Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocents Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)
Корекция
МаяК (2014)

Издание:

Тейлър Смит. Клубът на невинните

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-041-6

История

  1. — Добавяне

Седма глава

„И какво точно се прави, за да подмамиш един мъж да предаде страната си? — зачуди се Марая. Трепкаш с клепачи? Показваш крака? Предлагаш да се срещнете в нощен бар?“ Сериозно. Това не беше нейната област. Когато ставаше дума за фатални жени, тя се чувстваше скучна като библиотекарка. Едно беше сигурно. Дори ако източниците на заместник-директора бяха прави и Юри Беленко наистина си падаше по нея — нещо, в което тя силно се съмняваше, тъй като досегашните им срещи бяха напълно безобидни според нея — тя нямаше да спи с него. Отново се наруга, задето не отказа категорично на Гайст.

Тя се позабави в края на двора на музея „Арлън Хънтър“, това беше второто й посещение за днешния следобед. Когато бе дошла първия път, след като се отби в бюрото на „Куриер Експрес“, за да уреди Франк да вземе пратката от Чап Корман във Вирджиния, охраната вече бе приключила с проверката на мястото. Бе й останало време колкото да покаже документите си, да огледа наоколо и да прегледа програмата за откриването на изложбата, преди да се върне обратно в хотела и да се преоблече в официалния си тоалет. А сега, след като толкова беше бързала, почетните гости закъсняваха. Вече минаваше шест и залязващото слънце хвърляше вълшебно сияние върху неспокойната тълпа, която очакваше Държавният секретар Кид и неговия руски колега да се появят.

Бяха минали почти двайсет години, откакто за последен път бе стъпила в Калифорния и бе забравила тази странна светлина, осъзна Марая — начинът, по който хвърляше вълшебни отблясъци върху всичко, което докоснеше, натежала от съблазнителни обещания, които нямаше намерение да спази. Също като усмихнат крадец, мястото можеше да изтръгне сърцето ти в миг и да те остави в такова вцепенение, че да не можеш да направиш нищо друго, освен да предложиш и душата си.

Иронията не убягна на Марая — обиколката на „Последните дни на династията Романови“ щеше да тръгне оттук, от столицата на американския блясък и материализъм. Изложени бяха на показ вещите на едно семейство, чието кърваво убийство бе сложило началото на десетилетия смъртоносна борба между Москва и Запада, на няколко пъти довеждайки планетата на ръба на ядрена катастрофа, невъобразима по времето на Романови. Ала осемдесет години след убийството им от болшевиките — застреляни, намушкани, телата им залети с киселина, изгорени и след това захвърлени в миньорска шахта в някакво убийствено изстъпление — последният цар и неговото семейство най-сетне щяха да бъдат погребани в кралската гробница в Сейнт Питърсбърг с подобаваща, макар и закъсняла церемониалност. И след като се бе погрижило за това, обеднялото руско правителство можеше да продължи с доходоносния бизнес да експлоатира нещастните кралски особи по начин, който би изглеждал лицемерен по времето на комунистическия режим. Америка от своя страна бе готова да забрави лошото.

Разглеждайки списъка с поканените на откриването, Марая трепна, щом забеляза името на Рената Хънтър Кар, точно както се беше опасявала. Е, няма значение. Жената беше минала история, а самата Марая вече не бе обърканото малко момиченце, чийто баща бе избягал с дъщерята на богаташ.

Разбира се, че беше така.

Тя вдигна поглед и се почувства ужасно дребна пред два и половина метровите букви от името на Арлън Хънтър, издялани в перленосивите мраморни стени на монумента, който бе издигнал за себе си на булевард Санта Моника. И защо подтикването към държавна измяна изглеждаше лесна работа в сравнение с перспективата да се срещне с дъщерята на един магнат, която бе разбила семейството й?

Тя вдигна ръка към косата си. Беше прекалено бухнала. От тежкия грим чувстваше кожата си като покрита е гипс. А повторният пласт спирала й създаваше усещането, че наднича иззад ресни.

„Е, добре, помисли си, шпионинът, за да бъде истински умел, трябва да е майстор на маскировката, да притежава изкусната способност да не привлича вниманието или пък да изглежда не на място.“ Сред множеството калифорнийски красавици, хванали под ръка богатите и влиятелни мъже, поканени за откриването, тежкият й грим определено не изглеждаше прекален.

