Тейлър Смит
Клубът на невинните (26)

Двадесет и четвърта глава

Денят на Марая бе започнал зле, след което рязко бе продължил да се влошава. До вечерта най-ужасните й страхове щяха да се сбъднат. Засега обаче нещата изглеждаха достатъчно лоши и с новината, че Чап Корман е умрял малко след като бе говорила с него за последен път и че мухлясалите книжа, които бе измъкнала от наводнената барака, вероятно бяха предизвикали поредица от убийства, жертва, на които бе станал не само Чап, но и Луис Ъркърт. Шокът от тези открития бе малко по-голям от изумлението й от това, което научаваше за мъжа, който бе неин ментор, колега и най-близък приятел в продължение на почти двайсет години.

— Унищожил си ги? — повтори смаяно тя, когато Франк я осведоми за пътуването си до Москва, посещението при Навигатора и папките, които бе донесъл обратно, а после нарязал. — Доказателствата за убийствата, които е извършил Захаров по време на изкачването си към върха? Защо си го направил?

Франк се взря в чашата с кафе, сякаш щеше да открие отговора там. Бяха хванали такси на връщане към хотела и се бяха отбили във фоайето да закусят и да разменят последните новини. Марая избра маса в малка ниша, където разговорът им не можеше да бъде подслушан и откъдето можеше да следи за Линдзи, която сигурно щеше да се стане всеки момент. Марая се зачуди дали не се качи и да провери дали се е събудила, ала преди да се изправи пред и без това разстроената си дъщеря, за да й съобщи още лоши новини, трябваше да разбере какво знае Франк.

Разсеяно побутвайки трохите от кроасана, тя зачака обяснението на Франк. Познаваше го като мълчалив и твърдоглав. Но никога не се бе държал неразумно. Поне досега.

— Захаров има дипломатически имунитет — рече той накрая. — Не може да бъде арестуван тук и никога няма да бъде обвинен в собствената си страна. Не и докато демократичната опозиция там не се заеме да прогони него и цялата му пасмина веднъж завинаги. Като изключим възможността сам да го убия, което Дерябин може и да е имал наум, няма начин да го пипнем.

— Дерябин едва ли е очаквал лично да спасиш света от Руския Борджия? Искам да кажа, Захаров е стигнал дотук, унищожавайки всички, които са стояли на пътя му и мисълта, че под негов контрол ще бъдат два от най-големите атомни арсенала на планетата, е доста страховита. Ала ако му се случи нещо, докато е в тази страна, то ще бъде възприето от Москва като обявяване на война.

— Зная, но не смятам, че Навигатора съвсем случайно ми даде тези досиета именно по време на официалната визита на Захаров тук. — Франк мрачно поклати глава. — Кой знае какво се е въртяло в ума на лукавия старец?

Той се облегна на стола и уморено разтри лицето си с ръце. И двамата бяха спали съвсем малко, но нейното легло поне беше удобно, помисли си Марая. Слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци подчертаваха тъмните кръгове под очите на Франк и наболата брада. Фактът, че Франк бе зарязал всичко, за да дойде прие нея, го доказваше. Ако помислеше, че е в беда, той би направил всичко необходимо, за да й помогне, без да се интересува от последствията. Беше го усетила отдавна, ала не си бе позволявала дори да мисли какво означава това — какво остава да го назове. Отричането, в края на краищата, бе определящо правило във взаимоотношенията им, откакто се познаваха. Когато се срещнаха за първи път, Франк бе женен за умираща жена, която дълбоко обичаше. По времето, когато Джоана почина, Марая вече имаше свой живот с Дейвид и Линдзи. Когато почина Дейвид, Пати и Франк имаха връзка, а Пол Чейни се навърташе в периферията. Марая и Франк се движеха в синкопиран ритъм почти двайсет години, винаги по негласно взаимно съгласие, потушавайки искрата, която и двамата си даваха сметка, че тлее помежду им, независимо от другите им ангажименти. Дали Навигатора бе наблюдавал през цялото време, зачуди се тя, изчаквайки възможност да използва искрата за задействане на собствените си планове?

— Не би направил това, нали? — Марая леко докосна ръката на Франк.

