Тейлър Смит
Клубът на невинните (22)

Двадесета глава

„Да искаш нещо прекалено силно е сигурна гаранция, че ще платиш твърде висока цена за него“, помисли си Марая, седнала на ръба на хотелското си легло с ключовете от вилата в ръка. Беше ги намерила на масичката, като влезе, заедно с бележка от Пол, че ще бъде цял следобед в телевизията, за да подготви интервюто със Захаров. Марая разклати ключовете, за да почувства тежестта им. За две мънички месингови късчета, към които бе прикрепено картонче с адреса, й се сториха ужасно тежки. Сигурно заради тежестта на вината, която ги съпътстваше.

Искаше само малко спокойствие, за да възстанови връзката си с дъщерята, която бе центърът на неустойчивата й вселена. Линдзи бе поискала почивка в Южна Калифорния, още една фаза от усилията й да проследи стъпките на дядо си. Пол, винаги рицар в бляскави доспехи, бе предоставил бърз и лесен отговор и на двете й молитви.

Ала в живота не съществуват безплатни обяди, все се стараеше да си напомни Марая. Пол очевидно бе искал нещо в замяна на предоставянето на вилата. Явно обаче бе достатъчно почтен, за да изпълни своята част от сделката дори след като Марая бе отказала да плати желаната цена, която бе да го включи в почивката.

В бележката бе посочен и телефонен номер, където можеше да го намери днес следобед. Марая се облегна на таблата на леглото и се заслуша в шума по линията, докато прехвърляха разговора до него. Когато най-сетне я свързаха, Пол звучеше разсеяно и притеснено.

— Няма да те задържам — рече тя. — Исках само да ти кажа, че се върнах в хотела и намерих ключовете. Много ти благодаря. Линдзи ще бъде възхитена.

— Няма нищо. Надявам се всичко да е наред. — В гласа му Марая долови нотки, които за гузна съвест като нейната твърде много наподобяваха разочарование. Ала вероятно бе просто зает. В края на краищата имаше да мисли за много неща.

— Сигурен ли си, че при теб всичко е наред? — попита тя. — Чувствам се малко неудобно, задето така се възползвам от връзките ти.

След което съвсем директно му бе отказала да се присъедини към тях. Каза си, че е заради Линдзи, ала може би просто си търсеше оправдание. Какво щеше да стане, ако Линдзи бе по-добре разположена към Пол? Щеше ли тогава Марая да гори от желание да сподели почивката си с него? Не й се вярваше. От смъртта на Дейвид тя се движеше по инерция, изпълнена с безпокойство за Линдзи, без да я грижа за нея самата — животът й се бе превърнал в носено от течението дърво, курсът му се променяше според прилива на желанията на детето й. Ала бързо наближаваше времето, когато Линдзи щеше да стане самостоятелна. Само две години я деляха от колежа, а в момента тя бе твърдо решена да избере възможно най-отдалечения от окръг Колумбия. Нямаше да имат още много възможности да бъдат сами заедно. А когато Линдзи поемеше по своя път, помисли си Марая. Какво щеше да прави тогава тя до края на дните си?

— Не се възползваш от връзките ми — рече Пол, — но искам да изясним нещо. Когато казах, че искам да бъда с вас… — Прекъсна го приглушен глас и Марая изчака, докато той обсъждаше с някого ъглите на снимане. — Извинявай — рече след малко. — Виж тук е малко претъпкано. Моментът не е особено подходящ да говорим.

— Зная. А наистина искам да поговорим, Пол, но точно сега имаш други неща на главата. Предполагам, интервюто със Захаров ще се състои?

— Чакаме го да дойде. Хората му се обадиха да кажат, че той ще говори с мен само ако запишем интервюто някъде близо до пристанището. Не ми обясниха причината, но открих, че е отседнал на руски шпионски кораб, докато се намира тук в града. Знаеш ли?

Отговорът й бе уклончив. Отдавна се бе отказала от опитите си да открие източниците на Пол. Рано или късно той научаваше почти всичко, понякога даже преди нея.

— Както и да е — продължи той, — ще направим записа в Бърбанк, но ни струваше големи усилия да наемем апартамент в хотел близо до пристанището. В момента съм там. Най-сетне сме готови, но на техниците им бе нужен целия следобед, за да разположат оборудването и все още го тестват. Как мина обяда с Кид?

— Както можеше да се очаква — отвърна Марая. — В официалното комюнике ще се твърди, че е имало „искрена и ползотворна размяна на мнения“.

— Опа! Толкова ли беше зле?

