Тейлър Смит
Клубът на невинните (19)

Седемнадесета глава

Розите в слънчевия преден двор на господин Корман цъфтяха, буйни розови, жълти и златистопрасковени багри. Два шезлонга, застлани с пухкави покривала, подобни на онези на горната веранда, бяха разположени така, че който седне, да улавя този сладък омайващ аромат. Показанието на термометъра вече преминаваше трийсет градуса. „Ако живеех тук, рече си Шайбър, щях да се изкуша да си отворя една студена бира и задълго да се настаня на някой от тия пухкави дюшечета на сини райета.“ По дяволите, изкушението бе трудно преодолимо — само дето той вече не пиеше, тъй че студеното питие би било някакъв газиран сок.

Изборът на питието, както и подтикът да забави оборотите, показваха какъв дълъг път бе извървял, откакто напусна лосанджелиската полиция. Предстоеше му да разчепка една съмнителна злополука — а съмненията се породиха след прослушването на онова странно съобщение от дъщерята на един от клиентите на мъртвеца, — а ето, че той не усещаше буйния тласък на адреналина, който го бе спохождал след всяко обаждане през осемте години, прекарани в отдела „Грабежи и убийства“.

Той стоеше насред дворчето, поглаждаше мустаците си с надеждата да събере достатъчно ентусиазъм, за да разпита съседа. Вълнение не усещаше, но имаше спомен за него. То бе опиянението, за което говореха надрусали се наркомани, тъй че пристрастиш ли се, гледаш редовно да си осигуриш нужната доза. Първият опит обаче винаги бе най-разтърсващият. Подобно на първата инжекция за наркомана, сблъсъкът с първото потресаващо убийство бе така наситен с емоции, че въвлеченият до края на дните си се опитва отново да постигне тази главозамайваща тръпка. И все пак това не беше печеливша игра. Важеше в еднаква степен и за детективите, и за наркоманите. Без съмнение вълнението и разнообразието бяха налице, защото човек никога не знае с какво ще се сблъска на местопрестъплението. И все пак никога нямаше да се натъкне на онази най-първа, предизвикана от адреналина екзалтация.

А докато работеше в лосанджелиската полиция той се бе стремил точно това да почувства. Казваше си, че прави тези усилия, защото е добро ченге, добросъвестно отчитащо всички подробности. Съпругата му обаче бе прозряла истината.

По това време тя отново учеше в колеж, подготвяше дисертацията си по психология. Господи, колко неприятно му беше да го използва за опитно зайче.

— Работата ти позволява да избегнеш емоционалната ангажираност. Ти я вършиш добре и тя ти се отплаща с уверението, че живееш правилно. Създава ти това чувство, че си незаменим. Скъпи мой, толкова си суетен, че дори сблъсъците с пресата ти харесват. Стоманеният поглед и посребрените ти коси действат успокоително в Града на ангелите и всички вярват, че могат спокойно да заспят, защото Джим Шайбър, техният ангел пазител, непрестанно бди.

— Това са глупости — бе поклатил глава той. — Можеш да ме анализираш колкото си искаш, Алисън, но това просто ми е работата.

— Не, не е просто твоята работа. Това е животът ти.

На Шайбър му бе станало неприятно, че тя може и да излезе права. Не беше предвидил, че ще се окаже недотам добър съпруг и баща. Бе обичал жена си. Сигурен бе в това, поне в началото. По-късно, след поредицата разгорещени спорове и промеждутъци, изпълнени с мълчание, му бе трудно да различи кое е любов и кое е само спомен за любовта. Що се отнася до дъщеря му, то той нямаше никакво колебание. Бе готов да умре за Джули. Но дори в онези вечери, когато успяваше да се отбие у дома и да вечеря с нея, умът му бе все така зает със случая, върху който работеше, очакваше следващото първично вълнение на откритието.

Напоследък много рядко и за кратко се виждаха. Животът на тринайсетгодишната Джули вървеше по наситена програма и тя с неохота оставяше приятелите си в Портланд, за да си дойде. Освен това до този момент отказваше да разкрие как гледа на факта, че той се ожени за бившата й учителка по танци. Държеше се неизменно приятелски към Лиз, ала посещенията й бяха започнали да се скъсяват горе-долу по времето, когато той и Лиз започнаха да се срещат. Много скоро, опасяваше се той, тя щеше да се обади, за да му съобщи, че изобщо не е в състояние да намери време за него. Заради работата бе изгубил дъщеря си, разсъждаваше Шайбър, пък и от дълго време не бе усещал истинската тръпка на професионалиста. Може би действително съществуваше връзка между двете.

