Тейлър Смит
Клубът на невинните (7)

Пета глава

В едната си ръка Марая държеше картата ключ от хотелската стая, с другата бе хванала бравата и се готвеше да излезе. Бе облякла практичния си черен костюм, който подхождаше за всички случаи, само не и за гала откриване. Смяташе да отиде до музея „Арлън Хънтър“, да огледа обстановката и да се срещне с останалите от охраната за откриването на изложбата, да се върне обратно, да се преоблече в официалната синя копринена рокля и да отиде навреме за прерязването на лентата в шест часа и тържественият прием, който щеше да последва, ала се поколеба на вратата, разговорът с Чап Корман все още звучеше в съзнанието й. Странното предположение, че баща й е бил убит беше съвсем лесно доказуема безсмислица. Но какво можеше да се каже за твърдението, че ръкописът, който бе намерила, е бил откраднат?

От кого? И защо Бен би откраднал нечие чуждо произведение? През деветте години преди смъртта си на двайсет и осем годишна възраст, баща й бе написал пет романа, десетки разкази и безброй стихотворения, без да се споменават няколкото томчета лични дневници. Невъзможно е било да му се запуши устата, дори да се опиташ. Тогава защо този професор Ъркърт твърдеше, че ръкописът, който бе открила в бараката под заглавие „Човекът в средата“, е бил откраднат? Някъде дълбоко в съзнанието й нещо й подсказваше, че ръкописът трябва да е на Бен. Колкото по-старателно се опитваше да го улови, толкова повече й се изплъзваше също като да се опитваш да събереш живак. И все пак твърденията на Ъркърт щяха да я подлудят, ако не научеше основанията за тях.

Тя преразпредели мислено времето си за следобеда, като сгъсти още повече разписанието си. Втурна се обратно в стаята, захвърли чантата и картата ключ на леглото, сетне прерови чекмеджетата, докато открие телефонен указател на Лос Анджелис. След като се обади на „Куриер Експрес“, измъкна личното си тефтерче с телефони и набра отново. Нужни й бяха три опита, докато открие някой в Лангли, който да знае как да я свърже с Франк Тъкър. Всеки път, когато го потърсеше, той като че ли се отдалечаваше все повече и повече от главния поток на операциите на Управлението. Обзе я облекчение, когато най-сетне чу дрезгавият му глас:

— Тъкър.

— Франк! Най-сетне! Помислих си, че ще се наложи да изпращам претърсваща група.

— Марая? Къде си? Линдзи ми каза, че си заминала за Лос Анджелис.

— Заминах. Там съм, искам да кажа. Тук съм. В Лос Анджелис. — Тя замълча, за да потисне вълнението, което изведнъж я бе превърнало в заекваща ученичка, сетне опита отново: — Говорил си с Линдзи?

— Преди малко. Обадих се на Керъл да й кажа, че съм се върнал.

— Откъде?

— Бях заминал за няколко дни.

Умело избягване на отговора. Понякога бе изключително трудно да се разговаря с него, с мъка му вадеше думите от устата.

— Пак си сменил офиса си. Какво става?

— Имаха нужда от стаичката ми горе за някакъв стажант през лятото, затова ми дадоха килера за метли в мазето.

— В мазето? Боже мой! Защо им позволяваш да правят това?

— Нямам оплаквания. Чудесно ме урежда.

Марая се отпусна в стола и се наведе напред, подпря лакти на стъклената кръгла масичка до леглото, притисна длан към челото си.

— Франк — уморено промълви тя, — време е.

— За какво?

— Да излезеш от скалата, под която си се скрил.

Той замълча за момент и Марая усети, че е прекосила невидимата линия. Познаваше този мъж от осемнайсет години, откакто я бе завербувал да работи за ЦРУ. Нямаше съмнение, че връзката помежду им отиваше отвъд наставничеството, отвъд професионализма, отвъд приятелството. Заедно бяха преминали през добри и лоши периоди в живота си. Тя бе познавала съпругата му; той бе познавал съпруга й. Навремето можеше да говори с Франк за всичко. Сега съществуваше невидима линия, която и двамата се бояха да прекрачат.

— Каква е тая задача, свързана с посещението на Захаров? Как те въвлякоха във всичко това? — наруши пръв мълчанието Франк.

