Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocents Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)
Корекция
МаяК (2014)

Издание:

Тейлър Смит. Клубът на невинните

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-041-6

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Сряда, трети юли

Едва в един след полунощ Марая най-сетне можеше да си отдъхне — четири сутринта във Вирджиния, отбеляза тя въпреки изтощението.

Юри Беленко я бе докарал до хотела малко преди полунощ. Тя отклони настоятелното му предложение да изпият още по едно в стаята й, после се скри във фоайето, докато се увери, че колата е тръгнала. Когато най-сетне се убеди, че си е тръгнал, тя излезе и махна за такси. Дори пиколото да бе озадачен от необяснимото й щуране напред-назад, лицето му запази все същото учтиво изражение. Пол Чейни имаше право — в „Бевърли Уилшър“ наемаха само дискретни хора.

Пол. Той сигурно я чакаше горе. При тази мисъл я обзе смесица от раздразнение, очакване и чувство за вина. Защо не му каза направо колко се е подразнила от уговорката му с неговия приятел в хотела да се настани в стаята й? „Защото, отговори тя на собствения си въпрос, дори поведението му да граничеше с нахалство, той бе направил това усилие от загриженост за нея, а тя не искаше да го обиди.“ Тук отново се появяваше основният проблем в техните взаимоотношения — собственото й нежелание те да прераснат в нещо повече, а и колебание дали пък да не се върне към началната точка. Да не би пък страхът, че ще остане сама да я правеше тъй нерешителна? Толкова ли страшно беше това? Във всеки случай за момента тя нищо не можеше да направи. Пол — а и всички решения, свързани с него — трябваше да почака.

Помоли шофьора на таксито да я откара до сградата на ЦРУ на булевард Уилшър, всъщност на няколко преки от хотела. Пълната луна огряваше плоския покрив, от който избуяваха безброй антени. В подземния компютърен център безброй машини жужаха, обменяйки шифрирани съобщения, поддържайки двайсет и четири часова връзка с цялото федерално правителство, включително и с огромната мрежа на ЦРУ. Дежурният изглеждаше леко озадачен, когато видя жена в копринена официална рокля да му показва картата си от другата страна на бронираното стъкло, но Марая бе твърдо решена да вкара доклада си в системата възможно най-бързо.

Двамата с Беленко бяха напуснали музея „Арлън Хънтър“ веднага щом забелязаха, че министрите си тръгват. Както бе предрекъл Беленко, руският външен министър искаше да си легне час по-скоро. Двамата бяха отишли в ресторант, предлагащ морски деликатеси в центъра на града. Понеже нямаха резервация, помолиха ги да изчакат в бара, докато се освободи маса.

Колкото и да не обичаше неприятните задачи, за Марая тази се беше оказала повече от интересна. Беленко знаеше безброй клюки, а дарбата му да имитира колеги и известни личности, беше я зашеметила. Отдавна не беше се смяла така. Мъжът й бе подействал като ободрителна напитка. Което правеше задачата й да го накара да извърши измяна още по-трудна. Не можеше просто така да вдигне чаша с думите: „Наздраве, Юри! Между другото, готов ли си да станеш изменник на страната си, тоест двоен агент, така че да можем да следим какво върши онзи лунатик, за когото работиш?“.

Гайст й бе наредил единствено да опипа почвата с Беленко. Да провери накъде клонят симпатиите му, а друго да остави на оперативния отдел. Поне указанията бяха точни. И тя бе готова да ги следва. Въпреки непрестанните закачки на Беленко, а и неуморните му опити да подхване флирт, тя бе успяла да го опознае точно толкова, колкото й бе нужно за доклада. Що се отнася до руснака, ако той следваше своя програма, поне на пръв поглед не личеше. Дори галантния му опит да я съблазни след вечерята изглеждаше съвсем естествен. Сякаш той знаеше, че това се очаква от него и в същото време си даваше сметка, че няма да успее. Отказа й той бе приел с чувство за хумор.

Сега вече за добро или лошо докладът й бе вкаран в системата.