Той хвърли поглед назад към дървената вила, опасана от храсти бугенвилия, кацнала досами пристанището. Някакъв богат дъртак бе издъхнал във ваната си. Дори фактът, че смъртта може и да не е случайна злополука, не бе достатъчен, за да възпламени някогашната искра. Той си мислеше за своята изгубена дъщеря и за новата си съпруга, а и за това кога ще може да се прибере. Не мислеше за преследване на виновници, нито искаше да бъде герой във войната срещу престъпността. Това обаче не променяше факта, че Албърт Джейкъб Корман — очевидно „Чап“ сред своите приятели — пътуваше към моргата на Ориндж Каунти. Къщата му на полуостров Балбоа бе заключена, вратите — запечатани с жълта лепенка. Независимо дали му се харесваше или не, предстоеше да разследва причините за тази смърт.

Някъде над главата му изписка чайка и Шайбър погледна нагоре. Птицата се спусна към водата, бръсна повърхността, сетне направи плавен завой и меко кацна върху едно от колчетата, ограждащи периметъра. Лентата помежду им заподскача.

— Господи! — изпъшка Шайбър. — Гадно е да умреш в такъв ден, нали?

— Защо, има ли дни, в които да не е гадно да умреш? — попита Екърт.

Шайбър се извърна към партньора си, чийто поглед бе вторачен в една отдалечаваща се яхта. На предната палуба две жени по бикини лежаха в отпуснати назад шезлонги и се мажеха с масло против изгаряне. Едната бе развързала връзките на горнището и двете триъгълни парчета сякаш всеки момент щяха да се плъзнат надолу по заоблените гърди. „Иска ти се“, рече си Шайбър, уловил настойчивото очакване на Екърт.

Жената пръсна бяло кръгче крем върху едната си ръка и се зае да маже гърдите си с бавни кръгови движения.

— Господи — поклати глава Екърт. — Нещо в живота ми определено не е наред.

— Напълно те разбирам.

— Как не — рече Екърт и с неохота откъсна поглед от жената, която вече оправяше банския си, сякаш решена да попари надеждите му. — Ти нямаш от какво да се оплакваш. Цяла седмица на плажа с красивата Лиз… едва ли ти е било зле.

— Хубаво беше — призна Шайбър. — Не бихме се отказали от още някой и друг ден. За което е виновен бащата на Лукас с тоя номер в последния момент.

— Тоя трябва да е голям гадняр. Не беше ли обещал да се грижи за момчето, докато ви няма?

— Мен ако питаш, у тях кокошката командва петела. Това внезапно пътуване до Италия е последният й номер.

— Как ти се струва бащинството? — попита Екърт и го последва.

— С това се занимавам вече тринайсет години. Всичко щеше да бъде наред, ако можех да виждам Джули по-често. Що се отнася до малкия Лукас… — Той примирено сви рамене. — Нужно е време. В момента все още се дебнем кой ще бъде любимец номер едно в къщата. Досега майка му е била изцяло на негово разположение. При тези обстоятелства и аз бих намразил натрапника. Както и да е — добави Шайбър, — да оставим моите домашни проблеми. Кажи ми какво става между теб и прекрасната госпожа Класен? Не съм ли ти казвал да внимаваш да не зяпаш с отворена уста, докато си на работа, Дейв? Току-виж си объркал показанията за ДНК.

— Я се разкарай.

— Ти какво, изчерви ли се?

— Престани, Фарли — рече Екърт, извади слънчевите си очила от джоба на ризата и ги сложи.

Шайбър се ухили, ала усмивката се стопи, когато наближиха двора на съседа.

— Каквото и да говорим — сухо рече той, — работата ни в момента е съвсем друга.

