Тейлър Смит
Клубът на невинните (23)

Двадесет и първа глава

Джим Шайбър показа значката си на рецепцията на хотел „Бевърли Уилшър“.

— Търся една ваша гостенка — обясни той на жената, облечена в строг костюм, която приближи с усмивка. — Зная, че е отседнала тук, но не съм сигурен под какво име се е регистрирала.

Минаваше осем и половина. Имаше намерение да отскочи до Лос Анджелис по-рано, ала при мисълта за натовареното заради празничния уикенд движение, реши все пак да спре вкъщи, да вечеря с Лиз и момчетата и да изчака пиковия час. Голяма грешка. В момента, в който излезе на магистрала 405, тя бе задръстена от Сан Диего чак до Малибу с множество тежки и леки катастрофи, бъркотията покрай Четвърти юли бе започнала отрано.

Изборът на странични пътища се бе оказал бавно и изнервящо състезание с няколко милиона местни умници, на които им бе хрумнала същата великолепна идея. Всички магистрали се бяха превърнали в необятно червено море от стоп светлини, през което дори полицейските коли с проблясващи сигнални лампи и включени сирени се движеха със скоростта на охлюв. Наместо да се ядосва, Шайбър пое с потока и направи единственото разумно нещо при така създалите се обстоятелства — настрои радиото в колата на станцията със стари песни, заслуша се в Бийч Бойс и съживи пропиляната си младост.

Жената зад дългото дървено бюро на хотелската рецепция се взря за миг в значката, сетне вдигна поглед към него. Изглеждаше озадачена, ала усмивката й дори не трепна.

— Търсите гост на хотела, а не знаете името? — Значката на ревера на черния й костюм твърдеше, че името й е Б. Латам и че тя е помощник-управител — обслужване на клиенти. Беше на средна възраст, с изрусена на кичури коса, изглеждаше добре, ала без хирургическата скованост, която толкова често бе забелязвал у жените, чиято самоувереност бе убита от Барби културата на града.

Въпреки всичките години, които бе прекарал в лосанджелиското полицейско управление, едва за втори път посещаваше хотел „Бевърли Уилшър“. Построен през двайсетте години, той беше местна забележителност, репутацията му се градеше върху дискретното и акуратно обслужване, невероятните удобства и прочутата клиентела. След като мина през тежките врати, Шайбър имаше чувството, че стъпките му отекнаха твърде силно по пода, покрит с италиански мрамор, оформящ сложна мозайка. Тихото фоайе бе пълно с фантастично аранжирани цветя, масивни старинни масички и меки канапета. Уханието извикваше в съзнанието му красиви жени, изискани парфюми и дебели портфейли.

— Зная моминското име на жената — отвърна той. — Просто не съм сигурен дали не го е сменила. Както и дали изобщо се е регистрирала със собственото си име. Може да е тук със съпруга си.

— Вижте, детектив, защо не опитаме с името, което знаете, все ще тръгнем от нещо? — предложи госпожа Латам и се наведе към компютъра. — Какво е то?

— Марая Болт.

Жената отпусна ръце.

— О, лесна работа. Тя наистина е гост на хотела.

— Сигурна ли сте?

— Да, напълно. Всъщност през последните двайсет минути вие сте вторият човек, който пита за нея. Тя не е в хотела обаче. Ако искате да оставите съобщение, ще се погрижа да й бъде предадено.

— Сигурна сте, че не е в хотела, без дори да позвъните в стаята й?

— Да. Видях я да излиза преди половин час.

— Тук сигурно имате доста гости. Значи определено я познавате, след като сте я видели?

— Да кажем, че ми е направила впечатление.

— Защо?

— Ще бъде недискретно от моя страна да ви кажа, детектив. — Тя загадъчно сви рамене.

— Не ми казвайте. Тук е с любовник.

— Личният живот на нашите гости не ни засяга.

— Но тя е тук с някого? — попита Шайбър. Латам кимна. — Добре, вижте — уморено рече той. — Мен също не ме грижа за това, но е много важно да говоря с нея.

— Казахте, че става дума за работа? Не сте просто търсач на знаменитости?

— Не, не съм — отвърна Шайбър. — Работя по случай.

— Ами, добре тогава. Предполагам, бих могла да ви кажа каквото знам. Искам да ви кажа, че отпратих другия обаче, така че не си мислите, че правим това за всекиго. Знаете, че трябва да пазим репутацията си.

— Наистина оценявам помощта ви.

— Тя се регистрира вчера. Каза, че ще остане най-много една-две нощи, но предполагам, че тази нощ ще е тук, тъй като не се е обадила, че ще напусне хотела, макар съквартиранта й да си тръгна днес следобед заедно с багажа си.

— Той не е бил регистриран?

— Не. Пристигна сам и си тръгна сам.

— Само от любопитство ще ви попитам, откъде тогава знаете, че е бил отседнал при Марая Болт?

— Той е прочута личност. Бил е видян и разпознат от сервитьора, който е поднесъл закуската им тази сутрин. Сервитьорът е млад и все още се прехласва по някои от гостите ни — добави жената. По лицето й се изписа чувство за вина. — Всъщност оказа се, че управителят на хотела е пуснал този човек в стаята на госпожа Болт, когато джентълменът е заявил, че иска да я изненада. Аз обаче не бих направила подобно нещо. Тук в „Бевърли Уилшър“ се гордеем с обслужването, ала отварянето на стаята на някой от гостите без нейно разрешение, без значение кой е този човек, по мое мнение е извън рамките на приличието.

— Предполагам, този джентълмен е влиятелна личност?

Тя сви рамене.

