Тейлър Смит
Клубът на невинните (8)

Шеста глава

Тишината започваше да изнервя Тъкър. Щом чуеше дишането на сградата, знаеше, че вече е твърде уморен. Даваше си сметка, че шумът, просмукващ се през стените на офиса му идва от масивните климатични инсталации. Основната им функция бе да охлаждат — не хората, а чувствителното оборудване, което денонощно обработваше входящите данни и изходящите команди на Управлението. Веднъж усетил пулсиращият ритъм обаче, Тъкър не можеше да се отърси от чувството, че е погълнат жив като плячка на някакъв огромен звяр.

Погледна часовника си и се зачуди дали ще има време да отиде да вземе пратката на Марая от бюрото на „Куриер Експрес“ във Фолс Чърч. Беше отворено до десет вечерта. Имаше много време. Липсваше му обаче търпение. Секретарката на Гайст се бе обадила преди четири часа, за да му каже да е готов да бъде извикан горе за доклад по пътуването до Москва. А сега той нямаше търпение да си тръгне. Прибързано щеше да е да каже на Марая, че този Ъркърт може да не е толкова далеч от истината, колкото тя си мислеше. По-добре бе да открие какво знае професорът, сетне да реши какво да прави по въпроса. „Всичко това трябваше вече да е забравена история, мрачно си помисли Тъкър. Тя бе преживяла достатъчно. Да вървят по дяволите всички.“

Една папка лежеше на бюрото му, отделена от останалите, които бе извадил от сандъка на Навигатора. Бе се натъкнал на нея малко след разговора си с Марая. Най-сетне парченцата от мозайката се бяха подредили. Нощното съобщение от куриера. Загадъчният разговор с Навигатора в Москва. И причината защо именно той бе избран да получи този товар като подарък.

 

 

Тъкър се бе срещнал с Георги Дерябин късно през нощта в една скромна дача в покрайнините на Москва — макар че разпознаването на небезизвестния Навигатор изискваше доста голямо въображение от негова страна. Дерябин бе висок и кльощав като скелет, сбръчканата му кожа бе с цвета на горчица. Рядката му побеляла коса бе подстригана съвсем късо и главата му бе гола почти като на Тъкър. Отблизо Тъкър забеляза пораженията на химиотерапия. Когато възрастният мъж стисна ръката му, Тъкър се уплаши, че ще счупи крехките му като на птичка кости.

— Радвам се, че успяхте да дойдете, господин Тъкър.

— Трудно се отказва такава интригуваща покана.

Съсухреният мъж само се усмихна и го поведе към къщичката. Първият етаж се състоеше от малка всекидневна и трапезария. Масата с покривка бе подредена за двама, бутилка водка бе сложена в кофа с лед.

От пристигането си тази сутрин Тъкър бе прекарал целия ден в хотел „Интурист“ в очакване на по-нататъшни указания. Миризмата на лук, наденички и други вкуснотии болезнено му напомняше, че не е хапнал нищо цял ден, с изключение на един шоколад, предоставен му в самолета на Управлението, с който бе пътувал.

— Ще ми правите компания за вечеря, нали? — попита Дерябин.

За част от секундата Тъкър си помисли да откаже, сетне кимна. Веднага щом седнаха, една възпълна жена, която очевидно бе икономката, започна да сервира храната, препълнени чинии с херинга, черен хляб, наденички и кисело зеле, блини и пирожки. Тъкър се огледа. Къщичката също бе удобна, но скромна, с бели измазани стени, груби открити греди и провинциална мебелировка. „Тайно убежище на КГБ?“ — зачуди се той. Или знак за обедняването на Навигатора? Ала колко нисък би могъл да бъде постът на Дерябин, след като бе успял да уреди не само предаването на съобщението, но и приземяването на самолет на ЦРУ на руска територия?

Старецът напълни две чаши с водка. Тостът, един от многото тази вечер, беше по-скоро нехаен, отколкото ироничен:

— За ваше здраве, господин Тъкър.