— Какво? Да убия руския външен министър? — Той направи гримаса. — Защо бих го превърнал в национален мъченик? — Той се поколеба за миг, сетне измъкна ръката си изпод нейната. Марая взе сребърната каничка и наля кафе и на двама им, обзета от облекчение, че каквото и друго въздействие да е имала личната драма на Франк, здравият разум не го бе напуснал. Той сгъна салфетката си на масата и съвсем неочаквано попита: — Пол замина ли за вкъщи?

— Нямам представа — отвърна тя и разбърка млякото в кафето си. — Всичко приключи — тихо добави тя. Франк бе твърде дискретен, за да пита за причините, ала тя го запозна накратко със случилото се в „Спаго“ и казаното от Рената за баща й и ръкописа.

— Може би Чейни наистина се е опитвал да помогне — рече Франк, доверявайки се на Пол повече, отколкото Марая бе очаквала.

— Въпросът е дали се е опитвал да помогне на мен или на себе си, действайки зад гърба ми? — зачуди се тя. — А после да знае, че Рената ще ме чака и да не ме предупреди? Как можа да го направи? — Тя с отвращение поклати глава.

— Съжалявам — рече Франк.

Тя махна с ръка.

— Няма значение. Този номер беше само последната капка. Вече бях взела решение, връзката ни беше обречена и без това. Не го обичам, толкова е просто. Не мисля, че някога бих могла. Смятах, че е защото все още скърбя за Дейвид, или защото Линдзи не одобряваше да се виждам с него, но е нещо повече от това. Просто не мога да бъда самата себе си, когато съм с Пол. Имам чувството, че трябва да покрия някакъв образ, ала все не мога да се справя. Ако трябва да бъда съвсем честна, изпитвам облекчение, че всичко приключи.

Франк кимна.

— Е, тогава всичко е наред. И все пак съжалявам, че тази история с баща ти се стовари на главата ти.

— Не знам, Франк, може да съм луда, но като се имат предвид всички останали грехове на Бен, какво значение има, че преди трийсет години е присъствал на спонсорирана от руснаците конференция? Кой го е грижа?

— Не е само това — заяви Франк. — Предал е също Анатоли Орлов, руския писател.

Марая се намръщи.

— Рената каза, че е откраднал романа на Орлов и се е готвел да го представи за свой. Професор Ъркърт също подозираше, че ръкописът, който съм намерила е на Орлов, но не обвиняваше Бен в нищо подмолно, а просто, че е станала грешка.

— Ъркърт е бил великодушен, Марая. Смятам, че Рената е по-близо до истината. В документите на Навигатора се твърди, че Орлов е бил предаден от американец — на Захаров, който по онова време е бил агент на КГБ във Франция. Трябва да е бил баща ти. На онази конференция той непрестанно е придружавал Орлов и е бил единственият американец в обкръжението му. Без съмнение рухването на Орлов е било резултат от фармакологията на Захаров и именно той го завлича обратно в Москва. А после, когато той умира, Захаров се връща в Париж, за да премахне единственият свидетел на случилото се.

— Баща ми — тихо рече Марая. — Сигурен ли си?

Франк кимна.

— Всичко е в единствения файл, който записах и донесох да ти покажа. Смъртта на Бен вероятно наистина е изглеждала като хепатит на френските власти. Има поне половин дузина токсини, които могат да причинят увреждания на черния дроб. Захаров ги знае всичките.

— А преди трийсет години е било много по-трудно да бъдат открити — отбеляза Марая. Защо усещаше буца в гърлото си? Защо скърбеше за убийството на мъжа, причинил толкова много мъка през краткия си егоистичен живот? — Съмнявам се дори, че французите са положили някакви усилия. Кой го е било грижа за някакъв нещастен американец, открит мъртъв в мизерна дупка?

Франк нервно забарабани по колосаната покривка.

— През цялото това време смятах, че е по-добре всичко това да остане погребано. Трябваше да се досетя, че ще излезе наяве рано или късно.

— Какво имаш предвид с „цялото това време“, Франк? — намръщи се Марая. — Откога знаеш?

— Фактът, че баща ти е флиртувал със съветската пропаганда изникна по време на проверката при вербуването ти — отвърна той. — За Орлов обаче разбрах от документите на Навигатора.