— Ако приравнявате славата с влиянието. Разбира се, в този град повечето хора са на това мнение. Когато се разчу, че този мъж е в хотела, всички от персонала изгаряха от любопитство да разберат коя е приятелката му, така че повечето от нас вече я познават по външност.

— Моля? — попита Шайбър, забелязал усмивката й.

— Портиерът ни е убеден, че дамата е високоплатена проститутка на повикване. Изглежда, преди да се върне при госта си снощи, тя е била с друг мъж. После, след като той я е оставил тук, тя се измъкнала отново за час-два. Артуро, портиерът, решил, че е отишла при друг. Това беше преди да му кажа, че дамата е дъщерята на Бенджамин Болт.

— Разбирам. Но е била доста дейна, така ли?

— Няколко пъти е излизала и се е връщала. — Жената отново сви рамене. — Може би просто обича забавленията. Както можете да си представите, тук имаме доста такива гости — децата на богаташи с повече пари, отколкото мозък.

— Смятате, че тя е такъв тип?

— Не съм разговаряла дълго с нея, но не мисля така. Дори ако оставим всичко останало, тя е прехвърлила трийсет и пет. Малко е възрастна за този кръг. Но пък коя съм аз, че да правя заключения.

— Както и да е, този прочут джентълмен е напуснал хотела, а госпожа Болт в момента не е в стаята си.

— Както ви казах, излезе преди половин час.

— Но не е напуснала хотела?

— Беше облечена страхотно, като излезе и не носеше багаж. Предполагам, нещата й все още са в стаята. Нямам престава кога ще се върне и дали изобщо ще се върне тази нощ, но за апартамента се плаща с кредитна карта, така че това не е моя работа.

— Имате ли нещо против да погледна вътре? — попита Шайбър.

— Защо?

— Просто за да се уверя, че не е напуснала хотела и ще се върне по някое време. Ако е така, ще оставя съобщение да се свърже с мен. Може дори да остана да я почакам. Но ако няма да се връща и не е възнамерявала да ви съобщи, по-добре да го науча сега, отколкото по-късно. Както ви казах, жизненоважно е да говоря с нея за случая, по който работя.

Латам огледа фоайето, ала за момента всичко изглеждаше спокойно, пък и поне още двама души работеха на рецепцията, доколкото виждаше Шайбър.

— Предполагам, мога да ви заведа — кимна жената. — Само да взема картата.

Докато пътуваха с асансьора до петия етаж, Шайбър попита:

— Споменахте и друг човек, който я е търсил. Той представи ли се?

— Не, но съм готова да се обзаложа, че беше някакъв федерален агент.

— Откъде разбрахте?

— В хотелския бизнес съм от двайсет и две години, детектив. Когато от толкова време сте на рецепцията, от пръв поглед започвате да познавате определени типове. Като ченгетата. Хората, които изневеряват на съпругите или съпрузите си. Проститутките… и именно затова щях да знам, че госпожа Болт не е такава, дори преди да съм разбрала кой е баща й. Разбирате какво имам предвид. Вие сигурно вършите същото във вашата работа. Насам — добави тя и го насочи наляво, щом вратите на асансьора се отвориха.

— И този мъж, който може да е бил федерален агент…

Жената спря пред една врата почти в края на коридора, почука два пъти, след което пъхна картата в процепа.

— Със сигурност не беше от ФБР — бутна вратата тя. — Бих казала, че приличаше повече…

Тя внезапно млъкна и ахна. Шайбър надникна иззад рамото й, мигновено готов да я бутне настрана с лявата си ръка, докато с дясната посегна към кобура на гърба си.

Латам обаче се опомни бързо и само направи гримаса.

— Бих казала, че другият мъж приличаше точно на този тук — рече тя.

Проследявайки погледа й, Шайбър зърна висок мъж на средна възраст със солидно телосложение и бръсната глава, застанал пред отворения гардероб във вътрешното помещение, проверявайки съдържанието му, което се състоеше от найлонов плик за дрехи и няколко рокли, доколкото се виждаше. Мъжът бе непретенциозно облечен, без вратовръзка, със спортно сако и черна риза. Въпреки това приличаше на човек, който често чува фразата: „Слушам, сър“. Гладко бръснатата му глава със сигурност не беше някаква модна прищявка. Беше по-скоро функционално улеснение, възприето от хората с рисковани професии, които не можеха да си позволят да се разсеят дори за миг от паднала върху очите им коса или кичур, заклещен в някоя теснина.

Когато мъжът ги погледна, тъмните му очи издаваха сила, която на повечето хора би се сторила заплашителна. Госпожа Латам обаче дори не трепна.

— Бихте ли ми казали какво правите? — настоя тя. — И как влязохте тук?

Мъжът затвори гардероба, без да бърза, сетне се обърна напълно към тях — не изглеждаше нито разтревожен, нито притеснен, задето са го хванали на местопрестъплението. Нито пък направи опит да избяга, макар Шайбър да си даваше сметка, че нямаше да бъде никак лесно да се опита да го спре.

— Търся Марая Болт — благоволи да отговори мъжът най-сетне. Гласът му бе дълбок и дрезгав, като бетонобъркачка, която неохотно започва да се върти.

— И сметнахте, че ще я откриете в гардероба? — сухо попита Латам.

Шайбър реши, че я харесва. Жената имаше кураж. Ала той я заобиколи, решил, че е време да поеме нещата в свои ръце.

— Кой сте вие? — попита.

Натрапникът вдигна вежди.

— Кой съм аз? — повтори. — А кой сте вие?

— Детектив Джим Шайбър от полицейското управление в Нюпорт Бийч, отдел „Убийства“.

