Тейлър Смит
Клубът на невинните (3)

Първа глава

Понеделник, първи юли

Животът на Рената Хънтър Кар изобщо не бе застрашен, когато Марая Болт я видя за пръв път. Не я грозеше никаква опасност. Ситуацията скоро щеше да се промени, разбира се, и причина за това до голяма степен щеше да бъде Марая. Онези, които вярват в предопределеността на съдбата, биха казали, че колелото се е завъртяло три дни преди злополучното плуване на Рената.

Три дни по-рано и на разстояние от около четири хиляди и петстотин километра…

 

 

Джак Гайст, заместник-директор на оперативния отдел, се държеше така, сякаш нямаше нищо необичайно в това да извика Марая в кабинета си на седмия етаж в Главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Секретарката хвана бравата на огромната дървена врата, водеща към свещената обител, а с другата даде знак на Марая, че се налага да изчака. През тесния процеп Марая зърна мъжа зад бюрото, който прелистваше купчина папки. Той не вдигна очи и тогава жената леко се покашля.

— Тя е тук, сър. Госпожа Болт. Нали ми казахте да я повикам.

Мъжът бавно вдигна глава, подразнен, че отвличат вниманието му, след което рязко кимна. Секретарката побърза да се оттегли, махна на Марая да влезе и припряно затвори вратата.

У Гайст настъпи видима промяна. Той се изправи на крака, заобиколи огромното бюро, протегна ръка и широко се усмихна.

— Марая Болт! Досега не съм имал удоволствието да се запознаем. Джак Гайст.

„Усмивката изобщо не достигна бледозелените очи“, отбеляза Марая, поемайки ръката му. Усети върху себе си продължителен изучаващ поглед, който можеше да изтълкува по не един и два начина, ала никой от тях не целеше да я предразположи. При допира усети суха тънка кожа — очевидно пушач, който рядко успява да се ограничи до кутия на ден. Тя се опита да си представи директора в някой ъгъл на предния двор сред група колеги, пристрастени към никотина, но някак не се получи. Първо, той нямаше вид на човек, склонен бързо и лесно да се приобщава към масите. От друга страна, от опит знаеше, че потайните служители на оперативния отдел играят по свои собствени правила, ето защо неволно огледа кабинета, за да открие пепелник, макар да бе всеизвестна забраната срещу пушенето в сградата. Не се съмняваше, че мъжът отдавна е демонтирал детекторите за дим.

— Благодаря ви, че дойдохте — добави Гайст и я последва.

— Не сте ме затруднили.

За никой от двамата не беше тайна, че отправената молба съдържа недвусмислена заповед. Всъщност Джейн я бе повикала насред общото заседание, за да й предаде повелята на заместник-директора. Не се случваше всеки ден анализатори да бъдат привиквани в крилото, отредено за работещите под прикритие, нито дори специалисти като Марая, която надзираваше работата на цял екип за следене на производството на оръжие.

Гайст отпусна длъгнестото си тяло в близкия до нея край на канапето. Ниско подстриганата му коса имаше цвят на слама, който с възрастта се променяше едва забележимо. С разхлабената вратовръзка, намачкана памучна бяла риза и навити до лактите ръкави човек би помислил, че е прекарал нощта на същото това канапе, зает с разгадаването на зараждаща се криза от международен мащаб. „Възможно ли е мъжете като него да имат семеен живот?“ — почуди се Марая.

В ъгъла помежду им се гушеше ниска изящно резбована масичка, върху която бе поставена плоска чиния от кована мед. Ансамбълът приличаше на ценна придобивка от някой арабски сук. Също както рубиненочервения персийски килим под краката й, наргилето върху старинния шкаф, а и многобройните дървени кутии, пръснати из цялата стая, украсени с резба и седеф, без съмнение и масичката бе сувенир, придобит от Гайст по време на някое пътуване, възложено от Управлението. На ниско разположения втори плот на масичката тя откри втори съд от кована мед — дълбока купа, празна в момента, ала с почерняло дъно и стени. Търсеният пепелник. Бинго.

— Последните дни на династията Романов — премина Гайст направо на въпроса. — Звучи ли ви познато?