„Обектът е едновременно начетен и прагматичен. Има ясна преценка за добрите и слабите страни на министър Захаров. Потвърди неизменната склонност на министъра да поддържа твърдата линия на съюз с комунистическата партия, с цел да си възвърне контрола в руското правителство на национално и местно ниво. Изразява съмнение, че «отживелите колективистични решения» ще заработят по-добре, отколкото в миналото. Ужасява се от злостната ксенофобия (особено проявата на антиамериканизъм и антисемитизъм), присъща на националистите около министъра, а и на самия министър. Обектът смята, че в определен момент ще се наложи необходимостта от силна централизирана власт, която да се противопостави на нарастващата по сила и влияние руска мафия и съпътстващите я явления като корупция и насилие, заплашващи да обхванат страната. Даде ясно да се разбере, че икономическите реформи, за които настоява Вашингтон като предпоставка за икономическа помощ, трудно ще се осъществят в обстановката на вътрешнополитически борби.“

Накрая Марая бе добавила, че Юри Беленко е руснак патриот, но в същото време е прагматичен и амбициозен — човек, който се ласкае от възможността да заема висок пост във властта и в същото време е способен да прекрои идеалите си така, че да съвпаднат с личния му интерес. Тя самата можеше да посочи не един и двама американци с подобен талант.

Докладът й щеше да бъде на бюрото на Гайст още рано сутринта. Що се отнася до нея, тя бе приключила със задачата. Ако оперативният отдел искаше да продължи в тази посока, то топката бе в тяхното поле. Можеше само да се надява, че заместник-директорът ще възприеме същата гледна точка.

Когато излезе от колата под ярко осветената козирка на хотел „Бевърли Уилшър“ за втори път тази нощ, пиколото й отвори вратата и протегна ръка. Беше същият човек.

— Добър вечер отново, мадам — рече мъжът и се усмихна.

— Здравейте. — Тя приглади роклята си и се опита да пропъди мисълта за това какво заключение си е направил той за нея тази нощ.

Мъжът избърза напред да отвори стъклените врати, но на прага Марая спря.

— Този път ще останем ли? — попита той.

— Да — колебливо отвърна тя. — Просто ми се стори…

Нещо я накара да се извърне и отново да погледне улицата.

Полукръглата алея пред хотела беше пуста. Малко коли минаваха по булевард „Уилшър“ и „Родео Драйв“ в този час, ала до тротоара в края на алеята Марая забеляза черна лимузина, навлязла само с предните колела в зоната, забранена за паркиране. Страничните стъкла на прозорците бяха затъмнени, но на жълтата светлина на уличните лампи тя различи фигурата на мъж зад волана.

Следяха я, това бе повече от ясно. И все пак кой бе изпратил колата? Номерът оставаше в сянка, но не бе достатъчно тъмен, за да принадлежи на някоя дипломатическа мисия или на правителствения парк. И все пак, който и да бе наредил да я следят, без съмнение се е погрижил колата да не може да бъде идентифицирана.

Асансьорът пристигна и вратите се отместиха почти безшумно. „Това ли беше подходът, избран от хората на Гайст?“ — запита се тя и натисна копчето за своя етаж. Да не би да се готвеха да му покажат запис от разговора и снимки в компанията на служителка на американското разузнаване? Представи си безбройните възможности: главите им близко една до друга, а и Юри й шепне особено апетитна клюка. Ръката му небрежно отпусната, върху нейната. Лека прегръдка и безобидна целувка за лека нощ. Всичко това можеше да се изтълкува като напълно невинно или уличаващо в зависимост от гледната точка — без дори да се прибегне към възможностите на съвременната фотография за колаж или дори за използване на дубльор.

„И каква излиза, че съм аз? — запита се тя. Шпионка, практикуваща най-старата професия на света?“ Марая бръкна в чантичката си за картата ключ и долепи ухо до вратата. Отдолу не се процеждаше никаква светлина. Ръката й напипа ключа, ала тя все още се колебаеше. Внезапно се почувства като поредното превъплъщение на Грета Гарбо. Искаше на всяка цена да остане сама. Животът й сякаш неизбежно се превръщаше в пълна бъркотия. От една страна публичните изяви на Пол Чейни. От друга, Гайст и неговите машинации. Беленко също. Да не говорим пък за интереса на медиите към наскоро откритите писания на баща й.

