Тейлър Смит
Клубът на невинните (6)

Четвърта глава

Франк Тъкър седеше в своя кабинет без прозорци, вдигнал крака на бюрото и четеше папките с мухлясали пожълтели листа. Вече три часа, откакто бе започнал, и очите го смъдяха. Носът му бе запушен в знак на протест срещу киселата воня, а главата го болеше от недоспиване и усилието да разгадае документите на руснаците. Мозъкът му обаче работеше с бясна скорост. Той остави папката и се протегна. Старият въртящ се стол гневно изскърца под тежестта му. Сплете пръсти зад главата си и се загледа в дупчиците в сивите акустични плочи по тавана, чудейки се отново и отново защо точно той бе избран да получи тези внимателно подбрани документи за пакостите и злодеянията на КГБ.

Някои от уликите бяха погребани в прашните папки на най-големите тайни управления, където никога не огрява ярката светлина на публичността. При всяка смяна на режимите се палеха пещите и пламъците поглъщаха купища пълни торби — уличаващите доказателства изчезваха завинаги. Повечето, но не всички, помисли си Тъкър. От всички тайни управления най-много загадки криеха жълто-сивите каменни стени на московската главна квартира на КГБ. В края на юни именно иззад тежките стоманени врати на „Любянка“ бе пристигнало първоначалното послание до един полузабравен служител на ЦРУ.

Той караше към къщи по обиколен маршрут по спокойни странични пътища. Не спазваше определени часове, нямаше крайни срокове. Работеше сам, докато очите му се замъгляваха от умора и бе неспособен да чете повече. Тогава се връщаше в празната си къща и се молеше да заспи. Избирането на най-дългия маршрут бе начин да се разтовари, да се освободи от напрежението, което се размотаваше като кълбо по пътя зад него.

В хладната звездна юнска нощ страничните пътища в предградията на Вирджиния бяха съвсем пусти, когато Тъкър спря своя форд експлорър на кръстовището само на няколко километра от Управлението. Докато чакаше на светофара, отнякъде изникна тъмен седан и спря до него. Шофьорът излезе и почука на стъклото откъм седалката до Тъкър. Веднага застанал нащрек, Тъкър го измери с поглед — среден на ръст и телосложение, пясъчноруса коса. Изглеждаше доста атлетичен в тъмното си яке. Млад, най-много около трийсет, реши той. Тъкър натисна копчето до себе си, за да свали срещуположния прозорец. С другата си ръка бръкна под седалките и измъкна деветмилиметрова изненада. Ако непознатият беше ченге или федерален агент, Тъкър можеше да покаже разрешително за оръжието. Ако пък беше нападение, нека мъжът веднага да разбере, че Тъкър не възнамерява да се предаде без борба. Сините очи на мъжа се разшириха.

— Не ви мисля злото, господин Тъкър — рече той припряно, заваляйки думите със славянски акцент.

— Знаете името ми — отбеляза Тъкър. — Значи и аз би трябвало да знам вашето.

— Това не е важно.

— Въпрос на мнение.

— Аз съм просто куриер. Имам съобщение за вас. Заповядайте. — Мъжът вдигна треперещата си ръка и показа кафяв плик.

— От кого е?

— Не мога да кажа. Ще го вземете ли, моля? — Понечи да подаде плика през прозореца, ала Тъкър вдигна пистолета и го насочи между очите на мъжа.

— Не мърдайте — нареди той. — Не го искам.

Очевидно това не бе очакваният отговор.

— Но… но това е за вас! — заекна куриерът.

— Нима ви изглеждам толкова наивен?

— Не.

— Тогава ще ми повярвате, като кажа, че познавам изнудването от пръв поглед. Къде е камерата? — огледа се Тъкър наоколо.

