Тейлър Смит
Клубът на невинните (28)

Двадесет и шеста глава

Петък, пети юли

Телефонът до леглото на Шайбър иззвъня в два часа след полунощ. Като се имаше предвид, че това трябваше да бъде новият подобрен вариант на живота му, помисли си той, грабвайки слушалката, за да накара апарата да млъкне, подозрително много приличаше на стария. Лиз и Лукас бяха дошли, за да гледат с него фойерверките на брега. Бе успял да остане с тях отначало докрай, ала после ги бе целунал набързо и ги бе оставил да се прибират сами, а той се бе върнал да се присъедини към търсенето на Марая Болт и дъщеря й, които бяха изчезнали направо под носа му. Двамата с Екърт се бяха отказали някъде към полунощ, планирайки да продължат веднага щом се съмне.

Обаждаше се дежурният през нощта.

— Детектив, реших, че може би ще искате да научите. Старият Бъди Хигман си е намерил гадже. — Бъди Хигман беше пияницата на Нюпорт — четирийсетгодишен, ала изглеждаше на шейсет, половината му зъби липсваха и имаше убийствения вид на човек, чийто покрив обикновено се състои от чекмедже на хладилник. — Единственият проблем е — добави дежурният, — че тя е мъртва.

— Е, предполагам, че постигат добър синхрон в леглото. Къде?

— Изхвърлена на брега, в дъното на Седемнайсет, на половината път между кейовете.

— Да не е госпожа Болт или дъщеря й?

— По-лошо. Най-добре е да отидеш.

Господи, какво пък сега?

— Тръгвам — рече Шайбър.

 

 

— Познаваш ли я? — обърна се Екърт към Шайбър, докато стояха надвесени над тялото на възрастната жена. Нощта бе тъмна и безлунна, зловещо тиха след глъчката, която цареше на претъпкания плаж само часове по-рано.

Екърт го бе изпреварил на мястото, но и Айрис Класен бе тук, макар никой още да не се бе обаждал на съдебния лекар. Айрис живееше в Лагуна Бийч само на няколко километра от Нюпорт. „Старият Екърт напредва“, помисли си детективът.

Екърт бе донесъл няколко прожектора, докато бе чакал пристигането на Шайбър. Тялото на жената на пясъка беше слабо и в добра форма. Кожата на лицето й бе неестествено опъната, ала отпуснатата сивкава плът на шията и ръцете, където нямаше хирургическа намеса, издаваше, че е около шейсетгодишна, прецени Шайбър. Носеше доста скъпи бижута — филигранна златна верижка около врата, тежки златни обеци и три масивни пръстена, два от които с диаманти и сапфири. И това бе всичко, което носеше.

— Не мога да кажа, че я познавам — заяви Шайбър и поглади мустаците си.

— Рената Кар — рече Екърт и тъй като реакция не последва, продължи: — Рената Хънтър Кар? От Хънтър Ойл? Музеят Арлън Хънтър? Първата светска дама в Нюпорт.

„И някогашна любовница на Бен Болт“, помисли си Шайбър, припомнил си забележката на Марая Болт. Колко още хора, свързани с нея, щяха да умрат, преди да е разнищил тая история?

— Какво става с вас, момчета? — изръмжа Шайбър, без да се обръща директно към никого. — Мислех си, че идвам тук да работя удобничко от девет до пет. Не можете ли да държите нещата под контрол? — Приклекна и се взря в тялото. — Така ли я е намерил Бъди Хигман?

— Така казва — отвърна Екърт.

— Ранена е с куршум в рамото — отбеляза Шайбър. — Не е смъртоносна рана, освен ако убиецът не е извадил късмет да улучи артерия. Очевидно не става дума и за самоубийство.

— Видя ли ходилото й? — попита Класен. — Едва ли бих избрала подобен начин.

— Ходилото ли? — Шайбър сведе поглед към краката. Десният беше протегнат, нямаше нищо особено при ходилото. Левият бе сгънат в коляното. Той приклекна да разгледа по-внимателно ходилото, което изглеждаше като заровено в пясъка. Сетне осъзна, че изобщо не е заровено. — Господи! Пръстите липсват!

— Акула — обяви дълбок глас над главата му и Бъди Хигман разтърси рошавата си глава. — И аз съм срещал една бяла веднъж. Отхапа част от сърфа ми и половината от бедрото ми. — Той разсеяно разтърка крака си, докато единият от патрулните полицаи, зърнал гримасата на Шайбър, го отведе далеч от брега и тялото.