Марая плъзна поглед по стената; всяка врата хлътваше в дълбока ниша, където човек би могъл лесно да се скрие. Дебели стени и пухкави килими поглъщаха всички звуци, освен тихото жужене на централния климатик и бълбукащия смях от нечий телевизор в една от съседните стаи. В дъното на коридора асансьорът съскаше едва чуто, движеше се ту нагоре, ту надолу, но все пропускаше нейния етаж. Тя усещаше нервите си опънати докрай.

„Това е параноя, момиче. Овладей се.“

Тя пъхна картата в процепа, решена да пропъди безпокойството, заплашващо да я обезсили като нежелана реакция на силно лекарство. Пристъпи вътре и пневматичният механизъм придърпа вратата. В преддверието светеше малка лампа, но в спалнята беше тъмно, процеждаше се слабо сияние от банята. През отворената врата тя видя пъстрата си чантичка с гримове, оставена на ръба на мивката. До нея се мъдреше оръфан кожен калъф с принадлежности за бръснене. Тя затвори очи за миг, след което се обърна към дрешника и внимателно приплъзна вратата. Остави чантичката си на най-горната полица, изхлузи обувките на висок ток и с удоволствие отпусна стъпала върху мекия килим.

Тъкмо да плъзне вратата обратно и ето че нечии ръце я обгърнаха. В ухото й прозвуча гласът на Пол:

— Бях се отчаял, че няма да се върнеш.

— Идиот такъв — процеди тя. — Уплаши ме до смърт. За какъв дявол се криеш в тъмното?

— Извинявай. Изтегнах се на дивана да изчакам още малко и ето че чух да отваряш вратата. — Той я целуна по шията. — Ухаеш прекрасно! Още в музея беше неустоима!

— Слава богу, че тайните служби не ме изпускаха от очи — сухо отвърна тя.

Цялото й същество се противеше на присъствието му. Единственото й желание бе да се потопи в гореща вана, след което да заспи. Но ето че устните му се плъзнаха под ухото й и тялото й, изчерпало целия запас от енергия, за малко да я предаде.

Тя въздъхна и се отпусна в прегръдките му.

— Как завърши приемът?

— Добре — промърмори той. Сръчно разкопча първите няколко копчета на роклята й и плъзна устни към рамото й. — Умът ми беше другаде.

— Къде по-точно?

— Разсъждавах върху дипломацията.

— В какъв смисъл?

Пръстите му не спираха да се движат, дойде ред на малките черни копченца, които също с лекота му се подчиниха. Той я притисна още по-силно, обхвана с ръце гърдите й.

— Опитвах се да намеря дипломатичен начин да попреча на онзи руснак да ухажва моето момиче. Има ли нещо, което трябва да зная?

— Какво например? — Марая отбеляза колко властно звучи гласът му и това я озадачи. Може би щеше да се възпротиви, но накрая се отказа.

— Например любезностите, разменени между американската и руската делегация, по-точно между онази хитра руска змия и една дама, служителка от Лангли, чието име сега няма да споменем?

— Настояваш ли любопитството ти да бъде задоволено? — попита тя загадъчно.

— Да. Точно това искам да науча. Къде отидохте вие двамата?

— На вечеря. — Марая се намръщи и се обърна с лице към него. — Съжалявам, Пол, бях те предупредила, че ме чака работа.

— И наричаш работа бягството с онзи мазник?

— Не казвам, че е много приятна, но все някой трябваше да я свърши. Юри се държа напълно прилично. Дори мисля, че би ти допаднал. Не се ядосвай. Това наистина беше само работа.

— Не се ядосвам — въздъхна Пол. — И аз поговорих с него, всъщност тъкмо преди да изчезнете. Питах го дали ще имам шанс да взема интервю от шефа му, смахнатия руснак.

— Значи все пак си в служебна командировка.

— Не, както ти казах, дойдох, за да бъда близо до теб, само че ти ме заряза заради друг. Следващия път няма лесно да му се размине — закани се той, ала раздразнението се бе стопило така внезапно, както се бе появило. — Нищо чудно да го извикам на дуел.

