Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (8)

7

Когато лампите в „Летящия лебед“ светнаха отново, миг или два след холокоста в кухничката на Норман, те осветиха застинала жива картина на измама и двуличие, която бе едно тъжно обвинително свидетелство за състоянието на общество ни.

Невил стоеше спокоен зад бара си с готов за действие боздуган, с който да защити бутилките си срещу посегателство.

Пули държеше халбата на Омали над своята със слисано изражение на гузното си лице. Двама професионални играчи на домино бяха бръкнали в кутийката на „пазара“. Кучето на Стария Пийт стоеше с вдигнат крак до пианото, а и из целия бар можеше да се види цяла галерия от подобни сцени.

Невил поклати възмутено глава.

— Жалка пасмина — само това можа да каже.

Единственият посетител, който не бе променил позицията си по време на неочакваното спиране на тока, бе зеленокосият младеж, който бе толкова погълнат от войната си срещу извънземните, че изобщо не бе забелязал случилото се. Байтоу… Байтоу… Байтоу… пращеше машината. Байтоу… Байтоу… Байтоу…

— Мръсник!

Момъкът едва сдържа сприхавия си крак да не ритне машината и се наведе над барплота.

— Къде ми е питието, Нев? — попита той.

Нещатният барман сви рамене.

— Попитай този размирен екипаж.

Рафълс Ратбоун се обърна към сбралото се множество, но всички вече се бяха върнали към предишните си занимания. Носеше се ромонът на тихи разговори, стреличките на дартса свистяха, чашите се надигаха и спускаха. Всичко си беше така, както винаги.

— Още едно от същото, така ли?

— Защо не? Направих шестнайсет хиляди точки, най-добър личен резултат, инициалите ми бяха записани три пъти.

— О, много добре, много добре — Сигурен ли си, че искаш само половин шенди, да не отварям бутилка „Болинджър“, така ли?

— Половинка ми стига, благодаря.

Невил изпълни поръчката му.

„Лебедът“ се отдаде отново на обедната си нормалност и без съмнение щеше да й се наслаждава, ако в далечината не се чуха писъци, които се носеха от лекия пролетен ветрец, за да обявят приближаването на един познат дребен и безутешен пощенски раздавач.

— Камили! Камили в парцелите! — викът достигна кръчмата малко преди да се появи и самият Дейв.

Омали се задави с бирата си.

— Стига вече! — заекна той и се прекръсти.

Пули поклати глава; денят обещаваше да бъде изпълнен със събития, а още бе съвсем рано. Невил отново посегна към боздугана си, а Рафълс Ратбоун стоеше пред видеомашината, напълно забравил за света, който го заобикаляше.

Малкият Дейв нахлу в „Лебеда“ с наистина жалък вид. Олюля се пред тезгяха и си поръча голям скоч. Невил сведе поглед към обезумелия раздавач и трябва да кажем, че ъгълчетата на устните му трепнаха в зачатък на самодоволна усмивка. Обърна се бавно и наля едно малко уиски, което таксува като двойно. Малкият Дейв го обърна на една глътка и, както и бе предположил Невил, поръча още едно.

— Ка-ка-камили — продължи онзи.

Тъй като започна да се събира тълпа, този път Невил му наля голямо уиски.

— Е, поща, — каза барманът, докато буташе чашата по барплота към протегнатата ръка на раздавача, — как минава денят ти?

Малкия Дейв направи жест по посока на парцелите. Долната му устна трепереше, а самият той танцуваше в състояние на очевидна и остра възбуда.

— Нямам нови картички, така ли? — попита Невил.

— Ка-ка-камили! — нададе вой джуджето.

Невил се обърна към Омали, който се бе примъкнал към тезгяха:

— Мислиш ли, че нашият раздавач се опитва да ни каже нещо, Джон?

— Казва „камили“ — услужливо се намеси Джим Пули.

— А-а-а, значи за камили става въпрос, а?

— Ка-ка-камили!

— Да, определено става дума за камили.

— Той има много интересно чувство към думите — каза Невил, изведнъж развеселен — и много остро око за илюстрованите картички.

— За Бога! Камили, не разбирате ли? — Малкият Дейв се зачервяваше все по-силно, а гласът му достигна опасната височина на тона, който е характерен за разбила се чаша за шампанско.

— Купува или продава, как мислите?

— Не се сетих да го попитам. — Невил сведе поглед към пощаджията, който бе паднал на четири крака и думкаше по килима. — Мисля, че изпълнява някаква роля.