— Смятам, че старият Бъди може да е прав — рече Класен. — Може би малка, привлечена от кървящата рана на рамото. Загубата на пръстите на крака може да се оказало достатъчно за смъртоносен кръвоизлив. Във всеки случай със сигурност е загубила съзнание.

— Да, но какво изобщо е правила гола във водата? — зачуди се Шайбър. — И с всичките тези бижута?

— Е, това е загадката ти за деня — подхвърли Екърт.

 

 

Отговорът дойде по-бързо, отколкото Шайбър се бе надявал и от съвсем неочакван източник. Макар че като се имаше предвид таланта на Тъкър да се озовава все на неподходящи места, не би трябвало да е толкова изненадан, когато клетъчният му телефон иззвъня, докато чакаше Класен да направи по-обстоен преглед на тялото. Тъкър го помоли — не, каза му — да се срещнат при къщата на мъртвата жена в Корона дел Мар.

— Къде беше цяла нощ? — попита Шайбър.

— Ти къде мислиш? Търсих Марая и дъщеря й. Ти къде отиде, по дяволите? — Тъкър се бе появил в къщата на Корман предишната вечер и никак не бе останал доволен от факта да разбере, че майката е изчезнала също като дъщерята. Шайбър бе търсил до залез-слънце, сетне се бе измъкнал, за да бъде със семейството си. Досега не бяха открили никаква следа от Марая Болт, дъщеря й или взетия под наем червен мустанг.

— Имам нов случай — рече Шайбър, изпитвайки по-голяма вина, отколкото би трябвало. Снимката на майката и дъщерята бе раздадена на всички полицаи. Нямаше причина да се укорява, че е подремнал няколко часа, нали? — Какво правиш в имота на Хънтър Кар — смени темата той.

— Получих съвет по телефона — загадъчно отвърна Тъкър.

На Шайбър му бяха писнали уклончивите отговори на тоя човек. Но трябваше да разпита Нолан Кар дали знае нещо за заниманията на майка си от предишната вечер. По-добре да го хванеше рано, преди да е тръгнал нанякъде.

— Добре, ще бъда пред къщата след десет-петнайсет минути — рече Шайбър на Тъкър и махна на Екърт да тръгват към колата.

— Аз не съм пред къщата — рече Тъкър. — Вътре съм.

— Със сина на жената?

— Не, той не е тук. Няма никого. Къщата е празна.

Шайбър се намръщи.

— Тогава какво, по дяволите, правиш вътре, Тъкър? Това е частна собственост. Освен ако нямаш позволение да си вътре… а не знам защо ми се струва, че нямаш такова… не ти е работа…

— Вие, момчета, не се ли ръководите от принципа за горещата следа във вашата работа? Нямате ли право да влезете в частна собственост, ако смятате, че вътре се извършва престъпление?

— Ние — да, но ти — не — изтъкна Шайбър.

— Ами тогава ми благодари, детектив, защото току-що ти предоставих основание да влезеш тук без заповед. Не се мотай — добави Тъкър, преди да затвори.

Шайбър стисна зъби.

— Мисля, че го мразя този тип — обърна се той към Екърт.

 

 

Тъкър обикаляше вестибюла като пленен мечок, докато чакаше детектива от Нюпорт. Бе затворил портите, за да не привлича вниманието на частната полиция, патрулираща в района, ала вече бе открил вътрешния терминал на охранителната система. Веднага щом зърна колата на Шайбър да наближава портата, Тъкър го пусна, сетне отвори вратата и изчака детектива и партньора му. Слънцето тъкмо бе изгряло.

— Тъкър, по дяволите — рече Шайбър, докато приближаваше, — кажи ми една основателна причина да не те арестувам веднага. Защото този път съм в моя район на юрисдикция.

— Оттук е изчезнала Марая. Намерих наетата й кола в гаража, скрита под платнище — добави Тъкър и кимна към постройката в края на алеята.

Екърт приближи и се надигна да надникне през прозореца.

— Наистина е там — рече той на Шайбър.

— Вероятно са планирани да я разглобят и да я изхвърлят веднага щом се върнат — рече Тъкър.

— Те? Кои са те? — настоя нетърпеливо Шайбър.

— Нолан Кар, Дъглас Портър. Може би още няколко участници в руския проект за казино. Не зная точно колко души са замесени, но Кар е основният играч.

— Марая ми каза, че според нея убийствата на Корман и Ъркърт има нещо общо с руския външен министър — рече Шайбър. — Нещо във връзка с потулването на информация, която би попречила да бъде избран за президент.