— А не. Първо ти — отвърна Марая. Защо винаги той определяше къде преминава невидимата линия? — Кажи ми за пътуването си.

— Дълга история.

— Разбирам. Криеш ли от мен? Да не би случайно да си ходил до Флорида? — закачливо попита Марая, опитвайки се да го измъкне от защитения ъгъл, откъдето той като че ли вече изобщо не излизаше напоследък.

— Не — рязко отвърна Франк.

О, явно засегна болно място. Нищо чудно. В края на краищата Пати Бонели дълго време бе до него и сега, когато се бяха разделили, той се носеше по течението като самотна лодка с отрязани от пристана въжета. Не беше редно, нито честно. Той беше стабилен, способен, работеше много. Добър човек, който изглеждаше така, сякаш можеше да понесе тежестта на света на широките си рамене — и го бе правил, както в професионалния, така и в личния си живот, години наред и без оплаквания. Марая бе от малцината, които знаеха каква цена бе платил Франк за тази сляпа стоическа вярност. А сега той изглежда се бе затворил напълно, както към нея, така и към всички останали.

— Извинявай — рече тя. — Не исках да любопитствам.

Настъпи мълчание, ала когато Франк заговори отново, тя с облекчение долови в гласа му познатата ведрост на своя стар приятел.

— Няма нищо. Пътуването беше служебно. А това другото, с Пати, просто не се получи.

— Говори ли скоро с нея?

— Преди няколко седмици. Обади се просто да се чуем.

— Как я кара?

— Изглежда се чувства добре там. Взела си е кокер шпаньол. А сега ти ми кажи какво правиш там? — попита той. — Мислех, че двете с Линдзи ще ходите на почивка.

— Вдругиден.

— Защо именно ти трябва да присъстваш на това откриване и изобщо да докладваш за посещението на Захаров?

— Това също е дълга история.

— Добре, не по телефона — съгласи се той. — Само ми кажи чия беше идеята?

— Помниш ли старото приятелче на Уонета? — Уонета Уокър бе секретарка на Франк в стария отдел за Съветския съюз, спасена от него от лапите на Джак Гайст от оперативния отдел, който вгорчаваше живота й.

— Той ли те изпрати? Кучи син — промърмори Франк. — Ти не работиш за него, Марая. Трябваше да откажеш.

— Опитах се, но той беше предвидил всичко. Когато ме извика в кабинета си, вече бе уредил нещата и бях поставена пред свършен факт. Както и да е, не се тревожи. Задачата е само за двайсет и четири часа. Всъщност скоро трябва да тръгвам. Но, Франк, във връзка с нещо съвсем друго, имам една молба към теб.

— Каква?

— Малко е спешно. Трябва да се отиде до офиса на „Куриер Експрес“ във Фолс Чърч. Ако нямаш време, просто ми кажи.

— Никакъв проблем. За какво става дума?

— Опитали са да ми доставят писмо вкъщи тази сутрин, но аз вече съм била тръгнала за летището. Очевидно им трябва подпис на получателя, иначе не могат да го предадат. Обадих им се и ми обясниха, че мога да подпиша пълномощно за друг човек, който да получи пратката. Надолу по улицата съвсем близо до хотела има техен офис, ще се отбия там да попълня нужните документи. Исках да им дам твоето име, ако си съгласен.

— Разбира се. За какво става дума?

— Писмото е от стария агент на баща ми, Чап Корман.

— Корман — повтори Франк и Марая остана с чувството, че си записва името. — Искаш да задържа писмото у себе си, докато се върнеш или да ти го препратя там?

— Щях да те помоля да го пратиш по Линдзи, но като размислих, предпочитам да го отвориш веднага щом го вземеш. Искам да знам какво, по дяволите, има вътре.

— Защо? Какво става?

Тя въздъхна тежко.

— Чап Корман ми е изпратил копие от писмо, което получил от един професор от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Професорът пише биография за баща ми. Очевидно му е хрумнала някаква откачена теория относно ръкописа, който открих… — Тя замълча. — Преди няколко месеца се натъкнах на неиздаден роман и други лични документи на баща ми.

— Да, четох във вестника.

Марая бе обзета от чувство на вина, задето Франк научаваше новините за нея от вестниците. Както и задето я бе видял под ръка с Пол Чейни. По дяволите.

