Тейлър Смит
Клубът на невинните (20)

Осемнадесета глава

Да си обект на любопитство беше ужасно. И то не само сега, винаги. Марая се улови, че непрекъснато преценява всяка своя стъпка, че я завладява все по-силна параноя. Чудеше се кой я наблюдава и какво знаеха — или си мислеха, че знаят — за нея.

Знаеше, че я следят. За първи път бе забелязала опашката снощи пред хотела и бе предположила, че е свързана със задачата й да вербува Беленко — макар че дори в това не бе сигурна, след като бе разбрала, че Рената е правила разследвания за живота й. На този етап бе невъзможно да определи всички участници в играта. А ето че сега отново имаше опашка.

Дали хората на Джак Гайст я държаха под око, докато тя се опитваше да изпълни нарежданията му или руснаците душеха по петите й? И ако бяха руснаците, то коя фракция? Верните на президентските амбиции на Валери Захаров, агресивния външен министър, или противниците му? Общуването на Юри Беленко с агент от другия лагер би било добре дошло в ръцете на всеки, който се стремеше да отслаби позициите на шефа му. Въобще не я беше грижа за Захаров, ала харесваше Беленко и изпита известно безпокойство. Той бе врял и кипял в тези игри, така че без съмнение можеше да се грижи за себе си, но какво щеше да стане, ако самият Захаров се усъмнеше в предаността на своя помощник? Той се ползваше с репутацията, че се съмнява във всички, дори и в най-близките си сътрудници, а противниците му някак без време намираха смъртта си.

Всъщност Беленко изглеждаше с единия крак в гроба, когато Марая го срещна в „Зигурат“, ресторанта на Гранд Авеню, където Държавният секретар Кид даваше обяд в чест на Захаров. Марая откри Беленко до бара в частен салон, резервиран специално за събитието, с чаша газира вода на плота пред него.

— Юри, добре ли си? — попита Марая, изпълнена с искрена загриженост.

Черната му коса, обикновено гъста и буйна, бе залепнала на челото, покрито със ситни капчици пот. Кожата му бе с цвят на пергамент и дори устните му, обикновено чувствени и пълни, изглеждаха побелели.

Той се изправи и подръпна раирания си костюм във вял опит да се постегне и да изглежда добре.

— Марая, радвам се, че успя да дойдеш! Казаха ми, че ще присъстваш. — Той взе ръката й и както винаги я доближи до устните си, ала без обичайната самоувереност. Връзката му бе разхлабената леко изкривена, горното копче на ризата му бе разкопчано.

— Не изглеждаш никак добре — отбеляза младата жена. — Да не си болен? — Или може би го мъчи махмурлук, зачуди се тя. Бе твърде късно на обед, за да страда все още от махмурлук. Във всеки случай не бе пил толкова много през времето, което бе прекарала с него снощи, а той бе способен да поглъща неизмерими количества алкохол.

— Смъртта би била добре дошла в сравнение с това, което преживях през нощта и тази сутрин — тъжно отвърна Беленко.

Ресторантът напомняше на клуб, облицован бе с дървена ламперия и бе точно такова място, каквото Марая би очаквала да подбере консервативният Шелби Кид. Беше любимо заведение на тази част от лосанджелиското общество, която се гордееше със старите си пари — макар подобно нещо да бе твърде относително за място, където допреди по-малко от век бе имало повече крави, отколкото хора. Носеше се миризмата на вкусно изпечено говеждо, колосани покривки и коняк „Наполеон“. Виненочервените килими допринасяха за приятната обстановка, ала мястото гъмжеше от тайни агенти. Докато бе преминавала през телохранителите и детекторите за метал, бе забелязала няколко добре облечени дами да се оплакват от строгата охрана.

Горкият Юри Беленко обаче изглеждаше така, сякаш би се са зарадвал ако някоя бомба сложи край на мъките му.

— Какъв е проблемът? — попита тя, потискайки порива да докосне челото му. Майчинският инстинкт умира трудно. — Грип ли е, как мислиш?

— Не — изтощено отвърна той. — Морето не ми понася.

— Не ти понася морето? Та ти си на твърда земя, Юри.