— Има нещо повече. Захаров има помощници в тази страна — Кар и Портър са главните измежду тях — работещи по проекта да бъде построен голям курорт с игрални заведения на Крим за пране на пари за руската мафия и всеки, който има нужда да рециклира пари в брой. Захаров се смята за държавник сега, така че пази ръцете си чисти и оставя други да му вършат мръсната работа. В случая с убийствата на Корман и Ъркърт, това е бил Нолан Кар. И Портър, съседът на Корман, който също така е отвлякъл дъщерята на Марая.

— А Марая? — попита Шайбър.

— Смятам, че е дошла снощи, за да предупреди майката на Нолан, че всичко е приключило и да опита да се спазари за освобождаването на Линдзи. Само че са отвели и нея. Смятам, че знам къде.

— Защо ли не съм изненадан? — промълви Шайбър.

— Има един руски кораб, „Александър Пушкин“, който се е преместил от Лос Анджелис до пристанището на Лонг Бийч — рече Тъкър. — Захаров си е тръгнал, но на борда на кораба е останалата част от руската делегация, която ще присъства на конференцията, откриваща се там тази сутрин. Смятам, че снощи под прикритието на тъмнината Кар и Портър са отвели Марая и дъщеря й там и са ги предали на екипажа на „Пушкин“. Ще ги държат там, докато конференцията свърши. После, щом „Пушкин“ излезе в открито море, ще бъдат изхвърлени зад борда като вчерашен боклук. Освен ако не успеем да стигнем до тях преди това.

Видя как кръвта се оттегля от лицето на Шайбър, докато двамата се Екърт тревожно се спогледаха.

— Не знам как да ти кажа това — рече Шайбър. — Може да се окаже, че сме закъснели.

— Какво имаше предвид?

— Снощи на брега бе изхвърлено тялото на Рената Кар. Ако е била отведена заедно с Марая…

Тъкър почувства как светът му се сгромолясва, ала гневно поклати глава.

— Не. Двете с Линдзи са още живи. Отивам да ги търся. Искам да се обадиш на бреговата охрана. Накарай ги да претърсят „Пушкин“ и яхтата на Портър. Казва се…

— „Райт Мислителя“ — обади се Екърт. — Показа ни я на снимка.

— Как смяташ да ги търсиш? — попита Шайбър.

— Последвайте ме — рече Тъкър.

Шайбър и Екърт тръгнаха след него към библиотеката — голяма кръгла стая с изглед към пристанището. Стените бяха изцяло закрити от тъмни дървени библиотеки, пълни с томове и джунджурии от целия свят. Дълбоки кожени столове бяха сложени пред масивната камина отстрани, на която имаше махагонови панели. В средата на стаята имаше масичка е огромен руски сребърен самовар.

Тъкър приближи до масата и застана до един от рафтовете близо до камината.

— Чели ли сте някоя хубава книга напоследък? — попита той. — „Война и мир“ например? — Прокара пръсти по кожените подвързии, откри заглавието и дръпна книгата към себе си. Чу се леко изщракване и дървеният панел от едната страна на камината се отвори. Шайбър приближи, отвори широко скритата врата и надникна вътре. Щом главата му мина през процепа, вътре се запали лампа, задействана от сензор за движение. Откъм прохода долиташе миризма на море.

Тъй дръпна глава и се обърна към Тъкър.

— Много хитро. Откъде знаеш за това?

— Наследство от стария Арлън Хънтър, който се ползваше с лоша слава навремето. Искате ли да слезем долу и да огледаме? — рече Тъкър. — И без това ще ви трябва за доклада. Предполагам, карат ви да вършите подобно нещо при случаите с гореща следа?

— Много ти благодаря, че се сети — рече Шайбър и последва Тъкър по тесния проход, откъдето тръгнаха по кръгла стълба от ковано желязо. Екърт ги следваше по петите. Мирисът на океана ставаше все по-силен и Тъкър усети раздвижване на въздуха. В подножието отворена врата извеждаше на дървен док в пещера, изрязана в солидната гранитна стена, върху която се намираше къщата.

— Скрит навес за лодки — възкликна Екърт. — Нямах представа за това.

Пещерата беше с нисък таван, Тъкър трябваше да се привежда леко. Около двайсет метра дълга и широка около половин. Дървеният док се намираше по протежение на едната страна, имаше място за няколко лодки, макар че в момента имаше само една черна надуваема „Зодиак“, която леко подскачаше по вълните.