— Да, естествено — кимна тя. — Най-голямата и най-ценна колекция предмети, принадлежали на руския царски двор, събрана след убийството на Николай Втори и неговото семейство от болшевиките през хиляда деветстотин и седемнайсета година. Уредена съвместно от „Ермитажа“ в Санкт Петербург и музея „Арлън Хънтър“ в Лос Анджелис. През лятото изложбата тръгва на двегодишна обиколка из Северна Америка.

— Откриването е утре. В „Арлън Хънтър“.

Марая устоя на изкушението да попита: „Е, и какво?“, опасявайки се, че е отгатнала накъде клони разговорът. Знаеше ли Гайст за плановете й за почивка? Стомахът й се сви, когато в съзнанието й изплува нова мисъл: дали директорът хранеше някакви съмнения относно връзката й със семейство Хънтър? Колкото и грандиозна да бе изложбата Романов, музеят „Арлън Хънтър“ бе последното място на земята, което Марая би посетила доброволно.

— Тази сутрин разбрахме, че самият Валери Захаров ще среже панделката при откриването — рече Гайст. — Пристига точно след двайсет и четири часа.

— Министърът на външните работи? Знам, че изложбата ще донесе големи доходи на руското правителство, но това ми се струва прекалено, не е ли така?

— Съгласен съм, макар че Захаров така или иначе щеше да дойде в Лос Анджелис по-късно тази седмица. Конференцията на държавите от Тихоокеанското крайбрежие се открива там на пети юли. Ще има голям прием на борда на „Куин Мери“ вечерта на четвърти.

— Моментът е добре избран. Оттам ще могат да видят фойерверките по цялото крайбрежие.

— Така си е. Както и да е, забелязахме няколко добре известни фигури от разузнаването в списъка с имена, които руснаците представиха с искане за дипломатически визи.

— Не е изненадващо, нали? Захаров е бивш агент на КГБ, в края на краищата. Всъщност, бивш не е съвсем точно казано — поправи се тя. — Сега може да се казват ФСБ, но не са излезли от бизнеса. Естествено е антуражът на Захаров да включва някой и друг шпионин.

— Без съмнение. Ето защо искам някой да държи под око нещата.

— Това не е ли работа на ФБР?

— Странно, точно това каза и нашият уважаем директор — намръщи се директорът. — Между нас казано, Марая, той е толкова наплашен от надзорните комитети, че и в тоалетната не отива, без да уведоми предварително Капитолия.

Марая замълча. Проява на лош вкус беше да оплюваш началника си пред някой, когото срещаш за първи път и който дори не работи за теб. Като се имаше предвид, че именно директорът бе назначил Гайст на този пост, а и беше проява на нелоялност. Така че какво целеше той? Да я накара да се чувства част от кръга с доверените му хора? Той бе поел поста само преди няколко месеца. Като повечето агенти, работещи под прикритие, той бе малко познат в управлението, докато името му внезапно не изплува заедно с човека, който щеше да поеме така желаната длъжност. В съобщението, с което се обявяваше назначението му, се споменаваше, че Гайст е ветеран в управлението, работил повече от осемнайсет години на различни постове, най-вече в Средния Изток. „Само осемнайсет години, помисли си Марая — относително шеметно издигане в такава стара бюрократична институция като ЦРУ.“ Логично бе да се предположи, че мъжът е амбициозен и безскрупулен.

— Ние не извършваме операции на домашна почва — изтъкна тя очевидното.

Затова ли я беше повикал? За да може технически да си измие ръцете, използвайки неоперативен агент за някакъв свой замисъл?

— Кой говори за операция? Става дума за наблюдение. Просто държим под око интересите на Управлението. ФБР се занимава с двойните агенти и организираната престъпност. Чудесно, но тук става дума за по-голяма риба. Захаров напира да стане президент. Вероятно той ще бъде следващият, който ще сложи ръка на руския арсенал. Напоследък това не представлява пряка заплаха за нас, но руснаците все още разполагат с голям потенциал за вършене на бели.

Марая се изкуши да изтъкне, че руснаците ще трябва да учетворят доставките си, за да достигнат количеството на американските продажби на оръжие зад граница за не по-малко съмнителни клиенти, но си замълча. Работата й беше да надзирава другия екип, а не нейния собствен. Във всеки случай бе любопитна да узнае докъде ще доведе този разговор. Любопитна и в не малка степен притеснена.

