Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (11)

10

Малкият Дейв отвори пакет замразено „филе миньон аморьоз“, сложи го както още си капеше в очукана тава за печене, която бе служила на няколко поколения от семейството му. Включи емайлираната фурна на шест, хвърли кошмара на чревоугодника върху свободната решетка и затвори вратата. Удовлетворен от свършеното, дребничкият пощенски раздавач отиде до фотьойла си със скъсени крака и се отпусна в него. Той не беше щастлив човек.

Тъжен факт е, че онези от нас, които са онеправдани или чрез липсата на някои жизненоважни части, или притежават други в прекален излишък, имат достатъчно основания да се оплакват от сполетялата ги съдба. Онези, които са белязани с гърбица, онези, които непрекъснато си удрят главите в сводовете на пътните мостове или са в състояние да минават под столчетата на бара без да се навеждат, са склонни да смятат, че боговете са се отнесли към тях доста подло.

Малкият Дейв бе един от тази нещастна пасмина и изживяваше нещата докрай. Вземаше любезността за съжаление, приятелската дума за остра подигравка и прекарваше дните си като вгорчаваше живота на общността, която би го приела в себе си, ако той самият й бе дал тази възможност. Когато се смяташе за болезнено унижен, дребният раздавач демонстрираше наистина висока класа. Ушите му бяха изцяло запушени за доводите, че много прочути хора са били с ръст под средния и че не ръстът е важен, а онова, което човек пази в сърцето си. Малкият Дейв мразеше всичко, което бе по-високо от метър и двайсет и се движи на два крака.

Той в никакъв случай не бе „Господин Популярност“ в Брентфорд. Всъщност в една енория, която се отнасяше с търпимост към всякакъв вид ексцентричности, той бе успял да се сдобие с известна лоша слава.

Това се нравеше на съвременниците му, защото в крайна сметка те бяха изгубили доста време в опити да го убедят, че не е необходимо човек да е висок, за да бъде известен. А сега се чувстваха с по-чиста съвест за това, че ненавиждаха отмъстителния, държащ карез^[1] малък негодник.

Малкият Дейв заби изострените си нокти в оръфаните подлакътници на креслото си и погледна часовника. Почти полунощ — почти време да оправи веднъж завинаги тази работа с камилата. Днес се бе направил на пълен глупак, но щеше да си отмъсти за това. Стана и запали приличната на жълъд лула, закрачи по износения килим, издишвайки облаци серен билков дим. От време навреме вдигаше юмруци към небето, а на известни интервали избухваше в яростно пляскане с ръце.

Най-накрая порцелановият му часовник във формата на куче овчарка удари вещерския час и Малкият Дейв преустанови маниашкото си ходене. Удари с миниатюрния си юмрук по дланта на другата си ръка и излезе от стаята, сякаш изведнъж бе повлечен от неосезаемата връв, която свързва в едно тялото и душата. Изкачи се бързешком по стълбите, прекоси площадката, покрита с линолеум и спря пред вратата на онова, което агентите по недвижими имоти със смях наричат „спалнята на собственика“.

Задъхан тежко, той се задържа там за малко, тъй като по-нататъшният бърз напредък бе невъзможен поради естеството на съдържанието на стаята. Тя бе буквално пълна с книги. Как подът на стаята издържаше подобна тежест бе въпрос, по който можеше да се спори, но това, че тя съдържаше книги, достатъчни за една средностатистическа обществена библиотека, бе извън всякакво съмнение. Книгите, струпани пред отворената врата, формираха на пръв поглед непреодолима бариера.

Малкият Дейв се огледа плахо, след това извади дълъг ключ, който носеше на кожена каишка на врата си. Наведе се, намери скритата ключалка и отвори малка, прикрита с фалшиви гръбчета на книги врата. Подуши досущ като полска мишка и се мушна бързешком на четири крака през отвора. Вратата от книги се затвори безшумно зад гърба му, без да остави и следа от присъствието си.

Вътре в стаята от книги Малкият Дейв премина по заплетен лабиринт от тунелчета, създадени от самия него. Навлизаше все по-навътре и по-навътре в книгите, за да достигне до самия център на помещението, където най-сетне излезе в основната стая. Беше изваяна с изключителна точност като вътрешността на съвършена пирамида от най-подбраните от цялата колекция, подвързани с кожа томове.

Вътре в този изключителен будоар, осветяван от голата, оплюта от мухи крушка на стаята, бяха подредени редица най-необичайни предмети. Малък подиум, покрит с една-единствена кадифена възглавница, кристал, бутилка от мляко, пълна с пръчици китайски тамян, снимка в рамка на Едгар Алън По, единствен филиз от брюкселско зеле под стъклен похлупак.

Малкият Дейв се покатери на кадифената възглавница и затвори очи. Гръбчетата на книгите го гледаха втренчено — многоцветна, кожена зидария. Знаеше, че никога не би могъл да извади и един том от страх, че ще бъде погребан преждевременно, но тъй като бе чел всяка от книгите в стаята по няколко пъти и ги бе научил наизуст, той нямаше нужда да прани справки с тях. Познанието му за книгите надхвърляше простото разлистване и възприемането на печатните думи. Малкият Дейв търсеше по-дълбоки истини и за да стори това, му бе необходимо да общува със самия им автор. Защото колкото и да бе странно съществуването на подобна стая, както и съществуването на такава колекция от книги, още по-странно бе, че всяка от тях бе от един и същи автор: Едгар Алън По.