Старият Пийт пристъпи, накуцвайки. Напоследък бе извадил късмет с актьорските превъплъщения и не искаше да изпусне едно добро изпълнение.

— Така не се играе камила — каза авторитетно той. — Това е по-скоро изображение на белогъска.

Малкият Дейв припадна, разпери ръце и крака, проснат на пода.

— Това изобразява кожа на бяла мечка — каза Старият Пийт. — При това изпълнението е много добро!

Малкият Дейв бе отнесен безцеремонно върху един празен стол. Една малка зелена бутилка бе свалена след известно недоволно ръмжене от убежището си сред испанските сувенири зад бара; отвориха я и я мушнаха под обърнатия нагоре нос на джуджето.

— Ка-ка-камили! — то дойде на себе си там, където бе изпаднало в безсъзнание.

— Струва ми се, че приказките му нещо взеха да доскучават — отбеляза Невил.

— Мисля, че си струва да го изслушаме — проби си път сред тълпата Пули с чаша вода в ръка. Пощенският раздавач обаче усети приближаването му.

— За какво е това? — сопна се той. — Ще ми правите „мечка“, така ли?

Джим се изкашля учтиво.

— По-добре ли се чувстваш вече? Помислих си, че може да поискаш да обсъдим онова, което те безпокои.

— Бих изпил още един скоч, за да се стабилизирам.

Тълпата се разпръсна мигновено като един; бяха виждали тази сцена многократно и преди. Хитрините и стратегемите, използвани за да се получи безплатно питие бяха толкова многобройни, колкото и разнообразни. Викът „Камили!“, макар и уникален сам по себе си, не изглеждаше особено впечатляващ.

— Но аз ги видях, видях ги, наистина — изплака Малкият Дейв, като видя как посетителите бързо се разотидоха. — Кълна се. — Прекръсти сърцето си. — Елате, момчета, върнете се.

Никой не забеляза как Джон Омали тихичко се измъква. Напоследък бе станал болезнено измъчен човек — с изчезващите хора на общината и всичко останало. Идеята за камили в парцелите ни най-малко не му се понрави. Едва ли не чуваше щракането на фотоапаратите на туристите, шляпането на сандалите им, докато бродят из голф игрището. Не можеше да понесе тези мисли. Ако из парцелите бродеха някакви пакостливи камили, Омали бе решен, че те трябва да бъдат прогонени колкото е възможно по-скоро.

Джон изтича по терасата Моби Дик нагоре към портите на парцелите. Спря пред тях. Всичко изглеждаше съвсем тихо. Лек ветрец нежно галеше високите треви около външната ограда. Няколко скорци кълвяха наскоро засадените от някого семена, а върху покрива на бараката на Пули се бе изтегнало блажено малко сиво коте. Нищо необичайно и тук — мир и спокойствие.

Омали направи няколко предпазливи крачки напред. Мина покрай първата скрита кутия с поставки за топки за голф и отбеляза със задоволство, че си беше там, където трябва. Промъкваше се крадешком из градчето от порутени колиби, от време на време се надигаше и се оглеждаше, заслонил очи като индиански следотърсач.

Тогава му дойде на ум най-очевидната мисъл: към парцелите имаше само два входа и която и да е камила би трябвало по силата на логиката да мине или през единия, или през другия. Ето защо, която и да е камила би трябвало да остави някаква следа, която със сигурност би могла да бъде проучена.

Омали коленичи на пътеката и потърси следи от камила. Сетне се надигна бавно и отупа прахта от коленете на панталона си. Какво, по дяволите, правя? — запита се сам. Търся следи от камила в Брентфордските парцели — отговори си пак сам. Да не съм си изгубил ума? Реши, че ще е по-добре да не отговаря на този въпрос. И дори да видя следа от камила, как ще разпозная веднага, че е такава?

Този въпрос изискваше известен размисъл, но в крайна сметка стигна до извода, че камилската няма да прилича на никакви други следи, които бе виждал в парцелите, значи щеше да бъде разпозната по този начин.

Омали сви рамене и мушна ръце в джобовете си. Закрачи бавно, прекосявайки на зигзаг пътеката, нащрек за нещо необичайно. Скоро налетя на съсипаната радост и гордост на Малкия Дейв. Навсякъде бяха разпилени наполовина сдъвкани зелки. Нещо със сигурност бе похапнало яко от вкусния зеленчук. Омали се наведе да изследва едно зелево листо и с удивление забеляза върху него големи и неравни отпечатъци от зъби.

