Тейлър Смит
Клубът на невинните (25)

Двадесет и трета глава

Четвъртък, четвърти юли

Часовите пояси сякаш нямаха никакво значение за тийнейджърите. Два дни след собственото си пристигане в Лос Анджелис, вътрешният часовник на Марая все още се движеше с три часа напред и тя се будеше много преди първите бледи лъчи на зората да се изсипят над планините Сан Габриел. Биоритмите на Линдзи обаче бяха нещо съвсем друго. Марая наблюдаваше бавното повдигане и спускане на завивките от другата страна на огромното легло, където дъщеря й лежеше с гръб към нея, сгушена върху възглавниците. Само кичурче от медночервеникавата й коса се подаваше над пухкавото одеяло и тя приличаше на птиченце в гнездо. Нощна птичка, чието най-голямо удоволствие е да скита половината нощ и да спи половината ден.

Тази сутрин Линдзи имаше всички основания да желае да спи до късно. Самолетът й бе пристигнал с четирийсет минути закъснение и напрежението си бе проличало в момента, в който се бе появила. Марая мислеше, че се е стегнала, за да посрещне промяната в Линдзи, ала шокът й явно бе проличал. Или пък Линдзи вече съжаляваше за импулсивното си действие.

Марая я прегърна и я целуна, после прокара ръка по късите къдрици.

— Това е само коса — засмя се нервно тя. — Пак ще порасне.

Ужасно глупава забележка. Линдзи се бе сковала в прегръдките й, сетне се бе отдръпнала. „Не можа ли да кажеш колко е красива“, укори се Марая. Дори без коса и облечена в дрипи, пак щеше да изглежда прекрасно. Защо не можеше да се възхити от независимия й дух? Защото, отвърна сърцето й, беше трудно да я пусне на свобода. Всяка самостоятелна стъпка й се струваше като начало на независимостта й. И макар да се ужасяваше, че ще загуби детето си, тя като че ли правеше всичко, което бе по силите й, за да я отдалечи от себе си.

Нямаше нито един миг от живота на дъщеря й, който да не бе предизвикал усмивка на устните й или сладка болка в сърцето й, осъзна Марая. Вече бе загубила мъжа, с когото бе смятала, че ще прекара остатъка от живота си. Перспективата да загуби и детето си й причиняваше болка, която не можеше да понесе.

Тя въздъхна и погледна часовника. Шест и трийсет и две. Линдзи щеше да спи още часове наред, ала безпокойството на Марая щеше да я подлуди, ако не направеше нещо да го прогони.

Тя тихо стана, взе хотелския бележник и химикалка от нощното шкафче и тръгна към банята, като пътем измъкна от гардероба къса рокля без ръкави. Затвори вратата на банята и запали лампата. Свали нощницата си и я закачи на вратата, след което взе банския си от душа и го облече. Изми зъбите и лицето си, след което навлече синята памучна рокля. Приседна на ръба на ваната и написа бележка:

„Линс,

Слизам да поплувам, после ще закуся и прочета вестника. Ако станеш, преди да съм се върнала, ела при мен да закусим. Оставила съм резервната карта ключ на бюрото. Ако предпочиташ, поръчай от румсървиса. Във всеки случай аз ще се забавя няколко часа долу, за да можеш да поспиш. Щом станеш, ще решим какво искаме да правим днес.

Много те обичам.“

Мама

Марая угаси лампата и излезе. Стъпалата й потънаха в дебелия килим. След кратък размисъл, тя закачи бележката в ъгъла на огледалото на тоалетката, спомняйки си първия път, когато бе отрязала собствената си коса. Всъщност тогава бе на възрастта на Линдзи, състезаваше се с отбора по плуване на гимназията и й бе омръзнала всекидневната борба с дългата коса.

Марая сложи картата ключ в джоба на роклята си, грабна чантата и сандалите си от гардероба, хвърли последен поглед към спящата Линдзи и се насочи към вратата. В последния момент се сети да сложи на бравата картончето „Не безпокойте“.

Беше се подпряла на стената в края на коридора и закопчаваше сандалите си, когато звънчето извести пристигането на асансьора. Мъж на средна възраст едва не се блъсна в нея, докато излизаше.

— Извинете — рече той, сетне задържа плъзгащата се врата, докато Марая пристъпваше в асансьора. — Да не би случайно да сте Марая Болт?