— Захаров е главорез, но ако ще вземе властта в Русия, ще бъде нашият главорез — отбеляза Гайст. — Вече работим по въпроса, но ми се иска да се подсигурим допълнително. Един надежден източник измежду приближените му много ще ме зарадва.

Това подозрително й заприлича на вербуване на чужд агент — тайна операция, без никакво съмнение. Марая замълча в очакване на продължението. Не се наложи да чака дълго.

— Ето защо ще присъстваш на откриването на изложбата „Романов“ — завърши Гайст.

Точно от това се страхуваше.

— Извинете, сър…

— Наричай ме Джак.

— Нищо не разбирам — продължи тя, без да обръща внимание на поканата за фамилиарност, която можеше да породи единствено презрение. — Ако планирате операция по вербуване, би трябвало да изпратите някой от вашия отдел, с опит в тези неща.

— Доколкото знам вие сте вършили подобно нещо за нас и преди.

„За мое най-голямо съжаление.“

— Не и от такава величина — възрази Марая. — Представа нямам как бих могла да избера подходяща мишена.

— А, това е най-хубавото в цялата работа. Мишената вече е избрана. Това е човек, когото познавате. Юри Беленко, административен помощник на Захаров.

— Беленко? Наистина ли? Срещала съм го — призна тя.

— И то два пъти в разстояние на една година, ако съм правилно осведомен. Първия път през миналата есен на Общото събрание на Обединените нации в Ню Йорк. После отново през март, на европейската конференция по безопасността в Париж.

— Бях прикрепена към Държавния департамент, за да работя с тяхната делегация по разоръжаването, но…

— Разкажете ми за Беленко, Марая — взря се настойчиво Гайст в нея.

— Той е… приятен — отвърна тя и вътрешно изтръпна. Какъв дълбок и проницателен анализ. Тя опита отново: — Интелигентен и представителен. Образован, обиколил е света. На четирийсет и три. Разведен, очевидно. Говори перфектен идиоматичен английски, какъвто изучават в курсовете в КГБ, от където, както знаем, е започнал. Би трябвало да предположим, че все още е представител на ФСБ.

— Някакви особени пристрастия?

— Не съм сигурна, че са ми известни такива… Освен може би факта, че е страстен колекционер на поговорки и американски жаргон.

— Поговорки значи? Какво друго колекционира?

— Не ви разбирам… — смръщи вежди Марая. — О! Да, разбира се. Обича жените, предполагам.

— Особено теб.

— Моля?

— Доколкото ми е известно нашият човек, Юри си пада по теб, Марая. Вярно ли е?

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам. Просто чакам да чуя какво ще докладваш.

— Няма какво да докладвам — отвърна тя. — Вижте, не знам какво сте чули от осведомителите си, но между мен и Беленко няма нищо. Предположението е нелепо по ред причини, между които факта, че загубих съпруга си преди година и половина, затънала съм до гуша в работа и сама отглеждам петнайсетгодишната си дъщеря. Едва ли може да се каже, че имам възможност и настроение за бурен социален живот с мъже като Беленко или с когото и да било друг.

— Справяш се обаче.

— Какво имате предвид?

Гайст се облегна назад и се взря в нея за миг. Сетне стана, мина зад бюрото и посегна към една от папките, които разглеждаше, когато Марая влезе. Измъкна лист хартия, върна се при младата жена и го задържа пред лицето й. Сърцето на Марая се сви. Беше ксерокопие на статия от „Уошингтън Поуст“, която бе излязла преди няколко седмици. Снимката към статията бе доста неясна, но тя прекрасно знаеше кои са двете мъгляви фигури.

— За човек, който претендира, че води затворен живот, се радваш на доста широка популярност — отбеляза Гайст и обърна статията към себе си. — „Наградите на Националния прес клуб“. Гледай ти! Не е трудно да те разпознае човек, макар че това копие е лошо, хванала под ръка един от най-добрите телевизионни говорители.

— Пол Чейни е стар приятел на съпруга ми. И мой — призна тя, осъзнавайки, че е глупаво да отрича, макар да имаше известни колебания по въпроса. — Онази вечер бе награден. Имаше нужда от дама и се съгласих да му направя тази услуга.

— Статията обаче не е за Чейни, нали? За теб е. И за баща ти. А след нея излязоха и още няколко.

