Тейлър Смит
Клубът на невинните (2)

Пролог

Четвъртък, четвърти юли

Беше изтощена. Ранена, кървяща, плуваше да спаси живота си. Дробовете й горяха. Кльощавите й ръце и крака я боляха от студа и усилието да гребе срещу тежките вълни. Безмълвен вик се надигна в гърлото й, предизвикан едновременно от болка, страх и раздразнение: „Не мога да се справя!“.

„Ако бях млада, помисли си Рената, можеше и да имам някакъв шанс.“ Тогава беше във форма, силна, макар и доста разглезена — единственото дете на един от най-богатите мъже в света. Ала сега беше на шейсет и една, за бога. Загубила бе някогашната си издръжливост. В съзнанието й изплува очевидният отговор: „Плувай или умри, глупачке!“. Тя уплашено хвърли поглед назад в тъмнината, откъдето се чуваха гласовете, разменящи резки ядни команди. Дали я бяха забелязали, мъничка точка, подскачаща върху осветеното от звездите море? Дали я преследваха? Струваха й се толкова близо.

„Не“, опита да си вдъхне кураж тя. Не бяха толкова близо. Беше просто измамно впечатление заради акустиката на чистия нощен въздух. Те бяха далеч, твърде далеч, дори за да ги различи ясно, макар че лъчът на прожектора й подсказа, че все още не са изоставили търсенето.

Дали търсеха само нея? Досрамя я, като се сети за момичето, което бе изоставила на палубата. Що за човек трябва да си, за да изоставиш дете в смъртна опасност и да побегнеш, за да спасиш собствената си кожа? Вярно ли беше това, което съпругът й някога бе казал за нея? Че имало нещо неестествено у жена, която не може да бъде съпричастна? Тя забави темпо. Застина почти неподвижно и хвърли поглед назад към яхтата, опитвайки се да различи силуетите на палубата, ала зрението й също не беше тъй остро, както някога. Ако момичето беше все още на борда, Рената не успя да я забележи.

„Може Линдзи също да е успяла да се измъкне“, мина й през ума, скачайки през борда в бъркотията. Момичето изглеждаше слабичко, но твърдяха, че участвало в състезания по плуване. Така че ако се бе изплъзнало от преследвачите, имаше същите шансове като Рената. Може би дори по-добри. Все пак притежаваше предимството на младостта. Прободе я ново угризение. Ами ако Линдзи не бе избягала от онези престъпници на яхтата? Нямаше съмнение какво щеше да я сполети. Още една причина да продължи да плува. Рената се обърна отново към брега и загреба с нова решимост. Похитителите й не бяха я преценили добре. По цялата брегова линия от Дейна Пойнт до Лонг Бийч, в синьо-черното небе избухваха ракети, огнени фойерверки, бляскави каскади от светлина, шумен изблик на патриотизъм по случай Четвърти юли. Десетки малки лодки подскачаха по водата, наблюдавайки спектакъла.

„Онези главорези явно са разчитали на шума и бъркотията, за да прикрият бягството си, ала не бяха предвидили, че една от жертвите им ще скочи през борда“, самодоволно си помисли Рената. А всичките тези фойерверки наместо да я осветят, я направиха още по-незабележима сред сенките и светлините в морето, помогнаха й да се измъкне без проблеми.

Е, почти без проблеми.

Отначало дори не бе осъзнала, че стрелят по нея, толкова силен бе шумът от фойерверките. Явно стреляха на посоки, ала един от куршумите бе открил мишената. Рената трепна от острата пареща болка в рамото, ала се опита да не й обръща внимание. Само да успееше да стигне до някой от малките плавателни съдове покрай брега, щеше да се добере до вкъщи. И щеше да изпрати властите. Загреба с нова сила, решена да се отдалечи колкото е възможно повече от лъча на прожектора, преди фойерверките да стихнат, преди очите на хищниците да свикнат с мрака и да успеят да я открият. Твърде нелеп начин да умре, пляскайки във водата като прострелян пеликан. Нямаше да го позволи. В никакъв случай.

Загребванията й ставаха все по-немощни. Не беше само заради изтощението и загубата на кръв. Подгизналата й рокля я дърпаше надолу. Трябваше да се отърве от нея. Успя да се задържи на повърхността само с движения на краката, докато се измъкваше от дрехата, потръпвайки от болка. Остана само по бельо, ала презрамката на сутиена се врязваше в раненото рамо, а подгизналите бикини също й тежаха. „Щом съм се захванала с това, ще го свърша докрай“, каза си тя и свали всичко. Сетне поднови плуването, потискайки надигащата се тревога само със силата на легендарната си непоколебима воля. За известно време това свърши работа. Ала заради раненото рамо и все по-нарастващата умора напредваше твърде бавно. Паниката неизбежно я завладя отново и Рената заплака въпреки волята си. Беше толкова изтощена! Струваше й се, че гребе от часове към най-близката лодка, ала изобщо не я наближаваше.

