер, съдържателю — каза Джим Пули.

— Бог да пази всички тук — добави Джон Омали.

Невил ги въведе в бара без да промълви и дума.

Настоящето е сега и онова, което има да се случва, се случва сега, и отсега нататък не би могло да бъде само лошо, нали така? Двамата мъже обаче изглежда бяха съпроводени от най-необикновена миризма. Невил ощипа ноздрите си и успя да изобрази една болезнена усмивка.

— Какво ще обичате, господа? — попита той, след като се настани зад тезгяха, а двамата посетители бяха заели отново местата си върху две от високите столчета, които не бяха имали удоволствието да приютяват задните им части в продължение на повече от седмица. — Какво да бъде?

Пули внимателно извади от джоба си банкнотата от пет лири, която не бе изпускал от ръце откакто му бе връчена и я постави върху барплота.

Веждите на Невил се извиха в готическа арка. Беше се надявал, че ако мисли позитивно, нещата ще бъдат наред, но какво бе това? То надхвърляше и най-смелите му очаквания. Джим Пули и банкнота от пет лири?

А последва и нещо още по-лошо.

— Два пайнта „лардж“, моля, Невил — поръча Пули, усмихвайки се почти противно на бармана, — и наточи един и за себе си.

Невил усети как по врата му пробягаха иглички. Да наточи и за себе си? Беше чел в романчетата с меки корици фразата да се използва от постоянните посетители на баровете, но това никога не се бе случвало в истинския живот.

— Моля? — каза нещатният барман. — Бих ли могъл да го чуя отново?

— Наточи един и за себе си — повтори Пули.

Невил провери пулса си. Можеше ли да е истина? Или може би бе умрял и това бе някаква барманска Валхала или някакъв пиянски рай? Нервният му тик се засили неимоверно.

Омали, който ставаше все по-жаден, каза, че ако Невил иска да се възползва от щедростта на Джим, то е най-добре да изостави тези аматьорски театрални етюди и да го направи веднага. Невил побърза да му угоди.

— Благодаря ти, Джим — каза той. — Не знам какво ми стана. Твоята любезност е най-добре приета. Благодаря.

Все още мънкайки под носа си „Наточи един и за теб“, Невил наточи два пайнта от най-хубавата бира на „Лебеда“. Докато правеше това, се възползва да огледа двамата мъже, чиито погледи сега бяха безвъзвратно впити в надигащата се в халбите течност.

Брадите им бяха сами по себе си странни, но и това, че ризата на Пули сякаш се бе смалила с поне два номера, а армейската вратовръзка на Омали се бе вдигнала чак до врата бе изключително странно. Да са попаднали под проливен дъжд? Невил не можа да си спомни да е валяло. Тогава къде са се окъпали? Да ги е преследвала за линч банда рогоносци, търсеща средновековно отмъщение?

Барманът подаде двете изискано наточени халби над плота и влезе в притежание на магичната банкнота, която делово вдигна към светлината. След като изчака уважително, докато Пули и Омали предприемат първата стъпка към утоляване на дългата си жажда, най-сетне той каза:

— Е, господа, лишихте ни от удоволствието на вашето присъствие за повече от седмица. Надявам се, че не сте закъсали със здравето, нито пък сте попаднали в трагични обстоятелства.

Пули поклати глава и каза:

— Бяхме в Пенджи.

— Пенджи — потвърди с енергично кимане Омали.

— Аха — рече замислено Невил. — Аз самият не съм бил там, но доколкото знам било много хубаво.

— Великолепно — каза Пули.

— Много е хубаво, наистина — съгласи се колегата му. — Ще ти хареса.

Невил сви рамене и се обърна да набере традиционното „Няма продажба“ и да си вземе своето под формата на един голям скоч. Докато го правеше, Пули се сети за молбата на Професора.

— Бих ли могъл да получа една лира в монети, моля, докато си на касата? — попита учтиво той.

Невил замръзна на място. Една лира в монети? Значи това било, а? Доброто старо „Наточи един и за себе си“ не било нищо друго, освен целувката на Юда. Пули възнамеряваше да играе на видеомашината.

— Ти, негоднико! — изкрещя Невил, обръщайки се към пияча.

