Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (3)

2

Същото това слънце, издигнало се вече над газометрите, протегна предпазливо един лъч към рядко измивания прозорец на улица „Абадон“, номер шест. След като премина с известна трудност през мътното стъкло, то се спря върху вътрешната стена като бледорозово ромбче от светлина, обграждащо останалата без нос статуетка на Дева Мария.

Блаженството на благословената дева върху лавицата бе сравнимо единствено с това на обитателя на стаята. Джон Винсънт Омали бе от онзи тип хора, които обикновено се описват в учебниците като „поспаланковци“. Обикновено ромбчето светлина безшумно се плъзгаше по лавицата, докато не стигнеше до пукнатото огледало, откъдето отражението му кацваше върху лицето на поспаланкото и го изваждаше от спокойната му дрямка. Но вече от няколко дни то не можеше да изпълни ритуала си.

Днес то щеше да намери празна възглавница, върху която нямаше да открие други следи от склонената за отдих глава, освен лека вдлъбнатинка и петно от брилянтин. Завивката бе отметната настрани, а върху линолеума на пода бяха проснати в разкрачено положение крачолите на пижама. От кукичката на вратата липсваше износено сако от туид. Още нямаше осем часа, а Джон Омали вече не бе в дома си за евентуалните посетители. Защото Джон Омали имаше важна работа другаде.

Джон Омали бе отишъл да играе голф.

— Пази се!

Викът отекна над парцелите, удари се в стената на Моряшката мисия и прелетя обратно над къдрокосата глава на сина на Ейре, облечен с пуловер от остров Феър и панталони от туид с навити крачоли.

— Пази се и внимавай!

Омали замахна със стария стик, реликва от отминала и по-изтънчена епоха, и с яд нанесе мощен удар върху малката бяла топка. Тя излетя на около метър и двайсет в ясния утринен въздух и падна по средата на лехата с репички на Джим Пули.

Джим едва сдържа смеха си и прочете от книгата за упражнения със заглавие „Вече официален наръчник по парцелен голф“:

— Освен ако топката не се смята за напълно недостижима, когато например няма достъп до нея, тоест когато се намира под повече от метър вода или извън възможностите за катерене, играчът е длъжен да изпълни удара. Ако обаче той застрашава репичките на съседа си, се лишава от тази дупка.

Омали се почеса по главата с дървена подложка за топка и изгледа Пули с известно подозрение.

— Не си спомням този текст, Джим — каза той. — Може ли да се осмеля да попитам дали правилото важи и за боба, примерно от онзи сорт, който ти изкорени вчера от моя парцел, докато опитваше онзи свой специален удар на четвърта дупка?

Пули направи изражение сякаш се бе замислил.

— За боба не се споменава изрично — каза той и внимателно прочете записката, която току-що бе надраскал набързо. — Но ако направиш официално искане да бъде включен в наръчника, тогава мисля, че можем да си позволим да го впишем.

В този миг двамата голф играчи залегнаха изведнъж като командоси зад туфа висока трева. Обяснението за това необичайно поведение бе почти неизбежното, характерно фалшиво подсвиркване на Малкия Дейв, предвещаващо появата на джуджето, което както всяка сутрин минаваше напряко през имението „Бътс“.

„Парцелният голф“ още не бе привлякъл вниманието на собствениците на парцели или на обществеността, а и Пули, и Омали искаха нещата да си останат така. За предпочитане бе да играят на някое от общинските игрища, но поради стечение на обстоятелствата снимките им бяха разлепени върху таблата с надпис „Персона нон грата“ из целия окръг.

На пръв поглед всичко започна съвсем безобидно — малки несъгласия, понякога юмручна схватка; едва ли можеше да става дума за неща, изискващи намесата на полицията. Играчите на голф обаче са отделна порода хора с доста консервативно отношение към спорта. Необичайните възгледи на двамата брентфордци към играта не бяха възприети. Тяхното постоянно нарушаване на правилата, смяната на клубовете, многобройните им претенции към отчитането на резултатите, постигнати най-често чрез пропускане на най-трудните дупки, пълното им пренебрежение към безопасността на другите играчи, отказът им да викат „Пази се!“ преди онези удари, които Омали квалифицираше като „тежки“ — всичко това беше прекалено много за останалите. Секретарят на един от голф маршрутите дори прояви рядко срещана толерантност: уважи молбата на Пули да играе дупките в обратна последователност, допусна в един особено влажен ден Омали да играе с наметало на велосипедист и с непромокаеми рибарски панталони, но когато Пули премести всички маркери за топките (за да направи играта по-интересна), а Омали изкопа на мястото на третата дупка нова, за да вкара с пряк удар, бяха взети крути мерки. Двамата потенциални победители в турнира за купата „Райдър“ бяха натирени по начин, който французите биха определили като „Ла изритването на ла скитниците.“

По този начин в миг на рядко вдъхновение, родено от необходимостта, досущ като при Франк Запа и при Джим Пули, човек с безкрайни възможности, когато бъде притиснат в ъгъла, се роди Парцелният голф.

Той имаше множество преимущества. Тук нямаше опашки от желаещи да играят, нямаше „зелени“ такси, нямаше го унизителното махане на маркерите пред зрителите; но преди всичко, двамата с партньора му можеха да въведат свои собствени правила — такива, каквито ги родеше фантазията им. Като основател на играта Джим единствен пое бремето за наръчника за упражнения, докато не бъде изяснена и най-малката подробност. Това било, както се изрази той пред Омали, негово „свещено право“. Необходими бяха доста хитрости, разбира се; защото те никак не искаха другите собственици на парцели да научат за играта, от страх, че могат да прихванат и да се заразят. Това бе миг на рядко вдъхновение от страна на Пули, но той щеше да изиграе своята роля в промяната на лицето на Брентфорд изцяло и завинаги.

— Пази се!

Малкият Дейв тръгна на своята обиколка и Джон Омали отново се зае да премести топката си от лехата с репичките в парцела на Пули и да я запрати смело към четвърта дупка, където тя изкусно се спря между количката на Стария Пийт и очуканата му лейка.