Марая се вгледа в мъжа, преди да реши дали да признае, че е тя. Прошарената му коса беше съвсем къса, а мустаците му — спретнато подрязани. На ръст бе около метър и седемдесет и пет, прецени Марая. Изглеждаше в доста добра форма за възрастта си. Бялата му памучна риза беше спретнато изгладена, макар че блейзерът над сивите му панталони изглеждаше така, сякаш е бил оставен на облегалката на стол или на седалката на колата, за да бъде навлечен само при крайна необходимост. Вратовръзката му бе тъмночервена и непретенциозна, недостатъчно модна за гост или служител на хотел като „Бевърли Уилшър“. Е, кой беше той? Репортер? Едва ли. Твърде спретнат бе за журналист от вестник, твърде невзрачен за телевизионен репортер.

— Аз съм Марая Болт — потвърди тя. — А вие сте…

Естествено, мъжът веднага отвори значката си.

— Детектив Джеймс Шайбър. Тъкмо идвах да се срещна с вас. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано, но се боях, че може да напуснете хотела и да не успея да ви открия. Дали бихте отделили няколко минути да отговорите на въпросите ми? — Той кимна обратно към стаята й.

— За какво става дума?

— Предпочитам да не го обсъждам в коридора.

— За съжаление не мога да ви поканя и в стаята си обаче — рече тя. — Ако искате да говорите с мен, ще трябва да стане долу. Бях тръгнала да поплувам, но ще се задоволя и само със закуска. — Мъжът кимна и я последва в асансьора. Щом вратата се затвори, Марая се намръщи и добави: — Може ли отново да погледна значката ви? — Той я измъкна от джоба на сакото си и я задържа пред погледа й. — Нюпорт Бийч? — прочете тя, взирайки се по-отблизо. — Не сте ли малко извън района си на юрисдикция?

Детективът прибра значката в джоба си.

— Странно, съвсем същото каза и Тъкър. Не бях останал с впечатлението, че от Управлението обръщат такова внимание на дребните неща като ограничения на юрисдикцията.

— Фрак Тъкър? — смаяно попита Марая.

— Значи го познавате?

— Разбира се, много добре — отвърна тя. — Когато сте говорили с него?

— Снощи беше влязъл с взлом в хотелската ви стая. — Тъй като тя понечи да възрази, Шайбър добави: — Или поне така си помислихме двамата с помощник-управителката. Той не отрече, честно казано, но може би е просто твърдоглав. Не е най-общителният човек, когато съм срещал.

Марая неволно се усмихна.

— Така си е — рече тя, — но бъдете сигурен, че е добър човек. — Мисълта, че Франк е наблизо беше най-добрата новина, която бе чувала от доста време насам. Каквито и недостатъци да имаше, избираше момента безпогрешно. По начина, по който се развиваха нещата напоследък, професионално и лично, той беше човекът, когото най-много би се радвала да види.

— Дали ли сте му ключ от стаята си? — попита Шайбър.

— Дори не знаех, че е в Лос Анджелис. Наистина ли сте го видели тук?

Шайбър кимна.

— От снощи опитвам да се свържа с вас. Отбих се малко след осем. Вас ви нямаше, но той беше тук и така се натъкнахме един на друг.

— Предполагам, не знаете къде е отишъл?

Вратите на асансьора се отвориха в ротондата на хотела и тъй като Марая пристъпи навън, детективът й съобщи новината в гръб.

— Намира се недалеч оттук, в ареста на полицейското управление в Лос Анджелис.

— Какво? — смаяно си извърна тя. — Защото е бил в моята стая? Не ставайте смешен! Очевидно ме е търсел и винаги е добре дошъл. И през ум не би ми минало да подам…

— Не заради влизането с взлом — отвърна Шайбър. — Задържан е по обвинение в убийство.

Беше един от онези забавящи времето моменти, които за Марая винаги предвещаваха беда — като сутринта, когато я извикаха от заседание в посолството, за да й съобщят, че съпругът и дъщеря й са претърпели ужасна катастрофа, или нощта, в която й се обадиха от болницата, за да й кажат, че Дейвид е мъртъв. Тишината я обгърна като плътно покривало и единственият звук, който проникваше, бе изпълненият с негодувание и изумление вик на съзнанието й: „О, Франк! Какво са сторили с теб?“.