Пътят бе тъмен и тих като смъртта. Ако имаше професионални наблюдатели, биваше ги. И все пак цялата работа миришеше на гнило. Ако приемеше плика, беше напълно сигурен, че следващото посещение щеше да бъде от приятелите на този тип със заплаха да го изобличат като двоен агент. Сетне го порази друга тревожна мисъл. Възможно ли бе ФБР или ЦРУ да искат да го притиснат по някаква причина?

— Няма камера. Кълна се — трескаво промълви куриерът.

— Без значение. Не искам това нещо.

— Важно е. Инструктиран съм да го дам само на вас.

Тъкър прецени ситуацията и кимна към кръстовището. Светофарът се бе сменил няколко пъти.

— Наблизо има денонощен магазин. Последвайте ме и можете да ми го връчите там. — Пред свидетел и пред охранителните камери на магазина, помисли си той.

Куриерът поклати глава.

— Ако го сторя, мъртъв съм.

— Нямам намерение да ви убивам.

Другият изсумтя, сякаш подобна заплаха беше под достойнството му, за да разсъждава върху нея сега, след като се бе опомнил след първоначалния шок от насоченото към лицето му оръжие.

— Не ме притеснявате вие, господин Тъкър, нито колегите ви. Проблемът е в моите хора.

— Вашите хора? — смръщи вежди Тъкър. — О, разбирам. Искате да дезертирате, така ли? Или просто се продавате?

— Аз съм патриот! — разпалено заяви мъжът. — Ето защо правя това. Но може би колегите ми са сгрешили. Може би вие не сте човека, за когото ви взимат. А в такъв случай, господин Тъкър, ще ви кажа лека нощ.

— Не мърдай. — Тъкър се взря в него и в тънкия плик. Сетне измъкна джобно ножче, изтри дръжката в ръкава си и го подаде на мъжа, като го държеше за халката, прикачена в края му. — Отвори го и използвай острието, за да отвориш плика. Действай внимателно, защото после пак ще го запечаташ.

— Не трябва да го отварям.

— Защо? Нещо опасно ли има вътре?

— Не, но…

— Действай.

Младият мъж се поколеба, сетне въздъхна тежко. Отвори ножчето, плъзна острието под капачето на плика и внимателно го повдигна, оставяйки достатъчно лепило, за да бъде затворен пликът отново.

— Сега разтвори краищата и ми покажи какво има вътре — нареди Тъкър.

Никакви пари. Нито пък тлъста пачка документи. Едно-единствено листче, което изглеждаше изписано на ръка.

— Добре — кимна Тъкър. — Запечатай го отново. Мъжът облиза капачето и го натисна да се залепи.

— Сега ще го вземете ли?

— Първо си искам обратно ножчето.

Куриерът го подаде през прозореца. Тъкър го пое с носната си кърпичка и прехвърли всичко в лявата си ръка. Когато руснакът понечи да подаде плика, Тъкър сграбчи китката му с дясната си ръка.

— Какво правите? — извика куриерът.

Тъкър прободе палеца на руснака с върха на ножчето. Не много — съвсем леко убождане колкото да протече кръв. Едва ли бе толкова болезнено, че да оправдае потока руски ругатни, който се изсипа от устата на младия мъж. Тъкър дръпна ръката му надолу и силно притисна кървящия палец към капачето на плика, поставяйки печат точно където краищата се прихлупваха. Сетне освободи ръката му.

Руснакът пъхна палеца в устата си.

— Защо, по дяволите, така направихте? — извика той, забравяйки всякакви граматични правила в яростта си.

Тъкър внимателно затвори ножчето, уви го в кърпичката и го пусна в джоба на вратата до себе си. Едва тогава пое плика.

— Съжалявам — рече той. — Лична застраховка. Сега имам отпечатъците ви върху ножчето си, както и ДНК върху плика.

— Ако хората ми разберат…

— Стига да не се опитвате да ми пробутвате някакви игрички, хората ви никога няма да узнаят. Имате думата ми. А сега какво? Трябва ли пак да се свържа с вас?