— Да, разбирам. И този професор очевидно е на мнение, че ръкописът е откраднат. И нещо още по-откачено. Той предполага, че Бен е бил убит.

Марая очакваше подигравка или категорично отхвърляне на подобно глупаво твърдение. Няколко въпроса поне. Ала Франк каза само:

— Ще проверя.

— Просто искам да знам нещо за него, преди да се срещнем, докато съм тук. Извинявай, че съм толкова досадна.

— Не си. Радвам се, че се обади.

Нямаше друг човек, на когото да има пълно доверие. Марая изведнъж осъзна колко много й бе липсвал Франк през последните месеци. Линията отново замлъкна, ала този път бе успокоително като приятелска ръка на рамото — почти както бяха нещата помежду им, преди животът да се отнесе тъй сурово с тях. Искаше й се той да не е толкова далеч и тя да не е толкова притисната от времето. Сега, когато отново бяха установили връзка, Марая изпитваше желание да говори — за много неща, включително за най-неприятната част от тази задача, която й бе стоварил Джак Гайст — възможността да се изправи лице в лице със старата любовница на баща си. Но това също беше дълга история, а трябваше вече да тръгва за музея. Засега бе достатъчно да знае, че Франк отново е до нея.

— Благодаря ти — рече тя. — Сигурна бях, че мога да разчитам на теб.

— Винаги — бе едва доловимият му отговор.

 

 

Чап Корман имаше златно сърце и невероятно бистър ум, макар да бе вече на седемдесет и седем. Коленете му обаче сякаш бяха от тебешир и изпукаха, когато мъчително се изправи. Той потръпна и се облегна на ниската тухлена ограда, отделяща къщата му от съседната, зачака болката да премине. След като Марая се бе обадила, той бе излязъл в градината да сади цветя покрай оградата. Градинарските наколенки върху панталона му облекчаваха агонията от работата на колене, ала изправянето винаги бе мъчително.

Когато най-сетне бе в състояние да се раздвижи отново, той чукна няколко пъти градинската лопатка в стената, за да паднат парчетата пръст, сетне изтупа ръце и доволно огледа свършената работа. Заслужаваше си изтърпяването на болката. Градината на Ема отново изглеждаше прекрасно. Никога не си бе давал ясна сметка колко много работа изисква поддържането й.

Когато преди седемнайсет години се преместиха тук от Ню Йорк, именно местонахождението на имота го бе привлякло най-много. Двуетажната дървена къща бе с изглед към пристанището на Нюпорт, имаше само пешеходна пътека между предния двор и пристаните отсреща, разположени по протежение на целия полуостров. Изгледът беше към закотвени яхти, остров Балбоа и високите хълмове на Ориндж Каунти, издигащи се над мачтите. С кола можеше да се мине по невзрачна алея отзад — каньон от грозни гаражи, разположени на нивото на улицата. Ала дори това си имаше своето скрито предимство — просторен плосък покрив на гаража с прекрасна гледка на запад към Тихия океан, отдалечен само на няколко пресечки. Прекрасна тераса, където да поседнеш вечер и да се любуваш на залеза.

Къщата бе доста порутена след години ползване от летовници, предния двор бе занемарен и осеян със сухи треви и изпотрошени камъни. Чап и Ема направиха основен ремонт, съединиха две от четирите спални, за да осигурят голяма библиотека кабинет за Чап, където да работи с клиентите си. Имаха също минерална баня и беседка на новата задна тераса пред главната спалня. Ем, междувременно, съвсем сама бе превърнала предния двор в прекрасен зелен оазис. Това беше най-голямото й удоволствие, постоянна работа до края на живота й. Чап, който бе нощна птица, се будеше всеки ден по обяд от приятното тананикане на съпругата си под прозореца и знаеше, че е станала с изгрева. Накрая именно занемарената градина, а не лекарите, му подсказаха колко болна е наистина Ема.

Отначало, след смъртта й, той изостави градината. Когато плевелите заплашиха да задушат любимите й рози и бурените избуяха толкова, че почти закриха ниската дъсчена ограда, той нае градинар, който да разчисти мястото и да го поддържа. Ала в деня, когато завари розите на Ема зверски окастрени, той уволни мъжа, измъкна инструментите на Ема от гаража и пое всичко в свои ръце. Напоследък му беше все по-приятно да работи в градината, въпреки скованите от артрит колене. Дори се улови, че си тананика Синатра, докато работи, също както правеше Ем — макар да се ласкаеше, че по-добре докарва мелодията.