— Да, тъкмо стъпих и стомахът ми още не е свикнал. Не се осмелявам да приближа до министрите. — Той махна към противоположния край на стаята, където Захаров и Кид пиеха аперитивите си.

— Не разбирам. Да не плавал тази сутрин?

Той въздъхна мъченически.

— Министърът настоява да сме на борда на „Александър Пушкин“ през целия си престой тук, с изключение на официалните мероприятия. Спахме там, макар че „спахме“ е твърде силно казано, а после прекарахме цялата сутрин на борда, докато го осведомявах за предстоящите срещи. Казвам ти, скъпа Марая, никога досега не съм се радвал толкова да присъствам на такъв скучен обяд. Прости ми — припряно добави той. — Нямах намерение да те обидя. Но мисля, ще се съгласиш, че тия приеми са ужасно досадни.

— Така е — кимна тя. — Защо иска да сте на борда на „Пушкин“? Мислех, че делегацията ви е настанена в руското посолство. Никой ли не му е казал, че това е прекрасно място?

— О, известно му е. Аз лично бих предпочел да отседна там и повярвай ми, с всички сили се опитах да го убедя. За нещастие, моят министър е продукт на Студената война. Няма доверие на никого. — Беленко сниши глас и наподоби заядливия маниер на шефа си: — Онези от посолството, как не! Откога са в тази бърлога на корупцията? Откъде да знаем дали не са били отклонени от правия път и компрометирани? — Той извъртя очи. — Предполагам, очаква стаята му да бъде обгазена, телохранителите му обезвредени и гола жена… не, почакай… гол мъж да се пъхне в леглото му и да започне да прави ужасни неща с него пред проблясващите фотоапарати на изнудвачите от ЦРУ.

— Юри, нима моите сънародници биха направили подобно нещо? — закачливо попита Марая.

Той се наведе към нея, весели искрици оживиха кафявите му очи, чиито клепачи бяха натежали от изтощение.

— Честно казано, мила госпожо, не ме е грижа, дори да го сторят. Бих предпочел да споделя хубавото си широко и удобно пухено легло в посолство с чист, голо жиголо, отколкото да прекарам нощ като предишната на твърда желязна койка с петнайсет потни моряци, които хъркат около мен. А и люлеенето и клатенето! Цяла нощ! Ой! — изстена той. — През краткото време, докато спах, сънувах, че страната ми е била превзета отново от монголите. Прииждаха вълна след вълна, след вълна. — Беленко затвори очи и въздъхна.

Марая поклати глава и се усмихна.

— Значи на хората от посолството не може да им се има доверие, но моряците от „Пушкин“ са надеждни?

Както винаги, Беленко бе проявил скандална недискретност — макар че, отбеляза си тя, фактите бяха внимателно подбрани, за да имат максимално въздействие и да разкриват възможно най-малко. Едва ли беше държавна тайна, че Валери Захаров страда от параноя, която граничеше с психоза. Беше съвсем разбираемо, че се чувства по-сигурен в изолираната среда, контролирана от тайните му колеги.

— На моряците от „Пушкин“ не се разрешава да напускат кораба, освен съвсем за кратко, двама по двама и винаги в компанията на, да кажем, много внимателен колега — рече Беленко. Отпи от газираната вода и махна на бармана. — Но стига за моите проблеми. Какво ще пиеш?

— Същото като теб — отвърна тя. — Прилича на газирана вода. — Той кимна, а барманът извади чаша и сложи лимонче на ръба. Ледът леко потропа, когато Марая вдигна чашата си. — За повече доверие между нациите, за да спиш по-добре при следващото си посещение.

— От твоите уста в божиите уши.

Тя се настани до него с гръб към бара и се зачуди дали да подхване темата, която Джак Гайст наричаше „взаимноизгодно сътрудничество“. Моментът не беше идеален, като се имаше предвид състоянието му, ала другите членове на делегациите пърхаха около министрите и не беше ясно дали ще им се удаде друга възможност да разговарят насаме.

Преди обаче да успее да продума, Шелби Кид погледна към нея. Щом я забеляза, той й махна да приближи.