— Да, за съжаление — тежко въздъхна Марая. — Някакъв репортер открил, че съм дъщерята на Бен Болт и се вкопчил в слуха, че бил намерен нов неиздаден негов ръкопис.

— Покойният ви баща се смята за едно от най-големите имена в американската литература, струва ми се. — Гайст сви устни. — Не е чудно, че подобна новина ще разбуни духовете. И тъй? Има ли роман?

Тя повдигна рамене.

— Има ръкопис и няколко дневника, на които се натъкнах. Агентът на баща ми в момента ги преглежда, за да провери дали ще излезе нещо. Смятам да се срещна с него следващата седмица, за да обсъдим как да постъпим. Във всеки случай — добави тя, — това е твърде далеч от темата. Обсъждахме Юри Беленко и аз не бих искала да ви задържам, сър. Защо смятате, че Беленко е склонен да работи за нас?

— А, да. — Гайст остави настрана статията от „Уошингтън Поуст“. — Именно това се опитвах да ти обясня. Не знам дали е склонен да работи за нас, но със сигурност е доста благосклонен към теб.

— Защо мислите така?

— Моите хора го държат под око и засякохме няколко разговора, в които той те споменава с не малък копнеж. Освен това знаеш ли, че когато през март сте били в Париж, една вечер те е проследил обратно до хотела? Смятаме, че е искал да се отбие при теб, само че дъщеря ти е била там…

— Конференцията беше само един ден и тъй като тя беше в пролетна ваканция… — Марая усети, че я побиват тръпки. — Беленко ме е проследил? И я е видял?

Старият кошмар отново се завръщаше — детето й бе изложено на опасност заради работата й. Тъй като напоследък се занимаваше само с канцеларска работа, този въпрос не беше тъй наболял. Но когато се провеждаше конференцията през март, двете с Линдзи тъкмо бяха преживели втората си Коледа без Дейвид, последвана от твърде сурова зима. Очарованието на пролетта в Париж бе надделяло над риска да вземе дъщеря си със себе си на тази кратка командировка.

„Никога вече.“

Гайст се приведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Според моите наблюдатели Беленко е изглеждал наистина разочарован. Предполагам, решил е, че няма да се получи нищо онази вечер. Въпреки това предпочетохме да го държим под око. И ето че оня ден ударихме голямата печалба.

— Голямата печалба?

— Той вечеря с брат си в Москва. Брат му е литературен критик за „Известия“, знаеше ли това? Беленко сподели с него, че се е запознал с дъщерята на Бен Болт. Предполагам, романите на баща ти са популярни и там.

Марая кимна.

— Подслушали сте разговора им, така ли?

— Именно. Беленко спомена, че тази седмица се връща в Щатите, надявал се да те види отново. Може би просто се опитваше да направи впечатление на брат си, ала от начина, по който се изрази, ми се стори, че основният му интерес не е насочен към модерната проза, ако разбираш какво имам предвид.

Марая се облегна назад, твърде изумена, за да отговори. Сетне поклати глава.

— Струва ми се, че неправилно сте изтълкували думите му.

— Не си ли забелязала, че Беленко си пада по теб? Ти си изключително привлекателна жена, Марая.

Тя отмина ласкателството без коментар.

— Не смятам, че интересът му е насочен към мен.

— Защо мислиш така?

— Защото ми се е случвало и друг път. Не аз съм толкова привлекателна, а баща ми.

— Мислех, че е мъртъв.

— Така е. Почина, когато бях на двайсет и осем. — Тя въздъхна. — Трудно е да се обясни. Феноменът на това да си свързан със славата. Виждам го в изражението на някои хора, когато разберат, че съм дъщеря на Бен Болт.

— Някои хора?

— Алчни типове, жадни за сензация. Или пък, не знам… Може да са просто почитатели. Хора, които искат да се доближат до своите герои, пък макар и индиректно. Като се има предвид как руснаците боготворят своите поети и писатели, Беленко може да е жертва на този феномен. Дори да бях грозна като смъртта и глупава като гъска, това няма значение за хората, които лесно се впечатляват, след като съм роднина на прочут писател.

— Както и да е, това е примамка — рече Гайст. — Все още смятам, че ще бъде добре, ако се сблъскаш отново с Беленко. Всъщност смятам, че би трябвало да го опознаеш много по-добре.