— И така — каза той, — старата поща не е говорила със задника си, тук наистина се е случило нещо.

Огледа терена, но не видя нищо друго, освен съвсем човешки на вид стъпки по добре отъпканата пътека. Някои от тях водеха към входа на имението „Бътс“, но Омали не бе склонен да ги проследи. Очите му изведнъж светнаха, когато погледът му се спря върху нещо далеч по-интересно. Току пред заключената барака на Соуп Дистант в прахта грееше някакво изображение. Омали приближи и погледна надолу. Беше сигурен, че това нещо го нямаше преди.

Ирландецът отново коленичи на четири крака. Нещото имаше почти метален вид, сякаш бе от мед и бе вкопано в пръстта. Но какво точно представляваше, това вече бе съвсем друг въпрос. Омали прокара предпазливо пръст по повърхността му, но нещото се съпротивляваше на докосването. Изправи се и се опита да го изрови с тока на обувката си, но нещото си остана на място.

Джон погледна към небето. Да не би да бе изстреляно отгоре? Не, глупости. Но би трябвало да може да го извади, човек не можеше да изписва неизличими знаци в пръстта. Заровичка с удвоена енергия, вдигна хубав облак прах, който бавно се разнесе, за да се види отново греещото изображение — чисто и непокътнато.

Омали отново се наведе, за да разгледа нещото отблизо. Какво бе то? Очевидно някакъв символ или емблема. У него имаше нещо смътно познато, сякаш някога го бе зървал, но без да го запомни. И доста приличаше на руна.

— Така значи — сепна го един глас, — ти си бил таен мохамеданин, така ли, Омали? — Ирландецът се надигна, за да се изправи срещу ухиления Джим Пули. — Но Мека със сигурност е в друга посока.

Омали отупа прахта от крачолите си, посочи блестящия символ и попита:

— Какво ще кажеш за това нещо, момко?

Пули хвърли един бърз поглед на медното изображение.

— Нещо зарито в земята? — предположи.

Омали поклати глава, макар тази мисъл да не му бе идвала на ум.

— Да не би тогава да е репер? Винаги съм се чудел как изглеждат реперите.

— Не е репер, Джим.

— Тогава може би е някакъв защитен амулет, небрежно изпуснат от някой странстващ магьосник? Въпреки че това изглеждаше доста възможно, Омали веднага отхвърли предложението. — Добре, предавам се, какво е?

— Тук вече ме хвана на тясно, но ще ти покажа нещо интересно.

Омали взе лопатата на Пули, която се намираше наблизо, вдигна я високо над главата си и с убийствена сила я стовари с острието напред върху медния символ. Чу се остър метален трясък, когато върхът на лопатата се удари в изображението, изсвистя на сантиметри покрай ужасеното лице на Пули, прелетя над няколко парцела и кацна безопасно.

— Извинявай — каза Джон, оглеждайки парчето от дръжката на лопатата, — но несъмнено схващаш какво имам предвид.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го изкопаеш ли? — Омали поклати глава. — Добре тогава. — Пули си плю на ръцете и енергично ги разтърка.

— Преди да започнеш — каза Омали, — искам да те предупредя, че не може да бъде изтрито, обезобразено или премахнато.

Пули, който вече си бе съблякъл сакото и навиваше ръкавите на ризата си, се спря за миг и наклони на една страна главата си.

— Струва ми се нещо познато — каза той.

Джон кимна.

— И аз си го помислих, и в мойта глава звънка някаква далечна струна.

Пули, комуто бе нужно и най-малкото извинение, за да избегне прилагането на физически труд, облече отново сакото си. Извади химикалка и „Вече официалният наръчник за парцелен голф“.

— Най-добре го маркирай извън границите на игрището.

Пули поклати глава и му подаде книгата.

— Теб те бива в ръцете, Джон — рече той, — скицирай го върху задната корица. Ако подобен символ някога е съществувал или, ако дори сега съществува, в Брентфорд има само един човек, който знае какво представлява той.

— А, да — усмихна се широко Омали и взе химикалката и книгата. — И този добър човек, доколкото си спомням, никога не остава без гарафа петгодишен скоч под ръка.

— Точно така — отвърна Джим Пули. — И докато вървим, можем да си говорим за много неща като например за спортни дългове или счупени лопати.

— И за зеле и камили — допълни Джон Омали.