Забеляза няколко добре познати фигури. Кметът на Лос Анджелис вече бе пристигнал, както и двамата сенатори от Калифорния, а също — и няколко свързани с политиката холивудски знаменитости. В списъка с гостите бяха включени също представители на чужди правителства, чиито посолства бяха в Лос Анджелис, а също и бизнесмени, представящи своите мултинационални корпорации.

Марая въздъхна. Тук бяха и бюрократите. Твърде голямо множество, от Държавния департамент, ФБР и тайните служби, а също и поне един представител на ЦРУ — макар че доколкото познаваше Гайст, възможно бе да е изпратил и други. И всички се опитваха, с повече или по-малко успех, да се слеят с обстановката. Агентите от тайните служби бяха безнадеждни, набиващи се на очи със суровите си изражения и миниатюрните слушалки, в които получаваха своите нареждания и се осведомяваха за ситуацията — за движението и потенциалните заплахи за Държавния секретар Кид и руския външен министър Захаров. Облечени в почти еднакви тъмни костюми, те също така имаха дразнещия навик да мърморят в маншета си.

Марая чу зад себе си плясък на криле и два гълъба кацнаха на тухления парапет, опасващ двете страни на терасата. Трети гълъб кацна малко встрани от двойката, гукайки тъжно и наблюдавайки самотно. Фините виолетови пера проблясваха, когато птицата накланяше глава ту на една, ту на друга страна.

— Къде ти е приятелят, красавице? — прошепна Марая.

Черните перлени очи я изгледаха злобно. Скърбящите гълъби са моногамни, спомни си Марая, свързват се за цял живот и неохотно приемат нов партньор при смъртта на първия.

Марая почувства собствената си загуба като сърдечна аритмия, тежко болезнено напомняне за отсъствието на Дейвид и постоянно празното място, което смъртта му бе оставила в живота й. Чувство за самота. Чувстваше се като човек, заседнал на върха на развалено виенско колело — люлее се и чака, наблюдавайки света отдалеч. Имаше моменти, когато й се искаше колелото отново да тръгне. А в други се изпълваше с ужас от следващото неизбежно спускане надолу.

Меланхоличното гукане на гълъбите се сливаше с тихото бръмчене на колите, преминаващи по булевард Санта Моника. Дълги сенки се стелеха като лилава мъгла по стените на вътрешния двор. Марая отново погледна часовника си. Шест и петнайсет. Девет и петнайсет във Вирджиния. Линдзи все още не си е легнала. Като повечето тийнейджъри тя седеше до късно вечер, а с идването на лятната ваканция нещата сигурно щяха да се влошат още повече. Ако се върнеше в хотела след около два часа, пресметна Марая, все още можеше да се обади в къщата на Керъл, без да обезпокои никого. Сетне си спомни за Франк. До днешния следобед не бе го чувала от седмици. А сега перспективата да го чуе отново я накара да се усмихне.

Тя се наведе през парапета да провери дали високопоставените гости пристигат. Самотната гълъбица проследи погледа й, надничайки към неспирната върволица коли, които прииждаха и разтоварваха пътниците си в търбуха на сградата. Малка тълпа се бе събрала от двете страни на входа. Очевидно в Лос Анджелис, за да привлечеш публика, е достатъчно да сложиш бариера, да разстелеш червен килим и да изчакаш зяпачите да се скупчат като мравки на пикник.

Изведнъж гълъбите излетяха със силен плясък на крилете, а една силна ръка стисна Марая за лакътя. Плътен глас прошепна в ухото й:

— Не подскачай!

Марая рязко се извърна и погледът й срещна две кристално сини очи.

— Пол! Какво правиш тук?

Чейни я целуна по бузата, привличайки погледите на гостите. Пол имаше такова въздействие в претъпкани зали. Толкова по повод сливането с тълпата.

— Реших да те изненадам — отвърна той. — Изгледаш великолепно.

— Благодаря ти. Наистина съм изненадана, но и объркана. Как…

— Получих покана за това събитие преди седмици. Нямах намерение да идвам, докато ти не спомена вчера, че ще присъстваш. Реших лично да ти дам ключовете.

Пол живееше във Вашингтон, ала имаше приятели навсякъде, където бе заставал пред камерата. Марая му се бе обадила да го уведоми, че ще бъде в Лос Анджелис само защото къщичката до дома на Чап Корман, в която двете с Линдзи планираха да прекарат почивката си, принадлежеше на приятел на Пол. Той се бе уговорил да й даде ключовете тази седмица.

Появяването му винаги предизвикваше смесени чувства у Марая, ала в момента бе най-вече притеснена.