Докато къщата на Корман правеше впечатление с дървените летвички по облицовката, капаците на прозорците и бялата оградка, къщата в съседство представляваше някак отблъскваща купчина бетонни панели в мътни цветове, наредени един върху друг под различен ъгъл и прорязани на места от непрозрачни стъклени тухли. Лъснати до блясък греди обикаляха двора, прекъснати само от едната страна, където се възправяше нелепата на вид дървена оградка, издигната от Корман. Заострените летви сигурно се бяха появили първи, прецени Шайбър, но трябва да бяха подразнили вкуса на дизайнера. Очевидно бе предприето усилие да бъдат прикрити с фонтан, който се простираше от край до край от тази страна, дълга ниска стена от плочки, по които се стичаше вода. Същите плочки, но с цвят на кафе, покриваха двора, майката природа едва ли би посмяла да даде знак за съществуването си, като накара помежду им да поникне трева.

— Прилича на Хирошима в деня след падането на бомбата — рече Шайбър.

Във вътрешния двор се виждаха само два ниски дървени стола, които изглеждаха крайно неудобни. Камък с плоска повърхност между тях по всяка вероятност бе поставен да служи като маса, макар да се създаваше впечатлението, че се е изтърколил от възвишенията на Сан Габриел по време на последното голямо земетресение и се е спрял на няколко крачки от къщата. Не я е улучил за жалост, биха казали някои.

— Не знам какво да мисля — рече Екърт. — Все пак събужда любопитството.

Шайбър го изгледа скептично.

— Не се учудвам, че мислиш така. — Понякога му се струваше, че Екърт се преживява като културолога на полицейския участък в Нюпорт Бийч. — Както и да е — добави той, — обсъждахме Айрис и любовния ти живот. Изплюй камъчето, приятел. И не ми казвай, че не разбираш за какво ти говоря. Жената те набеляза в момента, когато се появи. Като те гледах как си изплезил език, а тя пък пърха с клепачи, реших, че ще се наложи и двамата да ви пъхнем под студения душ.

Екърт спря в края на плочника.

— Ходихме да слушаме джаз през почивните дни, това е всичко.

— Джаз казваш?

— Ами, да. Тя действително обича джаз.

— Тъй ли? Ти заведе ли я у вас да й покажеш колекцията си от записи? Позволи ли й да докосне тонколоните ти, а, Дейв? Кажи де!

— Ти направо си болен, казвал ли ти го е някой?

Шайбър се ухили. Беше ходил веднъж в апартамента на Екърт в Коста Меса и бе установил, че там цари пълен порядък, за разлика от неговото собствено бъдеще. Стереоуредбата му, произведена в Европа, бе направо мечта, а всичките му записи, на касети и дискове — повече от триста, бе отбелязал Екърт — бяха внимателно подредени по азбучен ред, от Луис Армстронг до Лестър Янг, албумите на всеки, подредени в хронологична последователност. Тъмната му стаичка имаше същия вид — химикалите носеха четливи надписи, шишетата бяха наредени в прави редове, бамбуковите маши, наредени върху стойката като безлистна малка гора. Дори оставените да съхнат снимки и негативи при Екърт бяха разположени на абсолютни еднакви разстояния. „За човек, който не можеше и шапката си правилно да сложи, той беше твърде придирчив към реда, размисляше Шайбър, а Айрис Класен, от друга страна, като че ли изобщо не притежаваше ютия. Може би това бе класическият случай на привлечени една от друга противоположности.“

— Айрис притежава чудесни качества — рече той примирено. Горкият Дейв, добре би му се отразил малко безпорядък.

Тъкмо пресичаха плочника и ето че зад матовите стъкла край вратата се появи сянка. Шайбър натисна светещото стъклено копче и отвътре му отвърна приглушен гонг като от филм на „Нашънъл Джиографик“, посветен специално на тибетските манастири. В същото време, сянката в долната част на стъклото пощуря. Пронизително застъргване придружи придвижването на закривени нокти по метала. Вратата, с цвят на засъхнала кръв, сякаш бе от закалена стомана.

Приглушен глас иззад вратата извика:

— Долу, Кърмит! Долу казах! Дръпни се от вратата!

Дращенето на дебели нокти по метала се проточи и Шайбър потръпна като си представи как се отразява това върху боята от другата страна. Що се отнася до борбата за надмощие кой да бъде господар, съседът на Корман очевидно бе загубил битката с кучето.

— Само за момент! — проточи мъжът иззад вратата. — Ей сега ще вържа кучето.

— Полиция Нюпорт Бийч — извика Шайбър. — Ще почакаме. — Той извади бележника си, отметна няколко листа, докато попадне на името, дадено от Ливърмор. — Портър — тихо поясни той на Екърт. — Дъглас Портър.