Тъкър се замисли дали да не отвърне по същия начин, ала подобно пожелание изглеждаше твърде закъсняло за събеседника му и неуместно. Тъкър вдигна чашата си и кимна, след което я пресуши на един дъх, следвайки примера на домакина. Насочиха вниманието си към храната, ала Дерябин хапна твърде малко, поразрови я с вилицата, преди да остави прибора и да запали цигара.

— Извинете ме. Храната е отлична, мога да ви уверя. И съвсем безопасна — добави той, прочел мислите на Тъкър. — За нещастие, апетитът ми не е какъвто беше навремето. Рак на черния дроб, казват лекарите. Предполагам, имам няколко седмици. Три седмици, в най-добрия случай. Но трябва да се живее за момента, нали? — Той напълни отново чашите, вдигна своята и отново я изпи до дъно.

През следващите няколко часа Тъкър наблюдаваше как бутилката бавно се изпразва, като се опитваше да следва темпото на стареца. Умът на Дерябин бе съвсем бистър, въпреки болестта и количеството алкохол, което бе погълнал. Като повечето хора с неограничена власт, той бе загубил способността да изслушва събеседника си, изискваше единствено публика. Тъкър нямаше нищо против ролята на слушател и Дерябин засегна хиляди теми, философски и всекидневни, без обаче да стигне до съществения въпрос — защо бе установил контакт.

Когато чиниите бяха разчистени, двамата останаха напълно сами. За момент се чу звука на телевизор от съседната стая, където икономката и шофьорът гледаха дублирана версия на „Джурасик парк“. Много подходящо, помисли си Тъкър, докато слушаше динозавърът срещу себе си да разказва за добрите стари времена, когато борбата между съветската и американската империи доминираше на международната сцена.

Бутилката беше почти празна, когато Дерябин изтърси нещо, което отначало приличаше на оплакване на пияница:

— Жени — измърмори той. — Защо е невъзможно да събереш на едно място остър ум и хубав задник, а? Кажете ми. — Забележката не изискваше отговор и Тъкър остави мъжа да продължи. — Всяка жена с малко мозък, която някога са ми изпращали, е имала лице на картоф и крака като дънери! А хубавите? Умствени способности на маринована херинга — добави Дерябин и свъси вежди. — Апетитни парчета, а?

Той се изкикоти на собствената си шега, ала смехът бързо премина в задушаваща кашлица. Жълтата му кожа потъмня от усилие, а той измъкна носна кърпичка от ръкава си. Бе облечен в дебел домашно плетен пуловер, въпреки топлата лятна вечер. Тъкър извърна поглед, когато мъжът се изплю в кърпата. Когато най-сетне пристъпът премина, Дерябин присви очи и се втренчи в госта си през синкавия цигарен дим.

— Както и да е, това беше мой проблем. Но вие — размаха той пожълтелия си от тютюна показалец, — вие извадихте късмет, нали? Хитър стар вълк. Как успяхте?

— Как успях какво?

— Да задържите тази жена до себе си през всички тези години. Как й беше името?

Тъкър се намръщи. Пати? Но защо…

— Знаете коя — настоя Дерябин, — блондинката. Дребничка, много привлекателна на снимките, които съм виждал. И умна, както са ми казвали. — Той нетърпеливо щракна с пръсти, опитвайки да се сети за името. — Прекрасната вдовица.

Кръвта на Тъкър се смръзна. Марая. Той се насили да не трепне и не откъсна поглед от стареца.

— Не мога да се сетя коя имате предвид. Има няколко хубави — добави той предпазливо и наклони чашата си.

Навигатора присви очи. Сетне надигна собствената си чаша. Тъкър проследи как я пресуши. Как човек с увреден черен дроб успяваше да погълне толкова много водка бе против всякаква логика. Чашата бе оставена обратно на масата.

— Това само доказва тезата ми — заяви Дерябин. — Имали сте повече хубави жени, отколкото можете да запомните, а моите хора ми изпращаха само такива, дето са сукали лимон, наместо млякото на майка си.