— Не биваше да си даваш труда да идваш чак дотук — рече тя съвсем искрено.

— Зная, но ми се искаше. Помислих си, че ще ти е твърде неловко тази вечер, след като Рената Хънтър Кар ще присъства и всичко останало. Дойдох да ти предложа морална подкрепа.

„О, господи, каква съм неблагодарница“, помисли си Марая.

— Закъснях доста обаче. Помислих си, че ще изпусна всичко — добави Пол и се огледа. — Предполагам, самолетът на Захаров е закъснял?

Марая кимна.

Мъжът се подпря на ниския парапет. Черният му костюм „Армани“, без съмнение, стоеше прекрасно на атлетичното му тяло и му придаваше елегантност, на която повечето смъртни можеха само да завиждат. Освен това бе изключително добре сложен и изглеждаше чудесно пред камерата. Беше със светла коса, съвсем леко прошарена на слепоочията. Лицето му, класически изваяно, носеше отпечатъка на годините, който само добавяше зрелост към вида му, който иначе би бил твърде момчешки, за да понесе тежестта на седмичното новинарско телевизионно предаване, на което беше водещ.

— Видя ли се вече с нея? — попита той.

— Не. Очевидно тя също ще участва в церемонията по срязването на лентата, така че предполагам, ще се появи заедно със Захаров и Кид.

— Ти как се чувстваш?

— Добре — излъга тя. — Много мило от твоя страна да сториш това, Пол, но действително не е кой знае какво. Виждала съм снимката й във вестника десетки пъти. Едва ли ще изпадна в нервна криза само защото ще бъдем в една и съща зала.

— Ами ако ти се наложи да говориш с нея?

— Няма причина за това. Тя не ме познава, а аз със сигурност няма да й се представя.

Чейни се взря в нея за момент, сетне отново се извърна към тълпата.

— Ето го Нолан — подхвърли той.

— Нолан ли?

— Нолан Кар, синът й. Младият клонинг на Робърт Редфорд, застанал до кмета Риърдан и сенаторите.

Марая проследи погледа му през двора до мястото, където привлекателен и самоуверен млад мъж разговаряше оживено с тримата политици.

— Струва ми се, че лобира — рече Пол.

— За какво?

— Кой знае? — сви рамене мъжът. — Според слуховете майка му има политически амбиции за единственото си дете.

Марая се взря в бъдещия политик.

— Изглежда току-що завършил училище.

— Наближава трийсетте, струва ми се. Колкото до училището, посещавал е „Принстън“ известно време, Алма матер на покойния му баща. Не мисля обаче, че е завършил каквото и да било, освен може би школа за плейбои. Както казах, политиката изглежда идея на майка му.

— Баща му е Джейкъб Кар, бившия главен прокурор, нали?

— Ммм… Но и госпожа Хънтър Кар е допринесла доста. Когато му дойде времето, съм сигурен, че Нолан ще получи цялата подкрепа, от която се нуждае.

Марая заинтригувано погледна Пол.

— Откъде знаеш всичко това?

— Взех интервю от Арлън Хънтър малко преди смъртта му — отвърна Пол. — Запознах се с Рената и Нолан, макар той да беше още дете тогава. Доста буйно при това. Срещал съм майката един-два пъти след това.

— Никога не си ми казвал — намръщи се Марая.

— Знаех, че темата е деликатна. Честно казано, досега не съм смятал, че заслужава да бъде споменато.

— Хммм… — Колко политически коректно от негова страна.

Директорът на музея „Арлън Хънтър“, който бе представен на Марая при обиколката й днес следобед, приближи и прошепна нещо в ухото на Нолан Кар. Младият мъж се усмихна, кимна, без да прекъсва разговора си, сетне стисна ръцете на кмета Риърдан и сенаторите и се отправи към асансьорите. По пътя спря и се ръкува с още хора, прилежен домакин в сградата на дядо си. Изключително умел в тази игра, помисли си Марая. Очевидно момчето имаше бъдеще.

— И с какво точно се занимава? — обърна се тя към Пол. — Не че му се налага да работи за прехраната си, предполагам.

— Трудно е да се каже точно. Той е в управителния съвет на различни корпорации и тръстове на Хънтър. Занимава се с разработването на някаква земя, струва ми се. Ски. Яхти. Обичайните неща.

— Хубава работа, стига да можеш да я получиш.

— Нали?

Внезапна промяна в шумовете на улицата предизвика раздвижване, сред хората на терасата, които приближиха към парапета. Далечното ръмжене на мощни автомобилни мотори и дълбокото гърлено пърпорене на мотоциклети обяви пристигането на официалната делегация пред входа на сградата.