„Явно се отдалечават, оставяйки ме съвсем сама тук! О, господи, не мога да се справя!“ Някъде дълбоко в съзнанието й изплува нетърпеливият глас на баща й: „Престани да хленчиш и продължавай напред, момиче! Ние сами определяме съдбата си. Не се ядосвай, отвръщай на удара с удар“. Беше прав. „Ужасно е да си толкова слаб“, помисли си Рената, ядосана на себе си. Бе започнала да води твърде заседнал живот, това беше проблемът. Преминала бе към по-кротки удоволствия — откриване на художествена галерия, хубав коняк, вечеря в Белия дом. Нищо, което да би могло да я подготви за скок от яхта и плуване, както бе натъртена и ранена, към брега, който беше… Сигурно на километри.

Тя премина поредната вълна със стиснати зъби, едва успяваше да си поеме въздух, ала все по-немощните загребвания вече не я придвижваха напред. Рената поспря да успокои дишането си и даде почивка на скованите си от болка ръце. Само за минутка. „Толкова съм уморена.“ Отпусна се по гръб с разперени ръце, миниатюрно голо разпятие върху водната повърхност. Усети върху дясната си гърда топла струйка, която се стече под мишницата й. Би трябвало да я боли, а не чувстваше нищо. „Обезболяващото действие на адреналина“, предположи тя. Затвори очи и се опита да не мисли за това колко кръв е загубила. Колко още щеше да изпие ненаситният океан.

Някъде дълбоко в съзнанието й прозвуча друг глас, нисък и провлечен: „Само одраскване, мадам. Джон Уейн“, помисли си с усмивка тя. Той имаше голяма къща точно срещу заливчето в Нюпорт, където беше тяхната лятна вила. Дори баща й — широкоплещест мъж, нисък и набит, с наперена походка — удължаваше крачка, когато вървеше до прочутия вечно забързан актьор. През последните години от живота си двамата често изчезваха заедно да пийнат или да излязат на риболов навътре в морето. Херцогът и татко — двама стари мечоци.

Рената се полюшваше на вълните, притворила клепачи, неистова умора заливаше тялото й. Обзе я сънливост, ала тя потисна прозявката си, насили се да отвори очи.

„Стой будна!“

Над главата й небето изглеждаше като огромен купол, осеян със звезди. Беше толкова красиво и ярко, далеч от светлините на града. Тя лениво проследи съзвездията с пръст, опита да си спомни имената им, които бе научила от Николас, белокосия грък, който години наред бе в екипажа на яхтата на баща й. „Виж, Рената, там е съзвездието «Стрелец», опънал лъка. А ето там, високо, точно до «Вега». Виждаш ли го? Това е Херкулес, стъпил върху главата на Драко, дракона. Добрият стар Нико. Пълен с истории.“ „Глупости“, казваше баща й. „Дали не ревнуваше малко“, зачуди се Рената, заради обичта й към този мил стар моряк, пълен с хиляди приказки?

„Слушай! Чуваш ли я?“

„Какво, Нико?“

„Божествената симфония — музиката на космоса.“

„Нищо не чувам.“

„Трябва да се вслушаш по-внимателно, малката. Това е музиката, сътворена от движението на звездите. Музиката, на която танцуват ангелите.“

Рената се усмихна, затвори очи, за да успее да се съсредоточи. Топлината на рамото й бе голямата нежна ръка на Нико, а тя отново бе дете и лежеше на гладката ветровита палуба на бащината си яхта. Толкова спокойно. Толкова…

Груб удар я изтръгна от унеса й. Дъска на сърф? Толкова навътре? Сетне нов удар. И този път остра пронизваща болка в гърдите. Рената отвори очи и раздразнено се огледа.

„Махайте се! Целият океан е на ваше разположение, за бога!“ Нов удар я обърна настрани. Тя успя да преобърне във водата, ала усети сякаш хиляди малки бръсначи разрязват лявото й ходило — болката премина бързо, преди още мозъкът да я регистрира. „О, за бога! Разкарайте се! Веднага, преди да съм повикала полицията!“

Това свърши работа. Грубияните се разпръснаха и Рената бе оставена на мира, люлеейки се върху вълните. Добре, че се махнаха. Беше много уморена. Имаше нужда от почивка. И щом си възвърнеше силата, трябваше да направи още нещо. Какво беше то?

Тя се отпусна по гръб на водата, клепачите й потрепнаха, докато се взираше в звездите, опитвайки се да намери отговор. Бяха толкова красиви. Протегна към тях треперещата си ръка. Почти можеше да ги докосне. И тогава…

„О, Нико! Мисля, че я чувам. Наистина! Чувам симфонията!“