— Арлън Хънтър накара да построят този навес за лодки още преди строежа на къщата — обясни Тъкър. — Трябваше му за определени товари като тайно пренесени през границата руски икони и други контрабандни стоки. По начина, по който е разположена къщата, отворът е скрит от любопитни погледи. Не беше пълна тайна обаче и Хънтър убеди хората, че използва навеса само за яхтата си, така че да може да отива да се връща от местния яхтклуб, без да шофира.

Тъкър прецени, че ще трябва умело да заобиколи скалите отвън, изучавайки внимателно отвора сега, когато светлината беше по-добра. Вече бе слизал долу и бе натоварил лодката с всичко необходимо, докато чакаше Шайбър, ала тогава навън беше все още тъмно. Преминаването отвъд скалите щеше да е трудно за всяка лодка, освен за малка и подвижна. Този Арлън Хънтър не е бил никак глупав. Никой аматьор не би рискувал да наближи и да се разбие в скалите. Тъкър слезе до края на дока. Отвъд него имаше двойни стоманени врати, отварящи се навътре. Вече бе установил, че са с електронни панти, активиращи се с дистанционно управление като гаражни врати. Погледна отново към лодката. Беше намерил едното дистанционно там. Беше открил още едно в шкафа, закачен на стената на пещерата.

— Тук има следи — извика Екърт. Тъкър и Шайбър се извърнаха. Следователят беше в прохода при стълбата, взирайки се в стената. Шайбър приближи до него. — Ето тук — посочи Екърт прашен отпечатък на стената. — Сякаш някой е носел нещо тежко и е подпрял крак на стената, придържайки товара на коляното си, за да освободи ръката си и да отвори вратата.

Екърт извади фенерче от джоба си и огледа двете стени на прохода. При вратата се загледа в средните панти.

— Тук има коса. Изглежда руса — добави той и, измъкна пинцети и найлоново пликче за веществени доказателства и прибра находката.

— Рената Хънтър Кар беше руса — рече Шайбър.

— Марая също е руса — мрачно отбеляза Тъкър, застанал до шкафа на стената. Отвори го. Масло, туби за газ, спасителни жилетки и какви ли не други лодкарски принадлежности. На една кука имаше комплект ключове. Докато Шайбър и Екърт все още изследваха русия кичур, Тъкър взе ключовете. Сетне слезе обратно при дока и пристъпи върху задната част на надуваемата лодка.

— Добре, съгласен съм — рече Шайбър. — Ще се обадя на бреговата охрана, но… — Той се намръщи, щом зърна Тъкър. — Излез оттам.

— Просто разглеждам — рече Тъкър, докато проверяваше нивото на газта на конзолата. Лодка с този размер имаше около сто и двайсет литров резервоар, подходящ за дълги екскурзии. Стрелката показваше пълен резервоар.

— Не бива да оставяш отпечатъци от обувките си — рече Шайбър. — Дейв ще иска да я огледа.

— Да, прав си. Съжалявам.

— Тук май има няколко капки кръв — рече Екърт и клекна да огледа пода на прохода.

— Кръв? Къде? — извърна се Шайбър.

Тъкър освободи въжето в задната част на лодката.

— Тук на рамката — рече Екърт. — Като че ли…

И двамата подскочиха при запалването на мощните извънбордови двигатели. Тъкър бе освободил и въжето отпред. Лодката тръгна на заден ход и се отдалечи от дока, преди детективите да успеят да стигнат до него.

— Какво правиш? — изкрещя Шайбър.

— Обади се на бреговата охрана! — нареди Тъкър. — Ще се срещнем там. Помни, руския кораб „Александър Пушкин“.

— Добре! Но ще отидем заедно! — извика Шайбър и се затича надолу по дока успоредно с него. — Не се прави на каубой, Тъкър!

— Ще се срещнем там! — изрева той, надвиквайки двигателите. Извъртя руля и лодката смени посоката си. Докато я насочваше напред, чу Шайбър да крещи на Екърт да намери начин да затвори външната врата. Ала той увеличи скоростта и малката лодка бе извън пещерата и заобикаляше скалите при входа много преди Шайбър и Екърт да успеят да намерят дистанционното.