— Убийства, а? — Едрият мъж се огледа. — Тук няма трупове. Както и да е, не сте ли малко извън района на юрисдикцията си?

— Малко — съгласи се Шайбър. — А вие сте…

Едрият мъж се поколеба — сякаш се опитваше да реши кой е днес. Което не беше добър знак.

— Франк Тъкър, Централно разузнавателно управление — рече накрая.

— Видяхте ли? — обърна се Латам към Шайбър. — Точно каквото смятах да ви кажа.

— Бива ви — съгласи се Шайбър. Явно това бе накарало мъжа да се поколебае. — Предполагам, имате някакъв документ за самоличност?

Мъжът се намръщи и посегна към задния си джоб, откъдето измъкна ламинирана лична карта. Беше от онези с метална щипка, които се носеха непрекъснато в строго секретни отдели.

— А вие? — попита той.

Шайбър измъкна кожения калъф със значката от полицейското управление на Нюпорт Бийч. Двамата разгледаха картите си, докато жената стоеше отстрани със скръстени на гърдите ръце.

— И след като вече официално се запознахме — подхвърли тя, — ще ми обясни ли някой какво става тук? А вие — добави към Тъкър, — все още искам да знам как влязохте. Бих могла да повикам да ви арестуват.

— Не и от него — кимна Тъкър към полицая. — Не е на свой терен.

— А предполагам няма да изчакате лосанджелиската полиция? — попита Латам.

— Не, свърших работата си тук.

— О, чудесно — провлачи тя. — Толкова се радвам да го чуя. Какво ще кажете да продължите по пътя си тогава? — Тя отново се извърна към Шайбър. — А вие, детектив? Достатъчно ли видяхте?

Шайбър се озърна. В добавка към роклите, които бе зърнал в гардероба, в банята имаше тоалетна чантичка, а на леглото се мъдреше опаковъчна хартия. На един от столовете бе оставена чанта от „Сакс“ на Пето авеню. Реши да потисне желанието си да провери чекмеджетата. Дори да не беше извън юрисдикцията си, този Тъкър продължаваше да му напомня, че няма право да претърси стаята, без заповед за обиск.

Шайбър кимна и жената протегна ръка към вратата.

— Тогава, господа, ако обичате? — Изгледа гневно Тъкър, докато излизаше в коридора. Докато пътуваха в асансьора, тя местеше поглед от единия към другия. — Има ли нещо друго, от което някой от вас се нуждае?

Двамата се спогледаха. Шайбър си помисли, че трябва да остави съобщение на Марая Болт да се свърже с него, като се върне, ала не му се искаше Тъкър да изчезне, преди да е успял да му зададе няколко въпроса. Съобщението можеше да остави по-късно. Тъкър го наблюдаваше, очевидно извършвайки същите пресмятания. Накрая двамата се обърнаха едновременно към Латам и поклатиха глава.

— Добре. И вярвам, че никой от вас няма да нахлуе в някоя друга от стаите ми тази вечер? — добави тя, хвърляйки гневен поглед към Тъкър. Той кимна рязко, щом вратите на асансьора се отвориха в кръглата ротонда на фоайето. — Тогава, ако ме извините, господа, изходът е натам. — Тя посочи входната врата, застанала като страж, докато двамата излязоха навън.

На булевард „Уилшър“ Тъкър изчака Шайбър, сетне го последва до „Родео Драйв“. Вечерта бе топла и изпълнена с аромата на жасмин от саксиите на хотелските прозорци, от време на време във въздуха пропукваше някой подранил фойерверк.

— ЦРУ значи? — тихо рече Шайбър и се подпря на хотелската стена. — Извън Лангли ли работите?

— Точно така. А вие? Какво правите тук, толкова далеч от вашия район?

— Не чак толкова далеч като вас, но съм тук по същата причина. Търся Марая Болт.

— Защо?

— Искам да говоря с нея във връзка с възможността да е извършено убийство.

— Коя е жертвата?

Шайбър се намръщи.

— Вижте какво, нека изясним нещо. Това не е ваш район на контрол. За момента съм склонен да пренебрегна малката ви каскада, наместо да ви предам в най-близкото управление на полицията, както би трябвало…

— Като че ли бихте могъл.

— Нека не се заяждаме, Тъкър. Първо, прекарал съм осемнайсет години в лосанджелиското полицейско управление и познавам града като петте си пръста, да не говорим за всяко ченге в него. Без значение какво пише на значката ми, това е мой терен. Второ, прекарах три часа в задръстеното движение. В Нюпорт имам един мъртвец и както изглежда празникът, който планирах да прекарам със семейството си, отива по дяволите. Накратко, в много скапано настроение съм. Така че какво ще кажете да проявим малко професионално уважение един към друг, а?

— Добре. Коя е жертвата? — повтори Тъкър.

Шайбър въздъхна.

— Казва се Албърт Джейкъб Корман, по прякор Чап. Чували ли сте за него?

На стоманеното лице най-сетне се изписа някаква реакция.

— Корман е мъртъв? Как?

— Бил е открит тази сутрин на дъното на горещата си вана.

— Убит — рече Тъкър.

Беше твърдение, а не въпрос.

— Казвате го, сякаш знаете със сигурност — присви очи Шайбър. Какво общо имаше с това ЦРУ?

— Не е ли така? — От скептичния тон стана ясно, че той не храни почти никакви съмнения, че Корман е бил убит.

— Не беше очевидно по трупа. Няма да сме сигурни, докато не приключи аутопсията. Какво знаете за него?

Тъкър сви рамене.

— Никога не съм го виждал. Знам само, че беше литературен агент.