Марая се усмихна. Пол твърде отдавна отразяваше международните събития и вече бе свикнал с дипломатическата стенография. Когато официалното комюнике споменаваше за „искрена и ползотворна“ дискусия, това означаваше, че добрият тон на дипломацията е бил изоставен в полза на безцеремонен разговор. Ако в комюникето се казваше, че на някого е дадена „искрена преценка“ на ситуацията, по всяка вероятност ставаше дума за ултиматум. А ако се обявеше „открита размяна на мнения“, тогава делегатите се бяха държали като борци от Световната федерация.

— Да кажем, че на преводачите не им беше никак леко.

— А Захаров получи ли финансовата помощ, която търсеше?

— Няма да е изненада за никого, че всичко, което ще получи, ще бъде свързано с условия. Пакетът трябва да бъде одобрен от Конгреса, а Захаров трябва да представи условията на своята страна, преди да бъде сключена каквато и да било сделка. Сигурно ще се представиш добре, обаче, ако го попиташ какво знае за отклоняването на средства към кюрдската и фундаменталистката опозиция на турското правителство и дали е готов да рискува храна и гориво през предстоящата зима, за да подкопае усилията на Вашингтон за посредничество в района.

— Оръжие или храна, вечната дилема — замислено рече Пол. — Някои хора могат да се зачудят защо изобщо си дава труда да обмисля пакета за помощ в този момент, когато забавянето може единствено да подпомогне амбициите на този престъпник, който ни мрази. Но предполагам, че е по-добре да избереш дявола, когото познаваш пред непознатия — отговори той на собствените си доводи. — А руските дивизии, които се придвижват на юг? Поиска ли Кид да бъдат върнати?

— Това би било логично искане, нали? А никой никога не е обвинявал Шелби Кид в нелогичност.

— Да, благодаря. Много ми помогна. — Пол като че ли си водеше бележки. — Срещите свършиха ли?

— Двустранните да. Страните се оттеглиха в ъглите си. Утре вечер Захаров и Кид ще присъстват на „Куин Мери“ за откриването на конференцията на държавите от Тихоокеанското крайбрежие.

— Какво означава това за теб?

— Че ще си почина за разнообразие. Току-що написах последния си доклад. Що се отнася до работата ми, изглежда приключих. — След обяда се беше върнала до федералната сграда, за да уведоми Гайст, че предложението е било направено и Беленко не е избягал панически от стаята. Ала не беше също прегърнал с отворени обятия възможността да стане наемен предател. Ако Беленко се свържеше с нея, тя щеше да уведоми Гайст. В противен случай топката оставаше в полето на заместник-директора. — Да те поканя ли на вечеря? — попита тя. Дължеше на Пол поне това, а вероятно и честно обяснение защо го бе отхвърлила. И защо беше време да обсъдят известно охлаждане на отношенията си.

— Надявах се, че ще си свободна — отвърна той. — Всъщност вече помолих да ми направят резервация за вечеря. Имам запазена маса в „Спаго“ за осем часа. Добре ли е?

— Предполагам. — Би предпочела да е някое по-спокойно място, но часът бе добър. Щяха да имат достатъчно време за разговор, преди да се наложи да тръгне към летището, за да посрещне полета на Линдзи. — Маса в последната минута в „Спаго“ — добави тя. — Доста впечатляващо. Предполагам, това е едно от предимствата да си известен телевизионен журналист.

— Доскоро.

Тя затвори телефона и го остави на нощното шкафче, сетне се облегна назад, опитвайки да реши какво да прави през часовете, които й оставаха. Трябваше да вземе колата. И сигурно трябваше да се обади на рецепцията, за да ги уведоми, че ще остане още един…

— О, по дяволите! — Тя ядосано се удари по бедрото. Беше забравила да каже на Пол, че е сменила полета на Линдзи и че дъщеря й пристига тази вечер, а не утре. „Макар че, мрачно си рече тя, този разговор също може да бъде проведен на вечерята.“ Ала по никакъв начин нямаше да настани Линдзи сама в стая, а двамата с Пол да прекарат още една нощ заедно, особено като се има предвид начина, по който Линдзи бе реагирала, заварвайки го в стаята. Съобщаването на тази новина на Пол обаче нямаше да бъде никак лесно. Най-добре щеше да бъде да си събере нещата и да наеме двойна стая за себе си и Линдзи, като остави тази на Пол. А докато пиколото пренася чантите й, пресметна Марая, тя ще изтича да вземе наетата кола.

