Тейлър Смит
Клубът на невинните (16)

Четиринадесета глава

То бе нещо, което трябва да видиш с очите си, за да повярваш. Не за пръв път Шайбър виждаше тяло, извадено от топла вода, тъй че бе подготвен за онова, което предстоеше да се случи. След беглия разпит обаче той установи, че Дейв Екърт и двама от младичките от полицейския участък в Нюпорт Бийч, озовали се на покрива на вече покойния господин Корман, това им се случва за пръв път.

„Би могъл да ги предупреди“, рече си Шайбър. А струваше ли си да се лиши от гледката на шокираните им лица? Ето защо той отстъпи встрани в очакване на реакциите им. Помощникът на съдебния лекар даде знак и ето че повдигнаха голото, леко свито и вече сковано тяло от горещата вана и го положиха на дъските. Останалите се стреснаха, и то меко казано.

— Кучи син! — прегракнало възкликна Екърт като момче от църковен хор, за първи път усетило, че гласът му мутира. Огледа се притеснено, но установи, че не е единственият, реагирал така неочаквано. Единият от униформените бе пребледнял като платно.

— Добре ли си, Милър? — попита Шайбър. — Ако искаш, иди да седнеш някъде и си сложи главата между коленете за няколко минути.

— Не, нищо ми няма — някак глупаво отвърна Милър. — Просто не очаквах… Мили боже! Какво става, по дяволите?

Всички едновременно — Шайбър, Екърт, полицаите и помощниците на съдебния лекар — отново погледнаха към тялото, чийто вид се променяше пред очите им, цветът на кожата от розов преминаваше в сиво-бял, покриваше се с жилки като пукнатини върху мраморна плоча като ефект, който само експертите в Холивуд биха измислили. След няколко минути тялото заприлича на роденова скулптура, издялана от жилест алабастър.

— Доколкото схванах първия път, когато ми го обясниха — рече Шайбър, — бързата трансформация се дължи на развитието на микробите след смъртта. Каква е температурата на водата, Дейв?

Екърт вдигна плаващия термометър, прикрепен с въженце към стената на ваната.

— Четирийсет градуса. Проверих и нагревателя — добави той. — Термостатът е нагласен на висока температура и като имаме предвид, че и таймерът се е повредил, цяла нощ се е варил. Нищо чудно да е искал да бъде включен през цялото време, но защо да се прахосва газ и електричество, когато подобно съоръжение се загрява до десет-двайсет минути?

— Нямам обяснение — намръщи се Шайбър. — Много скоро системата е щяла да гръмне, тъй мисля.

— Аз също. Предполагам, при тази температура на водата гадните микроби адски бързо се размножават.

— Прав си — отвърна Шайбър. Сетне се обърна към Милър, чието лице постепенно добиваше нормалния си цвят. — Достъпът до кислород е ограничен, докато тялото е под вода, нали тъй? Пречи на бактериите да се развиват. Пречи им да се развихрят, тоест да разложат тъканите. Все едно всички войници са в готовност, но атаката се отлага. В мига, когато тялото бъде изложено на въздух, разлагането започва мигновено, и то с двойно по-голяма скорост. Без съмнение Айрис ще ни даде по-точно обяснение.

Айрис Класен бе приклекнала край тялото, отворила бе куфарчето с многобройни, наредени едно над друго, чекмедженца и в момента си слагаше тънки гумени ръкавици. На гърба на бялото й поло пишеше: ОТДЕЛ „СЪДЕБНА МЕДИЦИНА“.

— Въпрос на аеробна и анаеробна реакция, с и без кислород — рече тя. — Ти всъщност даде съвсем точно определение.

Застанал зад нея, Шайбър я наблюдаваше как работи, търсеше признаци за насилие или нещо необичайно по тялото. Екърт правеше снимки.

— Какво е според теб, Айрис? — попита той. — Инфаркт?

— Дай ми поне една минута. Разбирам си от работата, но не твърдя, че съм врачка. — Тя измери температурата на тялото и си записа на листа, защипан върху твърдата папка. — Ако действително е претърпял инфаркт, това ще стане ясно едва след аутопсията.

— Каква е температурата? — попита Шайбър.

— Трийсет и седем и пет, но това е заради горещата вода. Вкочанясването говори, че тоя приятел е мъртъв от доста време. Щеше да се е охладил досега, ако не се беше варил цяла нощ в собствения си бульон.

Тя прегледа тялото сантиметър по сантиметър първо от едната страна, после от другата. Шайбър и още двама й помогнаха да го обърне, което не беше никак лесно предвид степента на вкочаненост, сигурен знак, че смъртта бе настъпила най-малко преди девет-десет часа, дори да се вземеше предвид факта, че температурата на водата е ускорила процеса. Нищо необичайно не откриха.