Нищо повече не бе споменато по темата, докато двамата довършваха останалата бутилка. В два след полунощ шофьорът почука на вратата, за да им съобщи, че е време да тръгват за немаркираното на ничия карта летище в покрайнините на Москва, където се бе приземил самолетът на Управлението и където чакаше Тъкър, за да излети преди зазоряване.

Дерябин се качи в колата да го придружи. Щом спряха на пистата, шофьорът слезе, ала Навигатора остана на мястото си. Тъкър усети как задницата на колата се навежда и вдига, когато шофьорът отвори багажника и извади нещо. Веднага застана нащрек, ала когато капакът на багажника се затръшна, шофьорът бе извадил само един сандък.

— Давам ви няколко папки за съхранение — заяви Навигатора.

Шофьорът отвори задната врата на колата откъм страната на Тъкър и вдигна капака на сандъка за проверка.

— Какво има в тях? — попита Тъкър.

— Не е бомба, ако това си мислите.

— Не се тревожех за това — искрено отвърна Тъкър. Екипажът на самолета щеше да прекара сандъка през скенер за метал и химикали, преди да го натоварят. Виждаше ги през стъклото на Дерябин как наблюдават колата. И очевидно се чудеха какво става.

— Поне не в обичайния смисъл на думата — добави Дерябин, драсна клечка кибрит и я заслони с длани, за да запали поредната цигара. Вдъхна дълбоко дима, сякаш предутринният ветрец, нахлуващ през отворената врата на Тъкър бе твърде непосилно изпитание за увредения му организъм. — Ще ви се сторят интересно четиво. — Той кимна на шофьора, който затвори сандъка, отиде до самолета и предаде товара си на американския екипаж.

— Защо ни давате тези документи? — попита Тъкър.

— Не ги давам на Управлението, а на вас, господин Тъкър.

— Добре. На мен. Защо?

— Защото вие имате време да им отделите вниманието, което заслужават. Както ми казаха, нямате много работа напоследък.

— Ако знаете това, значи знаете, че могат лесно да ми бъдат взети веднага щом се върна.

— Това би било жалко и голяма грешка. Повярвайте, приятелю, макар да не сте склонен да приемате повечето от думите за истина. Никой друг не би проявил повече интерес към тези папки от вас. Никой друг не би се погрижил съдържанието им да се използва по най-добрия начин.

Дерябин протегна съсухрената си ръка. Тъкър отново се побоя да не счупи тези трошливи кости под прозрачната кожа, ала ръкостискането на стареца беше силно.

— С това ви казвам довиждане — рече Дерябин. — Помнете едно, приятелю — никой на земята не желае така страстно, както един руснак. Пазете се от онзи, които иска твърде много.

По време на обратния полет Тъкър бе прекалено изтощен и пиян, за да размишлява над тези думи, както и над каквото и да било. Едва на следващия ден, докато ровеше из папките, той си спомни думите на Навигатора. Кой беше „онзи, който иска твърде много“? — зачуди се той. Външният министър Захаров, предположи той сега. От съдържанието на папките бе станало ясно, че по някаква причина Дерябин е твърдо решен да провали амбициите на този човек дори с цената на държавна измяна. Издигането на Захаров бе почти толкова безскрупулно, както и това на Дерябин, но Тъкър не разполагаше с никакви доказателства двамата някога да са били съперници. Какво се бе променило?

А и пиянската забележка на стареца за жените. Споменаването на Марая никак не бе случайно. Дерябин искаше да му покаже, че знае къде е най-уязвим. И че колкото и да бе омаломощен, нямаше да се поколебае да използва тази уязвимост за свои собствени цели. Освен това изглеждаше напълно уверен, че Тъкър ще предприеме някакви действия по отношение на информацията в папките.