— Моля? — каза Джим.

— Една лира в монети, така ли? Една лира в монети? Ти, коварно куче!

— Хайде, хайде — каза Джим, — успокой се.

— Да се успокоя ли? Да се успокоя? Наточи един и за себе си, а после една лира в монети! За какъв ме вземаш ти, бе?

— На мен молбата ми се стори разумна — Пули погледна Омали, който покриваше с длан халбата си, и попита: — Какво става, Джон?

Омали, който винаги се ориентираше бързо, обясни ситуацията:

— Мисля, че нашият добър барман тук смята, че искаш монетите, за да играеш на видеомашината.

Пули, чието съзнание бе заето с неща, съвсем далече от видеоигрите, изведнъж включи.

— О — рече той, — идеята никак не е лоша, в такъв случай ми върни трийсет шилинга на дребно, Невил.

— А-А-А-А-А! — изрева нещатният барман и посегна към боздугана си.

Пули забеляза ръката му да изчезва под барплота и веднага се сети, че това бе много лош знак.

— Хайде сега — каза умолително, отстъпвайки назад от бара, — бъди разумен. Не съм играл цяла седмица, а тъкмо бях започнал да й хващам цаката. Виж сега, дай да се разберем за една лира в дребни и да сложим край.

Невил извади тоягата си пред всички.

— Писна ми — извика той и вдигна боздугана с трепереща ръка. — Ти си предател. Ако докоснеш онова нещо, ще бъдеш отлъчен, отлъчен за цял живот. Днес вече отлъчих един постоянен посетител, няма да навреди да изгоня още един.

— Кой е нещастникът? — попита Омали, който, усетил, че няма никаква роля в настоящия спор, не бе помръднал от мястото си.

— Норман — изръмжа Невил. — Изгонен, отлъчен доживотно, свършен, край!

Омали се постара с все сили да остане спокоен.

— Норман ли? Норман Хартнъл от ъгловия магазин?

— Същия Норман, да.

— Норман Хартнъл, най-добрият играч на дартс отсам Темза? Норман, капитанът на отбора на „Лебеда“ по дартс? Същият отбор, който ще играе у дома за първенството на двайсет и осми? Този Норман ли си изгонил за цял живот?

Колкото цвят не бе напуснал естествено анемичното лице на Невил се възползва от възможността и изчезна през домашните му чехли.

— Аз… аз…

Барманът се заклати напред-назад на пети; здравото му око бавно престана да потрепва в характерния си тик и се ококори, фокусирано очевидно някъде далеч зад стените на „Лебеда“. Съвсем беше забравил за турнира по дартс. Най-важното местно спортно събитие в целия календар. Без Норман отборът имаше малка надежда да задържи трофея за шеста поредна година. Как можа да го направи! Местните хора ще го убият. Ще го овалят в катран и птичи пера и ще го разкарват из целия град за всеобщо охулване. В Брентфорд дартс не бе просто игра, това бе религия, а „Летящият лебед“ бе нейният върховен храм.

Капка пот се появи по средата на челото на Невил и се задържа там в типично религиозен стил, досущ като кристално мънисто, обозначаващо принадлежността към дадена каста.

— Аз… аз… аз… — продължи той.

В „Лебеда“ влезе Старият Пийт, следван както винаги по петите от Чипс. Тъй като винаги бе нащрек, той забеляза неестественото поведение на бармана почти веднага.

— Добър вечер, Омали — каза той и сбута ирландеца. — Не съм пропуснал нещо, нали?

— Моля?

Омали, макар и човек, който рядко се разтърсваше, бе дълбоко потресен от страшното изпълнение на бармана.

— От пантомимата — обясни Старият Пийт. — Много ме бива за тази работа. Успях да разгадая изпълнението на Норман в ролята на Квазимодо преди няколко дни и спечелих една унция тютюн. Това тук ми се вижда доста лесно, каква е наградата?

Омали се почеса по бакенбардите.

— За какво говориш?

Старият безделник наклони глава и се почеса по брадата.

— Филм ли трябва да се отгатне или телевизионна програма? — попита. — Ще получа ли джокер?