Чейни надникна през парапета, сетне хвана ръката на Марая.

— Пристигнаха. Готова ли си?

Тя се озърна наоколо, ала погледите на всички вече се бяха насочили към пристигането на официалните гости.

— Пол, не знам как да се изразя деликатно — промълви тя, — но аз съм по работа тук.

Той пусна ръката й.

— Извинявай. — Пол знаеше с какво тя си изкарва прехраната. Той бе приятел на Дейвид, но когато бе решил да разследва подозрителната катастрофа, довела до смъртта на Дейвид, професионалните им пътища се бяха пресекли. — Няма да ти се пречкам — добави мъжът. — Но просто си помислих, че дори да си заета вечерта, все ще ти остане свободно време между залеза и изгрева.

Той запали въображаема пура и игриво повдигна вежди като Граучо Маркс.

— Къде си отседнал? — усмихна се неволно Марая.

Той я погледна и леко прокара пръсти по почти незабележимия белег на брадичката си, стара травма от хокей. Неведнъж Марая се бе изкушавала да докосне този мъничък недостатък.

— При теб? — предложи той.

— О, не знам. Нямам представа кога ще приключа довечера и…

— Трябва да ти призная нещо. Сакът ми е вече в стаята ти.

— Моля? Как си влязъл в хотелската ми стая?

— Познавам управителя на „Бевърли Уилшър“. Отсядал съм там десетки пъти. Знам, че е нахално, но ни се удават толкова малко случаи да бъдем заедно. Не исках да пропусна тази възможност. Казах на управителя, че не искаме да привличаме внимание. Повярвай ми, в този град това е съвсем обичайна молба. Той е изключително дискретен, кълна ти се.

Марая внимателно се взря в лицето му, чудейки се колко ли пъти досега Пол е разчитал на тази дискретност. Запита се също колко ли възхитен щеше да остане заместник-директорът на оперативния отдел, ако разбереше, че двамата с Пол са в един апартамент. Но сега нямаше време да спори по това. Във всеки случай, когато бе направена равносметка, Пол бе доказал, че е по-лоялен от висшите служители на ЦРУ. Имаше куп причини да желае връзката им да се развива бавно, ала точно сега изобщо не я беше грижа какво щеше да си помисли Джак Гайст.

Асансьорите звъннаха и вратите се отвориха. Първо излязоха няколко души от тайните служби и застанаха отстрани. Последваха ги трима-четирима от руските им колеги. Множество тъмни очила изпълниха залата, руснаците оформиха вътрешния кордон, а тайните агенти, също като влекачи на океански лайнер, се придвижваха напред и очертаваха пътя за официалните лица и телохранителите на Захаров.

— Добре — съгласи се Марая. — Ще се видим по-късно. Точно сега обаче…

— Изчезвам. Оставям те да шпионираш Джейни Бонд.

Тя леко се намръщи.

— Тук представям Държавния департамент, драги, не го забравяй.

Чейни се ухили и се отдалечи. Тя го проследи как си проправя път към предната част на залата. Поне сто и петдесет души го деляха от червената кадифена панделка, опъната пред главната галерия, но Пол Чейни беше от хората, притежаващи таланта да се оказват в центъра на събитията. Докато се придвижваше напред, хората вдигаха погледи към него, за миг отклонявайки вниманието си от основната атракция. Сетне също като Червено море при пристигането на Мойсей се отдръпваха, за да му сторят път. Марая се извърна към асансьорите и разпозна късо подстриганата посребрена глава на Държавния секретар. До него вървеше нисък набит мъж, облечен в скъп костюм, главата му едва стигаше до рамото на Шелби Кид. Златните копчета на ръкавелите на Захаров проблеснаха, когато вдигна ръце да приглади гъстата си снежнобяла коса. „Изглежда добродушен като Дядо Коледа“, помисли си Марая, ала Захаров бе полковник от КГБ, известен с безподобна безскрупулност, преди да се насочи към политиката. Съмняваше се да си е сменил козината на тази възраст. „Защо най-жестоките типове често бяха ниски и набити мъже“, зачуди се тя. Сигурно има психологическа теза по този въпрос.

Щом двамата министри се насочиха към галерията, придружени от преводачите, Марая забеляза Юри Беленко, основна причина за присъствието й тук и дясна ръка на Захаров. Беленко беше с гръб към нея, застанал точно пред асансьора, подавайки ръка на последния пътник, останал скрит досега. Едва ли не против волята си Марая се надигна на пръсти, за да види по-добре, ала зърна само руси коси и проблясък на обеца, преди дребничката фигура на жената да изчезне зад едрите телохранители, придвижващи се към кадифената червена панделка.