— На твое място бих се отказала. Голяма е вероятността да загубиш.

— Тъй ли? Какво се опитваш да ми кажеш? Че Беленко е от КГБ, както и шефът му?

— Инициалите сега са други, казва се ФСБ, тъй че по-добре не говори много-много за Юри, че току-виж думите ти попаднат на площад „Дзержински“.

— Ясно. Значи отидохте на вечеря… Двама опитни шпиони, готови да си разменят по някоя тайна? А аз си стоя тук и въздишам.

— Ти ли? Да въздишаш? Защо ми е трудно да си го представя?

— Защото по природа си мнителна.

Лека усмивка разтегна устните му. Завесите бяха дръпнати встрани, отблясъците отвън играеха по стената. Долу, в ниското, Родео Драйв и възвишението на Санта Моника искряха като извънземен кораб, току-що кацнал на земята. На тази бледа светлина сините очи на Пол излъчваха хладен блясък.

— Не, защото те познавам — рече Марая. — Успя ли да хапнеш нещо, докато въздишаше безутешно?

— Не, само каквото опитах на приема. А в момента умирам от глад.

— Тежък случай си ти — усмихна се Марая и го прегърна през кръста, готова да отстъпи по всички точки. Съпротивляваше се само малка част от нея, ужасена от предстоящото отстъпление. Къде се бе дянала волята й? — Да се обадя ли на румсървиса да ти поръчам нещо? — попита.

Ръцете му отново докоснаха гърдите й и този път той решително плъзна роклята надолу по раменете й. Коприната безшумно се свлече на килима.

— По-късно — рече той и я поведе към леглото. — Много по-късно.

 

 

Марая лежеше на една страна, опряла глава в сгъвката на ръката и изучаваше изваяните черти на спящия Пол. Профилът му се очертаваше почти съвършен, облян в розовото сияние на настъпващата зора. Светлините на града все още проблясваха тук-там, ала утринната мъгла, която се надигаше откъм океана, придаваше на гледката неземно очарование. На този фон без особено усилие би могла да си го представи като някакво отмаляло божество с това високо чело и изящен саксонски нос. Устните бяха едновременно стегнати и чувствени. Волевата брадичка бе съвсем леко издадена напред. „Наистина е прекрасен“, рече си Марая. Но как ли щеше тя да съумее да сложи край на всичко това?

Разбърканите завивки, отметнати в трескава бързина, сега бяха усукани около телата им — тела с уталожена страст, охладени от неуморния климатик. Пол дълго я бе държал в прегръдките си и с това навярно целеше да й внуши, че тя за него е нещо много повече от краткотрайно увлечение. Инстинктивно му бе повярвала, макар да не разбираше точно с какво го привлича. Месеци наред нерешителността й, а и мъката по Дейвид, го бяха държали на разстояние, по-скоро емоционално, отколкото физически. А той бе все така настойчив. Това трябваше да означава нещо.

Все пак и най-внимателният любовник в един момент се изчерпва. Една последна целувка, потисната прозявка и Пол се бе извъртял по гръб, дишането му се бе забавило и много скоро бе потънал в сън. Изтощена до крайност, Марая заспа много по-трудно. И ето че сега в този ранен час отново беше будна. Затвори очи с надеждата отново да се унесе, ала мислите не й даваха мира. Тя отново погледна Пол. Ако се сгушеше в него, много скоро той щеше да се размърда и те отново щяха да се любят, и тогава тя щеше да поспи още малко. Не намери сили да помръдне дори. Почувства се безкрайно самотна и онова, което й се бе сторило подходящо — или поне приятно — през нощта, сега с настъпването на утрото й изглеждаше нередно.

Какво правеше тя тук в ролята на Мата Хари, тайно се измъкваше, за да вечеря с един мъж, друг прие в леглото си наместо да е у дома при дъщеря си, която двамата с Дейвид бяха отгледали заедно? Грешка, отгледали, но не докрай. Той бе починал внезапно и я бе оставил сама да довърши започнатото и да се справи с бъдещето.