Слънцето се издигаше над хълмовете, докато той ускоряваше към мястото, където предполагаше, че ще се срещнат „Пушкин“ и яхтата на Портър. Някъде при Лонг Бийч, на половината път между Нюпорт и пристанището на Лос Анджелис. Знаеше, че ще има доста плавателни съдове, тя нямаше опасност да привлече вниманието дори на дневна светлина. Ала щом наближи пристанище на Лонг Бийч, намали скоростта, защото знаеше, че водите ще гъмжат от брегова охрана, тайните служби, ФБР и патрули на шерифството, които да пазят външните министри, събрали се за конференцията на страните от Тихоокеанското крайбрежие, която щеше да се проведе в Общинския център на Лонг Бийч. На огромния кораб „Куин Мери“, постоянно закотвен в пристанището и станал туристическа атракция, бе проведен приема по случай откриването предишната вечер. При Общинския център забеляза облечени в тъмни костюми делегати, които пушеха последните си цигари преди започването на първото заседание.

Добре. Тъй като руската делегация щеше да е при общинския център, по-голямата част от охраната, която не бе заминала със Захаров, също щеше да бъде там. Ако възнамеряваше да се качи на борда на „Пушкин“, то моментът беше сега. Само трябваше да го открие, без да привлича вниманието. Отлично познаваше профила на кораба, който повече от четвърт век бе участвал както в законни океанографски изследвания, така и в десетки тайни операции от Владивосток на север до Тиера дел Фуего на юг и всички точки между тях.

След четирийсет безплодни минути, Тъкър си спомни какъв параноик е Захаров и че вероятно не е позволил „Пушкин“ да хвърли котва близо до пристанището. И разбира се, щом се отдалечи от кейовете, скоро забеляза очертанията на кораба на около километър от брега.

Угаси двигателите и си приготви малък комплект инструменти — гаечен ключ, резачки, част от верига и малко лепенка, като сложи всичко в малка найлонова торба с цип, която някой предвидливо беше оставил на лодката. След като сложи всичко необходимо, Тъкър закачи торбата на колана си. Направи широка дъга и приближи към „Пушкин“ откъм морето, решавайки, че естествената човешка склонност е да се очаква опасност откъм брега. Достигнал кораба, той вдигна поглед, ала явно екипажът бе сведен до минимум и нямаше признаци, че някой е забелязал приближаването му. Тъкър мина покрай най-ниската редица люкове, повечето неосветени, надничайки вътре. Зад един от тях различи две фигури. Марая лежеше на една страна и изглеждаше заспала, макар че на възглавницата до главата й имаше малко тъмно петно. Очевидно засъхнала кръв. Линдзи бе седнала до нея и на лицето й бе изписана тревога.

Тъкър завърза лодката за котвената верига на „Пушкин“, сетне свали сакото, обувките и чорапите си. След като провери торбата на кръста си, безшумно се плъзна във водата. Първата му работа бе да се погрижи за лодката, вързана от другата страна на кораба. Той измъкна клещите, гаечния ключ и веригата от торбата на колана си и се зае за работа. На няколко пъти изплува на повърхността, за да си поеме въздух, ала накрая приключи и се върна на надуваемата лодка. Пушкин дори не е бил построен, когато Тъкър за последен път се бе изкачвал по котвена верига, а и тогава не му беше никак лесно. Тогава младостта беше на негова страна, този път мотивацията беше далеч по-силна от желанието да не се изложи пред своите колеги.

Отблъсна се от лодката и се изтегли нагоре по веригата. След няколко минути беше на палубата на кораба, целият мокър, безшумно отправяйки се към стълбите на кърмата.

 

 

Марая се събуди от глух удар по вратата. Бе загубила представа за времето, откакто я донесоха на по-големия кораб, тъй като непрестанно заспиваше, будеше се и пак заспиваше. Полагаше усилия да остане будна заради дъщеря си. Огромното облекчение на Линдзи, когато я бе зърнала на яхтата на Портър бързо бе преминало в безпокойство, когато майка й залитна. Марая не успяваше да фокусира погледа си и главата й болезнено пулсираше от мига, в който я удариха в гръб в библиотеката на Рената. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи и да остане будна, толкова по-сънлива ставаше, докато накрая отново се предаваше.

Стоманената врата на каютата им се отвори с леко скърцане. Линдзи скочи на крака, а Марая се надигна до седнало положение, решена да не изглежда уязвима. Когато вратата се отвори, мъж с широки рамене влезе заднишком, носейки нещо — поднос с вечеря, помисли си Марая. „О, каква радост. Време е за хранене в зоопарка.“

Сетне се появиха чифт крака, влачейки се по пода. Едрият мъж дърпаше друг, който бе проснат по цялата си дължина. Още един затворник? Марая се изправи, без да обръща внимание на невероятната болка в главата.

— Какво сте му сторили? — попита тя.

Мъжът пусна товара и се изправи.

— Чичо Франк! — извика Линдзи.