— Става дума за книга — каза Пули, като се възползва от възможността да си върне халбата преди да се оттегли на безопасно разстояние.

— Аз… аз… аз… — продължаваше Невил.

— Трябва да е Библията, тогава — каза Старият Пийт. — Не че съм я чел. Но би трябвало да е това като гледам сопата и всичко останало — това или е Мойсей, който разполовява Червено море, или Самсон, който изколва всички онези филипинци^[3].

Младият Чипс, който бе по-метафизично настроен, заподозря, че става дума за „Третото око“ от Лобсанг Рампа — заради кастовия знак, стъкления поглед и онова, което очевидно бе някаква мантра, основаваща се върху идеята за самореализацията, за Аз-а.

Невил бавно прибра боздугана си и се обърна към касовия апарат, откъдето извади рестото на Пули, включително и трийсет шилинга във флорини. Сега вече предотвратяването някой посетител да играе с машината на капитан Лазер не бе от такова значение.

— Приятна игра — каза той и все още потреперващ подаде парите на Джим.

Старият Пийт поклати глава.

— Не мога да се стърпя при една добра игра — каза той. — Познах отведнъж, нали? Казах ви, че много ме бива. Какво ще кажете за наградата?

Невил обаче се бе оттеглил настрани и полираше въображаема халба с невидимата си кърпа.

— Какво ще кажете за едно питие тогава? — Старикът се обърна умолително към Пули и Омали, но двамата се бяха оттеглили на една странична маса, където си шепнеха нещо над разтворена карта. — Аз спечелих честно и почтено — обърна се Старият Пийт към кучето си.

Чипс сви рамене, имаше лошо предчувствие за всичко това и пожела, както винаги, да не се ангажира.

Джим Пули прокара пръст нагоре-надолу по картографското изображение на Брентфорд и издаде напред долната си устна.

— Тая работа взе да става наистина злокобна — каза той. — Хора от космоса в парцелите, междузвездни кораби на път да ни нападнат, а „Летящия лебед“ — оставен без капитан в дартса. Сънуваме ли всичко или това може да бъде истина?

Омали попипа брадата си и огледа следите от водния прилив по маншетите си.

— Истина е — отговори — и мисля, че не можем да сторим нищо по-добро, освен да участваме в премахването на проблема с надеждата, че решението му предстои.

— Ще трябва да сторим нещо с Невил — Пули погледна през рамо към обезсърчения барман. — Не мога да понеса да го гледам такъв.

— Всяко нещо с времето си — каза Омали и се потупа по носа. — Сигурен съм, че ще мога да постигна някакъв компромис, който ще удовлетвори и двете страни, и да включим един-двама почетни граждани в сделката. Засега обаче картата е най-важна.

Джим имаше своите съмнения, но се обърна отново към картата.

— Какво търсим? — попита след малко.

Омали извади своята автоматична писалка „Аспри“, която поради високото си качество бе издържала изпитанията във водата със забележителен апломб, както биха се изразили французите.

— Ако съществува някакъв модел, трябва да го открия — каза смело той. — Когато дойде реч да се реши някаква загадка, представителите на фамилията Омали поемат работата оттам, където са се отказали кухите кратуни и съгледвачите на елени. Обърни, ако обичаш, картата към мен.

— Докато ти решаваш Енигматичния случай на сересианския шифър — каза саркастично Пули, — ще прескоча до бара за още един чифт бири. Аз поне гледам да извлека удоволствие от наскоро придобитото си богатство.

И при завръщането му артилерийската разузнавателна карта не привлече кой знае колко вниманието му.

— Изглежда много красива — каза той. — Не знаех, че у теб има нещо от Уилям Морис^[4], Джон. Да не си решил да се заемеш с проектиране на тапети?

— Тишина — каза Омали. — Ако е тук, аз ще го открия.

Джим сръбна от халбата си.

— Какви са тези? — попита той, сочейки мрежа от заврънкулки.

— Дренажната система на града.

— Много добре, а тези?

— Всички къщи, които, доколкото знам, напоследък са сложили изолация на покривите си.

— Ако не друго, много си щателен. А тези завъртулки?

— Това са лични неща, нямам намерение да оставя нищо в ръцете на късмета.

