Тейлър Смит
Клубът на невинните (5)

Трета глава

Ето че самолетът снижи за приземяване на международното летище в Лос Анджелис, а Марая все така опитваше да се убеди, че единствената й цел е да изпълни задачата, с която е изпратена, и то по възможно най-бърз начин. Да установи връзка с Юри Беленко, да научи от какво се интересува и да представи своя доклад. Ако проявеше склонност да свърши някоя работа на хонорар, оперативният отдел щеше да му назначи постоянна свръзка. А може би не? Що се отнася до нея, тя можеше да си вземе кола под наем, с ключовете за къщичката на брега, да посрещне самолета на Линдзи и най-сетне да започне така жадуваната почивка. Само толкова.

Това си повтаряше тя. А истината не бе така проста, което можеше да се очаква. Казват, че времето лекува, но това не е напълно вярно. На повърхността възстановяването изглежда пълно, ала някои травми оставят известна уязвимост, която тормози неспокойната душа също като подземни пукнатини, вещаещи неочаквана ерозия. Подобна уязвимост се бе появила и у Марая, макар тя да не я съзнаваше — бе спотаена надълбоко и там омразата вреше и кипеше като гореща, дъхаща на сяра, магма. И все пак подобни слабости избиват без предупреждение, а резултатите почти винаги са унищожителни, дори за невинните зяпачи.

 

 

Настани се в хотел „Бевърли Уилшър“ около обяд, тъй че разполагаше с около час, преди да отиде да огледа музея „Арлън Хънтър“. Откриването на изложбата бе определено за шест часа. Марая реши да се обади на Чап Корман. През двайсетте години след смъртта на майка й, когато Марая се превърна, макар и неохотно, в пазител на богатото творчество на Бен Болт, тя добре бе опознала неговия литературен агент.

— Марая! Очаквах да се обадиш едва след няколко дни.

Като чу гласа му, тя се усмихна, макар всеки път да й звучеше все по-немощен, което я навеждаше на тъжната мисъл, че ще дойде ден, когато тази последна и най-сигурна връзка с миналото й ще изчезне. По отношение на възрастта си Чап бе особено докачлив; все пак бе с няколко години по-възрастен от Бен, тъй че сега бе някъде около седемдесет и пет годишен, пресметна Марая. Той отдавна бе избягал от суматохата в Ню Йорк, за да осигури топлина и спокойствие на скованите си от артрит стави под южното слънце на Калифорния; в същото време продължаваше да представлява тесен кръг стари клиенти, дори посягаше и към нови, когато откриеше млад човек, в когото да повярва.

— Току-що пристигам. Отседнала съм в „Бевърли Уилшър“. Задачата дойде неочаквано, затова ти се обаждам сега.

— Аха! Тайна мисия — възторжено отбеляза събеседникът й. — Не можеш да ми кажеш за какво се отнася, защото след това ще се наложи да ме убиеш, а?

— Твърде много шпионски романчета четеше, Чап.

— Това за мен е крайно вълнуващо. Не познавам друг шпионин, освен теб.

— То пък едно вълнение. Мога да те запозная с още двайсет хиляди нещастници, които работят в пълна анонимност.

— А мога ли да попитам дали Линдзи те придружава по време на мисията?

— Не. Оставих я у приятели. Ще дойде в четвъртък.

— Някакъв шанс да приемеш предложението ми? Честно да ти кажа, скучно ми е съвсем сам в тая огромна къща. Място има колкото щеш.

Чап се бе оттеглил в красива къща сред храсти бугенвилия не някъде другаде, а в Нюпорт Бийч — ирония, която никога не й убягваше, тъй като в нейното съзнание Нюпорт бе сцената на престъплението, мястото, където бе прекарала нещастното си детство. Двайсет години не се бе връщала там, тъй че никога не бе виждала къщата на Чап, освен на снимки. Съпругата, с която той бе живял петдесет години, бе починала миналата година и Марая знаеше, че е самотен. Изпита известно чувство на угризение заради необходимостта да отклони поканата.

— Предложението ти наистина ме ласкае. Нашата къщичка е съвсем наблизо. Всъщност ще бъдем съседи. И все пак искам поне за малко да остана сама с Линс. Нали разбираш, между майка и дъщеря все има неща, които трябва да се изгладят.

— Така и предположих — откликна Чап. — В противен случай щях да бъда по-настоятелен. Как е моята червенокоса любимка?

— О, господи, навърши петнайсет. Нужно ли е обяснявам?