— Точно така и е представял бащата на Марая Болт. — Другият мъж кимна. Шайбър продължи: — А ЦРУ? Защо са толкова заинтересувани от тази работа, та влязохте с взлом в хотелската стая на Марая Болт?

— Не съм казал, че ЦРУ се интересува от нея. Казах, че аз я търся. Тя ми е приятелка — добави бързо Тъкър, тъкмо когато Шайбър понечи да го разкъса заради новия уклончив отговор. — Говорих с нея тази сутрин.

— Близка приятелка?

— Да. — Едносричните отговори на мъжа казваха много повече от многословните, отбеляза Шайбър. Имаше чувството, че колкото и близки да бяха Тъкър и Марая Болт, може би връзката им не беше такава, каквато едрият мъж искаше да бъде.

— От това, което чувам, изглежда тя има доста приятели — подхвърли Шайбър.

Както и очакваше, Тъкър избухна:

— Какво означава това? — Сетне нещо трепна по лицето му, ала изчезна, преди Шайбър да успее да го определи и изражението му отново се вкамени. — Пол Чейни — рече той. — Отседнал е при нея.

„Аха! — помисли си Шайбър. Значи това е знаменитата личност, на която прехласнатият сервитьор е поднесъл закуска.“

— Разбрах, че си е тръгнал днес следобед — рече Шайбър. — Госпожа Болт междувременно доста е излизала и влизала снощи. Знаете ли нещо за това?

— Съмнявам се, че е важно. Тя е тук по работа.

Такава бе и теорията на портиера, макар Шайбър да бе сигурен, че Тъкър няма предвид същата работа.

— С какво се занимава? — попита той. Изстена, след като другият не отговори. — О, господи. Не ми казвайте, че и тя е шпионин?

— Не мога да говоря за това.

— Да, точно така. Защо ли не съм изненадан? Е, в такъв случай да опитаме друга тема. Какво можете да ми кажете за неиздадените творби на баща й? Някакви дневници и роман, очевидно?

— Какво за тях?

— Къде са например? Доколкото разбрах, предполага се, че са били у Корман, ала ако са в къщата му, не успях да ги намеря.

Тъкър се намръщи.

— Възможно ли е да ги е върнал на Марая?

— Не се е видяла с него преди смъртта му — отвърна Шайбър, осланяйки се на телефонното й съобщение и това, което бе научил от съседа на Корман. — Всъщност тя дори не знае, че е мъртъв. Това е една от причините, поради които се опитвам да я открия. Когато се обади по телефона, тя спомена за някакъв Ъркърт. Партньорът се поразрови и откри Луис Ъркърт, който е голяма литературна клечка?

— Работи върху биография на бащата на Марая — кимна Тъкър.

— Има ли някаква възможност Корман да е дал ръкописите на него? Може би, за да ги проучи?

— Малко вероятно. От друга страна обаче — добави Тъкър, — след като ги няма…

— Тези ръкописа са доста ценни, предполагам. Дотолкова, че Корман да бъде убит?

— Трябва да посетя някои места — избегна отговора Тъкър.

— Къде? — След като отново не получи отговор, Шайбър сам се досети. — Планирате да се отбиете при този Ъркърт? Няма да стане. Не и без мен във всеки случай.

Тъкър не каза нищо, ала осемнайсетгодишният полицейски опит на Шайбър го беше научил да разпознава безпогрешно кога му готвят някой номер — наркопласьор, който се готви да побегне, бандит, който не желае да бъде претърсен, спряла кола, оказала се смъртоносна. Преди едрият мъж да успее да помръдне, Шайбър отстъпи, за да застане стабилно и в същото време измъкна пистолета от кобура на кръста си, не оставяйки нищо на случайността. Тъкър застина, очевидно преценявайки шансовете си. Шайбър измъкна клетъчния си телефон и с една ръка натисна бутона за набиране на старата си служба.

— Свързвам се с дежурния в полицейското управление — рече той. — Разполагате със секунди, преди да вдигне, така че мислете внимателно. Смятате, че можете да избягате, без да се опитам да ви спра? — Палецът му освободи предпазителя на деветмилиметровия пистолет. — И дори да не улуча, което е малко вероятно от такова разстояние, колко далече си мислите, че ще стигнете за три минути? Защото това е времето за реагиране на полицейските коли в тоя район. Средно. На това място — посочи той хотела с телефона си — ще дойдат доста по-бързо. — Обърна слушалката към Тъкър, за да чуе първото позвъняване.

— Шайбър, виж…

— Не, ти виж. Все още не съм чул нито дума обяснение защо мъртвецът ми в Нюпорт би трябвало да се смята за убит, но ти изглежда смяташ, че е така. Това те прави важен свидетел от моя гледна точка. Какво правиш тук изобщо? Това някаква тайна операция на Управлението ли е? Да не сте решили да стоварите убийство в някое забравено от бога място? Е, помисли пак, партньоре. Не и по време на моята смяна.

Линията от другата страна звънна втори път.

Едрият мъж се взря в него и Шайбър усети, че го преценяват. Застана още по-стабилно, подготвяйки се за удар с глава. Идеята никак не му допадна, защото бе сигурен, че ще бъде премазан като с хладилник. Фактът, че мъжът бе малко по-възрастен от него не му носеше никакво успокоение.

— И двамата остаряваме за подобни номера, Тъкър. Какво ще кажеш да изоставиш тая напереност на агент от Управлението и просто да си сътрудничим, а?

Когато телефонът от другата страна звънна отново, Тъкър изглежда взе решение.

— Не съм тук със служебна задача — призна той.

Шайбър прекъсна връзката.