Пули едва потисна кикота си.

— Да не би да смяташ, че извънземният ударен отряд ще е маркирал къщите на твоите любовни завоевания като ориентири за нахлуването си?

— Човек никога не може да е сигурен с тези извънземни.

— Вярно е. — Пули видя как ирландецът маркира с кръстчета един страничен път наблизо. — Мога ли да се осмеля да те попитам какво маркираш сега?

— Морис-майнъри — отвърна Омали.

Джим поглади замислено брадата си.

— Джон — каза той, — мисля, че подходът ти към всичко това е погрешен. Професорът предложи да търсим някакви наземни ориентири, нали така?

— Добре тогава — Омали подаде на Джим любимата си писалка. — Очевидно ти си в тон с доводите на Професора, ти го намери.

Пули издаде още веднъж долната си устна напред, но прие предизвикателството.

— Добре — каза той, — нека бъдат ориентири. Какво имаме?

— Военният мемориал — Пули драсна едно кръстче, — Обществената библиотека. — Ново кръстче.

Двайсет минути по-късно картата заприлича на фиш за конни надбягвания, попълнен от милионер.

— Изчерпах се — каза Омали.

— И писалката ти също — рече Джим и подаде на приятеля си негодния му инструмент. Двамата се вторачиха в съсипаната карта.

— Пълна бъркотия — каза Джим, — не мога да разбера нищо.

— Кръстчетата изглеждат пръснати доста произволно.

— Мислех си, че ще сме близо до успеха, ако нанесем абонатите на „Англинг таймс“.

— Бих взел още едно питие.

— Още не сме доизпили тези.

Омали стисна слепоочията си с ръце.

— Мастилото в тази страна няма да стигне да маркираме всеки пияч от Брентфорд.

— Върви тогава и ги поръчай — Пули подаде на Джон една от банкнотите по една лира на Професора. — Аз ще продължа.

Омали си прекара добре на бара. Кроутън, прислужникът с бирен корем, който се бе оказал изведнъж под смазващото напрежение да върти кръчмата, докато Невил търсеше божествения промисъл, бе започнал да се пропуква и се паникьосваше с напитките. „Лебедът“ вече бе препълнен с посетители и постоянно избухваха спорове за мътна бира и за рестото. Омали, възползвайки се от възможността, която се случва веднъж в живота на човек, заспори яростно, че бил платил с петарка и обърканият прислужник, който не бе в състояние да оспори това, надлежно му върна рестото без да се оплаква.

Омали прибра четирите заслужено спечелени банкноти по една лира с довода, че новината за подобно събитие ще извади чувствителния Пули извън равновесие и това ще попречи на работата му върху картата. Когато се върна при масата, понесъл халбите, той донякъде се изненада, че изражението на Джим Пули бе почти същото като това на Невил, нещатния барман.

— Джим? — обърна се към него Омали. — Джим, добре ли си?

Пули кимна леко.

— Открих го — заяви той с далечен глас. Омали се взря в картата. Тъй като мастилото бе свършило, Пули бе маркирал точките на своя замисъл с изгорели клечки кибрит. Моделът изпъкваше ясно и превъзходно очертан. Той можеше веднага да бъде разпознат като небесното съзвездие Голяма мечка, по-добре познато на приятели и врагове като Ралото.

— Какви са тези? — попита Омали, вторачен в разпънатата на кръст карта.

— Това са кръчмите — отвърна с потреперващ глас Пули. — Всяка кръчма, собственост на тази пивоварна.

Омали се вгледа внимателно. Вярно беше. Всичките кръчми на пивоварната бяха подредени в северна посока: „Новата странноприемница“, „Принцес роял“, „Четиримата конници“ и всички останали. И да, ето го моделът, не можеше да има грешка: в точката, която маркираше Полярната звезда от Голямата мечка, се намираше „Летящият лебед“.

— По дяволите! — възкликна Джон Омали.

— Тогава нека онези негодници си кацат — каза Джим. — Не бих искал всички прилични питейни заведения в Брентфорд да бъдат разрушени.

— В това отношение стоя твърдо зад теб, приятелю — каза Джон. — Но какво може да означава това? А „Лебедът“ е в самия център, какво означава това?