Той се извърна и се усмихна, сетне притисна пръст към устните си. Когато премести поглед към Марая, тя усети как лицето й се озарява от широка усмивка. Беше мокър и бос, ризата бе прилепнала, ала беше най-прекрасната гледка, която някога бе виждала.

— Шшшт! Тихо — прошепна той, прекъсвайки облекчения й вик. — Линс, затвори вратата. — Той издърпа проснатия мъж навътре. Беше един от пазачите, когото наричаха Сергей, спомни си Марая. Линдзи прескочи отпуснатото тяло на мъжа и затвори вратата, сетне се извърна, докато Тъкър безцеремонно стовари мъжа на леглото.

— Мъртъв ли е? — попита тя с широко отворени очи.

— Не, но ще има ужасно главоболие.

— Познато чувство — обади се Марая.

— Смятаме, че мама има сътресение — рече Линдзи. — Опитвам се да я държа будна.

Тъкър се изправи. Приближи до тях и ги прегърна, сетне леко опипа главата на Марая.

— Ох. Тук има голяма цицина. Кожата е разкъсана.

— Какво правиш тук? — прошепна тя. — Не че не сме във възторг да те видим.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Реших, че може би имате нужда някой да ви прибере оттук — отвърна и се залюля на босите си крака.

— Ти си невероятен, Франк Тъкър!

— Да, сигурно, можеш да ми изпееш хвалебствен химн, ако се измъкнем оттук невредими — рече той и в същото време мъжът на леглото изстена и се размърда. — Помогнете ми да вържем тоя приятел.

— С какво?

На кръста му висеше найлонова торба. Той я отвори и измъкна руло лепенка, подаде го на Линдзи, която хвана единия край и откъсна дълго парче. Тъкър подаде на Марая джобно ножче. Тя отряза друго парче и го залепи върху устата на Сергей, докато Тъкър го държеше. Сетне привързаха китките му към леглото.

— Нападнаха ни с Рената в нейната къща — рече Марая. — Съседът на Чап отвлякъл Линдзи.

— Зная — рече Тъкър и пое дълго парче лепенка от Линдзи, за да привърже глезените на пазача.

— Портър ми каза, че е взел Рочестър, котарака на Ема и Чап на яхтата си — рече Линдзи — и че е тръгнал да го нахрани. Каза, че котаракът се страхувал от него и кучето и попита дали мога да му помогна, докато чакаме мама да дойде. После ме върза и ми запуши устата. Много съжалявам, мамо — добави тя. — Съжалявам, че избягах и после се вързах на такъв евтин номер.

Марая я прегърна.

— Всичко е наред. Не си можела да се досетиш. Чап също го е смятал за приятел, а Портър го е отровил. Той е ужасен човек.

— Отвели са те заедно с Рената? — попита Тъкър.

Марая кимна.

— Тя се съгласи да отиде в полицията, за да съобщи за Портър и сина си, Нолан, както и за връзката им с убийствата на Чап и Ъркърт. Лермонтов, бодигардът на Захаров, все още е в страната. Той беше хванал Рената. Някой друг ме удари отзад. Мисля си, че може да е бил Юри Беленко.

— За Беленко ще ти разкажа по-късно — рече Тъкър.

— Линдзи твърди, че Рената е скочила от яхтата на Портър. Аз бях долу в каютата, в безсъзнание през по-голямата част от път дотук.

— Тя крещеше на сина си и останалите — добави Линдзи. — За мен и мама и някакъв мъж на име Ъркърт? — Марая и Франк кимнаха. — После над главата ми избухнаха фойерверки и когато се обърнах, нея я нямаше. Просто бе скочила през борда в суматохата. Портър извади пистолет и стреля. Прекараха доста време да я търсят, но мисля, че успя да им се изплъзне.

— Време е да тръгваме — рече Тъкър.

Марая докосна ръката му.

— Франк? Знаеш ли дали е жива?

Той поклати глава.

— Не, не е.

— О, господи…

— Хайде — подкани ги той. — Да се махаме оттук. Оставете обувките си — добави той, когато Линдзи понечи да нахлузи маратонките си. Марая бе загубила сандалите си накъде между удара по главата и пристигането на руския кораб.