Тя обходи с поглед фоайето на хотела, ала в този ранен час то бе почти безлюдно, нито самотният служител зад рецепцията, нито пиколото при телефона обръщаха внимание на разговора до асансьора. Двете чистачки също изглеждаха напълно погълнати от работата си.

Марая пое дълбоко въздух и се обърна към Шайбър.

— Това е невъзможно — рече тя. — Франк Тъкър не би убил никого. Сигурно е станала някаква грешка.

— Може би — неохотно се съгласи полицаят. — Възможно е да е станала грешка при разпознаването.

— Така смятам.

— Снощи е било извършено убийство недалеч оттук — обясни Шайбър — и Тъкър отговаря на описанието на убиеца, но аз тъкмо се връщам от летището. Успях да открия една стюардеса от Вашингтон, докато настаняваше пътниците за обратния полет и й показах моментална снимка на Тъкър. Тя потвърди, че е бил на борда на самолета по времето, когато е било извършено убийството. Само че тя смяташе, че името му е Луис — добави намръщено Шайбър — и че е откривател на таланти. Голям шегаджия е приятелят ви.

— Но е невъзможно да е убил някого — облекчено въздъхна Марая, докато мозъкът й трескаво работеше, опитвайки се да разреши загадката защо Франк би пътувал под прикритие. — Значи ще се погрижите да бъде освободен?

— Точно там ще отида, веднага щом приключа разговора си с вас. Искате ли да дойдете с мен? Имам още няколко въпроса, но колкото по-бързо свърша тук, толкова по-скоро приятелят ви ще излезе на свобода.

Марая се поколеба.

— Казахте, че е близо, така ли?

— На десет минути оттук. — Шайбър скръсти ръце и кимна към асансьора. — Разбрах, че имате компания, но съм сигурен, че ще се върнете много преди господин Чейни да се събуди.

Марая направи гримаса.

— Поздравления за следователските ви умения, детектив. Изглеждате толкова горд от себе си, та ми е направо неприятно да ви съобщя, че информацията ви е остаряла. В стаята спи петнайсетгодишната ми дъщеря. Пристигна късно снощи.

— Значи господин Чейни наистина се изнесъл от хотела?

— Не мисля, че това ви влиза в работата, но наистина е така — отвърна тя. И напълно се бе изнесъл от живота й, но това също не влизаше в работата на детектива.

— Както и да е — сви той рамене, — ако дойдете с мен, ще убием с един куршум два заека. Ако има проблем обаче, можем да оставим господин Тъкър да се пържи известно време. — Той отново повдигна рамене, сякаш за него нямаше никакво значение.

— О, господи, не — изстена Марая. Горкият Франк. Тя се поколеба дали да се обади в стаята и да каже на Линдзи къде отива, ала реши, че е прекалено рано. Двамата с Франк щяха да се върнат много преди Линдзи да се събуди. При мисълта за двамата Марая се усмихна, припомняйки си как вчера Франк се бе застъпил за Линдзи по въпроса за подстригването. Ролята му на съдия между двете беше само една от причините да желае присъствието му. — Защо Франк изобщо е бил арестуван? — попита тя, следвайки Шайбър към входа за паркинга на хотела.

— От лосанджелиското полицейско управление разполагат с очевидец и тя смята, че е видяла него на местопрестъплението — отвърна Шайбър. — Но се оказва, че сградата, където е станало убийството е била вече затворена и доста оскъдно осветена по времето на убийството. Това е стара постройка, коридорите са без прозорци и доста мрачни дори на дневна светлина. Когато детективите от отдел „Убийства“ пристигнали там, всички лампи били запалени, затова предположили, че свидетелката е видяла нападателя по-ясно, отколкото е било в действителност. Тъкър, за беда, се появи точно когато полицаите търсели едър, вероятно плешив или с оредяваща коса мъж, облечен в черни дрехи.

— Господи — мрачно поклати глава Марая. — Каква бъркотия! А бихте ли ми припомнили какво общо има това с вас? Как се оказахте замесен?

Детективът отвори вратата и я задържа.

— Ще ви обясня по пътя.