— Всъщност ще направиш услуга на хората в Управлението, ако ме предадеш. Но ако го сториш, Шайбър, мога да ти гарантирам, че никога няма да разбереш какво всъщност се е случило с Корман. Има хора, които ще се погрижат за това. И най-лошото е, че никак не съм сигурен дали всичко ще спре дотук.

— А това, че търсиш тази Болт? И това ли е противно на заповедите? Тя също ли действа на своя глава като теб?

Тъкър не отговори.

Шайбър отново вдигна телефона.

— Последен шанс — рече той.

— Това е лична работа — измърмори Тъкър. И Шайбър отново се досети за куп подробности по този лаконичен отговор.

— Добре, предлагам ти сделка — рече той. — Разказваш ми всичко, което знаеш. Ако реша, че си струва, и ако успееш да ме убедиш, че нямаш нищо общо със смъртта на Корман, ще се отбием заедно при професор Ъркърт. После ще се върнем тук и ще изчакаме госпожа Болт да се върне. Предполагам, че тя ще иска да узнае за смъртта на агента на баща си и бих желал да чуя какво може да ми каже за него. — Тъй като Тъкър не отговори веднага, Шайбър кимна към клетъчния телефон. — Алтернативата е да те предам. Споменах ли, че тази вечер е дежурен лейтенант Ал Грийн? Двамата с него се познаваме отдавна. Всъщност аз съм кръстник на първото му дете. Ако каже, че трябва да те заключат, Грийн първо ще те арестува, а после ще задава въпроси. Сега е — Шайбър погледна часовника си — девет и три минути в навечерието на Четвърти юли. Колко дълго смяташ, че ще преседиш на топло, преди да уредят пускането ти под гаранция? Какво ще се случи с твоята приятелка, докато си в ареста? И какви смяташ, че са шансовете да не бъдеш открит от твоите приятелчета в Управлението? Всъщност — добави Шайбър — готов съм да им се обадя и да ги попитам каква работа имаш тук да ми разваляш деня. Е, какво ще бъде?

— Добре — изръмжа Тъкър. — Ще го направим както искаш. Да идем да видим Ъркърт.

 

 

По-късно се оказа, че това е една от най-лошите сделки, които бе сключвал напоследък. Ала достатъчно дълго бе стоял на едно място, реши той, а ако приемеше сделката на Шайбър, имаше най-големи шансове да се придвижи напред без много шум. Ченгето от Нюпорт вече му бе спестило известни трудности с намирането на домашния адрес на Ъркърт. Ала Шайбър обясни, че университетът е по-близо и двамата решиха първо да изпробват късмета си там. По пътя Тъкър го осведоми съвсем накратко за приятелството си с Марая и каквото знаеше за Корман и Ъркърт. Нямаше никакво намерение да му каже за пътуването до Москва и за срещата си с Навигатора, нито пък за трийсетгодишните папки, които сочеха към друга поредица от убийства, които смъртта на Корман вероятно целеше да прикрие. Въпросът беше дали убиецът на Корман знае, че някой друг се е натъкнал на истината за смъртта на Бенджамин Болт?

Когато стигнаха близо до студентското градче в Уестуд, Шайбър изглеждаше по-объркан и раздразнен отвсякога. Тъкър се молеше Ъркърт да е в Тимбукту или на някое друго недостъпно място, за да може да се отърве от нюпортското ченге и да продължи самостоятелно. Откриха, че пътят до паркинга, разположен най-близо до Диксън Плаза, където се намираше кабинетът на Ъркърт е блокиран от кола на лосанджелиския полицейски участък, паркирана напряко на шосето. Щом Шайбър намали, към тях се насочи униформен полицай, който замаха о ръка, за да ги накара да се върнат. Шайбър спря климатичната инсталация и когато двамата с Тъкър свалиха прозорците си, удари ги суха гореща вълна. Не е чак толкова ужасно за това време на годината, помисли си Тъкър. Поне я нямаше отвратителната влажност, която бе оставил зад себе си във Вирджиния.

— Ей, Стърн, стари разбойнико — извика Шайбър. — Как си?

Полицаят се наведе и надникна през прозореца.

— Детектив Шайбър? Ти ли си? Здрасти! Какво те води насам? — попита и протегна ръка през отворения прозорец.

— Не можах да остана надалече от светлините на големия град — отвърна Шайбър и стисна ръката му. Ченгето погледна към спътника му. — Франк Тъкър — добави Шайбър.

Младото ченге кимна за поздрав, сетне отново насочи вниманието си към детектива.

— Чух, че си се оженил.

— Да. Тъкмо се върнах от медения месец в Розарита.

— Как ти харесва в Нюпорт?

— По-тихо е оттук със сигурност. Какво става? — добави той и кимна към въртящите се червени светлини.

— Някакъв професор е хвърлил топа в кабинета си. Ченгетата в студентското нямат достатъчно хора заради празника, та затова ни повикаха.

Шайбър хвърли поглед към спътника си и Тъкър си даде сметка, че и двамата са обзети от лошото предчувствие, че са пристигнали твърде късно.

— Този професор — рече Шайбър, — да не би името му случайно да е Ъркърт?

— Аха, откъде знаеш? — изненадано попита ченгето.

Шайбър въздъхна тежко.

— Тъкмо бяхме тръгнали да се срещнем с него. Убит ли е?

— Възможно е. Не е ясно как, предполагам, но казват, че според някакъв свидетел има нещо подозрително.

Шайбър затвори очи за миг.

— Дежа вю — рече детективът и поклати глава. — Кога е станало?

— Преди няколко часа — отвърна патрулния полицай.

— Кой работи по случая?

— Рипли и едно момче от полицейския участък на университета, казва се Макивой.