— Да не искате да кажете, че искате да го прелъстя? Ако е така, съжалявам, но отговорът ми е отрицателен. Аз тълкувам данни от сателити и пиша скучни доклади за доставките на оръжие, които никой не чете. Не съм вербувана за подобни операции.

— Не исках да те обидя. Нямам намерение да те карам да правиш нищо против волята си. Просто искам да установиш контакт с Беленко, да провериш дали проявява интерес да работи за нас. Опипай почвата. Ако усетиш, че интересът му е не само личен, но и професионален, просто ме уведоми. Оттам нататък ние ще поемем нещата.

— Подобна задача не ми е по сърце — поклати глава Марая.

— Ще се справиш. Ще отнеме най-много ден-два.

— Ден-два? Мислех, че искате да присъствам само на откриването на изложбата „Романов“.

— Може би това ще бъде всичко. Както казах, външният министър Захаров ще остане в Лос Анджелис няколко дни, но не сме сигурни, че Беленко ще бъде тук през цялото време. Във всеки случай, задачата ти ще продължи най-много два дни. Обещавам. Знам, че имаш планове за почивка.

— Ами Държавният департамент? Държавният секретар Кид не обича да включва в делегацията си оперативни агенти.

— Зная, това е най-хубавото в цялата работа. Ти не си оперативен агент.

„Аха!“ Точно както бе подозирала. Фактът, че бе отгатнала намеренията му, не й донесе особено удовлетворение.

— Вече уредих нещата с офиса на Кид — продължи Гайст. — Тъй като си работила с тях и преди, той няма нищо против. Но искам да ти обърна внимание, че нямат представа за осъществяването на контакта с Беленко. Обяснихме им, че искаме да те използваме като бърза връзка за разузнавателните доклади в случай, че кризата между Русия и Турция се разгорещи. — Бе се появил малък конфликт между съюзника на НАТО, Турция, и руснаците във връзка с тяхната подкрепа на кюрдските бунтовници в страната.

„Едва ли може да се нарече криза“, помисли си Марая. Но Гайст явно бе преувеличил, за да получи одобрението на Кид.

— Предполагам, моят заместник-директор също е съгласен? — попита Марая, съзнавайки, че добронамереният, но не тъй кадърен шеф на отдела по анализ, изобщо не може да се мери с твърдата решимост на Джак Гайст.

— Естествено. — Гайст се облегна назад и скръсти ръце. — Моля те само да ни помогнеш да се възползваме от удалата се възможност, Марая. Ако Беленко се съгласи да работи за нас, моите хора в Москва ще го поемат. Имам пълно доверие в теб, че ще се справиш.

Това обаче бе твърде слабо успокоение.

 

 

Марая знаеше как да побеждава, когато й се предоставеше случай. Изминалата година и половина от смъртта на Дейвид бе неясно петно, сляп низ от дни, изпълнени с всички стадии на скръбта. Ала тя познаваше отричането. И гнева. И пазаренето със съдбата: „Ако това не се бе случило, щях да водя живот за пример до края на дните си“. Със съдбата обаче не можеш да се пазариш, така че най-доброто, което можеше да си позволи, бе слабото чувство за победа, задето успяваше да стане от леглото всяка сутрин — резултат от силната й воля и наложената амнезия, за да не обръща внимание на острите бодли, осеяли нишката на живота й.

Решимостта й да продължи напред се дължеше изцяло на Линдзи. Ако можеше, Марая би предпазила безценната си дъщеря от всички нещастия и беди, ала бе напълно безпомощна да спаси живота на Дейвид. Линдзи бе лишена от безусловната подкрепа на баща си във възможно най-лошия момент в живота си, на границата на съзряването, когато младите хора вече започват да подозират, че са били измамени и безоблачният рай на детството е илюзия, създадена от огромна родителска конспирация. На петнайсет обаче Линдзи бе изпълнена с решимост да отхвърли всички възгледи на майка си за живота, за любовта, за всички дребни или по-значими проблеми. Напоследък нищо, което Марая казваше, правеше, носеше или предлагаше, не можеше да спечели дори най-малко одобрение от страна на дъщеря й.

— И синята ли не става? — попита Марая, измъквайки нова закачалка от гардероба.