— Само като си го помисля и потрепервам.

— Навий картата — каза Джон, — трябва да кажем веднага на Професора.

Пули, който имаше пари за още няколко пайнта, бе резервиран и подхвърли, че няма нужда да се бърза толкова. Професорът едва ли би очаквал да решат загадката толкова бързо. Може би се изискваха пайнт-два за отпразнуване на събитието.

— Разумна идея — съгласи се сърдечно Омали. — Всъщност ти се справи толкова добре, че предлагам да изоставим бирите и веднага да преминем на твърдо гориво.

— Добра идея — каза Джим, — ще взема по едно кехлибарено.

И като каза това, той се надигна от мястото си и се запъти към бара. Там вече се бе образувала голяма тълпа и дори добре тренираните лакти на Пули не можеха да му осигурят по-благоприятна позиция. Докато стоеше и размахваше банкнота от една лира и се опитваше да надвика останалите, Джим изведнъж усети как по гърба му пробяга неприятна хладна тръпка. Решил, че това е страничен ефект от откритието му, Пули потрепери за миг и се опита отново да надвика тълпата. И установи за свой ужас, че гласът му изведнъж го беше напуснал. И пак тогава забеляза за пръв път, че във въздуха се носи силната миризма на креозот. Пули се улови за гърлото и се опита с все сили да поеме дъх. Докато го правеше, една силна и непоколебима ръка го улови за лакътя в злокобна хватка.

Джим се обърна към мъчителя си и се озова срещу лице, което единствено майка му би могла да обича. Имаше доста ориенталски вид, леко загоряло, с високи и изпъкнали скули и с леко луминесцентни очи. Беше лице, което имаше очевидна прилика с младия Джак Паланс. Беше облечен в безупречен черен костюм и около него витаеше усещане за невъзможна чистота.

Умът на Пули попи тези подробности, но това стана малко по-късно, преди той да бъде в състояние да ги формулира устно. А в момента ужасният клонинг на легендарната холивудска звезда водеше онемелия Джим през тълпата към вратата на „Лебеда“.

Осъзнал какво му е подготвила съдбата — ако не и нещо по-лошо дори от смъртта, Пули започна да се бори с все сили. Извърна се към отвличащия го и със смъртоносна точност заби коляно в слабините му. Ако знаеше обаче нещо за анатомията на сересианците, той веднага би се насочил към лявата му мишница. В този случай ударът му нанесе щети само на единия от синусите на извънземния.

Пули вече приближаваше края на барплота и входната врата на „Лебеда“ бе опасно близо. Устата му се отвори и затвори, сякаш искаше да изиграе най-прочутата картина на Едвард Мунк^[5]. Както изглеждаше, посетителите на „Лебеда“ не обръщаха внимание на положението на Пули и не даваха и пет пари за него.

В края на бара стоеше Невил, вторачен в пространството. Пули направи едно отчаяно движение да сграбчи престилката му. Дори и заслепен от паниката, той знаеше, че не бива да посяга към вратовръзката му. Тъй като това бе първият жест, който един пиян човек би направил, професионалистът Невил винаги я носеше на ластик. Пули улови престилката му и последиците от това не бяха приятна гледка.

Гениталиите на Невил, които си бяха на мястото, както на всеки землянин, изведнъж бяха дръпнати и хвърлени в насилствен и болезнен контакт с чучура, от който се лееше една от най-хубавите ръчно точени бири на „Лебеда“.

— А-А-А-А-А-А-А-А! — изкрещя нещатният барман Невил в мъчителната си агония, която неочаквано го извади от вертикалния му припадък.

Викът проехтя, отекна в бара и заглуши разговорите като накара всички да извърнат глави. Сепнат от вика, Омали скочи от мястото си и веднага зърна злокобното положение, в което бе изпаднал Пули.

Сересианецът дърпаше единия лакът на Пули и Джим, който за нищо и най-малко за всички Лапсанг Сучонг на света не би охлабил хватката си, дръпна бармана напред за втори път.

— А-А-А-А-А-А-А-А! — повтори вика си нещатният барман, когато „кайсийките“ му отново се хласнаха в бирената машина. Всички мисли за дартс, отбори и отлъчени капитани изведнъж изхвърчаха от главата му, той зави от болка и направи всичко, което бе по силите му, да се освободи от маниакалната хватка на Пули.