— Знаем ли с какво се препитава господин Портър?

Шайбър посочи с палец плочестия двор.

— Монах? — предположи той. — Каменар? Чакай, сетих се. Фред Флинтстоун. Променил си е името след свалянето на сериала и се е оттеглил в Нюпорт, за да избяга от феновете си.

— Страхотно. Винаги съм смятал, че Уилма е огън жена.

— Лично аз предпочитам по-скоро Бети Ръбъл, но според Ливърмор нашият Фред по-скоро би си легнал с Барни.

— Сериозно? Е, ти ми разби илюзиите — въздъхна Екърт. — Тия холивудски звезди до един са смахнати, ще знаеш.

Най-сетне вратата се отвори. Портър се оказа висок мъж със заострена като куршум глава, която видимо оплешивяваше. Изглеждаше само леко задъхан след борбата с кучето, което сега виеше откъм горния етаж.

— Здравейте! Извинете за забавянето. Добро е кучето, но ще вземе да се лигави.

— Не се притеснявайте — рече Шайбър, след което представи себе си и партньора си. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса относно съседа ви, господин Корман. Вие сте открили тялото, правилно ли съм разбрал?

Портър се облегна на отворената врата, скръсти ръце на гърдите си и ето че изражението му доби очаквания скръбен вид. Както беше облечен целия в черно, той приличаше на опечален професионалист.

— Да, наистина. Ужасно се разстроих, повярвайте. Както казах на полицая, който първи се появи, бях излязъл да разходя Кърмит, моя басет, когато забелязах, че котаракът на Чап се мята като полудял зад френските прозорци на дневната. Той е доста тлъстичък и рядко се помества от стола си, тъй че поведението му ми се стори доста странно.

— Няма никой в къщата от другата страна, доколкото забелязах.

— Няма наистина. Къщата е собственост на някакви иранци, които през по-голямата част от годината живеят в Париж. Поне така ми каза Чап. Лично аз никого от тях не съм виждал.

— А вие откога живеете тук?

— Нанесох се на първи април.

— Но сте се сближили с господин Корман, така ли?

— Ами всъщност да. И двамата работим вкъщи. Чап беше литературен агент, сигурно знаете. — Шайбър кимна и Портър продължи: — Аз самият съм архитект. Почти всеки ден се виждахме. Налага се човек да си отпочине, да излезе навън, дори и само за да се разходи на една пряка и да пийне кафе. Хората навярно смятат, че е страхотно, когато не се налага всеки ден да ходиш на работа, което отчасти е вярно, но пък те обрича на самота. Да не говорим, че се появява и проблемът с невъзможността да напуснеш службата си. Не можеш да затвориш вратата и да си идеш у дома, защото ти си у дома си, тук е и работата ти, която непрестанно ти внушава чувство за вина.

— Разбирам проблема — кимна Шайбър. — Значи често сте разговаряли с господин Корман?

— Да, и то всеки ден, както ви казах. На пръв поглед той изглежда затворен старец, но всъщност беше много дружелюбен. Мен ако питате, самотата го измъчваше. Съпругата му починала миналата година. Били женени от петдесет години. Представяте ли си!

— Имали ли са деца? Съдебният лекар е длъжен да уведоми най-близките роднини, а ние все още не знаем кои са те.

— Има двама синове в Ню Йорк. Единият преподава в Колумбийския, другият е борсов агент. В момента ми убягват имената — намръщи се човекът. В следващия миг лицето му просветна. — Сетих се как ще ги откриете. Знам, че Чап е записал телефонните им номера в списъка за автоматично набиране на телефона си.

— Това ще ни помогне, благодаря ви — рече Шайбър и записа в бележника си. — Ще бъде ли удобно да ни поканите, господин Портър? Искам да ви задам още няколко въпроса, а едва ли ще мога да запиша всичко тук на вратата.

— О, извинете! — притесни се Портър. — Разбира се, заповядайте. — Той отстъпи от вратата. — Боя се, че е доста разхвърляно. В момента работя върху един голям проект, а едва вчера получих пробите. Дори не сварих да ги разопаковам.