При мисълта за Линдзи я прониза страх. „Ще се проваля.“ Нищо друго в живота й не би имало смисъл, ако допуснеше грешка по отношение на детето. Преди да загуби Дейвид, тя поне донякъде чувстваше увереност, че може да се справи със задачата да отгледа едно щастливо дете. След смъртта му поне известно време продължи да си вярва, че се справя горе-долу добре. В края на краищата повече от всеки друг тя знаеше какво измъчва Линдзи, знаеше и какви са рисковете. Твърде ясен бе споменът й в съзнанието какво означава да загубиш любим баща, да гледаш как майка ти се върти в омагьосания кръг, изпълнен е изнурителна работа, преумора, мъка и самообвинения. Тези спомени изобщо не избледняха с годините, те слагаха отпечатък върху всяко нещо в живота й. Бе се заклела, че детето й не ще изживее подобни терзания, ала напоследък пристъпите на негодувание у Линдзи като че ли бяха все по-чести и Марая дори не успяваше да се доближи до детето си.

„Тази непоносимост към Пол… Кога се бе появила тя“ — запита се Марая. Припомни си деня, когато в „Уошингтън Поуст“ се бе появила статията със снимка, на която двамата с Пол бяха сред гостите на приема по случай журналистическите награди. На следващия ден, когато понечи да изхвърли вестниците, забеляза, че снимката е обезобразена — Пол бе получил плътни злобни вежди, брада, дяволски рога и заострени уши. А не много отдавна той бе едва ли не герой за Линдзи и познанството му със семейството им — повод за завист у съучениците й. Според Марая тази враждебност произтичаше от простия факт, че нищо не бе в състояние да превърне Пол в онзи другия обичан и безвъзвратно изгубен човек.

Всъщност той какво очакваше от връзката им? Би могъл да има всяка жена, попаднала в полезрението му. Защо изобщо полагаше усилия да я обгръща с внимание? Нима не виждаше къде ще свърши всичко това? Що се отнася до Марая, ако трябваше да избира между Пол и дъщеря си, то всичко бе ясно още отсега. Защо тогава отлагаха неизбежното?

С напрегнати до край нерви тя се измъкна от леглото. Тъй като изключваше възможността да крачи напред-назад из стаята, докато се успокои, тя се насочи към банята. Там също имаше телефон, припомни си тя, макар че не проумяваше на кого би потрябвал. Може би беше някаква мода, задължителна за големите градски хотели. Твърде рано беше, за да позвъни на Линдзи, но на приземния етаж в хотела имаше басейн. Можеше да се обади да провери кога го отварят. Когато всичките й други опити оставаха напразни, плуването й помагаше да проясни главата си и да прогони тревожното безпокойство.

Докато се върне, Пол сигурно ще се е събудил и ще могат да си поръчат закуска. Предишната вечер така и не позвъниха на румсървиса. Тя чувстваше ужасен глад, а за разлика от него беше вечеряла. Тогава може би щяха и да си поговорят.

Влезе в банята и забеляза, че върху апарата примигва лампичката за съобщения. Марая се намръщи и надникна в спалнята. Ризата му бе метната върху апарата. Нищо чудно, че не бе забелязала светлинния сигнал, когато се прибра. Тя потръпна от студ, стъпила на хладните плочки, издърпа дебелата хавлия от най-близката кука и я навлече, след което потърси инструкцията за получаване на съобщения. Набра номера и нечий безизразен глас обяви, че има едно съобщение, записано в шест и двайсет предишната вечер. После чу гласа на Франк Тъкър: „Марая? У мен е онова, което искаше. Предлагам да поговорим“.

„Добрият Франк, който никога не си губи времето в празни приказки“, рече си тя. Оставя ти характерното лаконично съобщение, което почти нищо не казва. Понякога може направо да те влуди. Господи, колко много й липсваше той сега.

Тя се обърна към огледалото, пристегна хавлията с колана, прокара пръсти през косата си и се замисли как да извади банския си костюм от сака в гардероба, без да събуди Пол. В следващия момент застина. Насреща я гледаше жена с мътни очи, разрешена коса и подути устни. „Погледни се, Марая, безмълвно рече тя. Коя си ти? Мата Хари? Лоша майка? Мацка, на която е провървяло? Или играчка на съдбата?“