Тейлър Смит
Клубът на невинните (4)

Втора глава

Вторник, втори юли

Франк Тъкър се събуди с тягостно чувство и откри, че лицето му е мокро от сълзи. Усети хлад, не успя да потисне поредното ридание и се опита миг-два да не диша, като напрегна до крайност слуха си. Не чу друго, освен тъжния тропот на дъжда по покрива, един вид жест на съчувствие към мъката му. Макар и замаян, сетивата му бяха достатъчно изострени, за да го накарат да застане нащрек, а и да се отврати от своята слабост. Опита да си спомни къде се намира. Първото, което му хрумна, бе Москва. Стая 714, хотел „Интурист“. Устройства за наблюдение, монтирани на всяка стена.

Ужасен от мисълта, че може да са го чули как плаче, той се запита дали не бяха го упоили и на това да се дължеше безмерното отчаяние. Вдъхна дълбоко, за да го пропъди и ето че острата миризма на хвойна го сепна. Това не бе привичната за руския град смесица от бензин, прах и готвено зеле. Подобна миризма навлизаше през отворения прозорец от двора на собствения му дом. Едва тогава си спомни, че същата сутрин бе летял обратно. Самолет без отличителни знаци го бе взел от Москва преди изгрев-слънце; други пътници нямаше. Бяха натоварили единствено сандък. Пътувайки в западна посока, самолетът бе стопил разликата от осем часа, бе изпреварил изгрева на слънцето и бе кацнал на военновъздушната база „Андрюс“ навреме за планирания сутрешен полет.

Шофьорът, който го посрещна на пистата, бе поел сака с дрехите му и го бе хвърлил в багажника на тъмно боядисана лимузина, след което изчака Тъкър сам да натовари сандъка. Почти безмълвно изминаха разстоянието от покрайнините на Мериленд до Маклийн, Вирджиния, следвани от друга кола, която отби от шосето през Лангли Уд и навлезе в ограждението на ЦРУ през подземен проход. Именно там Тъкър бе отнесъл сандъка до кабинета си в подземието. Отвори го с помощта на лост, прегледа набързо влажните, дъхтящи на мухъл папки, след което ги прехвърли в стоманения сейф. След кратко обаждане до горния етаж, целящо единствено да потвърди завръщането му, той затвори вратата на сейфа, завъртя циферблата с шифъра и се насочи към дома си с единственото желание да си навакса съня за предишните два дни на отсъствието му.

Ето че сега сред мекия тропот на топлия летен дъжд върху перваза на прозореца и влажното ухание на окъпана зеленина, той осъзна, че си е у дома в широкото празно легло в покрайнините на Александрия, при това напълно облечен. Въздъхна дълбоко и с опакото на ръцете изтри сълзите — дори в тази позната обстановка не би допуснал жалката гледка на един мъж на средна възраст, доведен до сълзи. Нямаше никакъв спомен за съня, станал причина за това му състояние. Усещаше единствено дълбоко чувство на загуба и копнеж.

Изправи се, пристъпи до прозореца и дръпна завесите. Иззад облаците мека светлина падаше върху задната морава надолу към поточето в края на парцела към къщата. Тревата, суха и жълта преди четирийсет и осем часа, вече бе добила сочен зелен цвят. По края на парцела всичко бе разцъфнало — червен хибискус, бели ружи и сини хортензии, един вид патриотичен поздрав за Четвърти юли. След шумотевицата и блъсканицата в Москва, тишината тук изглеждаше оглушителна. Тъкър прокара ръка по темето си и усети наболата си коса, която старателно и най-редовно бръснеше. Замисли се какво да предприеме. Чувстваше се ужасно уморен и макар тялото му, не възприело бързата смяна на часовите пояси, да смяташе, че е вечер, той не възнамеряваше отново да заспива. „Все някак трябва да се раздвижа, каза си той. Ще взема душ, ще се обръсна, ще си потърся чисти дрехи. Ще ида до службата и ще се захвана с онези папки на КГБ.“

И все пак имаше ли смисъл? Никой не разчиташе на него, нищо не зависеше от него. След като бе успял да ги открие и да ги докара от Москва, всеки би могъл да се заеме с тях. Тъкър знаеше, че са го отписали като жертва от онази война — тежко ранен, макар и не мъртъв. Беше подхвърлил идеята за ранно пенсиониране, но в последния момент се бе отказал да скочи в пропастта на дълги години бездействие, която го очакваше. Здравето му бе в удивително добра форма. Ако можеше да се вярва на статистиката, бе изживял само две трети от живота си. И онова, с което щеше да се заеме, имаше значение единствено за него.