— Ще ме пуснеш ли да мина? — попита Шайбър. — Смятам, че е по-добре да поговоря с тях. Може би разполагаме с информация, която ще им е от полза.

— Минавайте. Оставете колата на паркинга пред моята кола.

— Къде е кабинетът на професора?

— Херцбърг Билдинг, Диксън Плаза. На третия етаж. Ще видите момчетата, като стигнете там. Те ще ви упътят.

— Добре, благодаря. Радвам се, че се видяхме.

— Аз също.

Шайбър паркира колата.

— По дяволите, горещо е — оплака се той, излизайки навън. — Имам чувството, че проклетата температура се повиши, наместо да падне след залез-слънце.

— Така изглежда — кимна Тъкър. — Може ли да си оставя сакото в колата ти?

— Разбира се — отвърна Шайбър и махна разсеяно.

Тъкър го съблече и го пусна на седалката. Шайбър заключи колата и двамата поеха по очертаната с дървета алея към широк площад в центъра на градчето. Уличните лампи хвърляха бледожълта светлина върху тротоара.

— Предполагам, това подкрепя донякъде теорията ти, че Корман е бил убит — подхвърли Шайбър.

— Всъщност не съм казал подобно нещо — изтъкна Тъкър, щом наближиха широките стъпала към подобна на замък каменна сграда. Месингова плоча до украсените с резба, масивни дъбови врати оповестяваше, че това е Херцбърг Билдинг на изкуствата и хуманитарните науки. Напредваха бавно по стъпалата. Шайбър, както бе обявил, изглежда познаваше всички ченгета в лосанджелиския полицейския участък, всички те го спираха да стиснат ръката му, сетне го предаваха на следващия. Тъкър го следваше, убеден, че го смятат за колега на Шайбър от Нюпорт.

Когато най-сетне влязоха и се изкачиха по стълбите до третия етаж, Шайбър отново обясни, че разполагат с информация за детективите, натоварени с разследването. Този път обаче, макар ченгето, застанало на пост пред местопрестъплението, да беше дружелюбно към детектива, се намръщи, щом зърна Тъкър.

— Кой е той? — запита направо.

— Казва се Франк Тъкър.

— С теб ли работи?

— Не, но може да се окаже свидетел — отвърна Шайбър.

Ченгето бавно кимна.

— Добре, почакайте. Ще уведомя детектив Рипли, че сте тук.

Тъкър проследи полицая, отдалечаващ се по ярко осветения коридор. Мястото миришеше на дезинфектант. Количка за почистване стоеше изоставена в средата на коридора. Зеленият линолеум на пода бе разкъсан от хилядите чифта крака, преминали по него през множеството години, откакто сградата е била открита.

Минаха няколко минути, преди детективът да излезе от кабинета в дъното на коридора и да приближи към тях. Детектив Уил Рипли сърдечно тупна Шайбър по гърба, ала усмивката му изчезна, когато рязко кимна на Тъкър, след като Шайбър го представи. Сетне Рипли отведе бившия си колега настрана. Не се чуваше какво говорят, ала по начина, по който детектива от Лос Анджелис периодично хвърляше поглед през рамо, беше очевидно, че иска ясно обяснение кой е Тъкър и защо внезапно се е появил на местопрестъплението. Накрая, след разгорещена дискусия, двамата детективи се върнаха. Сега Шайбър също се мръщеше.

— ЦРУ, значи? — попита Рипли и се взря отблизо в Тъкър. — Какво знаете? Твърдите, че сте познавали професор Ъркърт?

— Не, изобщо не твърдя подобно нещо. За първи път чух името му едва вчера — отвърна Тъкър, внезапно зачудил се дали идването му тук с Шайбър е било добра идея.

— Как чухте за професора? — попита Рипли.

— Дълга история.

— Разбирам. Е, може би ще ми кажете за това по-късно. — Рипли отново се обърна към Шайбър. — Ела и хвърли един поглед. Вие също, Тъкър — добави той през рамо.

Последваха Рипли до вратата, от която се бе появил. Там излезе друг млад детектив — Макивой, от полицията в университета, както изглежда — и бе представен след поредица погледи към Тъкър.

— Налага се да ви помоля да останете до вратата, за да не замърсите местопрестъплението, докато момчетата си свършат работата — рече Рипли. — Но спокойно можете да погледнете.

Двамата с Макивой се отдръпнаха, за да могат Шайбър и Тъкър да надникнат вътре.

Кабинетът беше типичен за университетските стандарти, обзаведен за старши професор и освен обичайната мебелировка, по стената бяха окачени снимки и награди, имаше няколко растения, ориенталски килим и множество джунджурии по рафтовете. Всякакви дреболии, свидетелстващи за продължителна кариера. Няколко криминолози с бели найлонови ръкавици обикаляха стаята, правеха снимки и снемаха отпечатъци.

Точно срещу вратата един мъж — Луис Ъркърт, предположи Тъкър — седеше на кожения стол с висока облегалка, главата му лежеше на дъбовото бюро пред него. Бе извърната настрани върху протегнатата му ръка точно до една отворена книга. Изглеждаше така, сякаш е решил да подремне, докато е четял. Косата му бе прошарена и оредяла на темето. На протегнатата му дясна ръка имаше масивен златен пръстен, дланта опираше в бюрото. Лявата му ръка бе сгъната до главата. Носеше масивен златен часовник, дебелата кожена каишка бе доста износена — беше от този вид часовници, които се предаваха от поколение на поколение в семейството. Ъркърт изглеждаше спокоен и отпуснат, ала въпреки липсата на всякакви следи от насилие, Тъкър знаеше, че мъжът не спи.