 

 

Не беше съвсем редно да я примамва по този начин, призна пред себе си Шайбър. Арестът на Тъкър бе споменат твърде рано в разговора им и нейната загриженост за приятеля й бе толкова голяма, та засенчи факта — който Шайбър бе сигурен, че спомена — как е срещнал Тъкър случайно, търсейки нея. Тя обаче бе твърде интелигентна и разговорът неизбежно щеше да се върне към причината, поради която я бе търсил снощи. Междувременно тя бе твърде заета с мисълта да измъкне приятеля си от неприятностите. Шайбър бе доволен да остави всичко така, докато стигнат до полицейското управление. Нямаше основание да я задържи само защото двама души, свързани с нея, бяха умрели при странни обстоятелства в рамките на двайсет и четири часа. За щастие, тя доброволно се бе съгласила да го придружи и да отговори на въпросите му, макар че за момента напълно бе забравила за тях. Шайбър имаше много въпроси, ала детективът от лосанджелиското полицейско управление, който разследваше подозрителната смърт на Луис Ъркърт, щеше да прояви не по-малък интерес към това, което Марая Болт имаше да каже за връзката между двамата мъртъвци и вероятно изчезналите книжа на баща й. Да я подложи на разпит заедно с Рипли щеше да бъде най-добрият начин да се добере до фактите, реши Шайбър.

Клетъчният му телефон звънна, когато изкарваше колата на булевард Уилшър и детективът безмълвно благодари на Дейв Екърт, задето му предоставя възможността да отложи още малко обясненията.

— Айрис се обади — рече Екърт. — Каза да ти предам, че аутопсията на Корман е определена за около единайсет часа днес.

— Добре. Предай й, че ще бъда там. Успя ли да ускориш токсичните изследвания в лабораторията на шерифа?

— Не беше лесна сделка. Трябваше да обещая още един комплект снимки, както и голям формат на щастливата двойка, но в крайна сметка издействах да ни сложат най-отгоре в купа, веднага щом пристигнат пробите от аутопсията. И въпреки това ще стане най-рано във вторник.

— Да, зная, но все повече ми се струва, че си заслужава да обърнем голямо внимание. Помниш ли какво ти казах вчера за голите тела? — Шайбър хвърли поглед към спътничката си, ала тя гледаше през прозореца, сякаш не обръщаше никакво внимание на разговора.

— Че самоубийците рядко умират голи — рече Екърт, — защото не биха желали да бъдат открити по този начин?

— Именно. Странно, но е истина. Ето защо теорията за убийството на Мерилин Монро все още не е отмряла.

— Ей, това не е теория. Това е категорично доказано. Ако ЦРУ и мафията не са били толкова експедитивни с лансирането на голямата лъжа, че се е самоубила, убийците й отдавна да бяха изправени пред съда. Горкият Джо Димаджио. Сърцето ти се къса да го гледаш и да знаеш как Кенеди са се отървали безнаказано. Искам да кажа, в живота му така и не е имало друга след Мерилин, нали?

— Трагично наистина — изумено поклати глава Шайбър.

— Само си представи, ако бяха се опрели на твоята теория за психологията на самоубийството, а? — продължи Екърт. — Сигурно нямаше да има никакви спорове и убийството на горката Норма Джийн досега щеше да е напълно забравено.

— Именно. Както и да е, като отхвърлим възможността за самоубийство в нашия случай, който обсъждахме по-рано, остават още две вероятности, нали така?

— Случаят, който обсъждахме? — повтори Екърт. — Колко случая имаме… О! Разбрах! При теб има някой и не можеш да говориш?

— Умно момче си — рече Шайбър.

— Чувам уличен шум. Къде си?

— На път към лосанджелиското полицейско управление.

— Най-сетне си се свързал с госпожа Болт?

— Докато си говорим.

— Тя е с теб в колата? Защо?

— Дълга история. Опитах да ти се обадя снощи, но ти явно отново си показвал тонколоните си. — Шайбър чу изсумтяването на Екърт. — Както и да е, оказва се, че май сме изправени пред серия инциденти.

— Искаш да кажеш, че има още един случай в гореща вана?

— Не, но и този е също толкова неясен на повърхността и свързан с нашия. Виж, сега не мога да навлизам в подробности, но нека се срещнем при патолога за аутопсията и ще научиш всичко. И не се притеснявай, приятел — добави Шайбър, — ще те освободя навреме, за да гледате с Айрис фойерверките.

— Ти си страхотен. Добре, ще се видим в „Санта Ана“ в единайсет.

Шайбър прекъсна връзката и се обърна към спътничката си. Марая също се извърна към него.