— Следа от удар в слепоочието — отбеляза Класен, като се приведе и опипа леко главата на жертвата. — Нараняването не е много голямо, но го е получил определено преди смъртта. — Пръстите й опипаха целия скалп, отметнаха рядката бяла коса. Други следи от травма не се откриха.

— Да предположим, че е повален от рязък удар по главата, тъй ли? — зачуди се Екърт.

Шайбър опита няколко удара, застанал срещу партньора си, после посегна и с другата ръка под различни ъгли, стараейки се да определи от какво положение би се получил белегът на челото.

— Не ми е ясно — рече той. — Някак не се получава, освен ако той не е лежал по гръб в момента на удара. — Погледна ваната със стени от твърда пластмаса, после отново погледна тялото, плъзна поглед надолу. Посочи десния крак. — Ей тук се виждат синини, но не ще да са скорошни. Може да си е ударил главата с ръба на ваната още когато е влизал.

Класен разгледа костите на краката и кимна.

— Това наистина са стари белези. — Тя се приведе още по-близо и подуши тялото. — Усещам предимно миризмата на хлор — рече тя, — но има и алкохол. Нещо да показва, че е пил?

— Странно е, че го споменаваш — рече Екърт. — Открихме стъклена чаша отстрани до ваната. Течността беше се разляла, но миришеше на шотландско малцово уиски. Прибрахме я заедно с остърганото от покритието, но съм готов да се обзаложа, че от лабораторията ще докажат чисто „Гленливет“.

Класен учудено вдигна вежди.

— Гледай ти! Какъв нюх!

— Не беше трудно да отгатна — призна Екърт и сви рамене. — Бутилката открихме на масата в спалнята.

Класен се засмя и се отмести встрани.

— Искаш ли да снимаш белезите за всеки случай?

— Благодаря ти — отвърна Екърт и направи крачка напред.

Шайбър ги наблюдаваше с любопитство. Дали и в други случаи си бяха бъбрили така приятелски? Или пък нещо се бе случило по време на сватбеното му пътешествие?

За повечето хора би прозвучало невероятно мъж и жена да се сближат при подобни обстоятелства, ала на полицаите бяха известни не един и два случая на внезапно сближили се двойки, работили заедно върху някое убийство. Засега нямаше доказателства, че имат работа с убийство. Засега причините изглеждаха естествени, а към това се добавяше и злополучен елемент като подхлъзване във ваната например.

Той опита да си спомни последните случаи, когато бе работил с Класен на местопрестъплението. Бяха ли се зяпали тия двамата така открито тогава? Всъщност, защо пък не. И двамата не бяха обвързани, и двамата бяха здрави и с нормални предпочитания към противоположния пол.

„Като си помислиш, мрачно отбеляза Шайбър, Алис бе необичайно благовъзпитана този ден.“ Първия път, когато се бе сблъскал с нея, бе останал изненадан от неприкритата й склонност към флирт, а и някак дръзкото й чувство за хумор. Ставаше му неприятно, когато жени, работещи с полицаи, смятаха, че на всяка цена трябва да им съперничат по цинизъм.

Много бързо бе решил, че не бива да съди Айрис, след като научи за съпруга й, полицай от Санта Ана, прострелян в главата от някакъв гангстер, преди да са изтекли и шест месеца от назначението му. Тя го бе гледала като бебе в продължение на две години, преди фатална емболия да сложи край на надеждите й. Едва след смъртта му тя се бе дипломирала като сестра, за да работи в „Съдебна медицина“, твърдо решена да си извоюва място в предната линия при разкриването на престъпления.

Съпругата на Дейв Екърт го бе изоставила заради хирурга ортопед, поставил пирон в крака му, счупен по време на ски. Екърт сигурно си мислеше, че верността на Класен й отрежда място на светица.

— Ръцете му са доста издраскани — отбеляза Класен, като ги обърна с дланите нагоре. — Ето погледни, Джим. — Шайбър приклекна от другата й страна. — Следите не личат ясно, защото цяла нощ е прекарал във водата, но ако се вгледаш внимателно, виждат се множество порязвания и одрасквания.

— Един от съседите вчера го е видял да работи в градината — отбеляза Екърт. — Забелязах розови храсти.

— И какво от това? Да не ги е кастрил с ръце? — намръщи се Шайбър. Версията за грабеж, продължаваше да се върти в главата му като стар кинопреглед. — Малко вероятно е порязванията да е получил при защита, нали, Айрис? Можем ли да предположим, че се е опитал да отблъсне човек, въоръжен с нож?