Шестнайсет дълги години бяха изминали от смъртта на жена му, макар че нерядко той си представяше как Джоан излиза да го посрещне, щом чуе да се хлопва вратата. Единственият си син, Стивън, бе загубил преди година и половина. Малкото останали близки не се нуждаеха от него. Дъщеря му, Керъл, и съпругът й Майкъл бяха добро семейство и добри родители за своите две деца. Никой друг не им бе нужен. От него искаха единствено да се появява понякога в неделя или на празнична вечеря. Доскоро в живота му имаше една жена, която му помагаше да запълни празните дълги дни, ала и тази връзка се бе разпаднала, както и всичко останало. Забежката със секретарката му бе започнала една вечер преди няколко години, когато Пати влезе неканена в кабинета му, след като останалите си бяха отишли и поиска да я заведе на вечеря след дългия изнурителен ден. Впоследствие го покани в апартамента си. Още отначало се приучиха да проявяват дискретност, а след смъртта на сина му, тя почти непрестанно бе край него, помагаше му в мъчителните дълги месеци на угризения и себеразрушение.

В крайна сметка тя се измори да влачи бремето на неравностойната връзка, измори се да си повтаря, че в сърцето и мислите му никога няма да измести любимите същества. В началото на зимата една вечер Пати бе обявила — с примирение, без да го обвинява в каквото и да било, — че напуска Управлението и заминаваше за Флорида.

— Не, че не съм привързана към теб — рече тя с отпаднал глас, надвесена над куфара, в който прибираше нещата си. — Истината е, че те обичам. И то май е за цял живот, колкото и глупаво да звучи.

Тъкър бе застанал в рамката на вратата, отпуснал безпомощно ръце, наблюдаваше я и се опитваше да си представи какъв ще е животът му, когато тя си отиде.

— Тогава защо заминаваш?

В продължение на близо двайсет години тя бе неизменна част от всекидневието му — отначало просто пазеше кабинета от нежелани натрапници, от тъпаци и малодушници, грижеше се за бюджета и документацията му. С времето той все повече се чувстваше зависим от нея.

Пати сгъна някакъв пуловер с резки сръчни движения и го положи в куфара. Фризьорът й бе осветлил в платинено няколко кичура в кестенявата й коса, за да се прикрие неизбежното посребряване и ето че сега те искряха при всяко движение.

— Не си тръгвам от яд, Франк. Честно. Просто не мога повече да живея, сякаш съм поела по еднопосочна улица.

— Аз нищо не направих за теб — кимна Тъкър. — А ти ми беше опора през тези няколко месеца. Толкова много направи за мен…

— Правя го с цялото си сърце.

— Не разбирам защо.

Тя пристъпи към него с тъжна усмивка, прокара длан по ръката му.

— Аз пък разбирам.

— Така и не ти дадох онова, от което имаш нужда — промърмори Тъкър.

— Не в това е въпросът. Получила съм не малко неща от теб. Помниш рождения ми ден. Готвиш ми пилешка супа, когато настина. Седиш до мен, когато гледам любимите си тъпи предавания и никога не ми се подиграваш, ако изтърся някоя глупост. Не забравяш да погледнеш дали не трябва да се долее масло в колата ми, подменяш и гумите, когато е нужно. Малко са нещата, които не би сторил за мен, Франк, това ми е известно. Имам само едно желание, което никога няма да се изпълни, и то не по твоя вина. Ти не можеш да ме обичаш насила.

Той понечи да отвърне, ала тя сложи пръсти върху устните му, за да спести и на двамата неловкостта от ненужното празно възражение.

— Не, не се сърдя. Просто така стоят нещата. Още отначало знаех какво изпитваш ти. Сигурно съм се надявала това да се промени. Или пък, че ще се задоволя само с частичната ти близост. Е, не се получи. Нито за мен, нито за теб.

Дълбоко в сърцето си Тъкър усещаше, че тя има право. Тя се нуждаеше от много повече, отколкото той бе в състояние да й даде, тъй че може би за нея бе най-добре поне да престане да пилее чувствата и усилията си. И все пак трезвата преценка не правеше раздялата по-лесна.

Тогава тя го целуна, той я взе в прегръдките си, притисна я миг по-дълго, отколкото бе разумно. В следващия миг избутаха куфара от леглото. Нищо чудно това да бяха най-сладките минути на близост в цялата им връзка, ала в крайна сметка Пати си прибра багажа, натовари го в тойотата и потегли.

Ето че сега Тъкър отново въздъхна дълбоко, втренчен в голямото легло с дъбова рамка. Тук двамата с Джоан бяха заченали близнаците. Тя ги бе кърмила в тапицирания с пъстра дамаска люлеещ се стол до леглото. Години по-късно самият Тъкър часове наред бе седял в този стол със съзнанието, че тя си отива. Килимчето под стола бе изтъняло от дългите часове, прекарани в стола. Баща му бе открил това килимче в Северна Африка по време на Втората световна война. Сержант от морската артилерия, той бе успял да го опази в продължение на осем месеца, преди да се завърне у дома, окичен с безброй почетни лентички, чуканче на мястото на лявата му ръка и това глупаво килимче. Впоследствие се бе оженил за момичето, останало да го чака, бе отгледал шест деца, сред които Франк бе най-големият, и то само със заплатата на еднорък печатар — и до края на живота си никога не се бе оплакал от съдбата.

