Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (18)

17

Професор Слокъм разгледа с голям интерес осеяната с мастилени петна и издупчена с кибритени клечки карта. Най-накрая се облегна назад и известно време просто зяпа в пространството.

— Е? — попита Джон, който се местеше от крак на крак сякаш цяла вечност. — Открил ли е Пули модела?

Професорът се надигна от стола си, прекоси стаята и отиде до един от библиотечните шкафове. Извади един прекалено голям том и се върна с него до писалището си.

— Несъмнено — каза с едва доловим глас. — Ако простите професионалната ми гордост, бих рекъл, че съм малко огорчен. Търсих модела седмици наред, а вие го открихте за няколко часа.

— Мисля, че имаме природната дарба — каза Омали.

Пули, чиито наранени части вече започваха адски да го болят, беше полегнал отпуснат в един фотьойл, стиснал с ръка гърлото на гарафата с уиски.

— Надявам се само това да помогне — рече той. — Онези момчета са ни погнали и тази нощ избегнах смъртта буквално на косъм.

— В никакъв случай не сме стигнали до решение — каза Професорът с леден тон. — Но сме на път да го сторим.

Омали надникна иззад раменете на старика, докато той разлистваше голямата книга.

— Какво търсите сега?

— Тази книга е Брентфордският поземлен регистър — обясни Професорът. — Всички кръчми, които сте нанесли, са построени през последните сто години. Ще бъде от полза да разберем какво е имало на местата им преди това.

— Аха — каза Джон, — мисля, че следвам мисълта ви.

— Струва ми се, че десният ми лакът е строшен — каза Джон Пули.

Професорът прелисти още няколко страници.

— Да — каза той, — ето ги. „Четиримата конници“ е построена върху мястото на поилка за добитък и селска водна помпа. — Прелисти още няколко страници. — „Новата странноприемница“ е върху място, където няколкостотин години е имало станция за смяна на конете, там винаги е имало и отлична изба, и естествен водоизточник. — Построена през 1898 година, „Северна звезда“ — забележително име, ще се съгласите, е построена на мястото на най-дълбокия кладенец със сладка вода. — Професорът затвори с трясък кориците на книгата. — Няма нужда да продължавам — каза той. — Мисля, че изводът е съвсем ясен.

— Ключицата ми е натрошена поне на три места — каза Джим.

— Не може да са водоизточниците — рече Омали. — Това е лудост. Навигацията на извънземните не може да се определя от селските водопроводи. Както и да е, всяка къща в Брентфорд има вода, както и всяка къща в околията, нали така?

— Не си успял да схванеш — каза Професорът. — Тук имаме един внимателно насочен естествен воден път с придружаващото го електрическо поле, което носи всеки подземен поток и което кулминира в няколко възлови точки. Възловите точки насочват земните сили през система, която завършва при „Летящия лебед“. Ако погледнете картата, ще видите, че „Лебедът“ е построен точно на една трета разстояние от страната на Брентфордския триъгълник откъм Темза. На същото разстояние, на което отстои царската гробница в голямата пирамида. Много могъща позиция, наистина.

— Всичко това ми се вижда прекалено умозрително — каза Омали. — Защо просто не издигнат една редица светлини за кацане? Ако тези момчета от Серес притежават всичкия онзи разум, който им приписвате, те сигурно биха могли да се включат в Националната електрическа мрежа и да си направят един осветен кръст^[1] за кацане, голям колкото половин Британия.

— Навярно — отвърна Професорът — биха могли да го сторят за половин час, може би за ден, но този модел грее в космоса от сто години, незабелязван и недокоснат от хората. Той се подсилва от структурите, изградени върху него — кръчмите, процъфтяващите кръчми. Това е Брентфорд; тук никой не събаря кръчми.

— Вярно — каза Омали, — тук си имаме малко вземане-даване с иконоборството.

— Този буй би могъл да излъчва енергия хиляди години. В крайна сметка сересианците са нямали представа колко дълго ще трябва да чакат да ги спасят.

— Тук определено си личи счупено ребро — каза Пули, който опипваше гръдния си кош.

— Значи всичко е загубено — заключи Омали.