Двете бяха в спалнята на горния етаж в къщата, която Марая бе купила в Маклийн, Вирджиния, след като бе станало ясно, че Дейвид никога няма да се възстанови след катастрофата, съсипала живота на семейството им — умишлено нападение, в което бе пострадала и дъщеря й, и в което бе останала незасегната единствено главната мишена: самата Марая.

Линдзи взе едно списание от масичката до леглото и започна да прелиства страниците, красивите й тъмни очи избягваха както погледа на Марая, така и роклята й.

— Няма значение — промърмори тя.

Ръцете й отново бяха издраскани с химикал, забеляза Марая, ноктите й бяха лакирани в синьо-черно. Беше й забранено да ходи на училище в тоя вид, ала тъй като бе дошла лятната ваканция, Линдзи отново изпробваше границите на позволеното. С рисунките по кожата си, с насинените като от удари с чук нокти и третата обица на едното си ухо, красивото й малко момиче изглеждаше твърдо решено да се преобрази в създание, излязло от роман на Едгар Алан По. Защо?

Тя отмести поглед от Линдзи и се насили да се съсредоточи върху багажа си. Трябваше да откаже, и то не само заради естеството на работата. Притесняваше я и мястото на задачата: музеят „Арлън Хънтър“. Самият Хънтър бе починал преди няколко години. Дали семейството все още участваше в работата на музея, който носеше името му. Семейство Хънтър. Марая направи гримаса. Не семейството я тревожеше, а Рената. Щеше ли да бъде там? И какво, ако присъстваше?

Отново погледна роклята в ръката си. Беше без ръкави, с копчета отпред и висока яка. Бляскавата кобалтовосиня материя бе в рязък контраст с късо подстриганата й руса коса и придаваше необичаен блясък на сивите й очи. Изглеждаше подходяща, ала като живееш с тийнейджър, доверието в преценките ти неизменно се разклаща.

— Какво не ти харесва в тази рокля? — попита Марая.

Линдзи равнодушно сви рамене. Бе облечена в черна блуза и изтъркани джинси. Бе цяла глава по-висока от майка си, която бе метър и шейсет. Имаше невероятно дълги крака, светла кожа и стройно тяло, а големите тъмни очи излъчваха деликатност, напомняща героините на Уолтър Скот, ала зад тях се криеше невероятно силен характер.

— Малко е крещяща, не мислиш ли? — подхвърли Линдзи, без да вдига поглед. — Мислех, че отиваш по работа. Защо не облечеш някой от костюмите си?

— По работа отивам, но това е тържествено откриване на изложба. Не искам да приличам на служител от музея.

— Облечи каквото искаш тогава — отново сви рамене дъщеря й.

Линдзи захвърли списанието и се просна по корем на голямото легло с балдахин, гъстите й къдрици с цвят на кована мед се разпиляха по гърба й. Марая забеляза облаче прах, изскочило изпод матрака. Опита се да не мисли откога не е пускала прахосмукачка. Зачуди се също как това подлудяващо дразнещо момиче бе единственото й щастие, смисъл на живота й. Имаше дни, когато майчинството й се струваше истински мазохизъм. Загубила надежда да получи одобрение, тя остави роклята на леглото до Линдзи. Куфарът й беше на пода и повечето от нещата, които й бяха нужни за почивката, вече бяха в него. Сакът на Линдзи бе приготвен и изнесен пред нейната спалня в дъното на коридора.

— Все още не разбирам защо не мога да дойда с теб утре — промърмори момичето. — Аз също бих искала да видя руските съкровища.

— Ще те заведа някой друг път. Изложбата ще мине през окръг Колумбия. Ще ги видим в института „Смитсониън“.

— Да, догодина. Можеше да ме уредиш да дойда на тържественото откриване.

— Списъкът с поканените е строго определен — рече майка й. — Тъй като ще присъстват Държавният секретар и руският външен министър, само охраната сигурно ще запълни половината зала. А и аз не отивам, за да се забавлявам.

— Аз нямаше да ти преча. В Париж не ти пречех изобщо.

— Там беше различно.

— Да, наистина. Там имаше лични срещи. А това е обществено събитие. Ако се облека официално, ще се слея с тълпата. Изглеждам достатъчно голяма. Дори на забранените филми вече не ме спират.

Марая се намръщи.

— Забранените филми? Не си спомням да съм одобрявала подобни посещения.