Тя стана от леглото, влезе в банята и започна да прибира тоалетните си принадлежности. Вече излизаше, когато застина неподвижно. Намръщи се, извърна се и бавно обходи с поглед банята. Беше безупречно чиста, на плота нямаше нищо, освен малката табличка с перли за вана и чашите, които прислужницата бе оставила след почистването. Банският й все още висеше на душа, където го бе оставила след сутрешното плуване. Марая се върна в стаята и плъзна огледалната врата на гардероба. Найлоновата торба за дрехи висеше до кобалтовосинята й рокля, с която бе облечена на приема в музея „Арлън Хънтър“ и няколкото други рокли, които бе взела за всеки случай. Обувките й бяха на пода. По-големият куфар, който бе приготвила за почивката беше на закачалката за багаж в стаята.

Никъде нямаше други лични вещи. Нямаше го коженият несесер за бръснене в банята. Нито мъжките обувки на пода в гардероба. Нямаше ги ризите с монограм в бледосин цвят, които подчертаваха очите на Пол, когато застанеше пред камерите, съблазнявайки страната с неустоимия си чар, карайки мъжете да му вярват и жените да полудяват по него. Всички тези неща бяха изчезнали. Докато бе отсъствала, той не само бе доставил ключовете от къщичката, беше си събрал багажа и се бе изнесъл.

Марая затвори вратата на гардероба и седна на леглото, поразена. Така ли приключваше една връзка? Тя така внимателно се бе подготвила да се отдръпне, а ето че за нейна изненада я бяха изпреварили.

Отношенията й с Пол бяха бурни в началото, по-късно топли, но винаги недоизяснени, от време на време набираха скорост, после отново забавяха ход, когато един от тях или и двамата биваха понесени от ритъма на работата си. Отношенията трябваше да се подхранват, за да придобият сила. В противен случай просто повяхват. Ала и двамата като че ли нямаха достатъчно време да подхранват своите, а може би им липсваше и ентусиазъм.

А сега очевидно привличането помежду им дотолкова бе отслабнало, че бе достигнало критична точка, като последната капка бяха отделните почивки. А може би точно затова бе планирал тази вечеря — защо трябваше да се състои в най-претъпканото заведение в Лос Анджелис. В края на краищата, ако съществуваше нещо, което Пол мразеше, това бяха шумните мелодрами. Не беше ли споделил веднъж — полушеговито, доколкото си спомняше — че претъпканият ресторант е най-доброто място за приключване на връзка? Би трябвало да знае най-добре. Пол Чейни бе имал връзки с едни от най-амбициозните и самоуверени жени — онези, които биха се отвратили от себе си, ако направеха сцена на публично място — така че очевидно бе усъвършенствал до крайност изкуството на чистата раздяла.

Тя погледна часовника си. Три часа и половина до вечеря. Твърде изнервящо бе да стои в стаята и да чака. Ще отиде да вземе наетата кола. А после можеше да се върне към старата традиция, че когато нещата загрубеят, силните хора отиват на пазар.

Така и направи. След като взе колата в Уестуд — червен мустанг кабриолет, реши тя, като в последната минута смени седана, който бе резервирала първоначално — тя отиде до Бевърли Сентър и прекара един час и половина в разглеждане на луксозните магазини и пробване на дрехи. В „Сакс“ си купи нов бански костюм за плажа, сандали и сламена шапка. А после, съвсем импулсивно, къса рокля без ръкави от мека тюркоазна коприна, която обвиваше тялото й като пашкул.

„Изяж се от яд, журналисте“, помисли си тя, обзета от удоволствие, докато се наслаждаваше на отражението си в огледалото. Нямаше нужда да навлича власеница и да си посипва главата с пепел, задето бе изоставена, а това бе възможно най-далече от някой скръбен тоалет. Цветът подчертаваше лекия загар, който бе придобила само след ден и половина под златното калифорнийско слънце. Тюркоазният оттенък подчертаваше сивите й очи, а косата й никога не бе изглеждала толкова руса. Предложиха й също подходящ шал в тюркоазно и сребристо.

— Чудесно. Идеално за презрителен поглед през рамо — съгласи се Марая и го добави към покупките. Продавачката я погледна озадачено.

Връщайки се в хотела само половин час преди вечерята, тя остави червения мустанг на пиколото пред входа, изтича нагоре по стълбите, взе душ и се облече, сетне внимателно се гримира.

— Нека да чака — промърмори.

Ефектът явно бе точно какъвто се бе надявала да постигне, защото побелелият портиер — същият, който бе наблюдавал разходките й снощи — както и младото пиколо, се втурнаха един през друг да отворят вратата на колата й и да се взрят в краката й, докато се настаняваше зад волана. „Никак не е зле за майка на тийнейджър“, помисли си Марая, усмихна се, зърнала поруменелите им лица в огледалото за обратно виждане и потегли.