Изведнъж я връхлетя ужасен спомен: майка й плаче на канапето, сложила ръка върху леко издутия си корем, сякаш в опит да предпази още нероденото си дете.

„По дяволите“, помисли си Марая и преглътна мъчително. Тя зави покрай стената и застана в една ниша встрани от входа за главната галерия, където полезрението й бе сравнително чисто. И ето че я видя. Богатата наследница и културоложка Рената Хънтър Кар бе заета да представи двамата министри на сина си и на директора на музея. Жената очевидно сияеше, както от това, че е център на вниманието, така и от триумфа си. „Смитсониън“ и музеят на изкуството „Метрополитън“ бяха кандидатствали за откриването на обиколката на руските императорски съкровища, ала с умело лобиране в двете столици Рената бе спечелила с намиращия се в Лос Анджелис институт, основан от баща й.

Петролният магнат Арлън Хънтър бе натрупал своето богатство в началото на двайсетте години, търгувайки с гладуващата следреволюционна Русия, чието болшевишко правителство знаеше какво иска и не ценеше това, което притежава — кожи за камиони, безценни икони за американска пшеница. През останалата част от живота си Арлън Хънтър бе действал като самоназначил се американски търговски и културен посланик за всички руски лидери от Ленин до Горбачов, прибирайки огромни печалби при сделките. И за да покаже безкрайната си благодарност към починалия магнат, Москва не се бе поколебала да повери откриването на изложбата „Романов“ на музея, който все още носеше неговото име, издялано с тези два и половина метрови букви върху мраморните стени. На това се дължеше и участието на Рената в церемонията при откриването. Откъдето пък произтичаше затруднението на Марая, която се стремеше да запази някаква професионална сдържаност, а в същото време се чувстваше отново седемгодишна.

Опита да съсредоточи вниманието си върху Захаров и Беленко, който все още не я беше забелязал, ала погледът й непрестанно се връщаше към жената. Бе искала да види сбръчкана и прегърбена харпия. Бе искала да зърне жената, която Чап Корман бе описал — съсипана от разочарование и все още, след всички тези години, скърбяща за загубата на мъжа, когото бе откраднала. Ала нищо подобно не видя. Рената бе жизнерадостна и бликаща от енергия, притежаваше изискана елегантност, с която не се стремеше да прави впечатление, което я правеше още по-впечатляваща заради тази небрежна увереност. Тъмнорусата й коса бе стилно подстригана с дължина до брадичката. Измамно семплата й черна рокля прилепваше плътно към стройното тяло, единствените й бижута бяха чифт обеци с перли и диаманти и подхождащо им колие. Марая знаеше, че ги дели цяло поколение, ала Рената можеше да мине почти за нейна връстница с тази гладка кожа и стоманеносини очи. Издаваше я единствено леко увисналата кожа на шията.

„Тази жена беше любовница на баща ми. Той ни напусна заради нея.“

Когато директорът на музея приближи до микрофона и започна да представя почетните гости, Марая сякаш загуби връзка с действителността, мислите й блуждаеха. Смътно си даде сметка как Държавният секретар и външният министър Захаров на свой ред изричат своите банални фрази, ала гласовете им бяха твърде неясни и тихи, като част от картина, гледана от обратната страна на телескоп.

Накрая някой подаде чифт бляскави сребристи ножици, Рената пристъпи напред към панделката, отвори ги около аленото кадифе, сетне спря извърната към групата фотографи отляво на Марая, давайки им възможност да направят официалните си снимки по откриването. Именно в този момент погледите на двете жени се срещнаха.

Зениците на Рената се разшириха почти незабележимо и лека бръчка се появи в крайчеца на устните й. Реакцията продължи само част от секундата — стопи се тъй мигновено, че Марая се съмняваше някой друг на терасата да я беше забелязал. Моментът отмина и самоувереният поглед на по-възрастната жена отново премина върху тълпата.

Марая бе смаяна. По някакъв необясним начин Рената я бе разпознала. Сигурна бе в това. Като се имаше предвид, че Марая бе седемгодишна последния път, когато пътищата им се бяха пресекли, при това съвсем за кратко, жената очевидно имаше феноменална памет.

„Дали пък това не е просто силата на гузната съвест“, мрачно си помисли тя.