— Не, аз си свърших работата. Следващата стъпка е ваша.

— Какво значи това?

— Прочетете писмото. Ще разберете какво да правите.

Руснакът се извърна, все още смучейки ранения си палец, скочи в колата си, тръгна на червено и профуча през празното кръстовище. Тъкър зърна червените дипломатически номера, преди колата да изчезне в нощта. Все по-любопитно и по-любопитно. Сведе очи към ненадписания кафяв плик. Обърна го в ръцете си, сетне го остави на седалката до себе си с капачето нагоре, за да може кръвта да изсъхне. Щом светофарът на кръстовището отново се смени, Тъкър набра номер върху клетъчния телефон, закрепен на таблото, вдигна го, зави обратно и се отправи към Лангли.

Отпечатъкът върху ножа им позволи да идентифицират куриера по документите за виза. Казваше се Генади Йефимов, отскоро трети секретар в руското посолство във Вашингтон. Източникът на съобщение беше съвсем друга работа. Бележката беше на руски, но подписът бе една-единствена английска дума: „Навигатора“. Това тайно кодово име бе дадено на изпечения руски шпионин от противниците му в чест на способността му да лавира из коварните политически води в Москва. Дори след падането на комунизма Навигатора остана на мястото си, процъфтявайки във всяко едно отношение, докато мнозина се провалиха и потънаха.

Това, че знаеше и бе използвал собственото си западно кодово име бе оскърбително напомняне за дълбоко законспирирания агент, който Навигатора ръководеше в продължение на години в Лангли, недоволен дребен служител в контраразузнавателния отдел. Агентът в крайна сметка бе разкрит и заловен, ала междувременно предателството му бе струвало живота на десетки сътрудници на Управлението в Русия.

Тъкър никога не бе виждал лицето на Навигатора, като изключим една зърнеста снимка в далечен план, направена при наблюдение, нито пък бе чувал гласа му. Истинското му име обаче знаеше така добре, както своето собствено. Защото откакто Тъкър работеше за ЦРУ, Георги Дерябин, познат още като Навигатора, бе мечтана мишена за всички западни разузнавания. Начело на КГБ — по-късно ФСБ, — първи главен директор, той носеше цялата отговорност и преди, и след разпадането на Съветския съюз, за всички аспекти на действие на московското разузнаване зад граница. В сравнение с останалите източници на информация за руските агенти, операции и дългосрочни стратегии, Дерябин беше направо златна мина.

Или поне до неотдавна беше. Мъжът наближаваше осемдесетте и се бяха появили слухове, че не е много здрав. Неотдавна от поделението на ЦРУ в Москва бяха лансирали възможността Навигатора да е най-сетне отстранен. Говореше се обаче, че също като Дж. Едгар Хувър, Навигатора притежава уличаващи доказателства за всеки, който би могъл да представлява заплаха за него. Когато най-сетне плъзнаха слухове за неговия залез, в поделението в Москва имаше хора, които заподозряха, че е бил арестуван и може би екзекутиран. Но ако Навигатора наистина бе автор на бележката, предадена на Тъкър от притеснения куриер, явно бе грешка да бъде зачеркнат толкова скоро.

В бележката пишеше, че Дерябин иска да се срещне с Франк Тъкър в Москва — с никой друг, освен Франк Тъкър — и се добавяше, че срещата ще си заслужава труда. И тъй, след като малкият комитет разгледа плана и реши, че няма какво да загуби — освен, Тъкър прекрасно си даваше сметка за това, един измъчен офицер, чиито най-добри години бяха далеч зад гърба му — той отлетя за Москва. Ако операцията се провалеше, и го разкриеха, те просто щяха да го зачеркнат, да измислят някаква приемлива история и да си спестят пенсията му.

Ала Тъкър се бе завърнал жив и здрав, бе донесъл и сандък с папки, чието съдържание престоеше да бъде установено. Както и причината, поради която Навигатора бе решил да им ги предаде.