— Голи тела и Мерилин Монро? — попита тя и вдигна вежда. — Съжалявам, нямах намерение да подслушвам и дори не съм сигурна, че искам да знам за какво става въпрос. Ще отбележа само, че хората смятат моята работа за странна. Ха! Е, какво ще кажете да ми обясните какво точно искате и защо толкова много сте искали да ме откриете? — Тя се намръщи. — И между другото, докато сме на тази тема, предполагам, не вие сте ми пратили опашка?

— Следили са ви? Кой?

Тя сви рамене.

— Приличаше на служебна кола. Не като тази, трябва да призная. Макар че… — Тя замълча и отново се намръщи. — Казахте полицейското управление в Нюпорт Бийч, нали? О, господи, върнете ми вярата в обществените институции, детектив. Кажете ми, че хората ви не са подвластни на семейство Хънтър като всичко друго в този град. Защото ако Рената ви е изпратила да ме тормозите, кълна се…

— Рената? — объркано попита Шайбър.

— Рената Хънтър Кар?

— Защо мислите така? Искам да кажа, те наистина имат голямо имение там и доколкото знам, Нолан Кар и майка му доста активно се занимават с обществена дейност. Аз лично съм само от няколко месеца на тази работа, но категорично мога да заявя, че не получават никакви специални услуги от полицейското управление. Защо мислите, че…

— Няма значение — махна с ръка тя.

Шайбър смътно си спомни за нещо, което Екърт бе изровил от мрежата, когато бе проучвал клиента на Корман — Бенджамин Болт. Нямаше ли нещо такова, че бе напуснал съпругата си заради Рената Хънтър? Аха. Сигурно на това се дължеше болезнената реакция на дъщерята.

— Няма ли да ми кажете защо сте ме търсили?

— Ще ви кажа — спря той на паркинга на полицейското управление. — Но нека влезем вътре. Тук имам колега, който сигурно ще иска да присъства на разговора ни.

— Почакайте малко — рече Марая, изпълнена с подозрения. — За първи път чувам, че от полицейското управление искат да говорят с мен. Какво става?

— Тук сме, за да освободим Тъкър — обеща Шайбър — и за да поговорим за два случая, при които бе споменато името ви. Няма да отнеме много време, обещавам. Аз също имам ангажимент по-късно сутринта, така че скоро трябва да потегля. Нека просто побъбрим с детектив Рипли и се опитаме в същото време да измъкнем приятеля ви.

 

 

Тъкър спа много лошо. Детективи Рипли и Макивой го бяха пържили повече от три часа от мига, в който стигнаха в стаята за разпити в полицейския участък. Сменяха се, тъй като викаха или единия, или другия, а понякога и двамата, извън стаята. Караха го да се връща назад в разказа си и да повтаря. Тъкър знаеше, че това е умишлена тактика да го принудят да преразказва отново и отново историята, докато те търсеха несъответствия и празнини. Тъй като планът му да им каже колкото е възможно по-малко, налагаше се да се съсредоточи максимално, докато вечерта напредваше и умората му надделяваше, за да не издаде защо всъщност е в града.

Детективите най-после го отведоха в килия с четири легла, докато те проверят алибито му. Или поне така му казаха. Тъй като беше след полунощ, летището и авиолиниите бяха затворени, така че Тъкър се примири, че ще прекара нощта на тънкия вонящ дюшек в компанията на съмнителни съкилийници — метър и осемдесет висок чернокож травестит-проститутка с руса перука, къса блуза, тясна черна кожена пола и мрежести чорапи, кльощав пъпчив мъж, който очевидно бе хванат да продава порнографски материали от багажника на колата си. Около два часа след полунощ пристигна и четвърти — стар пияница, който цяла нощ не спря да повтаря: „Защо аз, господи?“. Около четири сутринта Тъкър не издържа и изрева:

— Защото си идиот! А сега млъкни, че ще сляза и тогава наистина ще имаш повод да стенеш.

Останалата част от нощта премина относително спокойно.

Около седем пазачът най-сетне се появи да му каже, че е освободен. Щом скочи от леглото, пияницата го сграбчи за ръката:

— Обръщам нова страница — рече задавено. Зачервените му очи се разшириха, когато добави със страхопочитание: — През нощта чух божия глас. — Той притисна пожълтелия си от никотин пръст към устните си и презрително погледна другите двама хъркащи съкилийници, очевидно решил, че не са достойни да чуят добрата новина.