Тъкър отвори вратата и надникна в коридора, сетна хвана ръката на Линдзи и я поведе навън. Марая ги последва. Стигнаха до стълбите в края на коридора, ала тъкмо започнаха да се изкачват, когато чуха гласове да приближават отгоре. Бързо се дръпнаха назад и тъй като нямаше къде другаде да се скрият, приклекнаха зад откритата стълба. Късметът им проработи. В подножието на стълбата моряците тръгнаха право по коридора, без да се обръщат назад. Франк кимна и тримата бързо поеха нагоре. Ако двамата моряци забележеха, че пазачът не е на поста си пред вратата, Марая знаеше, че е само въпрос на секунди, преди да го открият вътре и да вдигнат обща тревога.

И естествено само след секунда по стълбата отекна приглушен вик, сетне се дочу шум от тичащи крака.

— Още едно ниво нагоре — нареди Франк. — Ако се разделим, насочете се към кърмата… назад, разбрахте ли? — Червените къдрици на Линдзи заподскачаха енергично. — Има надуваема лодка, вързана за котвата на десния борд — добави Франк. — Ключът е в запалването. Не ме чакайте. Ако не можете да стигнете до нея, скочете през борда и плувайте с всички сили към брега. Просто се отдалечете от кораба, чувате ли?

— Всички заедно — рече Марая, щом стигнаха горната палуба.

По стълбите зад тях се чуваха викове и трополене.

— Кърмата! — извика Тъкър, пусна ръката на девойката и я бутна напред. — Хвани майка си, Линдзи, и бягай!

Затичаха се с всички сили. Щом стигнаха до задните перила, Марая се надвеси да погледне и зърна надуваемата лодка на около трийсет метра надолу, подскачаща до големия кораб.

— Добре, скачаме — рече тя. — Готови?

Линдзи я сграбчи за ръката.

— Мамо! Той не е с нас!

Палубата вече гъмжеше от преследвачи и двете чуха Франк да крещи от далечната страна — „на левия борд“. Марая се извърна по посока на гласа му. От кулата високо над палубата, зърна движението на пушка, чието дуло се завъртя към него, когато той отново извика към тях:

— Скачайте!

„По дяволите, Франк, ти каза на десния борд!“ — безмълвно изкрещя мозъкът на Марая, когато го зърна при отсрещния парапет. Мъжът остана неподвижен само за миг, погледите им се срещнаха и устните му безмълвно произнесоха две думи. „Обичам те.“ Сетне Франк се притисна към парапета, наведе се назад и падна заднишком във водата също като водолаз, какъвто навремето е бил. В последния миг прозвуча изстрел. Червено петно избухна върху ризата му, ала нямаше връщане назад, инерцията го увлече и той падна зад борда.

— Не! — изкрещяха едновременно Марая и Линдзи. Чуха се още викове. Марая бързо излезе от вцепенението си и зърна петима моряци да тичат към нея и Линдзи. Над главата й дулото на пушката се насочи към тях.

— Линдзи, скачай! — извика тя.

Вече се бяха прехвърлили през парапета и летяха надолу, когато прозвучаха първите изстрели. Марая падна тежко във водата, ръцете и гърдите й болезнено се блъснаха в студената повърхност. Потъваше все по-надолу и по-надолу, солта щипеше раната на главата й. Ала когато изплува, се чувстваше по-добре, сетивата й се бяха изострили от шока при потъването.

Лодката беше само на няколко метра, а Линдзи вече беше до нея и трескаво се озърташе. Марая заплува с всички сили, без да обръща внимание на виковете отгоре и бързо се прехвърли в лодката. Настани се зад руля и се зае да освободи въжето от веригата на котвата. Отново се чуха изстрели и звън на метал в метал. Ако улучеха надуваемата част на лодката, двете с Линдзи бяха загубени. Най-сетне въжето бе освободено, Линдзи отблъсна лодката от кораба, а Марая завъртя ключа на запалването. Двигателите заработиха, тя откри лоста за скоростите и рязко потегли напред. Премина покрай десния борд, заобиколи отпред и подкара покрай лявата страна, Франк им бе казал да се отдалечат от кораба, но това бе преди да се гмурне от срещуположната страна. От гледна точка на Марая това отменяше всякакви предишни уговорки. Той беше във водата някъде от другата страна и тя възнамеряваше да го открие.

Изведнъж чу шум от перка на хеликоптер над главата си, както и рева на други двигатели. Право пред себе си шокирано зърна Лермонтов, едрия борец, който бе зад руля на бързоходна моторна лодка, подготвяйки се да я подгони. Марая угаси двигателите и рязко завъртя руля, за да не блъсне в моторницата. Лермонтов още се мъчеше да отдалечи лодката си от кораба, ала въпреки че моторът ревеше, перката не искаше да се завърти. Марая имаше чувството, че се е оплела в нещо.