Тъкър рязко се извърна и тръгна към банята, твърдо решен да се отърси от мудността, обгърнала го като плътна лепкава мантия. „Поне махни мръсотията от себе си, за бога. Обади се на Керъл да знае, че си се върнал.“

Малко по-късно той наистина набра номера на дъщеря си, но не вдигна нито тя, нито Майкъл. Обади се Линдзи.

— Здрасти, чичо Франк! Прибра ли се?

— Преди малко.

Изненадан от гласа на Линдзи, той изпадна в неловко мълчание. Тя все пак първа го наруши. „На петнайсет години е по-съобразителна от мен“, с тъга отбеляза Тъкър.

— Керъл е горе, храни бебето. Аз тъкмо прочетох на Алекс приказка преди следобедния сън. Не една, ами цели три. Четири, ако броим и тази, която ме застави да прочета повторно. И досега нямаше да се измъкна, ако не беше заспал.

Тъкър се усмихна. Внукът му беше на две годинки, същински неуморен пумпал.

— Как мина пътуването? — попита Линдзи.

Тъкър се поколеба. Момичето нямаше и представа къде беше ходил. Не знаеше и Керъл, а и никой друг. Само един малоброен екип в Управлението се бе заел да разгадае краткото съобщение, станало причина за внезапното му пътуване до Москва. Дори на директора не бе докладвано, така че ако бяха арестували Тъкър или го сполетеше нещо още по-страшно, кабинетът на главния му шеф — а и Белият дом, естествено — щеше да се придържа към версията, че някакъв агент на своя глава бе тръгнал да урежда личните си сметки. Става дума за застаряващ ветеран, неуспял да се съвземе от струпалите се семейни проблеми и това няма нищо общо с официалната американска политика в отношенията им с техните руски приятели. На дъщеря си Тъкър бе казал единствено, че ще отсъства от града, за да не се тревожи, ако му позвъни и не го открие.

— Пътуването мина добре — отговори той сега. — Скучно дори. Керъл ще излиза ли? Ти ли ще останеш при децата?

— Не, ще остана ден-два. Рано сутринта мама замина за Лос Анджелис.

Пулсът на Тъкър леко се ускори. Той сам бе вербувал майка й на работа в Управлението. Дълги години Марая бе работила с него в екипа за анализи на съветските оръжия, ала сътрудничеството им бе приключило, когато той започна да руши кариерата си. Оттогава тя бе напреднала в службата, занимаваше се с по-крупни, по-интересни задачи, докато той креташе по фланга, далеч от бойното поле.

— Мислех, че ще заминете двете — каза той на Линдзи.

— Аз пътувам в четвъртък сутринта. Довечера се открива някаква изложба в Лос Анджелис, на която тя трябва да присъства. Там ще бъде и руският външен министър.

— О, да, съкровищата на Романови. — „Защо ли бяха изпратили Марая на събитие, където щеше да присъства Захаров. Подобна задача бе извън нейното обичайно поле на действие.“

Внезапно го прониза неприятно опасение. Тъкър бе започнал кариерата си в оперативния отдел, ала се бе оттеглил на задна линия, когато жена му заболя. През всичките тези години и той, и Марая бяха работили далеч от предната линия, изготвяйки анализи на базата на събраната информация. И все пак ако поне едно бе успял да проумее по време на краткото пътуване, то бе обхватът на сведенията за него, с които разполагаше противниковата страна. А щом знаеха толкова много за него, защо да не разполагат с подробно досие и за нея?

— Виж — каза той отново в слушалката, — кажи на Керъл, че съм се обаждал. Вече съм у дома. По-късно ще се чуем.

— Дадено. Ще те видим ли скоро?

— Да, естествено — отсече Тъкър.

Затвори телефона и отиде да потърси ключовете от колата си. Много бързо бе стигнал до заключението, че не може да остави някой друг да прегледа съдържанието на мухлясалите папки, внимателно подбрани и подхвърлени, така че да променят мнението на американците относно борбата за власт в Москва в момента. Той подозираше, въпреки че връзката му в Русия бе предложила възможно най-лаконичен коментар, че в находката се съдържат изобличаващи сведения за външния министър Захаров. Сега вече започваше да се пита дали няма и нещо повече.

Трябваше да знае със сигурност, преди папките да са попаднали у някой друг.