Сигурно бе, че ако някои от посетителите на „Лебеда“, които познаваха само Дейв раздавача и си нямаха представа от Дейв мистика, видеха това светилище, щяха да бъдат принудени да преоценят възгледите си относно характера му. Ако бяха видели този човек, който и сега седеше на подиума с ръце, сплетени за ламайска медитация, с крака, болезнено свити в поза четвърт лотос, те биха приели с огромно мнозинство, че тук едва ли бе приложимо определението „отмъстителен, държащ карез дребен негодник“. Тук по-скоро ставаше дума за отмъстителен, държащ карез дребен лунатик.

Малкият Дейв си заподсвирква съчинена от самия него мантра без думи. Очите му бяха плътно затворени и той се поклащаше леко напред-назад върху възглавницата си.

Бе стигнал до решение по въпроса с камилата. Щеше да помоли за помощ самия господар, единственият човек, който знаеше всички отговори, стария Е.А.П.. В крайна сметка не бе ли той онзи, който бе измислил Дюпен, първообраза на консултиращия детектив, и не беше ли консултиращият детектив джудже като самия него? А нима и самият По, както Дейв винаги бе отбелязвал със задоволство, не бе с ръст под средния — макар и да не го беше написал черно на бяло, внушенията бяха предостатъчни. Дюпен никога не би забелязал трупа, напъхан в комина в „Убийство на «Рю Морг»“, ако не бе малко подкъсен откъм крачния си механизъм.

Малкият Дейв сви очи и си помисли: „Брюкселско зеле“. Това не беше никак лесно. Откакто бе станал действителен член на Свещения орден на Златното брюкселско зеле, изпитваше доста затруднения да намери общ език с пълната потенциална мощ на този лукав зеленчук. Неговият гуру, мъж на име Рег Фулканели, зарзаватчия от Чизуик, бе употребил доста ценно време да обучи Дейв в тънкостите на зелето, но дребосъкът изглежда не можеше да схване. „Познай брюкселското зеле и ще познаеш себе си“, му казваше Рег, избираше първокачествени екземпляри от витрината си и ги вдигаше към светлината.

— Брюкселското зеле означава всичко за мъжете. И си има свои закони. Нека бъде благословено.

Малкият Дейв се оглеждаше в претрупаната зарзаватчийница и се чудеше на планините от чували с брюкселско зеле, на сандъчетата и саксиите, които заемаха всеки ъгъл.

— Ти имаш ужасно много от него тук — отбеляза той.

— Човек никога не може да има прекалено много от едно хубаво нещо — сопна му се майсторът. — Искаш ли два фунта самопросветление или не?

Малкият Дейв всъщност още не бе стигнал до точката на самопросветлението, но Рег го бе уверил, че тези неща изискват доста време и много, много брюкселско зеле.

Лицето на Дейв се изкриви и той се заклати още по-бързо. Далеч пред него, в тъмнината под клепачите му, мисловният образ на брюкселското зеле стана по-ясен, растеше и растеше, докато не зае цялата стая. Рег му бе обяснил, че за да се издигне до астралното, човек трябва да влезе в зелето и да се превърне в едно цяло с него. И когато достигне до това състояние на космическо съзнание, всички неща стават възможни.

По вирнатия нагоре нос на Дейв се търколи капка пот. Той можеше едва ли не да помирише зелето, беше толкова истинско, но с астралното пътуване не бе стигнал доникъде. Пое дълбоко дъх и се подготви за един наистина сериозен опит.

Долу, в старинната емайлирана фурна на Малкия Дейв, вече размразеното филе миньон аморьоз бе започнало да почернява по краищата. Скоро найлоновите пликчета със соса, които той най-небрежно бе пропуснал да извади от алуминиевата кутия, щяха да се запалят и да причинят експлозия — не много шумна, но достатъчно силна, за да отвори вратичката на фурната и да избълва горящото й съдържание върху килима. Пламъците щяха да обхванат купчина списания „Психични новини“ и да се разпространят по цялата дължина на мрежестите завеси, които Малкият Дейв от няколко седмици възнамеряваше да окачи както трябва.

Малкият Дейв обаче щеше да остане в неведение за всичко това, докато пожарът не достигнеше онази точка, която кара дечурлигата да танцуват, а съседите да извадят столове и да се настанят на безопасно разстояние в радостно очакване на пожарните коли.

Интересно е да се отбележи, че макар тези неща още да не се бяха случили, можеше с абсолютна увереност да се заяви, че със сигурност щяха да се случат. Че това можеше да се предскаже точно, навярно говори в полза на такива неща като предчувствието и астралната проекция.

Малкият Дейв щеше да настоява в полза на второто, тъй като поради някаква странна прищявка на съдбата, макар физическото му аз да бе в състояние на пълно неведение по отношение на надвисналата над него кремация, астралното му тяло стоеше върху загадъчна облачна равнина, изправена пред леко прозрачната фигура на мъж с викториански одежди, с прекалено голяма глава и тясна папийонка.

— Господин По? — попита обърканият пощенски раздавач. — Господин Едгар Алън По?

— Малкия Дейв? — отвърна прочутият писател. — Доста време ти отне да дойдеш тук. — Показа нещо, което ефимерното джудже стискаше в дясната си ръка. — И защо е това брюкселско зеле? — попита той.