— Изглежда дългът ме зове — рече тя. — Ще ме извиниш ли за минута, Юри?

— Да, да, разбира се. Само не ме забравяй, моля те, Марая. Ще чакам тук на смъртното си легло, съставяйки завещанието си.

— О, горкият — подхвърли Марая и остави чашата си.

Кид я посрещна с приятелска усмивка.

— Марая, радвам се, че успя да се присъединиш към нас!

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя, сякаш имаше някакъв избор. Но защо беше толкова възторжен? За първи път се обръщаше към нея по име, всъщност за първи път я заговаряше, доколкото си спомняше. Не особено добре разположен към шпионите, Кид се бе старал да забрави за присъствието й в редките случаи, когато се бе оказвала прикрепена към някоя от неговите делегации. Сега обаче я хвана за лакътя и се обърна към московския си колега.

— Министър Захаров, споменаха ми, че сте познавач на творчеството на американския писател Бенджамин Болт. По една случайност неговата дъщеря е член на делегацията ми. Нека ви представя Марая Болт, една от най-способните ми помощнички.

Захаров слушаше обяснението на руски и я изучаваше с подозрение, когато пое протегнатата й ръка. „Какво си мисли“, зачуди се Марая. Че Кид му я предлага за лично удоволствие? Ала когато преводачът обясни роднинските й връзки, очите на Захаров проблеснаха. Каквото и да бяха казали източниците на Кид, това не беше възторжената реакция на обичайния почитател на Бен Болт. От друга страна обаче, влиятелните мъже трудно се впечатляваха. А като се имаше предвид, че Захаров все още се бореше да съживи Студената война с надеждата, че този път неговата страна ще излезе победил, сигурно му бе неприятно да покаже, че се възхищава от който и да било американец.

— Приятно ми е, госпожо Болт — хладно рече той.

— Удоволствието е мое. — Тя заговори на руски, за да не се съобразява с темпото на преводача. — Нямах представа, че се интересувате от американските автори на двайсети век.

Трудно намираше думите и леко се притесни пред внезапно изостреното любопитство на помощниците и сътрудниците. Заради продължителната работа зад бюрото й се бяха удавали твърде малко случаи да изпробва говоримия си руски, макар да разбираше всичко без проблем.

Забеляза, че Шелби Кид я погледна с подновен интерес. За първи път в живота си знаеше, че не е заради баща й. Името му наистина бе споменато още първия път, когато се бе запознала с Кид, но последната сесия на Обединените нации, ала от начина, по който бе споменал роднинските й връзки и след това изоставил темата, й стана ясно, че той самият не е горещ почитател на Болт. Не бе изненадващо, като се имаше предвид възрастта му.

— Поезията на баща ви се чете много в моята страна — отбеляза Захаров.

Неутрално и необвързващо.

— Така съм чувала — отвърна Марая. — Но, разбира се, любовта на руснаците към поезията е добре известна.

— Вярно е — кимна Захаров. — Нашата култура е богата. Сигурно знаете това, след като сте си дали труда да научите езика ни. Нужно е нещо повече от холивудски блясък и рокендрол, за да изпитаме вълнение. Предпочитаме дълбочината на класиците — Толстой, Тургенев. — Мъжът подаде чашата на един от телохранителите и скръсти ръце пред масивния си гръден кош. — Но разбира се, моята нация има хилядолетна история. Америка — изсумтя той — все още трябва да докаже дали може да създаде непреходни ценности. А вие, госпожо Болт? Вие също ли пишете?

Тя поклати глава.

— О, не. Нямам никакъв талант в тази област, боя се.

— Разбирам. А баща ви? Добре ли е?

Марая се поколеба.

— Ами… всъщност не, не е добре. — Що за познавач беше този, който нямаше представа, че обектът на проучванията му, ако не и на хвалебствията му, е мъртъв от трийсет години? — Почина преди известно време — добави, колкото е възможно по-тактично.

Захаров явно изобщо не си даваше сметка за гафа.

— Моите съболезнования. Тежко е да загубиш родител.

— Бях дете, когато той почина. Всъщност имам твърде бегли спомени за него.

— Разбирам. — Министърът пое отново напитката си. — Значи така! Дъщеря на известен писател.