Посетителите на „Лебеда“, вцепенили се за миг при първия вик, бяха по-окуражени при втория. С напредването на вечерта хората ставаха се все по-раздразнени и тази схватка предлагаше добра възможност да намерят отдушник за натрупаните емоции. Тълпата занастъпва към тройката с Омали в авангарда си. С келтски боен вик, който сигурно би изплашил и самия крал Били^[6], Омали се вкопчи в сересианеца.

Облечената в черно фигура го отблъсна с такава лекота, сякаш бе люспа пърхот върху отлично скроеното му сако. Омали се търколи на земята, започна да ругае и да плюе. Неколцина от членовете на пияческия елит на „Лебеда“ уловиха здраво Пули, в резултат на което Невил, който бързо-бързо изостави всякакви мисли за потенциално бащинство, обели отново здравото си око.

Последвалото меле бе забележително с много неща, най-малкото заради изключителната демонстрация на разделената лоялност. Една част от пиячите бе определено за Невил, водена от твърдото убеждение, че Пули бе атакувал бармана и че човекът в черно се опитваше да му попречи. Друга част реши, че Невил, чието държание тази вечер в никакъв случай не бе образцово, защитаваше Пули, а онзи мъж в черно очевидно бе една от тъмните сили на пивоварната, която помагаше да бъде изхвърлен от „Лебеда“ един лоялен и редовен посетител. Трета група, която се състоеше от един човек и това бе синът на Ейре, бе на съвсем различно мнение.

Трябва да отбележим, че съществуваха и други подгрупи. Те се формираха или от хора, които чувстваха, че сега бе най-добрият момент да осъществят своите лични отмъщения, или от други, които по силата на самия си характер задължително тълкуваха погрешно всяка дадена ситуация. Тези участници в боя се отличаваха главно по въодушевлението си и очевидно безразборната си ярост.

Младият Чипс, който можеше да подуши негър в тарапаната, дори ако носът му е бинтован, мигновено се зае с глезените на сересианеца.

В този момент Пули, който вече бе под градушка от удари, изпусна престилката на Невил и когато нещатният барман изгуби съзнание и се свлече грациозно зад бара, усети, че отново го отнасят към вратата. Към същата тази врата, пред която стоеше Джон Омали с бирена бутилка в ръка.

— Пусни го — изрева ирландецът.

Устата на Пули се отваряше и затваряше и човек, който можеше да чете по устните, щеше да закрие очи при сквернословията му.

Сересианецът се подготви да преодолее препятствието, изникнало на пътя му и вдигна лявата си ръка за удар. Омали завъртя бутилката и — тук трябва да се изтъкне, че благодарение на чистия късмет, а не на точна преценка, нанесе на злодея унищожителен удар в лявата подмишница.

След като изпусна Пули, неколцина от бригадата на Невил се стовариха с удоволствие върху нападателя на бармана.

Сересианецът залитна към Омали, който, използвайки предимството, че се биеше на своя територия, се отдръпна ловко встрани, препъна го през отворената врата на „Лебеда“ и онзи излетя на улицата.

Отвън, паркиран току до тротоара, стоеше автомобил — мечта за всеки колекционер. Беше катраненочерен и блестящ, все едно излязъл от изложбен салон. Каталогът би го определил като „Кадилак седан“ от хиляда деветстотин петдесет и осма, модел „делукс“. Зад волана седеше мъж със среден ръст, облечен в безупречен черен костюм. Имаше изумителна прилика с младия Джак Паланс и предпочиташе креозотов афтършейв. Само за миг изскочи от колата на тротоара, но по това време хаосът на размаханите юмруци, изпълнил „Лебеда“ вече се изсипваше на улицата.

Фракцията на Пули, чиито членове винаги можеха да разпознаят наемник на пивоварната още щом го видят и, които в момента бяха заети с един такъв, търкалящ се по улицата, стиснал лявата си подмишница, забелязаха нова жертва и изобщо не се помаяха да се възползват от възможността да излеят злобата си върху нея.