„Е, може би, мрачно си помисли Тъкър. Ала не непременно в деня, когато Дерябин очакваше.“ Защото сега вече знаеше, че основна точка в схемата на Навигатора бе смъртта на един обеднял американски писател, настъпила в Париж преди близо трийсет години. И ако зависеше от Тъкър, този епизод би останал забулен в лъжи. Ала не зависеше от него. След обаждането на Марая от Лос Анджелис, той осъзна, че решението може би вече е извън контрола му. Макар славата да се бе изплъзнала на Бен Болт през живота му, тя бе нараснала стремително в годините след смъртта му и бе съвсем ясно, че рано или късно някой щеше да се натъкне на истината. Ако не този Ъркърт, то някой друг. Време беше за проверка на щетите.

 

 

Все още разтърсен от загадъчното обаждане на Марая и от това, че чуваше гласа й за първи път от седмици, Тъкър набързо събра мухлясалите папки и се изправи. След като не го бяха повикали досега горе, да вървят по дяволите. Щеше да отиде да вземе писмото на Марая.

На вратата рязко се почука и заместник-директорът на оперативния отдел влезе, без да чака покана.

— Здрасти, Франк — поздрави Джак Гайст.

— Здравей — кимна Тъкър.

— Не ставай заради мен. — Гайст се отпусна в стола от другата страна на бюрото, огледа офиса и протегна крака пред себе си. — Виждам, че си се върнал жив и здрав от пътуването. Щях да ти се обадя много по-рано, ала днес тук е истинска лудница.

— Досетих се.

— Чу ли за проблема с кюрдите?

Тъкър кимна и отново седна. Бе извън оперативната работа, ала не бе оглупял. Твърде дълго бе в играта, за да знае, че когато една ситуация е на първа страница във вестниците, в ЦРУ се работи една крачка напред от горещите новини. В сутрешните вестници пишеше, че турската криза се е задълбочила и кюрдските бунтовници се събират за предстоящ сблъсък с армията.

— Предполагам, че руснаците са изпратили войски на юг през Армения — рече Тъкър.

Директорът направи гримаса.

— Просто не могат да устоят да не се намесят, нали?

— Ще кажат, че искат да защитят уязвимата част на страната, в случай че ситуацията прехвърли границите.

— Точно това казват, да. Истински цирк. Руснаците, Иран, Ирак, Гърция, Кипър — всички са откачили. И естествено редовните обвинения, че ние стоим зад всичко това, дирижирайки ситуацията за наши собствени престъпни цели.

Тъкър кимна. Истината далеч не бе тъй чиста, както някои си я представяха, но това не променяше факта, че неуверени политици като Гайст се бяха заплели в бодлите на собственото си късогледство.

— Чак да ти домъчнее за доброто старо време на Студената война, нали, Джак?

— И още как. Виж, трябва бързо да се връщам горе. Днес следобед имаше съвещание на Съвета за национална сигурност и сега се опитваме да измислим становище, което да не оневинява турците и в същото време да не ги ядоса дотолкова, че да си вземат нещата и да се приберат вкъщи. — Гайст сплете пръсти на плоския си корем и залюля стола си назад. — Е, докъде сме по въпроса за Навигатора? Научили нещо полезно?

Той стрелна Тъкър с проницателния си поглед, от който не един и двама по-млади и неопитни агенти в Управлението бяха загубвали ума и дума. Нямаше никакъв ефект върху Тъкър обаче, чийто поглед можеше да бъде не по-малко смразяващ — макар да се изкуши да изтъкне, че обзавеждането в тесния му офис е твърде древно, за да издържи подобно люлеене на два крака. Реши да си замълчи. Гайст бе амбициозен и търсеше лесна слава, пръв би си приписал заслугата, ако операцията свършеше успешно и пръв би се отдръпнал, ако нещо се провалеше. Ако си опареше задника, това щеше да е хубаво отмъщение за открития цинизъм, който бе показал, когато научи, че недействащ агент като Тъкър е получил съобщение от Навигатора.

Нищо чудно, че вместо да свика комисията, която бе планирала пътуването на Тъкър за срещата с Навигатора, Гайст бе решил да се отбие сам, за да чуе доклада. Подсигуряваше залозите си — все още омаловажаваше операцията, но бе решен да е в течение, в случай че се окаже нещо значително.