Още миг-два той задържа поглед върху нея, сетне, очевидно осъзнал, че няма какво повече да добави, насочи вниманието си отново към Шелби Кид. Бяха я освободили. Дъщерята на писателя бе изучена и обявена за безинтересна.

След като странната аудиенция приключи, Марая тактично се отдръпна от министрите и само след минута Беленко отново беше до нея.

— Да ти поръчам ли още едно? — попита той. Изглеждаше малко по-добре. Лицето му бе възвърнало цвета си, бе закопчал ризата и затегнал вратовръзката си.

— Не, благодаря, Юри — рече тя и хвърли поглед назад. — Както виждам министрите се готвят да започнат обяда.

— Един до друг сме на масата.

— Наистина ли? Как е станало това? Очаквах да съм в социален Сибир някъде в края.

— Вероятно така и щеше да бъде, ако Държавният секретар Кид не бе научил за интереса на моя министър към знаменитостта в нашите редици.

— Знаменитост е силно казано — рече Марая. — Но кой, за бога, му е казал, че твоят министър е почитател на произведенията на Бен Болт?

— О, може аз да съм му подхвърлил подобно нещо — усмихна се Беленко. — Какво ти каза моят министър?

— Не много. Ако кажеш, че чете произведенията на баща ми, ще ти повярвам, Юри. Честно казано, останах с впечатлението, че едва ли ще различи Бен Болт от Чарлз Дикенс.

Беленко се засмя.

— Много си проницателна, както винаги, Марая. — Той се наведе към нея и заговорнически сниши глас. — Министърът е донякъде варварин, ако трябва да бъда честен, но му харесва да смята, че може да се представи за ценител на културата. Ще те накара да повярваш, че е изпечен космополитен комунист.

Марая неволно вдигна вежди. Преди време за подобна забележка Беленко би се озовал в Гулаг.

— Не изглеждаш особено ентусиазиран по отношение на твоя министър.

— Аз съм реалист — сви рамене мъжът.

— Наистина имаш освежаващо искрен поглед върху нещата. — Тя се огледа, ала двамата бяха сами в тълпата. — Знаеш ли — тихо добави Марая, — има хора, за които възгледите ти биха представлявали интерес.

— Но не и за теб? — тъжно попита той.

— Искам да кажа, освен мен.

Усмивката се задържа на лицето му, докато той обмисляше казаното. Хвана я за лакътя и също се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша.

— Скъпа Марая — промърмори, — опитваше се да ме вербуваш ли с тази малка реч?

— Смятам, знаеш, че сегашната ситуация ти дава уникален поглед върху определени въпроси, които представляват интерес, Юри. Освен това смятам, че си достатъчно умен, за да извлечеш полза от това.

— Полза за мен?

Тя сви рамене.

— Онези, които подпомагат по-голямото добро, помагат и на себе си. Това, което е от полза за другите, със сигурност може да бъде от полза и за теб.

— А тези други? Какво предлагат те в замяна на уникалния ми поглед?

— Това подлежи на обсъждане. Но в моята страна съществува принцип, че големият талант трябва да бъде добре възнаграден. Не си ли съгласен?

Пронизителен звън на сребро по стъкло привлече вниманието им към масата, където Шелби Кид потропваше с вилица по чашата си, за да обяви, че е време да сядат.

— Мога ли да кажа, че си заинтересуван? — попита Марая тихо.

Искаше й се да го погледне в очите и да разбере как приема това, но разбира се, с нейния ръст винаги бе проблем да погледне в очите човек, дванайсет години по-възрастен от нея. Колкото и да се радваше, че Беленко се чувства по-добре, сега й се щеше да е все още свлечен на бара, по-близо до нейното ниво.

— Може ли да помисля и да ти се обадя? Става ли? — попита Беленко и погледна към другите. — В този момент присъствието ни е необходимо на масата.

— Чудесно — рече тя. Докато вървяха към местата си, Марая смени темата. — И тъй, кажи ми, идеята да убедиш Кид, че твоят министър е познавач на произведенията на баща ми, беше просто лудория от твоя страна?