— Мамо — завъртя очи Линдзи, — напоследък всичко е забранено, като изключим анимациите. Казвала съм за всеки филм, на който съм ходила с приятели.

Сред приятелите й беше и Брент — огромен младеж, висок над метър и осемдесет, който твърде често се появяваше напоследък. „Автокината и момчетата с чисто нови шофьорски книжки бяха достатъчно зло“, помисли си Марая. А ето че към списъка със спорни въпроси се добавяха и забранените филми.

Не, нямаше да спорят тази вечер.

— Исках да кажа, че мога да мина за двайсетгодишна, ако съм подходящо облечена — рече Линдзи.

— Само това ми липсва — отвърна Марая, ровейки из чекмеджетата, за да намери чантичката с гримовете си. Сега, за първи път в живота си, Марая разполагаше с достатъчно пространство за мебели, и пак не можеше да намери това, което търси. Най-сетне чантичката се появи. — Не искам да се тревожа, че някой сваля малката ми дъщеричка, докато аз се опитвам да вербувам руски агенти.

Линдзи подигравателно нацупи устни.

— Горката ми майка! Агент нула-нула-седем никога не е се е грижил за малки деца, нали?

— Агент нула-нула-седем, друг път. Аз съм просто един чиновник, когото отвързват от време на време от бюрото, за да разгледа внимателно противника. Височайшите гости от чужбина обаче не са от срамежливите. Няма да успея да се слея с тълпата, ако се наложи да ги пропъждам от теб като някоя откачила продавачка на риба, нали?

Линдзи се изчерви, потвърждавайки правилото, че на червенокосите много им отива розово.

— Я стига. С тая рокля ще се наложи да ги пропъждаш от себе си.

Марая тъкмо приготвяше тоалетната си чантичка, ала се извърна към дъщеря си, престорено изумена.

— О, боже. Нима долавям одобрение? Наистина ли смяташ, че роклята е хубава?

Линдзи се претърколи по гръб.

— Хубава е. Не е хубаво обаче, че утре заминаваш без мен.

— Ти ще дойдеш веднага след мен! Честно, Линс, не разбирам защо вдигаш такъв шум. Ще бъдем заедно само след четирийсет и осем часа.

— Защото тук е скучно. Разбра ли? И утре вечер има парти, на което също няма да мога да отида! А след като няма… — Тя се изтърколи от леглото и тръгна към вратата. — Не е честно!

Стените потрепериха от тежките крачки надолу по коридора и затръшването на вратата на спалнята, сетне гръмна стерео уредбата. Твърде високо. Прекалено високо за отворените прозорци и дори за звукоизолираните стени на къщата.

Марая разтърка чело, опитвайки се да разхлаби менгемето, което заплашваше да смаже черепа й. Кога щеше да премине възрастта на бушуващите хормони? Всяка секунда забавяне й се струваше прекалено дълго. Тя пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Съседите ги нямаше. Въпреки това музиката трябваше да се намали. Но тя нямаше намерение да се кара. Не и тази вечер.

Затвори чантичката с гримовете и я хвърли в отворения куфар. Сетне се стегна, пое по коридора и почука леко на вратата на Линдзи. Никакъв отговор. Тя почука малко по-силно. Не агресивно. Просто достатъчно силно, за да бъде чута.

— Какво? — обади се Линдзи отвътре.

Марая понечи да попита дали може да влезе, ала какво щеше да направи, ако получеше отрицателен отговор? По-добре беше да се самопокани. Когато влезе, Линдзи лежеше по корем на неоправеното легло, провесила ръце към пода и прехвърляше купчина компактдискове.

— Трябва да намалим музиката — рече Марая. — Прозорците са отворени и става късно.

— Добре — отвърна Линдзи, ала не помръдна.

Марая приближи до бюрото и намали звука на стерео уредбата. Столът, както обикновено, бе затрупан с дрехи, които Линдзи бе пробвала и захвърлила, чудейки се какво да облече. Марая понечи да ги прибере, ала се възпря, съзнавайки, че това ще бъде възприето като критика — бъркотията в стаята бе достатъчен повод, ала си имаше време и място за всичко, а сега моментът не бе подходящ. От друга страна, искаше й се да поседне, а не можеше да го стори върху всички тези чисти дрехи. Направи компромис, като премести купчината върху облегалката на стола, седна и се огледа.