— Не съм казал, че е смъртоносно — отвърна Пули. — Просто има място за изява на един-двама сръчни хирурзи.

Професор Слокъм се поглади по брадата.

— Точно в този момент — каза той, — някъде около външната граница на галактиката, ударният отряд на Серес се насочва към родния свят. След като не го намери, той неизбежно ще се обърне насам, управляван от наследниците на заседналите тук предшественици. Ако не бъдат отклонени или унищожени, те ще се насочат към мястото за кацане и не мисля, че можем да очакваме неща от сорта „Носим ви поздрави от далечна звезда“ — едва ли при пристигането им ще получим космическо благопожелание от една суперраса. Трябва да се заемем с този въпрос; не мисля, че няма решение.

— Глезенът ми никакъв го няма — продължаваше да се жалва Пули. — Оттук нататък цял живот ще куцам.

— Млъкни, Пули — сгълча го Професорът.

— Но аз съм ранен — каза раненият Пули. — Някой трябва да прояви малко състрадание.

— Мисля, че не осъзнаваш сериозността на положението.

— Тъкмо обратното — каза Пули и развъртя дясната си китка, която определено бе работа за клиниката по ортопедия. — Никога не съм пропускал епизод от „Далечни граници“ — вярно, по време на доста серии бях или в тоалетната, или проспивах последните пет минути, но знам за какво говоря. Нищо в цялата тази работа не ми говори за солидна научна фантастика. Всичко това не може да се случва в сенките на газовата фабрика. Чуждоземните нашественици, които както всички познаваме, са зелени на цвят и снимките им излизат на първата страница на „Ийгъл“, не си цапат ръцете с общинското водоснабдяване и не подреждат за свое удобство питейните заведения.

Използвам възможността да изкажа своето мнение, че цялата тази идея е бошлаф. Тези колене се нуждаят да бъдат наложени с лапи, а и поне няколко пломби са ми изпадали.

— Един мой чичо има връзки с провосите^[2] — каза Омали. — Ако разрешите „Лебеда“ да бъде изключен, можем да уредим всички останали кръчми в Брентфорд да бъдат изравнени със земята.

Професор Слокъм се усмихна кисело.

— Струва ми се, че това би било прекалено крайно — каза той. — Сигурен съм, че може да бъде намерено не толкова драстично решение.

— Никой изобщо не ме слуша — оплака се Джим и се намуси.

— Така, както аз виждам нещата — продължи професор Слокъм, — „Летящият Лебед“ е епицентърът на цялата конфигурация. Той е така свързан, че да действа като точката на фокуса. Впрегнатите земни сили протичат през тази линия и кулминират точно там. Трябва да има нещо, което се намира или в „Лебеда“ или под него, накъдето тече енергията. Нещо, което действа като център на локализиране или комуникационен буй за онези същества. Но какво е това нещо нямам ни най-малка представа.

— Може би е отборът по дартс — каза Пули. — Държим трофея от пет години. Може би вашите момчета са се инфилтрирали в отбора и сега насочват приятелите си чрез серии от предварително планирани двойни удари.

— Не се опитваш да пречиш, нали, Джим? — попита Професорът.

— Кой, аз ли? С изгубения си дроб и повредената церебрална мозъчна кора? Забравете тази мисъл.

Пули взе чашата с ожулената си ръка и я напълно отново.

— Сега вече знаем къде е — каза Професорът, — и сигурно няма да е много трудно да се намери.

— Но какво ще търсим? — попита Омали. — Вие намерихте големя триъгълник, ние — съзвездието на Ралото.

— Аз го намерих — каза Пули.

— Пули го намери — продължи Омали, — едното нещо води към другото, но ние просто се въртим в кръг. Какво търсим?

— Мисля, че мога да направя разумна догадка — каза професор Слокъм. — Търсим нещо, което да е продукт на висока технология. Нещо, което използва огромната мощност, вкарвана в него, и действа като насочващ буй за кацане. Може да е попаднало в „Лебеда“ през последната година или горе-долу по това време, защото едва тогава останалите на Земята сересианци са разбрали за завръщането на блудните синове на планетата им и са поискали да обявят собственото си присъствие.

