Робърт Ранкин
Брентфордският триъгълник (25)

Епилог

На следващия ден слънцето изгря в три часа сутринта.

Това изненада много онзи народ на Брентфорд, който беше в настроение да се наслади на сутрешния птичи хор, но още повече изненада народите по поречието на делтата на Нил, които с голямо объркване установиха неочакваното изчезване на най-голямата си туристическа атракция, както и лекото удължаване на нощта.

Ако часовникът на библиотеката „Мемориъл“ още съществуваше, той щеше непременно да удари, когато една невъзможно дълга товарна платформа зави по „Ийлинг роуд“, събори стълбовете на двете оцелели улични лампи в Брентфорд и изпотроши с многоколесното си туловище стотина плочи от паважа на булеварда.

Високо в кабината, осветен от зелените светлини на арматурното табло и от първите лъчи на изгряващото слънце, седеше плешив мъж в шафранова роба. Пафкаше си цигарката и гледаше през тъмните стъкла опушените развалини, които някога представляваха неговия роден град.

Докато го нямаше, тук и там бяха станали някои промени, това беше ясно. Дали ставаше дума за разчистване на терен за нова жилищна програма на общината, помисли си той, или за разширяване на пътната схема? Все пак изглеждаше твърде драстично. Превключи скоростите на дългото сто и петдесет метра превозно средство и мина по железопътния мост, чиито греди изстенаха под тежестта. Къде се бе дянала „Новата странноприемница“, а и общината не би разрушила два от новите жилищни блокове, нали така?

Предните колела на голямото возило хлътнаха в дупка и изхвърлиха цигарата на шофьора в скута му. Щеше да изрече доста сурови думи за всичко това и нямаше да сбърка. Ето, той пристига и доставя най-голямата историческа находка в историята на човечеството, а пътищата им тук — потънали в развалини.

И какво, в името на Данте, бе това? Арчрой спря огромното возило, което потрепери. След като намери падналата си цигара, той слезе от кабината.

С голямо страхопочитание се вторачи в огромната конструкция, която сега се издигаше на мястото на бившето футболно игрище на Брентфорд. Или това бе голямата пирамида на Гиза, или той самият бе танцуващ с дървени обувки холандец.

Мъжът с бронзовия тен стъпка угарката си с гола пета и се почеса по лисото теме. Какво се бе случило тук?

Изкатери се в кабината и подкара отново гигантския камион. Вече бързо губеше търпение. Къде бе комитетът по посрещането? Къде бяха знамената и кметът? Нали бе писал на Невил да му съобщи подробностите по пристигането си? Е, това вече бе прекалено.

Далеч напред, в далечината, светеше един прозорец. Беше на „Летящия лебед“, но защо бе осветен със свещи?

Арчрой натисна спирачките и спря многотонажната платформа пред покритото със сажди и надупчено като с шрапнели питейно заведение. Потърси на арматурното табло ново пакетче цигари, но не намери нищо друго освен снопче пощенски картички, показващи вече погрешно Брентфорд от птичи поглед.

Слезе от кабината, затръшна вратичката и подритвайки боклука пред себе си наляво-надясно, закрачи към вратата на „Лебеда“. С един-единствен ритник заднешком с босия си крак изкърти вратата от пантите й и я запрати към бара. Четирима слисани мъже вдигнаха ужасени глави от питиетата си на самия барплот. Джим Пули, Джон Омали, професор Слокъм и Невил, нещатният барман.

— Арчрой? — ахна Невил присвил очи към ужасяващата фигура на прага на вратата. — Арчрой, ти ли си?

Арчрой фиксира нещатния барман с опасен поглед.

— Отвън в камиона ми е Ноевият ковчег — изрева той. — Дали някой от вас, пиещите в забраненото от закона време, ще се заинтересова да му хвърли един поглед?

Омали се изправи на крака.

— Сега пък Ноевият ковчег, така ли? — каза той. — Бих ли могъл да ви заинтригувам с едно посещение с екскурзовод на голямата пирамида на Брентфорд?