— Съмнявам се. Раните са прекалено къси, за да бъдат причинени от нож. Някои са просто като малки убождания. Предположението на Дейв за розите може да се окаже вярно.

— Ясно — въздъхна Шайбър, като се вгледа по-отблизо. — Всъщност по-вероятно би било в такъв случай порязванията да са върху дланите, а не в сгъвката на пръстите, както тук.

— Ноктите са абсолютно чисти — добави Класен, — но и това може да е от водата. — Тя довърши внимателния оглед на тялото, след което даде знак на помощника си, който прибута носилката.

Шайбър се изправи и коленете му изпукаха недоволно.

— С нетърпение очаквам резултатите от изследванията за токсични вещества — рече той.

— Защо? — учуди се Класен и също се изправи. — Откриваш ли нещо, което да сочи самоубийство?

— Не мога да кажа със сигурност. На нощното шкафче има хапчета за сън. На етикета пише „Далмейн“.

Класен си записа и това.

— В аптечката в банята открихме и „Прозак“ — добави Шайбър. — Преброих ги и установих, че липсват само единайсет хапчета, а рецептата е била за шейсет. Останали са дванайсетина, а рецептата е била написана преди близо година.

— Някой май спомена, че съпругата му е починала миналото лято.

— Да, някой от съседите ни го каза — потвърди Шайбър. — Длъжен съм да проверя. Нищо чудно да е бил потиснат и затова да са му предписали „Прозак“. На етикета обаче пише, че предстои да получи още две дози. Освен ако не е сменил шишенцата, като че ли изобщо не ги е използвал. Същото се отнася и за приспивателните. Ще проверя в аптеката, но по всичко изглежда, че господин Корман не си е падал много-много по хапчетата.

— Добре тогава. Ей, момчета — обърна се Класен към униформените, — ще ни помогнете ли да го качим на носилката? Няма как да го пъхнем в найлоновата торба, виждате какво представлява тялото. Ще го сложим на носилката и ще го вържем.

Двамата помощници от съдебната медицина, Шайбър, Екърт и двамата униформени полицаи се наредиха около тялото.

— Броя — даде знак Класен. — Едно, две, три!

Чу се хорово изръмжаване, когато повдигнаха сгърченото тяло върху носилката. След като най-сетне го закрепиха неподвижно, Класен и помощникът й го покриха с дебел чаршаф, който също се постараха да фиксират. И все пак коленете и единият лакът останаха да стърчат. Класен разтвори голямата черна найлонова торба и я нагласи така, че поне частично да скрива трупа.

— Не ми се иска да стреснем някое дете — рече тя. Записа си още нещо, след което попита: — Някаква друга рецепта открита ли е?

— Празна опаковка от тетрациклин, също и тагамет — отвърна Шайбър. — Горе-долу това е всичко. За човек на тия години е бил в доста добро здраве.

Класен и това си отбеляза.

— Сам ли е живял тук?

— Поне така изглежда.

— Знаем ли нещо за роднини?

— Още не. Ще те държа в течение — обеща Шайбър.

— Ще се наложи да запечатаме жилището. Ти ли ще го направиш, или ще оставиш на мен?

— Аз ще го направя — увери я Шайбър. — Не искам да избързвам, преди да получа потвърждение за причината за смъртта.

— Както кажеш — кимна Класен. — Ще ти звънна, щом разбера кога ще се извърши аутопсията. Не вярвам да стане преди другиден. Персоналът в моргата се оголва като скелет по празниците.

— О, Алис! — намръщи се Шайбър. — Това е лоша шега.

— Така ли мислиш? Гледай да не се доближаваш до мен в Деня на Вси светии — ухили се тя. — Ще имаме нужда от помощ да свалим носилката по това вито стълбище — добави и отмести поглед към Екърт.

— Можете да разчитате — откликна той, като побърза да нареди фотоапаратите си върху един от фотьойлите.

Шайбър приближи към парапета. Тълпата долу бе по-многобройна, макар никой да не смееше да прекрачи опънатата жълта лента.

— Изчакай секунда, Дейв — повика той Екърт. — Донеси си „Никон“-а.

Екърт взе отново трийсет и пет милиметровия апарат и се приготви.

— Какво има?

— Снима ли зяпачите?

— Направих една-две снимки — отвърна той и вдигна фотоапарата. — Нали не смяташ, че сред онези долу се мотае и убиец?

— Няма да е за пръв път. И все пак се съмнявам. По всяка вероятност старецът е попрекалил в желанието си да се натопли. И все пак по-добре да се подсигурим.