— Не, струва ми се. — Чап бе отгледал синове, а не дъщери, ала иначе бе човек с богато въображение. — А мама?

— Живея ден за ден. Нима не правят така най-мъдрите сред нас? — Марая се поколеба, преди да сподели причината за пътуването. — Да ти кажа ли каква ми е задачата? В музея „Арлън Хънтър“ се открива изложба, посветена на династията Романови. От мен се очаква да бъда бавачка на руската делегация.

От другия край въздишката на Чап прозвуча като момчешко подсвирване.

— Виж ти, попаднах на няколко обяви за изложбата и се сетих за теб. И какво? Рената ще бъде ли там?

— Не зная със сигурност. Съществува голяма вероятност, не мислиш ли?

— Не бих се учудил. Притеснена ли си?

Добър въпрос.

— Трудно ми е да преценя. Нямаше как да откажа. И все пак си помислих, че това ще е добра възможност да срещна Рената, тъй че реших да се взема в ръце и да приема. Но знаеш ли какво? Аз самата не бих съумяла да го направя. То е нещо като зловещ спомен от катастрофа или нещо подобно. Признавам си, част от мен не може да понесе дори мисълта, че ще я видя след толкова години. Друга част от мен обаче гори от нетърпение да зърне старата вещица.

— Решила си да се изправиш лице в лице с демоните?

— Може би. А може и да е чист мазохизъм.

Чап дълго мълча.

— Като си помисли човек колко странно се подреждат нещата във времето. Получи ли моята пратка?

— Пратка?

— Пуснах я с бърза поща. Исках да я видиш възможно най-скоро. Трябваше да пристигне днес.

— Междувременно трябва да се е получила. За какво става въпрос?

— За ръкописа на баща ти. Честно да ти кажа, жалко е, че пресата научи за ръкописите толкова бързо.

— Зная. Наистина съжалявам. Господ ми е свидетел, не съм искала да се разчуе. Бях на вечеря с Пол Чейни. Той е единственият човек на света, като изключим теб, мен и Линдзи, който знаеше за съществуването им. Просто се изтърва. Намирахме се сред тълпа репортери, тъй че новината плъзна като пожар.

— Този Чейни… Не го познавам лично, но ми се струва твърде хитър, поне по телевизията. Останах с впечатлението, че сте доста близки. Не би очаквала някой да прояви подобна недискретност, нали?

Марая усука телефонния кабел около пръстите си, додето усети, че кръвта яростно пулсира в тях.

— Странно е, че ми го казваш. В най-добронамерените си мигове се опитвам сама себе си да убедя, че е било неволна грешка, ала в други смятам, че го направи нарочно.

— Защо би постъпил по този начин?

— Странно звучи, но той се опитва да помогне. Според него трябва да положа повече усилия да се помиря, макар и посмъртно с Бен, което в известен смисъл е факт, Чап. Сторих го по-скоро, за да удовлетворя любопитството на Линдзи. В крайна сметка двете отидохме заедно на гроба на Бен в Париж. Пол смята, че ще се постигне добър терапевтичен ефект, ако направя и следващата крачка — да се ангажирам с огласяването на тези новооткрити неща. Опитах се да му обясня, че за мен съществуват известни граници на това помирение между баща и дъщеря, но той не ме разбира.

— Тая лудост в медиите засегна и мен — рече Чап.

— Забелязах да те цитират на няколко места. По моему успяваш да ги държиш настрана.

— Реших, че най-добре е да не правя публични изявления, преди да съм поговорил с теб. Получих писмо от някакъв преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Името му е Луис Ъркърт. Работи върху биография на баща ти, която се очаква да излезе преди честването на шейсетата годишнина на Бен догодина. Впрочем не съм пропуснал да ти спомена какво подготвя издателят му за случая, нали?

— Да издаде всичките му произведения с ново оформление?

— Именно. А този Ъркърт не е единственият, който проявява интерес към творчеството на Бен. Бъди готова, малката, сума книги и статии за Бен ще се появят много скоро. Той като че ли отново излиза на мода сред следващото поколение читатели.

— Зная — рече Марая. — Тази година в часовете по литература в класа на Линдзи разглеждаха „Хладна буря“. Та какво ти каза Ъркърт?

— Не е толкова лесно да ти обясня по телефона, но все пак трябва да знаеш, че той отправя сериозни обвинения. Затова реших, че е най-добре сама да видиш писмото му.

— Започваш да ме плашиш, Чап.

— Ти наистина ли не си прегледала книжата на Бен?