Пули сви рамене.

— Продукт на висока технология, захранван от собствен източник, наскоро инсталиран в „Лебеда“. Не мога да се сетя за нищо, което да отговаря на тези описания, сигурно ще е добре прикри… — Пули спря монолога си по средата на думата. В съзнанието му изведнъж изплува един образ. Беше толкова силен и кристално ясен, че замъгли всичко останало. Беше образът на голям, масивен предмет, закрит с платно и обвързан с тел, който непрекъснато тихо бръмчеше, бръмчеше, бръмчеше.

— Боже Господи и вси светии — каза Джон Омали. — То ни гледа право в очите месеци наред, а ние изобщо не загряваме.

— Какво е то? — попита Професорът. — Познавате го, нали?

— О, да! — отвърна Джим Пули. — Познаваме го добре, но повярвайте ми, с онова нещо човек не може лесно да се справи. За да го демонтира, ще е необходим електронен експерт с мозъка на Айнщайн, а откъде да намерим подобни хора в Брентфорд?

 

 

Норман Хартнъл беше нещастен. Не стига, че бе отлъчен от „Лебеда“, а шампионатът по дартс наближаваше бързо — нещо, което бе достатъчно да докара чувствителна душа като неговата до самоубийство, — но и страдаше от сериозна загриженост за камилата си. Все още заклещено здраво под стрехите на гаража, наддаващо на тегло, благодарение на щедрата консумация на зелеви листа, животното все още не показваше никакви намерения да се завърне на Земята. За капак на тези нерешими проблеми ненавременното завръщане на Малкия Дейв в Брентфорд и смущаващите му възприятия причиняваха на магазинера голяма мъка. Той наистина трябваше да се отърве от камилата. Във всички случаи тя бе изобличаващо доказателство и освен това той имаше определено чувство, че Малкият Дейв го преследва. Гадният, отмъстителен, държащ карез дребен негодник изглежда следеше всяка негова стъпка. Ако изобщо възнамеряваше да премести голямата пирамида от сегашните й основи в Египет на планираното й ново място върху футболното игрище на Брентфорд, той не можеше да си позволи джуджето пощенски раздавач да му попречи и да развали всичко преди проектът да бъде завършен.

Норман се отпусна на кухненския си стол и потъна в тежък размисъл. Часовникът на лавицата над камината удари единайсет, време беше отново да храни камилата. Магазинерът се огледа отчаяно наоколо; може би трябваше просто да взриви гаража. Бедата бе в това, че той всъщност започваше да се привързва към старомодното на вид четириного.

Когато бе момче, не му позволиха да си има любима животинка, а и кучетата всъщност не му допадаха много. Но Саймън, е Саймън бе по-различен; той не посягаше към глезените ти, нито се катереше по мебелите. Вярно, не правеше нищо друго, освен да спи сред мертеците на тавана и да реве за храна, когато огладнее, но нещо в този звяр вълнуваше Норман. Може би се дължеше на безпомощността му, на това, че разчиташе на него за всяка своя нужда. Може би, защото Саймън бе само негов и никой не го погалваше и не му предлагаше бисквита. Каквото и да бе, имаше нещо. Саймън си беше наред. Храната му излизаше евтина, след като му стигаше зелето на Малкия Дейв, а екскрементите му бяха отличен тор за розите. Норман се запита за миг дали камилата не би могла да бъде обучена да яде джуджета; щеше да ги налапва на две-три хапки. Жалко, че камилите бяха изключително вегетарианци.

Норман се изправи, навлече опърпаното си горно палто и угаси лампата в кухнята. Пристъпи тихо в тъмния магазин, долепи око до стъклото на вратата и огледа „Ийлинг роуд“. Всичко изглеждаше спокойно, ако изключим далечния вой на полицейски сирени. Малкият Дейв не се виждаше никъде.

Магазинерът вдигна резето на вратата и потъна в нощта. Затича се по „Олбъни роуд“, стараейки се доколкото бе възможно да се придържа към сенките. После закрачи бързо по пустата улица, като многократно се оглеждаше крадешком, за да се увери, че никой не го следи.