Екърт насочваше обектива напред-назад по алеята. Внезапно изсумтя и отпусна апарата на гърдите си.

— Господи! Виж онзи негодник Ливърмор!

Класен се бе присъединила към тях и сега също оглеждаше събралите се.

— А, да — рече тя, — божият дар за цялото женско съсловие.

Ливърмор крачеше напред-назад със сериозно изражение, поспираше тук и там да направи някоя и друга знаменателна забележка. Две красиви млади създания по шорти и къси фланелки без ръкави бяха застанали току пред жълтата лента. Едната от тях подхвърли нещо към Ливърмор, другата се изкиска. Ливърмор се насочи към тях, като пътем намести слънчевите си очила.

— Погледни го само — рече Класен. — Вече изследва деколтетата им.

— Това е то униформата — отбеляза Шайбър. — Всеки път действа безотказно.

Екърт изглеждаше раздразнен, ала никое ченге, включително и той самият, отбеляза мислено Шайбър, не би се отказало от това мъничко преимущество на занаята.

— На някои може и да действа — рече Класен, — но лично мен Ливърмор не е в състояние да ме развълнува.

Нещо като облекчение отпусна чертите на Екърт. В този момент звънна телефонът в къщата. Шайбър и Екърт се спогледаха.

— Ще се обадиш ли? — попита Екърт, когато и двамата се отправиха към спалнята.

— Почакай. Да видим дали ще се включи секретар.

Защитената от гумена ръкавица ръка на Шайбър вдигна преносимата слушалка до леглото, но без да натиска копчето, а когато телефонът звънна за втори път, той излезе в коридора и погледна на долния етаж. На третото позвъняване забеляза телефонния секретар върху плота, отделящ кухнята от дневната трапезария и си отбеляза да огледа помещението по-внимателно, преди да си тръгне. Устройството се включи и прозвуча записан мъжки глас: „Тук е литературна агенция «Корман». Оставете съобщение. Очаквам да се чуем“.

Думите бяха произнесени отсечено, рязко, с доловим акцент. По нищо не личи гласът да принадлежи на човек, оттеглил се в пенсия, рече си Шайбър. Без съмнение нюйоркчанин. Там всеки се научаваше на безкомпромисна решителност.

След сигнала се чу женски глас, чийто акцент бе далеч по-трудно да се определи. Все пак личеше, че не е от Ню Йорк.

„Здрасти, Чап. Марая се обажда. Надявах се да те хвана, преди да си уредил срещата с професор Ъркърт. Според мен, налага се да я отложим, за да обсъдим нещата. Колкото повече мисля, толкова по-неоснователна ми се струва идеята за плагиатство… Да не говорим пък за теорията за убийство.“

Екърт и Шайбър се спогледаха и едновременно повдигнаха вежди. „Убийство?“ — беззвучно произнесе Екърт.

— Ти познаваше баща ми. Каквото и да му е липсвало от гледна точка на морала, Бен Болт не се е нуждаел от чужди идеи, за да има за какво да пише, нали тъй? В тази връзка продължавам да си мисля, че този Ъркърт се опитва да ни издои.

По линията прозвуча дълга въздишка.

— Сега си давам сметка, че трябваше да прочета по-внимателно непубликуваните ръкописи, преди да ти ги дам. Съжалявам за това, Чап. Но преди срещата с Луис Ъркърт, държа да ги прочета, така че да си съставя някаква преценка за неговата изходна позиция. Тъй или иначе, май с това ще се занимавам през цялата си почивка. После ще решим какво да правим с професора. Стига да си съгласен, разбира се. Когато се видим, ще върна ръкописите. Надявах се днес да съм свободна, но шефовете, дявол ги взел, още не са готови да ме пуснат. По всяка вероятност утре по някое време ще пристигнем с кола, но ако междувременно искаш да се свържеш с мен, просто остави съобщение в „Бевърли Уилшър“. Във всеки случай утре ще се видим. Доскоро!

Шайбър и Екърт дълго мълчаха.

— Е — рече накрая Шайбър, — сега вече съм сериозно заинтригуван. Никой, абсолютно никой няма да бъде допуснат тук, без моето лично разрешение, докато не разберем за какво точно става дума.

— Тя го нарече „Чап“ — вметна Екърт. — Това според теб прякор ли е?

— Сигурно. Щом става за литературен агент, нещо такова ще е. Кой знае?

Зад тях проскърцаха колелетата на носилката.

— Какво има, момчета? — попита Айрис Класен, насочила количката към коридора. Шофьорът й и двама от униформените полицаи придържаха краищата на черната найлонова торба, за да не се закачат във вратата на спалнята. На два пъти засядаха, удряйки коленете на жертвата в рамката, наложи се да се върнат и да опитат отново. „Толкова е унизително, помисли си Шайбър, мъртвото ти тяло да е заобиколено от напълно непознати.“

Класен като че ли бе споходена от същата мисъл.