— Май така се получи. Прелистих няколко глави от ръкописа, за да разбера дали това е нещо ново или чернова на някоя от вече издадените книги. Както ти казах, отворих кутията само защото барачката, която взех под наем, за да прибера непотребните вещи, след като продадох къщата, се наводни от проливните дъждове през пролетта. От години местя тия книжа от едно място на друго. Когато разбрах, че са се намокрили, трябваше или да ги изхвърля, или поне да проверя дали ти не смяташ, че е нужно да предприема нещо друго. Просто нямах време сама да се погрижа.

Нито пък желание, би могла да добави. От беглия прочит бе разбрала, че това са някакви подготвителни записки, както и някои съвсем лични неща. Не притежаваше нужните познания, за да оцени произведението, а за обърканите откровения в дневниците на Бен нямаше достатъчно кураж.

— Оценявам какво доверие ми оказа, когато ми ги изпрати — тихо рече Чап.

Тя усети сълзите да се надигат в гърлото й и се ядоса на себе си.

— Знам, че ще постъпиш по най-добрия начин. Каквото и да решиш, ще се съглася.

— Благодаря ти, миличка. Боя се обаче, че не е толкова просто. Може да се окаже, че сме изправени пред сериозен проблем.

— В какъв смисъл?

— Може би най-добре ще е да се срещнем с Луис Ъркърт, щом така и така си тук.

— О, не, Чап. С Линдзи се канехме да дойдем на почивка. Не искам да си пропилея времето с почитателите на Бен.

— Разбирам какво изпитваш, но това не е нещо, което можем да пренебрегнем.

В гласа му се долавяше мрачна нотка, съвсем непозната на Марая.

— Добре, де, успя да ме разтревожиш. Какво ли е толкова важно, че…

— Ъркърт смята, че ръкописът на романа е откраднат от друг, Марая. А и че Бен е бил убит. Не казвам, че му вярвам — побърза да добави Корман. — Признавам, открих някои изненадващи неща в дневниците, а и романът е съвсем различен от всичко останало. И все пак обвиненията на Ъркърт отиват твърде далеч. Би могъл да ни навреди, като изложи публично своите обвинения, но не го направи. Затова смятам, че поне можем да го изслушаме, а после заедно ще решим какво да предприемем. Така съгласна ли си?

— Звучи налудничаво, Чап! Убийство? И двамата знаем как е умрял той. Или поне винаги съм смятала, че знаем. Или сме се лъгали? Нима френските власти не казаха на майка ми, че е била направена аутопсия и че причината за смъртта е била хепатит?

— Това е вярно.

— Как тогава свързваме хепатита с убийство?

— Не зная. Очевидно поне този въпрос трябва да поставим на Ъркърт. Дали изобщо разполага с доказателства в подкрепа на обвиненията си.

Марая се вторачи в грапавия тапет над леглото.

— Намирисва ми на жажда за сензация. Тоя Ъркърт смята, че е напипал златна мина ли?

— За всеки друг точно така бих помислил. Но Луис Ъркърт е един от най-уважаваните литератори в тази страна. Неговата биография на Джак Керуак спечели наградата „Пулицър“. Не вярвам да седне да скалъпва теория за убийство, ако не разполага с факти, които да подкрепят тезата му. Освен това нека не забравяме, че най-напред потърси мен, а не журналистите.

Марая мъчително въздъхна и си погледна часовника.

— Добре тогава. Ако смяташ, че наистина се налага, ще поговорим с него. А сега е време да тръгвам за музея. Ще ти се обадя, щом си свърша работата. Ако имам късмет, утре ще съм свободна. Може пък да успеем да свършим това, преди Линдзи да е пристигнала.

— Добре звучи. А междувременно ще уведомя Ъркърт, че сме готови да се срещнем с него. Марая? — колебливо додаде той.

— Кажи?

— Що се отнася до Рената, знам, че и ти, и майка ти, и сестра ти, изживяхте тежки моменти, когато той замина с нея за Париж. Не останаха дълго заедно, нали? Той твърде бързо се отегчи от нея. Макар че хора, които я познават, твърдят, че тя така и не е преодоляла мъката от раздялата.

— Как очакваш да разгадая този ребус?

— Виж, аз също не храня особено съчувствие към нея. Майка ти вярваше, че Бен ще се върне при вас, само дето той умря, преди това да се случи. Каквото и да е станало там, едно е сигурно, накрая Рената загуби. Припомни си това, когато я видиш, миличка.

— Не, Чап — вяло възрази Марая. — Ние всички загубихме.