Двамата го последваха по дълъг тесен коридор до голямо просторно помещение. Стените бяха боядисани в мътносиво и също като вътрешния двор съдържаха оскъдни мебели — с модерен дизайн и твърде неудобни. Въпреки заявлението на Портър, помещението не се стори разхвърляно на Шайбър, макар че няколко сандъчета бяха наредени край една от стените. На влизане в дневната, той забеляза огромен чертеж на някаква сграда, лепнат на стената в непосредствена близост до чертожната дъска.

Портър проследи погледа му.

— Това е проектът, за който ви споменах. Копието от чертежа ми бе предоставено едва вчера заедно с пробите от материалите. Снощи ги сложих на стената само колкото да им хвърля едно око, преди да си легна. Според мен, хубаво е да се опиташ да получиш визуална представа за някой проблем тъкмо преди да си легнеш. Така захранвам подсъзнанието си с работа за през нощта.

— Вие ли сте автор на идеята? — попита Шайбър.

Комплексът постройки на различни нива приличаше на Шангри Ла… или пък на нещо в Лас Вегас, като се замисли човек. Или пък на сватбена торта, сътворена от дрогиран сладкар. Авторовата идея включваше пищна зеленина, фонтани и няколко ролс-ройса, паркирани на дългата вита алея. Другата стена съдържаше снимки от въздуха на набелязания парцел.

— Не, за жалост аз съм само подизпълнител — отвърна Портър. — Работя върху интериора, главната бална зала и някои от големите апартаменти в хотела.

— Какво представлява това? Ново казино в Лас Вегас?

Портър поклати глава.

— Курортен комплекс, който включва казино, но не става дума за Лас Вегас. Проектът ще бъде реализиран отвъд океана. Аз работя за голям международен консорциум, който строи по целия свят. Защо не седнете ето тук? — добави той, като разчисти малко пространство върху ниска лакирана черна масичка с формата на амебите, доколкото Шайбър си спомняше от гимназиалния учебник по биология. — Какво да ви предложа, кафе, чай с лед?

— За мен, не, благодаря — рече Шайбър. Екърт също поклати глава и двамата се настаниха на ниско електриковосиньо канапе. — Не бих искал да ви задържаме повече от необходимото, господин Портър. Ще можете ли да ни разкажете какво се случи, след като се върнахте при господин Корман тази сутрин?

Длъгнестият Портър се настани на стола пред чертожната маса и взе един молив в ръка.

— Както ви казах, котаракът мяучеше. Не можех да си обясня защо Чап не му обръща внимание. Той не беше особено привързан към котарака, но никога не би му сторил нещо лошо, нито пък би пренебрегнал потребностите му. Рочестър бе котарак на Ема, съпругата на Чап, тъй че той не би го оставил гладен. Предположих, че е излязъл, но часът бе едва шест и половина, а Чап не беше ранобуден, повярвайте. Беше ми казал, че ще ходи на пазар, защото очаквал гости на следващия ден, но пък в този час няма отворени магазини. Във всеки случай, преди да излезе, би нахранил котарака. По пътя на елиминирането — добави Портър, — оставаше единствено вероятността да му е прилошало или да се е наранил.

— Кога го видяхте за последен път?

— Вчера следобед, когато работеше в градината. Бях извел Кърмит на разходка… за пореден път — добави той, като подбели очи. — Сигурно ще си кажете, че не правя друго, освен да разхождам кучето и да надничам у съседите.

— В никакъв случай — успокои го Шайбър.

— Старая се да проявявам чувство за отговорност. Както и да е, та сутринта почуках, натиснах звънеца, виках и накрая, след като не получих отговор, се опитах да отворя вратите. Онези в задния двор бяха заключени, но открих, че една от страничните врати, която води към гаража, е отворена, затова влязох през кухнята.

— Като казвате отворена, открехната ли имате предвид, или че не е била заключена?

Портър се намръщи, обмисли въпроса миг-два, загледан в скицника по онзи непривичен начин, характерен за левичарите.