— Хей, Чап! Много добре изглежда — дочу се глас зад него.

Чап се обърна и зърна съседа си, който тъкмо излизаше през портата, дърпан от дебел басет. В другия край на каишката, дебелите крака на Кърмит драскаха под ниското туловище, заплитаха се в дългите му уши и следваха големия му нос, надушил поредната вълнуваща миризма.

Чап се усмихна и махна за поздрав с градинската лопатка.

— Здрасти, Дъг! Както виждам, Кърмит те е повел на дневната разходка.

Дъг Портър направи гримаса.

— И още как! — Мъжът поспря да изтрие фините капки пот, избили по голата му глава, косата му бе ниско подстригана отстрани, а темето бе гладко като куршум. — Виж, Чап, радвам се, че те заварвам тук. Исках да те помоля да подкастриш розите там, където минават през оградата.

Чап надникна от другата страна. Да, розите наистина си проправяха път към съседния двор.

— Извинявай. Не бях забелязал — рече той и посегна към ножиците, закачени на задния му джоб. — Веднага ще ги подрежа.

Портър с мъка удържаше кучето да не скача върху възрастния мъж. Портър бе около четирийсет и пет годишен, с приятен тен и в изключително добра форма, ала силните мускулести крака на басета и ниския център на тежестта, превръщаха всекидневното състезание помежду им в неравна борба, която кучето неизменно печелеше.

— Пристигнаха ли приятелките ти? — задъхано попита Портър. Бе облечен в обичайната черна копринена риза и черни панталони — негова запазена марка, помисли си Чап, макар подобно облекло да изглеждаше нелепо за разходка на куче в горещ ден.

— Марая пристигна. В Лос Анджелис е. Дъщеря й идва след нея. Утре и двете трябва да са тук.

— Е, какво мислиш? Дали ще искат да дойдат да гледат фойерверките от лодката?

Портър се бе нанесъл преди няколко месеца и това беше третият или четвъртият път, когато канеше Корман да го придружи на платноходката му, закотвена в пристанището. Досега Чап винаги бе намирал причини да откаже. Ала в същото време изпитваше чувство за вина. Таеше подозрението, че нежененият му съсед е гей и макар да бе с широки разбирания, изпитваше известно притеснение при перспективата да се озове сам с него на яхтата. Но какво си мислеше? Че един възпълен, страдащ от артрит старец е изложен на опасността да се превърне в сексуална играчка? Портър изглеждаше добър човек, общителен архитект, който забавляваше какви ли не интересни хора, ако се съдеше по това, което бе видял Чап. Вероятно щеше да бъде приятна вечер на водата, а Линдзи сигурно ще е възхитена да наблюдава фойерверките от такова удобно място.

— Все още не съм имал възможността да ги питам — отвърна той. — Говорих с Марая преди малко, но честно казано, забравих да спомена за това. Съжалявам, че те държа на изчакване.

— Няма проблем. Трябва да призная, че наистина ще се радвам да се запозная с тях. Аз съм голям почитател на Бен Болт.

Чап замълча, твърде изненадан от новината. Странен бе фактът, че сред гей обществото Бен Болт бе почти издигнат в култ, въпреки репутацията му на женкар. Портър като че ли беше един от тези горещи привърженици.

— Трябва да ти кажа, че Марая не е… почитателка — отбеляза Чап. — Беше едва седемгодишна, когато Бен напусна семейството. Не пази нежни и топли спомени.

Кучето се бе обърнало към портата и драскаше по плочите на пътеката, нетърпеливо да поеме на разходка.

— Кърмит, седни, по дяволите! — нареди Портър.

Само си хабеше думите на вятъра. Кучето изглеждаше глухо и твърде целеустремено. Дърпането продължи.

— Непоправимо животно. Благодаря за предупреждението, Чап. Цяла вечер щях да плещя като умопобъркан тийнейджър, ако не ми беше казал. Все пак ще ми е приятно да дойдете на лодката.

— Смятам, че ще им е интересно — призна Чап. — Ще ги попитам и ще ти кажа, става ли?