— Има около хиляда и петстотин страници, които изглеждат автентични — предпазливо започна Тъкър. — Оригинали, не копия. Мога лично да направя предварителния преглед. В крайна сметка ще ми трябват няколко души, които работят с компютър и знаят руски, за да въведат всичко в база данни, която после да мога да проверя и сравня с нашите файлове.

Гайст повдигна вежда.

— Това ли е всичко? Сигурен ли си, че не искаш да ти предоставим един от суперкомпютрите за тази малка задача?

Тъкър не обърна внимание на сарказма.

— Бих могъл да се справя ръчно, но ще отнеме време. А имам чувството, че не можем да се бавим толкова. Има причина Навигатора да ни даде именно тези документи измежду милионите в московския център. И колкото по-скоро разберем какво има в тях, толкова по-бързо ще научим причината.

— Намекна ли нещо за това дали ще подкрепят Ирак или кюрдите?

„Проклетият Гайст, винаги готов да измъкне нещо за своя облага, помисли си Тъкър. Кон с капаци, никога не виждаше по-далеч от текущите си интереси.“

— Изобщо не спомена кюрдите — безизразно отвърна Франк.

Бе изключително внимателен да не надцени и в същото време да не подцени ръката си. Не искаше човек, когото не можеше да контролира, да наднича иззад рамото му, преди да е установил доколко опасна е информацията, съдържаща се в папките. Ключът, осъзна той, загледан в намачканата риза на директора и торбичките под уморените му очи, е да наложи мнението, че в папките няма нищо, свързано с текущия проблем на Гайст. Веднъж убеден в това, директорът щеше да си тръгне, за да се върне в центъра на нашумялата криза на деня. Джак Гайст не беше от хората, които щяха да позволят такова дребно нещо като вратичка, отворена към светилището на стар враг, да отвлече вниманието му от онези области, където би могъл да блесне.

Все още люлеейки се на задните крака на стола Гайст взе осеяната с петна жълта папка, която Тъкър бе отделил от останалите. Добро попадение за човек, който Тъкър знаеше, че не може да прочете и една дума на руски. И по-добре, защото името, изписано на гърба, макар фонетично и на кирилица, беше „Бенджамин Болт“.

— Имаш ли и най-малка причина да вярваш, че тук има нещо важно? — попита Гайст, презрително прелиствайки страниците.

Тъкър потисна желанието да издърпа папката от ръцете му, малко вероятно бе Гайст да разбере какво разглежда.

— Направих предварителен преглед — отвърна Тъкър. — Има данни за стари операции на КГБ — външни агенти, няколко вътрешни дисиденти, „изчезнали“ в Гулаг.

— Прилича ми на стара история. КГБ е труп.

— Не е. Не е дори умиращ. Режимите може да идват и да си отиват в Русия, но службите за безопасност са вечни. Нови хора идват на власт, мислят, че са отсекли главата, ала на нейно място са пораснали две нови. Така е от векове. Навигатора знае това повече от всеки друг. Затова е успял да оцелее толкова дълго.

— Без съмнение. Но ми се струва, че напоследък владеем ситуацията, Франк. Много промени настъпиха откакто ти беше в съветския отдел — нови операции, за които не знаеш, нови източници. По дяволите, дори имаме програма за сътрудничество, която провеждаме с новите си руски приятели.

Наблюдавайки самодоволната самоувереност на директора, мислите на Тъкър се върнаха към Навигатора, седнал срещу него, водката в шишето пред тях намаляваше все повече. В един момент Навигатора бе вдигнал чаша за тост:

— За приятелството между нациите — дрезгаво бе изрекъл той. — Разбира се, няма приятелство между разузнавателни управления, нали, приятелю? В края на краищата, къде щяхме да бъдем без нашите врагове?

Гайст затвори папката.

— Казваш, че това са стари операции?