Младият Чипс, който се връщаше от някаква кучешка версия на събрание на охранителите, наблюдава известно време движението на магазинера. Накъде ли се е запътил Норман, запита се той, и кой е онзи образ с викториански одежди, който го следи по петите? Ако не бях и наполовина онова куче, което смятам, че съм, би трябвало да бъда сигурен, че това не е никой друг, освен прочутия американския писател Едгар Алън По. След като почеса разсеяно пълното си с бълхи ухо, кучето вдигна крак на един от съседските морис-майнъри и пое към дома.

Норман достигна до портите на парцелите и се огледа отново. Имаше неловкото чувство, че някой го следи, но тъй като не се виждаше никой, отдаде това на изопнатите си нерви и вкара шперца си в ключалката. Бледата луна осветяваше парцелите. Норман стигна до почти ликвидираната реколта на Малкия Дейв и никой не го видя да си тръгва с плячката си.

Редицата гаражи дремеше в мрака. Когато Норман вдигна вратата на добре смазаните й панти, нищо наоколо в Брентфорд не помръдна.

— Саймън — каза той с успокоителен тон, — хам-хам.

След като затвори вратата зад гърба си, той запали лампата, която освети ярко тясното пространство. Саймън го погледна отгоре, от неудобното си орлово гнездо и Норман потърси някаква следа от съчувствие в гротескния вид на добитъка.

— Хам-хам — рече любезно. — Време е за кльопачка.

Ако камилите са в състояние да изразяват други емоции, освен „Цели се в слабините“, когато са притиснати в ъгъла, Саймън бе странно сдържан в изразяването на своите чувства. Както си висеше във въздуха, грозният звяр не направи нищо друго, освен да пусне лиги и да пръдне.

— Ей, нахално момче — каза Норман. — Любимият ти номер.

Зад него Едгар Алън По се промъкна през затворената гаражна врата и застана в сянката, наблюдавайки шоуто на Норман. Саймън веднага забеляза Едгар и… Саймън никак, ама никак не хареса Едгар.

— У-а-а-а-а-а-р-к! — изрева Саймън, камилата с нулева гравитация.

— Хайде, хайде — каза Норман и размаха ръце, — няма какво да те дразни тук. Това е само зеле, твоето любимо зеле.

— У-а-а-а-а-а-р-к! — продължи неутешимият звяр.

— Ш-ш-ш-ш-т! — каза Норман. — Успокой се, моля те.

— У-а-а-а-а-а-р-к! — Саймън се въртеше енергично сред мертеците на стрехите.

— Престани, престани! — размаха отчаяно зелевите листа Норман. — Ще вдигнеш целия квартал на крак!

Едгар Алън По бе очарован. Времената определено се бяха променили, откакто бе слязъл от старата смъртна спирала. Малкият Дейв бе прекарал доста време да го убеди колко важно е да се намери камила. Но да си помислиш, че хората си вземат камили за домашни любимци, при това вече несвързани с планетата с пъпната връв на гравитацията… Е, това вече бе нещо.

Дявол да го вземе!

 

 

Джон и Джим вървяха по дългия път към дома. След инцидента по-рано вечерта в „Лебеда“ нямаха никакво желание да минават напряко през парцелите. Беше свежа, безоблачна нощ и докато се тътреха и си поделяха една среднощна цигарка, те не бяха подготвени за ужасяващия вой, който изведнъж долетя до ушите им.

— Какво е това? — попита Пули и спря на място.

Омали огледа надолу-нагоре пустата улица и през рамо погледна към оградата на парцелите — злокобна мрачина.

— Това е жалостивият вик на банши^[3] — отвърна той и се прекръсти. — В старата ми родина никой не би се запитал какъв е този вой. По-скоро човек ще се промъкне в коптора си и ще спи, положил глава върху семейната Библия с крака, напъхани в огнището.

— Никога не съм разбирал напълно обичаите на ирландците — каза Джим, който също се прекръсти, само и само да бъде откъм безопасната страна. — Но вярвам, че те са хора, нелишени напълно от разум, тъй че най-добре е да си плюем на петите.