Арчи Карачи, който въртеше съседния на „Лебеда“ къри ресторант-градина „Звездата на Бомбай“, бе човек, който винаги можеше да разпознае расовите безредици, още щом ги види. Набута оцапания с вандалу пръст в шайбата на телефона и бързо навъртя девет девет девет. Бидейки освен това немногословен човек, а и на всичкото отгоре хиндуист, съобщението му бе стегнато и съвсем конкретно:

— Голям кървав бунт в „Лебеда“ — извряка той, надвиквайки засилващата се врява, — много хора ранени, много — мъртви.

Брентфордските момчета в синьо не закъсняха да отговорят на тревожното му обаждане. След като участъкът бе с твърде раздут щат, както се полага на район с ниска степен на престъпност, онова, за което копнееха ченгетата, бе малко истински полицейски екшън. Малко размахване на палки, малко трошене на ключици, неколцина хвърлени в килиите за „респектиране и съветване“ — с две думи, истински полицейски екшън. За броени минути няколко патрулни коли и камионетка „месарка“ вече препускаха срещу движението по главната улица на Брентфорд, минаваха на червено и нахлуваха срещу знаците на еднопосочните улици, насочили се към „Летящия лебед“. Вътре в колите със свирещи гуми полицаите нахлузваха бронежилетки, човъркаха връзките на щитовете си, подхвърляха в длани кутийки със сълзотворен газ все повече и повече въодушевени.

Онова, което бе започнало като локално сбиване, вече се бе развило в тупаница на едро. Броят на замесените в мелето бе нараснал значително с пристигането на банда хулигани от отсрещните жилищни блокове. Тези ниско остригани любители на обкованите със стомана носове на обувките бяха посрещнати в пряк двубой от учениците от Брентфордския храм на Обществото на бойното изкуство Димак, които бяха загрели за вечерната си тренировка с крос от петнайсет мили. Никой от членовете на тези войнствени банди нямаше ни най-малка представа за какво бе тази бъркотия или коя страна бе по-благоприятно да подкрепят, затова се задоволиха да упражнят уменията си в съответните бойни изкуства едни срещу други. Макар това с нищо да не допринесе за успокояване на ситуацията, за тълпата зрители, които сега се бяха подредили на отсрещния тротоар и бяха заели всички свободни прозорци на къщите зад него, тяхната активност добави онова допълнително нещице, което придава смисленост на един приличен бой.

Полицейските патрулки заковаха зад вече пострадалия от войната кадилак с вой на сирените и с проблясващи оранжеви „буркани“. Това действие бе радушно аплодирано от зрителите, много от които си мислеха да извадят табуретки и кухненски столове, за да могат да се насладят по-удобно на представлението. Досущ като продавачите на сандвичи и сладолед, които имат почти магическото умение да се появяват в подобни моменти, и вече се движеха всред зрителите, и брентфордските бобита^[7] се заеха целеустремено с работата си — пердашеха наред и приятели, и врагове. Всеки сблъсък предизвикваше овации от страна на зрителите, които, досущ както в добрите стари дни на цирк „Максимус“, сочеха с палци надолу.

В самия ариергард на тази сцена на масово избиване, притиснати до стената на „Летящия лебед“, двама брадясали голф играчи наблюдаваха патакламата с изражение на зловещо объркване.

— Вземай картата — каза Джон Омали. — Имам чувството, че ни предстои спешна работа някъде другаде.

Проправяйки си път към вратата на „Лебеда“ възможно най-бързо, те се озоваха във вече празния салон на бара. Празен, с изключение на един нещатен барман, който лежеше безчувствен, заел ембрионална поза под чучурите на помпите си, и на един възрастен господин и кучето му, които играеха домино на една съседна маса.

— Лека нощ на вас Пули и Омали — каза Старият Пийт. — Не се съмнявам, че ще се измъкнете като прескочите задната стена.

Пули сграбчи картата и я напъха във вътрешния си джоб.

— Предай моите съболезнования на Невил — каза той. — Струва ми се, че е прекалено да се надявам да се събуди с амнезия.

— Човек никога не знае — отвърна старикът, завръщайки се към играта. — Предайте моите поздрави на професор Слокъм.