— Признавам, така беше. Но свърши работа, нали? Сега ще бъдем заедно по време на обяда. Ами Държавният секретар Кид? Той почитател ли е на Бен Болт?

— Не мисля. Подозирам, че харесва по-стара и по-сериозна литература. Роднинството ми с Бен не е кой знае какво предимство.

Двамата министри седнаха. Марая се настани до Беленко, по диагонал срещу нея бе руският министър, а право отсреща седеше главният бодигард. „Дали опитваше и храната“, зачуди се тя, отбелязвайки как господин Лермонтов — така пишеше на значката му — изучава внимателно всяка чиния, поставена пред шефа му. Лермонтов бе с телосложение на тухлена стена, а бяло-русата му коса бе подстригана като гъст кръгъл килим от иглички. Копчетата на сакото му опасно се бяха опънали и ако не се боеше, че ще загуби ръката си, Марая би се протегнала да ги разкопчее само за да намали напрежението от очакването да отхвръкнат, което рано или късно щеше да се случи.

Поднесоха супата и Марая насочи вниманието си към нея, като стриктно слушаше официалния разговор в центъра на масата. Когато донесоха основното ястие обаче, тя забеляза, че Беленко я изучава отблизо.

— Какво има? — попита Марая. — Да нямам спанак по зъбите?

— Не. Просто се чудех.

— Какво?

— Ами дали малката ми шега с Държавния секретар за това, че моят министър е почитател на твоя баща — надявам се да не е била не на място? Никога не съм те чувал да говориш за него.

Марая отхвърли обичайния си отговор, с който приключваше темата.

— Няма нищо. Той ни напусна, когато бях съвсем малка, така че едва си го спомням.

— А произведенията му? Харесваш ли ги?

Тя се замисли за момент. Интересен въпрос, който никой досега не се бе сетил да й зададе. Харесваше ли произведенията на баща си?

— Трудно е да ги чета безпристрастно — рече най-накрая. — От написаното лъха изключителна сила, ала не спирам да си мисля за случилото се в живота му — в нашия живот, — докато е работил. Когато пише за жена например, непрестанно се чудя за коя жена си е мислил.

— За майка ти вероятно?

— В някои случаи, да. Ала не е тайна, че баща ми имаше няколко любовници през живота си. Когато чета описанието на жена, която очевидно не е майка ми, чудя се коя е. И тъй като майка ми четеше като коректор произведенията му, преди да бъдат изпратени на издателя, все си мисля колко ли я е боляло.

— Не е лесно да живееш с творец — кимна Беленко. — Но може би той е бил по-привързан към майка ти, отколкото си мислиш.

Марая отчупи залък хляб.

— Смятам, че баща ми вярваше в брака и семейството — рече тя, — ала съвсем абстрактно. Никога не е имал истински семеен живот като дете, така че никога не е схванал идеята, че семейството е като социален договор. Сделка с бъдещето. Отказваше се от малка част от свободата си в замяна на доброто на цялото, и най-вече на децата. Бен обаче не бе готов да жертва собствените си нужди. Те винаги бяха на първо място.

— Може би изискванията на семейството са пречели на творчеството му?

Марая не споделяше това мнение.

— Майка ми му даваше възможност да пише. След като я напусна, той е написал твърде малко, а и не живя особено дълго. При всички положения, самоугаждането го е убило.

— Унищожил е семейството заради изкуството си — рече Беленко тихо. — Тъжно, но интересно. За дълъг период от време в моята страна беше точно обратното. Творците задушаваха продуктивността си, за да могат заедно със семействата си да оцелеят в климата на цензурата. — Той се намръщи. Изглеждаше искрено обезпокоен и Марая осъзна, че за първи път надзърва зад вечната му закачливост, която преобладаваше в разговорите им. Ала мигът отлетя също като преминаващ облак. Беленко вдигна поглед и на лицето му грейна обичайната обезоръжаващата усмивка. Марая откликна и забеляза, че има още един-единствен човек, освен тях, който не следи всяка дума на министрите.

Беленко вдигна чаша.

— За по-добри времена, Марая.

— За по-добри времена — отвърна тя.

При звъна на чашите им, бодигардът Лермонтов се намръщи.