— Именно. Което не означава, че някои от играчите не са още по местата си.

— Искаш да кажеш, че ни е дал действащи източници? Че защо, по дяволите, ще го прави? — недоверчиво попита директора и остави папката. — Трудно ми е да повярвам, че не е просто подхвърлена дезинформация, целяща да ни загуби времето. Мога да се обзаложа, че този иска да отклони вниманието ни, докато неговите хора подготвят някоя нова схема.

— Не споря.

— Съгласен ли си? — изненадано попита Гайст.

— Че е възможно това да е купчина боклук, приготвена, за да отклони вниманието ни по бог знае каква причина? Възможно е. Но е малко вероятно.

— Защо?

— Заради източника.

— Източникът е Георги Дерябин, по дяволите. Нали така? Наистина ли се срещна с него? Значи не е мъртъв, както предполагаха от отдела в Москва?

— Бях лице в лице с него пет часа.

— Много е нагъл, трябва да му се признае — рече Гайст, поклати глава и отново се залюля назад. — Четирийсет години е работил срещу нас, а сега трябва да повярвам, че се прави на добър? Как ли пък не!

— Иска да остави наследство, предполагам. Не знам точно какво, но едно мога да ти кажа със сигурност — той умира.

Краката на стола най-сетне стъпиха на пода.

— Какво? Той ли ти каза?

— Да, но дори да не ми беше казал, щях да разбера. Кожата му е с цвета на тая папка.

Директорът сведе поглед към осеяната с петна жълта папка на бюрото.

— Виж ти.

— Рак на черния дроб, очевидно. Казва, че са му дали три месеца максимум.

— И какво? — нетърпеливо махна с ръка Гайст.

— Смятам, че иска да си разчисти сметките, преди да си отиде.

— И иска ние да му помогнем?

— Предполагам.

— И какво ще спечелим ние от това?

Тъкър се поколеба. Това беше най-трудната част. Беше сигурен, че част от плана на Навигатора бе да подкопае президентските амбиции на външния министър Захаров. Но кой щеше да се облагодетелства от това? Русия? Америка? Световният мир и стабилност? Някое непознато протеже, на което старецът възнамеряваше да предаде жезъла на тайната власт?

Тъкър не знаеше. Даваше си ясна сметка обаче кой щеше да загуби най-много, ако не се пипаше внимателно. Ала как би могъл да каже на заместник-директора на ЦРУ, че би изгорил тези папки и всички доказателства, които съдържат, за да не позволи да пострада жената, чрез чието име Навигатора знаеше, че ще си осигури пълното му съдействие?

— Просто ми дай още малко време, Джак. Ще ти подготвя пълен доклад.

— За колко време говорим?

— Двайсет и четири часа.

— Дадено — рязко заяви Гайст и се изправи.

Тъкър го проследи как се отправя към вратата. Знаеше, че не бива да си отваря устата, ала не се сдържа.

— Още нещо — рече той. — Защо Марая Болт е изпратена да докладва за посещението на Захаров?

Гайст спря до вратата и се намръщи.

— Това не е от нещата, които „трябва да знаеш“. Тя вече не работи за теб.

— Зная това.

— Тогава? Някакъв личен интерес ли имаш? Няма да ти е лесно, защото чувам, че се вижда с някакъв телевизионен говорител… как му беше името?

— Пол Чейни.

— Точно така, Чейни. Защо се интересуваш тогава?

Тъкър сви рамене.

— Просто съм любопитен защо аналитик като нея е изпратен да работи по такава операция.

— Имах една задача, която трябваше да се свърши и тя беше най-подходящата за нея. Както и да е — рече директорът и отвори вратата, — страхотна работа свърши, Франк, като донесе всичко това. Наистина страхотна. Докладът ти ми трябва колкото е възможно по-скоро обаче. Така че хващай се на работа!

Той намигна, сетне го посочи театрално, както правеха във филмите и изчезна, преди Тъкър да успее да откликне с презрението, което заслужаваше подобно изпълнение.