Нов ужасяващ вик процепи нощта и от него косъмчетата по вратовете на двамата неумити приятели настръхнаха, а зъбите на Пули затракаха силно. Този път обаче воят бе последван почти веднага от отвратителен, но странно окуражаващ поток от ругатни, които можеха да изригнат само от нечие местно и съвсем човешко гърло.

— Да не би да е онова, което си мисля? — попита Пули.

— Ако имаш предвид същия онзи електронен експерт с мозък на същински Айнщайн, за когото спомена и преди, тогава смятам, че си прав.

Двамата напрегнаха уши да чуят следващия рев, но той така и не дойде. Те бавно поеха по улицата и се спряха пред редицата гаражи.

— Би ли погледнал ей там — каза Омали и посочи ивица оранжева светлина, която се процеждаше под една от вратите. — Какво мислиш, че е?

— Мисля, че е поредният капан — каза Джим. — Напоследък имам много лоши преживявания от влизане в бараки, в които не съм бил канен.

Омали потрепери. Мисълта за онези ледено черни подземни води никога нямаше да напусне съзнанието му.

— Внимателно тогава — каза той, промъкна се по-близо до вратата и притисна ухо върху нея.

Точно в този момент Едгар Алън По, който бе силно потресен от реещата се, ревяща камила, реши да излезе от гаража. Премина дискретно през солидното дърво на вратата и налетя право върху дебнещия Омали. В един отвратителен миг двете фигури — едната плътна и силно миришеща на алкохол, а другата — ектоплазмена и навярно лишена от възможността да излъчва какъвто и да е мирис, се сляха в едно.

— Света Дево Марийо, Божа майко! — изпищя Омали и се улови за главата. — Самият дявол завря лепкавия си пръст в ухото ми.

— Кой е там? — Норман отскочи от Саймън, който вече бе замълчал, след като на главата му като на ловен сокол бе нахлузена качулка от картофен чувал.

— Нощната стража — отговори неубедително Пули. — Дванайсет часа и всичко е наред. Лека нощ и на теб, страннико.

— Пули, ти ли си?

— Норман?

Вратата на гаража се открехна с няколко стъпки и лицето на Норман надникна през отвора.

— Да не би Малкият Дейв да е с теб? — попита преследваният магазинер.

— Отмъстителният, държащ карез дребен негодник ли? Определено не е.

Норман изпълзя иззад вратата и я затвори бързешком зад гърба си.

— Просто поправях своя стар морис-майнър.

— Звучи ми малко неправдоподобно — каза Омали.

— Една доста сериозна повреда, нищо повече.

— Дай тогава да хвърля едно око. — Омали бе разцъфнал в усмивка. — Познавам двигателите на старите мориси като опакото на ръката си.

И той протегна ръка към дръжката на вратата, но Норман му препречи пътя.

— Няма нищо, което да те засяга — каза той, — нищо, с което да не мога да се справя.

— О, не се безпокой, моля те. Нищо не ми се нрави повече от това да взема в ръце френски ключ и комплект гидори.

— Не, не — каза Норман. — Вече става късно, а утре сутрин трябва да ставам рано.

— Няма проблем тогава, аз нямам ангажименти и за мен нощта е още млада. Остави ми ключа за гаража, а аз като свърша, ще ти го пусна в пощенската кутия.

— Ти си самата любезност — каза Норман, — но не мога да те използвам по такъв начин. Съвестта ми не го позволява. Просто ще заключа и ще си тръгнем заедно към дома.

Той се наведе да заключи катинара.

— Най-добре е да изгасиш лампата преди да си тръгнем — каза Джим Пули.

Ръката на Норман се спря над катинара. По лицето му пробяга изражение на ужасна нерешителност.

— Остави на мен — каза Джон Омали и като блъсна магазинера настрани, улови дръжката здраво с двете си ръце. — Просто бих искал да хвърля едно око на колата ти преди да тръгнем.

— Моля те, недей — изхленчи магазинерът, но вече беше твърде късно.

Вратата се вдигна нагоре и светлината от гаража заля улицата, разкривайки тайната на Норман пред света.