Вътрешността на стаята постоянно се променяше. Нищо не се махаше, ала се добавяха пласт след пласт с развитието на интересите на Линдзи. Между плакатите на рок състави и животни бяха окачени нови — обложки на книги и астрономични феномени, две от многобройните влечения на тази трудна, ала изключително умна дъщеря, която се опитваше да отгледа. Изображения на Млечния път и на Мъглявината Конска глава висяха до образите на автори, съвсем различни в своя стил, като Джейн Остин, Джордж Оруел и Кен Киси — и, забеляза Марая, цяла стена за Бен Болт, дядото, когото Линдзи никога не бе познавала. Може да беше чисто съвпадение, че бе открила дядо си скоро след като бе загубила баща си. Романът на Бен „Хладна буря“ бе включен в училищната й програма по литература все пак. По отношение на Бен Болт обаче, Линдзи далеч бе надминала училищните изисквания, бе прочела всичките му произведения, както и абсолютно всичко, написано за него, до което бе успяла да се добере.

В това нямаше нищо чудно според Марая. В определен момент от живота си всеки иска да знае кой е и откъде произхожда, а самата Марая не й бе предоставила никаква информация през годините. Що се отнасяше до Бен, тя бе привърженик на теорията, че ако не можеш да кажеш нещо хубаво за някого…

— Защо да не отседна при Чап, докато ти работиш? — нацупено попита Линдзи.

Чап Корман бе литературният агент, който се занимаваше с произведенията на Бен от началото на кариерата му. Къщата му в Нюпорт Бийч, Калифорния, беше само на няколко пресечки от вилата, където Линдзи и Марая щяха да прекарат своята триседмична почивка. Преди двайсет години, след смъртта на майка си, Марая бе станала единствен пазител на наследството на Бен и благодарение на Корман, го чувстваше толкова близък, колкото отчуждена бе от паметта на бившия му клиент.

— Наистина нямаше време да уредя всичко това с Чап и да сменя билета ти, макар че ако трябва да бъда напълно честна, Линдзи, дори не се сетих за това. Керъл бе първият човек, за когото помислих. — Керъл Одел бе омъжената дъщеря на предишния настойник и шеф на Марая в ЦРУ, Франк Тъкър. Семействата бяха много близки. — Двамата с Майкъл наистина нямат търпение да им погостуваш за няколко дни. А също и Алекс. Очевидно се чувства пренебрегнат заради новото бебе. Малкият е луд по теб, а ти почти не си го виждала напоследък.

— Вината не е моя. Имах изпити и куп други неща.

— Зная. Но когато ми стовариха тази задача и се опитах да измисля как да уредя нещата, Керъл ми се стори най-добрата идея. Наистина опитах да ти се обадя — добави Марая, — но телефонът тук даваше заето цял следобед.

— Говорих с Бр… с приятелите си за утрешното парти у Стефани. Не е честно, че не мога да отида.

— Ще има и други партита. Просто нищо не може да се направи.

— Няма да бъде същото! Хората няма да ги има.

— Хората? За хора като Брент ли става дума?

Линдзи унило кимна.

— Отива до Кънектикът да се срещне с баща си. Няма да го видя до началото на учебната година.

Марая безмълвно изрече една благодарствена молитва. На осемнайсет Брент бе твърде стар и прекалено обигран. Ала успя да си придаде състрадателно изражение и да не позволи някоя банална забележка да се изплъзне от устните й.

— Знам, че е гадно — рече тя.

Линдзи въздъхна сърцераздирателно. Марая седна до нея на леглото и погали красивата й медночервена коса.

— Керъл казва, че Шарлот е започнала да се усмихва — подхвърли тя.

Линдзи също се усмихна. Марая прегърна слабичките рамене на дъщеря си и се наведе да я целуне по главата.

— Зная колко си разочарована, Линс. Аз също. Напоследък работата толкова ми е омръзнала, че ми иде да изхвърля всичко през прозореца. Тази почивка наистина ни е нужна. Просто бъди търпелива. Ще приключа с тази задача и после ще имаме цели три седмици да се излежаваме на слънцето.

— Да, предполагам.

Марая я прегърна отново, твърде благодарна за преодоляването на кризата, за да се вслуша в съмненията, надигнали се някъде дълбоко в съзнанието й.