— Грешите и по двата пункта. Доколкото си спомням, топката отказа да се превърти, все едно бе заключена. Когато я бутнах обаче, вратата тутакси се отвори. Все едно Чап бе понечил да я заключи, но езичето не бе прихванало. Все пак колата му си беше там, тъй че сигурно си беше у дома. Той не си падаше особено по разходките. На няколко пъти се опитах да го подмамя да се разходи с мен и Кърмит. Честно казано, добре би му се отразило. Доста беше понапълнял. Всеки път ми казваше, че бил алергичен към гимнастиката. Честно казано, според мен артритът бе сковал коленете му, но както и да е. Човек винаги може да направи нещо, нали разбирате, така че тялото да поддържа поне някаква форма. — Портър потръпна. — Не искам да сметнете, че проявявам злоба, но наистина не разбирам как така човек сам ще си наложи обездвижване. Защо да остаряваме, преди да ни е дошло времето?

На седемдесет и седем годишна възраст, рече си Шайбър, Корман добре се е справял, щом като все още е продължавал да работи. И все пак съзнаваше, че нищо няма да постигне, ако оспорва мнението на добронамерен свидетел.

— Тъй че влязохте… — додаде той.

— Така се случи. На няколко пъти извиках Чап, но той не ми отговори. Не е могъл, естествено, горкичкият. Качих се горе и там то открих.

— Казахте, че очаквал гости на следващия ден? — намеси се Екърт.

— Да, негова стара приятелка с дъщеря си. Жената е дъщеря на Бен Болт, писателя, нали го знаете? Чап бил агент на Болт. Всъщност бях ги поканил заедно с Чап да гледаме фойерверките вечерта. От моята яхта — добави Портър, отмятайки глава към снимка в сребърна рамка върху лакираната масичка. Кадърът го бе запечатал гол до кръста, хванал здраво руля. Отстрани ясно личеше името на яхтата: „Райт Мислителя“.

— Райт ще рече Франк Лойд Райт, архитекта? — попита Екърт.

— Именно! Добро попадение, полицай — похвали го Портър и кимна одобрително, сякаш за първи път забелязал присъствието му.

— Не съм полицай, просто отговарям за пробите около местопрестъплението — обясни Екърт, свел намръщен поглед към бележника си.

„Не му хареса тази похвала“, рече си Шайбър, ала потисна усмивката си.

— Е, във всеки случай, правилно се досетихте — каза Портър, все още заинтригуван от Екърт, който видимо се бе издигнал в очите му.

„Сладур, рече си Шайбър, още малко и ще щипне Екърт по бузата.“ Екърт обаче видимо се притесняваше от оказаното внимание, тъй че Шайбър реши да му се притече на помощ.

— Да смятам ли, че познавате дъщерята на писателя, как й беше името? — попита той.

— Марая Болт — отвърна Портър. — Не, не сме се срещали, но очаквах събитието с нетърпение. Аз съм голям почитател на Бен Болт. Чел съм всичко, което е написал, а и всичко, което е написано за него. Невероятно интересна личност, просто обожавам романите му, а вие?

— Не съм ги чел — призна Шайбър, — макар че, доколкото разбирам, бил е добър в занаята. Тя готвеше ли се остане в дома на господин Корман?

— Не, Чап ми каза, че двете с дъщеря си са взели вила на брега, където щели да отседнат. Господи! Това ще бъде голям удар за нея, не мислите ли?

— Господин Корман споменавал ли ви е за някакъв нов материал, който му е предоставен?

— Всъщност не, макар да знам, че приемаше и нови клиенти.

— Не, нямам предвид нов клиент. Става дума за ново произведение на Бенджамин Болт.

— Болт ли? Как е възможно? Та той почина преди години. — Портър прехапа горната си устна, намръщи се и поклати глава. — Не, аз поне не съм чувал. — В следващия миг погледна часовника си. — Съжалявам, господа, но се налага да приключим, ако нямате нищо против. Трябва да проведа няколко разговора с Европа, преди да настъпи часът за лягане.

— Разбирам. Само още нещо — рече Шайбър. — Като изключим артрита, според вас господин Корман имаше ли други здравословни проблеми?

Портър взе да кърши ръце, лицето му отново се сгърчи в тъга.

— Той беше на седемдесет и седем години. Бих се учудил, ако не е страдал и от нещо друго, макар никога да не е споделял с мен. Вчера ми се стори някак отпаднал. Спомням си дори, че се запитах дали сърцето му би издържало на подобна усърдна работа. Между нас казано, не съм лекар. За мен няма съмнение, че той просто се е пренатоварил.

— Не се съмнявам, че имате право — рече Шайбър, сякаш готов да пренебрегне осемнайсетгодишния опит, който му говореше съвсем друго.