Пули отстъпи крачка назад. Единственото, което можа да каже бе:

— Боже мой!

Омали обаче бе замесен от по-кораво тесто.

— Виж ти, какво си имаме — каза той и смушка с лакът разтреперения магазинер. — Виж ти, какво си имаме наистина.

Мозъкът на Норман бе силно замаян, но той се постара с все сили да изобрази любезно спокойствие.

— Е, добре — каза той, — доволни ли сте? А сега, ако нямате нищо против, вече става късно.

Омали пристъпи в гаража и посочи нагоре.

— Норман — рече той, — горе сред гредите има една заспала камила.

— Камила ли? — отвърна Норман. — Камила? Не виждам никаква камила.

— Определено е камила — каза Джон. — Ако е бързоходна, за езда, ще има една гърбица.

— Струва ми се, че сте си пийнали — каза Норман. — Мога да ви уверя, че тук няма нищо друго, освен един морис-майнър със своенравна скоростна кутия. Чел съм за хора, които страдат от халюцинации, когато са си позволили да поемат повечко алкохол. Хайде, да тръгваме, да не говорим повече за тези неща.

— Това определено е камила — каза Джим.

— Мили Боже — рече Норман и поклати глава. — Още една жертва на Бакхус, при това толкова млад.

— Защо е горе сред гредите? — попита Пули. — Винаги съм бил на мнение, че камилите предпочитат да полягват върху земята, при това в донякъде по-слънчеви земи.

— Навярно е нова порода — каза Омали. — Навярно Норман е създал някаква нова порода камили, която се опитва да скрие от света? Подобна камила несъмнено ще революционизира пътуванията през пустинята.

Норман прехапа устни.

— Моля те, внимавай къде си застанал Омали — рече той, — грундът върху предния капак още не е засъхнал.

Омали обгърна с ръка рамото на магазинера.

— Що не вземеш да се поуспокоиш? — каза той. — Макар да приемам, че умствено ти си страховит противник, би трябвало да осъзнаеш, че играта е свършена. Престани с тези глупости, моля те.

— Внимавай да не одраскаш резервното колело с кабарите на обувките си — отвърна Норман.

Пули вдигна ръка в знак, че иска думата.

— Ако мога да направя едно предложение… Мисля, че въпросът може лесно да се реши с малка практическа демонстрация.

— Така ли? — попита колебливо Норман.

— Ами, ти смяташ, че Омали и аз страдаме от някаква умствено отклонение относно тази камила.

— Така е.

— А ние твърдим, че твоят морис-майнър е забележителен единствено с пълната си и цялостна невидимост.

— Ха!

Пули извади запалката от джоба си и я щракна.

— Ти дай газ на твоя морис — каза той, — а аз ще изпържа копитата на моята камила.

— Не, не! — оживи се изведнъж Норман. — Не му гори копитата, не гори копитата на моя Саймън.

— Значи камилата ще го отнесе — каза Джим Пули.

Норман падна на колене и зарида жалостиво.

Омали каза на Джим да затвори вратата на гаража, което той и направи.

— Хайде, хайде — обърна се Омали към сгърчения магазинер, — няма нужда от това непристойно поведение. Очевидно е, че навлязохме в лични дела. Нямаме никакво желание да се месим, ние сме хора дискретни, нали така, Джим?

— Известни сме с това.

— И не сме хора, които да се възползват от подобна ситуация, нали, Джим?

— Определено не.

— Макар тази проява да е определено толкова странна, че всеки вестникар, който може да се нарече такъв, би платил хубавичко за ексклузивния материал.

— Не говори повече — успя да изрече Норман между две стенания. — Кажи си цената. Аз съм беден човек, но навярно можем да стигнем до някакво споразумение. По-висок кредитен рейтинг, например.

Омали вдигна ръка.

— Господине — рече той, — нима намеквате, че бих се унизил да ви изнудвам? Че ще обезценя качеството на нашето отдавнашно приятелство чрез подло изнудване?

— Мисля, че случаят е точно такъв — отвърна мрачно Норман.

— Добре тогава — каза Омали и потри ръце, — нека говорим сериозно. Искам да ти направя едно предложение.