Лермонтов подаде руля на друг мъж, а той се наведе да провери какъв е проблемът. Извика нещо на руски, сетне трескаво започна да маха с ръце, за да покаже на колегата си да се връща. Мъжът зад руля най-сетне разбра, ала полицейски патрулни лодки ги заобиколиха отвсякъде. Перката най-сетне се завъртя, изхвърляйки вода, а веригата, която някак бе увита около нея, излетя към повърхността. Марая веднага си помисли за Франк и малката найлонова торба с фокуси на кръста му.

Лермонтов все още стоеше наведен в задната част на лодката и крещеше нареждания. Когато веригата излетя във въздуха, той отскочи назад, ала беше твърде късно. Дебелите метални халки го удариха по главата, той залитна и падна зад борда. Веригата продължи да се гърчи като побесняла змия, а после Марая зърна нещо невероятно. Перката се отдели и потъна в океана. Морякът се взираше смаяно в безполезния ревящ мотор, докато полицаите от бреговата охрана се качваха на лодката. Приближиха още полицейски лодки и катери на бреговата охрана, отвръщайки на огъня от „Пушкин“, а в същото време надуваемата лодка силно се разклати. Един хеликоптер се сниши и Марая сграбчи Линдзи, за да я предпази да не падне зад борда. Хванаха се за контролното табло, за да запазят равновесие. Още една ръка внезапно сграбчи таблото до Марая и тя с мъка отвори очи срещу силния вятър. Детектив Шайбър стоеше до нея, очевидно спуснал се от хеликоптера. Държеше пистолет и очевидно се чувстваше в свои води.

— Госпожа Болт и Линдзи Болт-Тардиф, предполагам? — надвика той шума на хеликоптера. Линдзи кимна. Прозвучаха още няколко изстрела от палубата на „Пушкин“, докато Марая трескаво се взираше във водата, търсейки Франк.

— Вие сте от добрите, надявам се? — извика Линдзи на Шайбър.

— Така си е — кимна той. Една от полицейските лодки измъкна Лермонтов от водата. Очевидно беше жив. Марая го чу да крещи две думи:

— Дипломат! Имунитет!

— Къде е Тъкър? — изрева Шайбър.

— Беше ранен! — отвърна Марая. — Скочи във водата!

Водата кипеше от двигателите на плавателните съдове и от въздушните вълни от перките на хеликоптерите.

— Мамо! Там! — извика Линдзи, сочейки някъде встрани.

Марая зърна Франк, главата му блестеше като малка шамандура във водата. Младата жена се хвърли във водата и го достигна с няколко мощни загребвания. Беше в безсъзнание, ала не бе трудно да го обърне във водата. Дръпна главата му назад, притисна устни към неговите и издиша. Сетне го прегърна през гърдите и трескаво загреба обратно към лодката, като безспирно повтаряше:

— Да не си посмял да умреш, Франк Тъкър! Да не си посмял!

Шайбър и Линдзи подхванаха Тъкър под мишниците и го издърпаха в лодката. Марая се изкатери и започна изкуствено дишане.

— Хайде, Франк! — настояваше тя. — Дишай, по дяволите!

Сякаш измина цяла вечност, ала накрая той задавено пое въздух и се закашля.

— Струва ми се, че ти казах да се отдалечиш — промълви той.

— Трябваше да остана и да видя номера с перката — успя да се усмихне Марая. — А сега мълчи, моля те. — Когато той затвори очи, тя се извърна към Шайбър: — Той кърви — произнесе съвсем тихо. Ризата му бе залепнала за гърдите, подгизнала от кръв.

— Изпратили са въздушна линейка — кимна Шайбър нагоре.

Марая забеляза, че бреговата охрана се бе качила на „Пушкин“ и нещата изглеждаха напълно под контрол. Щом полицейският хеликоптер се оттегли на безопасно разстояние, на кораба се приземи втори с голям червен кръст отстрани. Марая следеше повърхностното дишане на Франк, когато най-сетне бе спусната кошница. Настаниха и привързаха Франк към нея. Щом започна да се издига към палубата на кораба, Марая и Линдзи поеха по стълбата, за да я посрещнат горе, следвани от Шайбър.

— Вие двете най-добре идете с него, за да ви прегледат — предложи той и добави към Марая: — Главата ти кърви.

Тя вдигна ръка и докосна темето си. Когато погледна пръстите си, бяха покрити с кръв.

— Не е сериозно — успокои го тя.

Ала се остави да я отведат до хеликоптера, за да могат двете с Линдзи да бъдат с Франк.