— И още как! — Портър най-сетне се призна за победен и отпусна каишката на напиращото куче. — Ще се видим по-късно! — извика през рамо и се затича след Кърмит.

Чап им махна ухилен, сетне се извърна отново към розите и започна да подрязва онези, които бяха нахлули в монашески голия двор на Портър. Изстена, докато се протягаше през оградата. Много по-лесно щеше да е да мине от другата страна на оградата, ала беше уморен и искаше по-скоро да приключи.

— Ох! По дяволите! — изруга той и едва не загуби равновесие, когато голите му пръсти се сключиха около покритото с бодли стъбло. Сега разбра защо Ем винаги носеше градинарски ръкавици. А той си мислеше, че просто иска да запази маникюра си.

Остави кофата в тесния сенчест проход между неговата къща и тази на Портър, сетне влезе в гаража през страничната врата. Заслепи го силна светлина, отразена от циментираната алея и бляскавата мазилка на отсрещната къща.

Идиот. Оставил си вратата на гаража отворена.

Той прокле разсеяността си. В квартала не се извършваха почти никакви престъпления през по-голямата част от годината, ала лятото винаги довеждаше орди крадци, които се промъкваха през незаключените задни врати и задигаха портфейли и чанти, докато обитателите седяха в двора с изглед към водата. Чап излезе навън и огледа алеята. Не се виждаше жива душа. Доволен, че теренът е чист, Чап се върна вътре, заобиколи сребристосивия си ягуар и приближи до работната маса на Ема. Избърса инструментите със стар парцал, сетне ги намасли, както грижливо правеше всеки път съпругата му и ги постави обратно в червената плетена кошница. Свали наколенките и ги закачи на един пирон, свали калните си обувки и нахлузи меките домашни чехли, които бе оставил от вътрешната страна на вратата. Натисна копчето за затваряне на гаражната врата и влезе в къщата.

Следващата точка от дневния ред: два-три пръста уиски.

Той отнесе чашата и бутилката на горния етаж, като остави шишето на нощното шкафче. Отпи една-две глътки от чашата, остави я на ръба на ваната и включи подводния масаж. Съблече се по пътя към банята и взе душ, за да отмие градинската кал.

Тъкмо увиваше хавлиена кърпа около кръста си, когато чу леко изщракване. Ключалка? Чап внимателно пристъпи в спалнята. Нищо. Излезе на пръсти в коридора. Съседната стая бе офисът му, който както винаги бе затрупан от ръкописи, чакащи да бъдат прочетени. Плъзна вратата на килера. На рафтовете вътре бяха подредени още ръкописи, за които нямаше място в кабинета. На най-долния рафт бе картонената кутия с творбите на Бен Болт, които Марая му бе изпратила.

Не за първи път осъзнаваше, че му е нужен сейф. В стаята нямаше много ценни неща, но тези творби бяха единствени по рода си. Имаше хора, които биха дали цяло състояние, за да се доберат до неиздаден ръкопис на Болт и до личните му дневници. „Никакво отлагане повече, Корман. Веднага след Четвърти юли ще се обадиш и ще уредиш да ти инсталират сейф.“

Нов шум прекъсна мислите му. Той излезе обратно в коридора и надникна през парапета към откритото пространство долу. Рочестър, старият черен котарак, който Ем бе взела от местния приют за животни, се бе изтегнал на огрения от слънцето любим стол на Ема и усърдно се миеше, вирнал единия си заден крак.

— Не вдигай толкова шум, чуваш ли? — изръмжа Чап.

Рочестър вдигна поглед, примига презрително, след което невъзмутимо продължи да се ближе. Котаракът напълно бе престанал да се качва на горния етаж. „Прекалено е дебел, за да се катери“, реши Чап. Ала през месеците, когато Ем беше болна, животното не се отделяше от леглото й, освен, за да се нахрани и да ползва тоалетното си сандъче. След смъртта й котаракът дни наред обикаляше из къщата и мяукаше жално. Сега мъжът и котаракът съжителстваха като странна междувидова двойка.

— Глупав котарак — промърмори Чап и се върна през стаята на терасата.