— Добре, приятел — увери го Тъкър и поклати глава, докато излизаше от килията.

В този момент вече бе подготвен за всичко — само не и за шока да бъде отведен в стаята за разпити и да завари там Марая, която изглеждаше много разстроена, седнала срещу детективи Шайбър и Рипли. Тъкър се досети, че вече са й съобщили за смъртта на Чап Корман и Луис Ъркърт. Щом го зърна, тя скочи на крака.

— Ето те и теб, най-после! Добре ли си? — Когато го прегърна, не му се искаше изобщо да я пусне, ала се чувстваше мръсен и отвратителен след прекараната нощ, затова я потупа по гърба няколко пъти и се отдръпна.

— Какво правиш тук? — попита и мрачно погледна двамата детективи.

Тя обясни как Шайбър я намерил в хотела тази сутрин.

— Казаха ми за Луис Ъркърт и объркването със свидетелката. О, господи, Франк, Чап Корман е мъртъв. Казаха ли ти?

— Чух, малката. Съжалявам. Зная, че ти беше добър приятел.

— На мен и мама — кимна тя. — Винаги ни е помагал. Дълго преди творбите на баща ми да станат толкова известни, Чап се обаждаше да се увери, че сме добре и че имаме достатъчно пари, за да се справим… за учебници, дрехи… за всичко. Ако не беше той… — Сълзите се застичаха по бузите й. — Мама ми е казвала, че без неговата помощ няколко пъти и Коледа не бихме могли да празнуваме. Той беше толкова добър човек.

Тъкър кимна и хвана ръката й между дланите си.

— Зная — рече тихо. Сетне вдигна поглед към двамата детективи. — Свободни ли сме да си вървим?

— Почакайте. Все още имаме някои въпроси — отвърна Рипли.

— Да, сигурно — рече Тъкър. — Но не сега. Това бе разтърсваща новина за госпожа Болт. Ще трябва да й дадете малко време. Що се отнася до мен, Рипли, дадох ти достатъчно време. Тръгвам си.

— Тъкър, почакай! — възрази Шайбър. — Станал съм в четири и половина сутринта, за да отида до летището и да взема показанията на стюардесата, преди да отлети обратно за Вашингтон.

— Да, сигурно, в четири и половина аз все още бях буден в килията с трима боклуци — горчиво отвърна Тъкър, сетне въздъхна тежко. — Но ти благодаря. Оценявам стореното.

— Няма нищо. Това ми е работата. Но сега наистина искам да ми кажете каквото знаете за тези два случая.

Тъкър се скова.

— Нямам…

— Не казвам, че ти имаш нещо общо със смъртта на Корман или Ъркърт — прекъсна го Шайбър. — Но очевидно са свързани. Общият знаменател е нещо, свързано с Бенджамин Болт.

— Казахте, че книжата на баща ми са изчезнали — обади се Марая. — Абсолютно ли сте сигурни в това?

— Не — отвърна Шайбър. — В нищо не съм сигурен. Потърсих ги, след като чух вашето съобщение по телефона, госпожо Болт, но не знаех какво точно търся. Може би по-късно днес ще се върна в къщата на Корман. Нямам нищо против да дойдете с мен. Във ваш интерес е в края на краищата. Тези ръкописи са ваши, нали?

Тя бавно кимна.

— Бих искала да дойда. Но не днес, детектив. Не мога. Трябва да обърна внимание на дъщеря си. Тя пристигна едва снощи и ще бъде много разстроена, като научи за Чап.

— Утре тогава? — настоя Шайбър.

— Може би. Мога ли да ви се обадя?

Шайбър измъкна визитна картичка от единия си джоб и химикалка от другия, написа нещо и плъзна картичката по масата към Марая.

— Записан е номерът в офиса ми, добавих и номера на клетъчния телефон. Обадете ми се, когато решите. Моля ви.

Тя взе картичката и се взря в нея, сетне я пъхна в джоба на роклята си. Тъкър леко я подхвана за лакътя.

— Хайде, да вървим.

— Тъкър, почакай, по дяволите! — рече Шайбър и скочи на крака, щом двамата се отправиха към вратата. — Зная, че подозираш нещо за начина, по който са умрели. Кажи ми, за бога.