— Има ли някакви рани? — попита той.

Рипли поклати глава.

— Никакви, като се изключи съвсем лека драскотина като от порязване с хартия върху дясната му длан. Нищо не липсва, доколкото можем да видим, макар че ще трябва да намерим някой, който е запознат с обстановката, за да ни помогне да направим списък на вещите. Часовникът, който носи обаче, е стар „Ролекс“. Пръстенът също не е евтина дрънкулка. Каквото и да е станало тук, няма нищо общо с грабеж.

— Липсват ли някакви папки? — попита Шайбър, надничайки към трите шкафа със стоманени чекмеджета.

Рипли вдигна вежда.

— Не зная. Трябва ли?

Детективът от Нюпорт сви рамене.

— Може би трябва да поговорите със секретарката му, да проверите дали е имал асистент в изследователската работа. Очевидно е работел по биография на Бенджамин Болт, писателят, нали го знаете? — Рипли кимна неопределено. — Както и да е, ако успеете да откриете някой, който е запознат с работата му, ще бъде интересно да се знае дали липсва нещо, особено ако е свързано с Болт.

Макивой изглеждаше скептично настроен.

— Не сме сигурни дали изобщо става дума за убийство, а вие вече намерихте мотив? И какъв е той точно? Професионално съперничество? Някой е искал да отстрани професора? Откъде знаете?

— Не зная — отвърна Шайбър, — и дори не твърдя, че е така. Само казвам, че си заслужава да се провери. — Той се обърна отново към Рипли. — Говорих със Стърн на пътя. Той спомена за свидетел, който е видял нещо подозрително?

Рипли кимна.

— Чистачката. Била приключила тук и разговаряла с професора, докато си вършела работата. Твърди, че изглеждал добре. Сетне, докато почиствала съседната стая, чула нещо, което й се сторило като вик, ала прахосмукачката й била включена, затова не е сигурна. Когато след няколко минути приключила със съседната стая и излязла да продължи по коридора, зърнала някакъв мъж да излиза от кабинета на Ъркърт и с бързи крачки да се насочва към стълбите.

— А Ъркърт? — попита Шайбър.

— За беда — отвърна Рипли, — тогава не й хрумнало да погледне в кабинета му. — Помислила си, че мъжът сигурно е някой колега на Ъркърт — добави той. — Едва когато приключила с почистването на последния кабинет и се приготвила да тръгва, най-сетне минала да погледне тук. Открила Ъркърт ето така. Опитала се да го събуди и разбрала, че е мъртъв. Диспечерът твърди, че е била в истерия, когато набрала деветстотин и единайсет.

— Значи е видяла убиеца? — попита Тъкър.

— А убиецът не я е видял? — добави Шайбър.

— Очевидно не, за щастие, иначе сигурно би се погрижил да не остави очевидци — отвърна Рипли.

— Прилича на професионално свършена работа — мъдро заключи младият Макивой. — Работил е бързо. Знаем, че Ъркърт е бил още жив малко след шест часа, когато чистачката предполага, че е напуснала кабинета и е бил мъртъв в шест и четирийсет и три, когато диспечерът е приел обаждането.

Тъкър обходи с поглед стените на кабинета, покрити със снимки и дипломи в рамки. Някои бяха леко наклонени, сякаш бе имало земетресение. Или може би някой е търсил нещо зад тях, помисли си той. Това бе единственото нещо, което разваляше идеалният ред в помещението. Наистина беше убийство и наистина бе изключително професионално извършено, както бе отбелязал Макивой. Съвсем в стила на КГБ.

Тъкър задържа поглед върху снимките. Бяха около десетина, повечето на мъртвеца изглежда, на различни места и с различни непознати хора. Ала една от снимките беше на друг мъж, съвсем сам — бащата на Марая, стреснато осъзна Тъкър. Това бе една от най-разпространените снимки на Болт, използвана за кориците на книгите му, а и на други места. Марая му бе казала веднъж, че снимката е правена от майка й с апарат за мигновени снимки близо до къщата в Нюпорт, където бе отраснала Марая. Баща й бе застанал на пясъка, който се простираше зад него в далечината, вълни се разбиваха в брега. Мъжът бе със светла коса и приятна външност. На снимката бе облечен в бяла памучна риза, палците му бяха пъхнати в джобовете на избелелите джинси. Босите му крака бяха затънали в пясъка. Светлини и сенки играеха по спокойното му лице, ала сивите му очи гледаха право напред, изражението бе сериозно, сякаш е бил потънал в мисли само миг, преди да бъде прекъснат и помолен да погледне към фотоапарата. „Портрет в съвсем ранна младежка възраст — още дете, помисли си мрачно Тъкър — но също и баща, който бе предал сериозните си сиви очи на малкото момиченце, което бе изоставил.“

Той тръсна глава, извърна поглед от снимката и излезе в коридора, където бе стреснат от пронизителен вик. Извърна се рязко и откри, че Рипли се е измъкнал, докато той бе разглеждал снимките на стената на Ъркърт и сега стоеше малко по-надолу по коридора, хванал за лакътя една испанка на средна възраст, която пищеше:

— El es el asesino! El es el asesino!

Убиецът, към когото сочеше истерично, бе самият той. Преди да успее да реагира, Тъкър се озова притиснат до стената с ръце зад гърба, задържан от половин дузина униформени полицаи, появили се незнайно откъде. Чифт белезници се впиха болезнено в китките му.

— Шайбър! — изрева той. — Какво, по дяволите, става тук?

— Тя твърди, че е видяла теб в коридора — отвърна Шайбър. — Когато полицаят на стълбите те видял да влизаш с мен, помислил, че описанието й съвпада до най-малка подробност.