— Ей, момчета! — повиши глас тя. — Нека се опитаме да откараме тялото на нещастника в моргата, преди да се е разпаднало, а? — Сетне тя отново се обърна към Шайбър и Екърт. — За бащата на тази жена ли става дума?

— Изглежда дъщерята на Бенджамин Болт остави съобщението — обясни Екърт. — Нали го знаеш, писателя. Корман е бил литературен агент, така че предполагам, Болт е бил негов клиент.

— Доста известен е, нали? — намръщи се Шайбър.

— Как иначе, Джим, разбира се, че е известен — отвърна Екърт. — Почти толкова, колкото и Ърнест Хемингуей.

— И това беше дъщеря му, така ли? — настоя Класен.

Шайбър кимна.

— Трябвало е да се срещне с Корман. По всяка вероятност живее в друг щат. Отседнала е в „Бевърли Уилшър“.

— Дрън-дрън.

Шайбър стисна устни и почука с молива върху бележника си.

— Следователно ако господин Корман е разполагал с непубликувани ръкописи на Бен Болт, те щяха да са доста ценни, нали?

— Така си мисля — рече Екърт.

— Мммм…

— Какво?

— Нищо — отвърна Шайбър. — Вие вървете да натоварите тялото в микробуса. Аз ще остана да огледам още веднъж, преди да запечатам жилището, после ще ида да поговоря с онзи съсед.

Той проследи групата, която крепеше носилката надолу по витата стълба, сетне се върна в кабинета с отрупаните с книги етажерки. Настани се в кожения фотьойл зад голямото бюро и се зае да пресява купищата ръкописи и други книжа, с които бе затрупано. После взе да дърпа чекмеджетата и да се рови в тях. Когато Дейв Екърт се върна, Шайбър бе в дрешника, където разместваше кутиите и прокарваше ръце по стените.

— Какво търсиш?

— Сейф. Изглежда тук навремето е имало две малки спални, стената, между които е била съборена, за да бъдат превърнати в просторен кабинет. Един от дрешниците е превърнат в библиотека, ето онзи. Предположих, че в този Корман си е сложил сейф, но не го откривам. Не си забелязал някой друг да се мотае из къщата, нали?

— Не, но пак ще обиколя, за по-сигурно. Да не е зад някоя картина? Тук няма много свободно място по стените, но някое от платната на долния етаж са тъкмо с подходящия размер, който би прикрил сейф.

— Съгласен съм. Да вървим да огледаме.

Прегледаха всички помещения на долния, както и на горния етаж и накрая отново се озоваха в кабинета.

— Няма сейф — заключи Екърт.

— Няма.

— И какво означава това?

— Означава, че ако можем да се доверим на дамата, обадила се по телефона, господин Корман е разполагал с ценни ръкописи, оставени в къщата. Тук обаче ги няма. Търсих ги навсякъде и не ги открих.

— Като казваш ценни, какво имаш предвид? — попита Екърт.

— Нека поставим въпроса така: ако някой разполага с неиздаден роман на Ърнест Хемингуей или пък неговия личен дневник, колко ценен би бил този материал?

— Мили боже! Цяло състояние.

— Видя ли, че знаеш — рече Шайбър и разпери ръце. — Тук обаче нищо не открихме, нали тъй?

— А-ха — злокобно проточи Екърт. — Мотив.

— Мотив — кимна Шайбър.

В този момент нещо, което не бе забелязал преди, привлече погледа му. Той приближи до отворения дрешник, вгледа се в рафтовете, приклекна и се вторачи в най-долния.

— Ако обичаш, Дейв, направи ми една снимчица.

— На кое? На празния рафт ли?

— На празния — кимна Шайбър. — Не е ли странно? Останалите просто преливат. Този неслучайно е празен. Виждаш ли тук? Корман не е бил особен къщовник. Доскоро тук определено е имало нещо. Погледни, мястото по средата е чисто. А тук има прах, нали виждаш? Прах, който очертава липсващ предмет с правоъгълна форма.

Екърт нагласи светломера и направи снимката.

— Още книги? Или ръкописи?

— А, не. Мястото е по-голямо. Кутия, бих казал. Дори кашон. Виждаш ли следите от издърпването. — Той седна на петите си, а апаратът зад гърба му започна да щрака.

— А какво ли е имало в кашона?

— И къде е отишъл той? — добави Шайбър. — И по-точно казано, кой го е преместил и кога?