Бе прекалил с работата в градината. Имаше чувството, че ставите му се подуват. Трябваше да вземе хапче, ала бе прекалено уморен, за да се върне до шкафчето в банята. Наместо това свали хавлиената кърпа и влезе гол в клокочещата вана, както правеше редовно сега, когато Ем вече я нямаше, за да се притеснява за надничащи с бинокли любопитни съседи. Най-близката сграда, която бе достатъчно висока, за да се вижда от нея терасата на втория етаж, сигурно беше на километър разстояние. Малко вероятно бе някой там да гледа, ала дори да беше така, пълното му, отпуснато и космато тяло бе твърде лош избор за който и да било воайор. Всеки, който бе достатъчно твърд да издържи гледката, бе добре дошъл за шоуто.

Той отпи нова глътка от питието си, остави чашата на ръба на ваната, облегна се на седалката и подпря глава на възглавницата отзад. Успокоението се разля по тялото му. Чап затвори очи. Топлината на уискито, слънцето и ваната притъпяваха болките и го приспиваха. Само Ем липсваше, за да бъде идилията му пълна. Изведнъж усети далечна вибрация под себе си, като от приближаващи стъпки. Отвори очи и се огледа. Алените мушката на Ема се полюшваха от лекия ветрец в малкото буренце от уиски, което съпругата му бе приспособила за саксия и опора на зеления плажен чадър, засенчващ двата плетени стола. Като се изключи цвърченето на птичките и далечният тътен от моторите на колите, минаващи покрай брега, следобедът бе слънчев, горещ и блажено спокоен.

Дали бе заключил вратите долу, преди да се качи? Затвори гаража, това си спомняше добре. Но страничната врата? И предната, водеща към двора и пътеката? Трябва да ги бе заключил. Почти шейсет години бе живял в Ню Йорк, със сигурност бе развил навика да се грижи за безопасността си. Опита да си припомни откъде точно бе минал. Осъзна, че изобщо не бе ползвал предната врата. Марая се бе обадила точно когато бе приготвил цветята за засаждане. Бе вдигнал телефона в кухнята, сетне мина през гаража да вземе инструментите, цветята и кофата за боклук.

Страничната врата на гаража беше на пружина. Дали я бе дръпнал след себе си? Отново отпи от уискито и се отпусна в леко вибриращата вода. Щеше да провери по-късно. Та той беше нюйоркчанин. Бивш боксьор аматьор с рекорд 17–0. Никога досега не бе живял в страх. Нямаше и да го стори. Пък и беше твърде уморен, за да си даде труд да провери.

Жуженето на джакузито го приспиваше като прибой. „Сякаш съм на лодка“, помисли си той унесено. На лодката на Портър. Марая. И Линдзи… вече на петнайсет! Кога я бе видял за последен път? На погребението на баща й. Още тогава бе красавица. Като майка си. И като баба си. Невероятно бе, че Бен бе изоставил хубавата си жена Андреа заради такава хищница като Рената Хънтър. „Човешка природа, помисли си Чап… не можеш да я обясниш.“

Протегна ръка към питието си. Не прецени разстоянието. Губеше усещане за перспектива, осъзна лениво. Пръстите му само докоснаха чашата. Тя се търкулна и кехлибарената течност се разля по дъските.

Чап усети, че се плъзга надолу във водата. Толкова уморен се чувстваше. Главата му подскочи върху възглавницата. Той погледна назад към спалнята. Присви очи, после се намръщи. Имаше ли някой на прага?

— Ей, ти — извика той. Или поне си помисли, че извика.

Извика ли?

Фигурата на прага не помръдна. Наполовина скрита в сянката. Само мрачно се усмихна. Зъбите проблеснаха като в реклама на паста.

Е, нека си стои там, сърдито помисли Чап. След като нямаше намерение да общува, той също нямаше да прави опити да завърже разговор. Облегна се назад и затвори очи. Бе толкова удобно.

Усети, че се плъзга още по-надолу във водата. Отвори очи. Човекът на прага все още го наблюдаваше. „Защо“, искаше му се да попита, ала се чувстваше замаян. Не му достигаше въздух. Вдъхна дълбоко и се плъзна отново, тялото му се извъртя. Вече бе почти легнал на една страна, раменете му бяха под водата.

„Ще се надигна след минутка, Ем. Само да подремна малко, чу ли?“ Толкова му се спеше. Въздъхна дълбоко. Отново се плъзна по гладкото дъно, главата му се удари в ръба и Чап Корман потъна под кипящите мехурчета.