— Не съм убивал никого! Тъкмо съм слизал на летището, когато е станало всичко това.

— Тя изглежда мисли, че си бил ти — рече Рипли.

— Това е лудост. Трябва само да проверите в „Юнайтед Еърлайнс“. Те ще потвърдят, че съм бил с техния полет.

— У теб ли е още бордната карта? — попита Шайбър.

Тъкър се замисли.

— Не, хвърлих я, струва ми се. Но все още имам отрязъка от билета. Остана в наетата кола при „Бевърли Уилшър“.

— Ще проверим това — рече детектив Рипли.

— Не, той може да провери — каза Тъкър и кимна към детектива от Нюпорт. — Шайбър, ключовете са в сакото ми в колата ти. Наетата кола е тъмносин таурус. Ще намериш билета в жабката — и това е всичко, което можеш да пипаш. Що се отнася до теб — добави той и се обърна към Рипли, — нямаш разрешение да се доближаваш до моята лична собственост. Ясно ли е? — Мислеше си за лаптопа и дискетата на Навигатора, заключени в багажника на колата. Шайбър беше извън района си на юрисдикция и нямаше право да извърши обиск. Детективът от Лос Анджелис трябваше да се снабди със заповед, за да има достъп до колата. С малко късмет Шайбър щеше да намери билета и невинността му щеше да бъде установена, много преди Рипли да успее да напише доклад и да открие съдия, който да одобри заповед за обиск. Или поне това бе трескавата надежда на Тъкър.

— Съвсем ясно — отвърна Рипли, — но междувременно ще трябва да дойдеш с нас. — Той кимна към един от униформените, който го претърси за оръжие.

— Не нося — отегчено рече Тъкър. — Та аз преди малко слязох от самолета, за бога. — Дръпнаха го от стената и го завъртяха. — Шайбър, това е пълна идиотщина. Не можеш да им позволиш да ме арестуват. Знаеш, че не съм направил нищо.

— Изобщо не знам подобно нещо. Знам само, че те заварих да ровиш из една хотелска стая, където беше влязъл с взлом два часа след като професорът е бил убит. Имал си достатъчно време, за да стигнеш оттук дотам.

— Защо, по дяволите, ще идвам тук с теб, ако съм извършил това?

— Не си знаел, че чистачката те е видяла — отвърна младият Макивой.

— Не е видяла мен, по дяволите! — Той се извърна отново към Шайбър: — Достатъчно е да се провери в авиокомпанията… — Той внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Шайбър.

Тъкър затвори очи и поклати глава, въздишайки тежко. Не това беше начина да печелиш приятели и да влияеш на хората, но трябваше да си признае. Не желаеше да прекара този уикенд в затвора. Беше сигурен, че Шайбър ще направи проверка в авиокомпанията срещу номера на билета, за да открие данните за пътника, преди да поръчителства за него пред Рипли. Ала нямаше да открие името Франк Тъкър нито на билета, нито в базата данни на авиокомпанията.

— Пътувах под друго име — призна той. — Имах причини за това. Работата е там, че използвах други документи за самоличност.

— Колко удобничко — подхвърли Макивой.

Тъкър не му обърна внимание.

— Казвам ти истината, Шайбър. Името беше Грант Луис. Фалшивият документ за самоличност още е в сакото, което оставих в колата ти. — Той кимна към един от следователите. — Нека този човек ме снима. Сетне опитай да откриеш екипажа на полета на „Юнайтед“ от Вашингтон до Лос Анджелис. Излетял е от Дълес в три и петдесет и пет местно време. Бях в първа класа и говорих с една от стюардесите. Не зная името й, но беше около трийсетте, руса, привлекателна…

— Аха — изсумтя Макивой. — Наистина ще е много лесно да я открием. Не може да има много такива.

Тъкър отново не му обърна внимание.

— Каза ми, че утре рано сутрин има обратен полет. „Юнайтед Еърлайнс“, Шайбър. Ще го направиш ли, моля те?

Шайбър все още изглеждаше изпълнен със съмнения.

— След като си възнамерявал да работиш под прикритие, защо ми се представи като Франк Тъкър? Това поне истинското ти име ли е?

— Да. Казах ти го, защото си мислех, че ще проявиш повече професионално доверие към Франк Тъкър от ЦРУ, отколкото към Грант Луис, неизвестен бизнесмен. Очевидно съм сгрешил.

— Е, сигурен съм, че лейтенант Рипли и Макивой ще проверят в авиокомпанията — рече Шайбър.

— Да, точно така. Докато аз се пека в килията цял уикенд. Стига, Шайбър! — ядосано рече Тъкър. — Какво ще загубиш, освен случая Корман?

— Кой е Корман? — попита Рипли.

— Друг случай, по който работя — раздразнено отвърна Шайбър. — Именно заради това дойдох тук. Трябваше да говоря с една жена в „Бевърли Уилшър“ и тъкмо там се натъкнах на тоя приятел. — Той замислено поглади прошарените си мустаци. — Отиде ми уикендът по дяволите. — Той кимна към следователя с фотоапарата и попита Рипли: — Имаш ли нещо против, Уил? В случай, че той казва истината и двата случая са свързани, все едно ще трябва да си сътрудничим. Мога да свърша част от работата.

— Нямам нищо против, приятелю — отвърна Рипли и махна на следователя с фотоапарата, — щом искаш да вършиш черната работа, няма да ти преча. Лично аз обаче смятам, че този случай вече е решен.

— Напълно решен — повтори младият Макивой и закима енергично.

Тъкър се изкуши да фрасне с глава малкия папагал право в отвратителната човка.