Тъкър бе хванал бравата, ала спря и неохотно се обърна към полицая. Беше му длъжник все пак.

— Не съм сигурен — рече.

— Не ми трябва сигурност, имам нужда от идея. Кажи ми какво мислиш — помоли Шайбър. — Посочи ми посоката.

— Отрова, преминала през кожата. Когато направят аутопсиите и изследванията за токсини нека търсят следи от химикали, проникнали чрез мускулна инжекция или кожно абсорбирани.

— Доколкото разбирам, не говориш за обикновени опиати? — попита Шайбър. — В къщата на Корман намерихме сънотворни и антидепресанти, а той бе пил.

Тъкър махна с ръка.

— Не, забрави това. Нещастникът само е зацапал следите на убиеца с тези неща. Ще трябва да изследват много внимателно. Може да е какво ли не. Кураре, отрова от кобра…

— Отрова от кобра? — възкликна Рипли. — Как, по дяволите, би могла кобра…

— Змията не е нужна — рече Тъкър. — Необходима е само отровата и синтетичен химически заместител, който в тялото действа по същия начин. — Той сви рамене. — А може би човекът просто е препил. Както казах, не съм сигурен. Но ако патологът не стигне до обичайно заключение какво се е случило с тези двама души, заслужава си да се провери, повярвайте ми.

Марая стоеше безмълвно до него, ала когато сивите й очи се разшириха, Тъкър осъзна, че е отгатнала мислите му. Тя бе с гръб към двамата детективи.

— Руският Борджия? — прошепна смаяно тя. Това бе прозвище, което западните разузнавания бяха дали на Валери Захаров, бивш полковник от КГБ, сега външен министър на Русия, изминал почти половината път към президентския пост. Също като Борджиите от петнайсети век в Италия, пътят на Захаров към властта бе осеян с пагубните химикали, които пазеше на склад в своите офиси на КГБ на площад „Дзержински“.

Тъкър погледна към двамата детективи, но те очевидно не я бяха чули. Той сведе поглед към пребледнялото й лице и кимна.

— Чакай малко — обади се Рипли. — Искам да съм наясно с това. Искаш да кажеш, че някой се разхожда и инжектира отрова на хората. При тези случаи няма следи от борба. Как ще извадиш спринцовка и ще накараш човека да седи мирно, докато му инжектираш бог знае какво?

— Убиецът, или убийците, няма нужда от спринцовка. Спомняте ли си случая с човека в Лондон, който бе прободен с отровен чадър? Всичко остро ще свърши работа. Да кажем, в случая с Ъркърт, посетителят му стиска ръката и носи пръстен с шип от вътрешната страна.

— Розите — рече Шайбър. Рипли го изгледа недоумяващо и той добави: — Ръцете на господин Корман бяха одраскани. Съседът му каза, че е подкастрял розите. Възможно ли е да е станало така?

— Ако някой е наплескал бодлите с отрова, разбира се — отвърна Тъкър и кимна на Марая. — Да вървим.

Тя обаче не помръдна, изглеждаше потресена.

— Почакай малко — рече. — Детектив Рипли, знаете ли болницата за ветераните инвалиди, които продават растения пред федералната сграда на Уилшър?

— Да — отвърна той. — Какво за тях?

— Вчера следобед прекосявах площада, когато един моторист едва не се блъсна в мен. Един от ветераните ме блъсна настрани и пое удара. Малко след това загуби съзнание. Наложи се да извикат линейка. Помислиха, че е взел свръхдоза от някакви лекарства. Тогава ми се стори вероятно, но сега се чудя… — Тя разтревожено погледна Тъкър. — Имаше порязване на ръката, след като мотоциклетистът го блъсна. Може да няма никаква връзка, но…

Тъкър имаше усещането, че стои на пясъчен нанос насред река и язовирната стена малко по-нагоре рухва под тежестта на думите й. Детективът от Нюпорт изрече на глас възможността, за която той не можеше дори да се застави да помисли.

— Някой се е опитал да убие и вас — мрачно рече Шайбър.

— Успяхте ли да видите мотоциклетиста? — попита Рипли. Марая поклати глава.

— Всъщност не. Беше с шлем. Ветеранът, който пое удара, бе едър брадат мъж. Приятелите му го наричаха Мартин. Не съм сигурна за фамилното му име. Ще проверите ли?

Рипли рязко кимна.