— Но как тогава са ме наели? Според правилата на Управлението би трябвало да ме отхвърлят заради връзките на баща ми.

— Би трябвало — съгласи се Франк, — но по онова време конференцията на „Писатели за мир“ беше стара история, незначителна дреболия в историята на Студената война. Дори работещият под прикритие агент, докладвал за присъствието на баща ти, отдавна беше мъртъв. На този етап това беше само един печатен ред в стар документ.

— И все пак е трябвало да вдигне червеното знаме.

— Така и щеше да стане, обаче аз бях в комитета по вербуването онази година, помниш ли? Изтрих информацията, преди разглеждането на кандидатурите.

— Какво си направил? — извика тя. Неколцина от посетителите рязко вдигнаха глави, ала сетне отново се върнаха към разговорите си. Марая се наведе към Франк и прошепна: — Искаш да кажеш, че винаги си бил толкова луд, та да унищожаваш секретни документи?

— Баща ти ви бе напуснал от години. Очевидно нямаше никакво влияние върху политическите ти възгледи или лоялността ти — упорито заяви Франк. — Защо трябваше безотговорното му поведение да те лиши от желаната кариера? Понякога бюрократичните правила трябва да бъдат нарушавани в полза на здравия разум.

— Не мисля, че всички в Управлението биха се съгласили с теб.

— Зная — мрачно рече той. — Има безмозъчни глупаци, които започват да правят догадки за всяко мнение, което изразиш, за всяко твърдение, което напишеш. Изглежда провалих кариерата ти, в края на краищата.

— Кариерата ми, Франк? Какво значение има тя? Какво ще кажеш за справедливостта?

— Справедливост? — изсумтя презрително той. — Доста рядка стока. Както и да е, отсега нататък ще трябва да си пазиш гърба.

— Струва ми, че ти се справяш чудесно с това вместо мен — тихо рече Марая.

Франк сви рамене.

— Може би няма да бъда наоколо още дълго. Гайст ме търси. Знае, че съм нарязал документите на Навигатора. Може би дори смята, че аз съм го убил.

— Защо ги наряза?

— Казах ти, че искам да разчиствам бъркотиите на Дерябин след него. Руският Борджия е негово творение. Години наред се е възползвал от уменията на Захаров. И то не само за външни мишени на КГБ, но и за вътрешни противници на Дерябин, които загадъчно са се разболявали и умирали, един след друг в продължение на години. Навигаторът е смятал Захаров за свой дресиран питбул. Подозирам, че накрая питбулът се е нахвърлил върху стопанина.

— Смяташ, че Захаров е убил Дерябин?

Тъкър сви рамене.

— Колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва. В момента Захаров е самостоятелен и разполага с достатъчно власт, както и със свои агенти. Старецът вече не му е необходим. Кой може да каже със сигурност дали лекарите, поставили диагнозата на Дерябин за рак на черния дроб, на се били хора на Захаров? Когато видях Дерябин, той знаеше, че е мъртвец и по начина, по който говореше за лекарите си, смятам, че се съмняваше в тях. Предоставянето на секретната информация беше неговият начин на отмъщение. Разбира се, ако е смятал, че ще я предадем на противниците на Захаров, направил е грешка. Информацията предоставя възможност за упражняване на влияние върху човека, който би могъл да бъде следващият руски президент. Използвач като Джак Гайст би останал много доволен да изнудва някого по този начин. Би ли предоставил подобен контрол, за да може някой неизвестен да се изкачи на върха?

— Никакъв шанс — съгласи се Марая.

— И какви предполагаш, че са шансовете за истинска демократична реформа, ако старите играчи от КГБ, а и ЦРУ подкрепят главорез като Захаров?

— Никакви — отвърна Марая. — И затова ти унищожи информацията?

Тъкър кимна.

— Всичко, с изключение на един-единствен файл, който би могъл да се окаже от голямо значение, стига да попадне в ръцете на когото трябва. Доказателството, че Захаров е убил Анатоли Орлов. Предателството на Бен е задвижило машината, Марая, но през цялото време Захаров е водел играта. Ето какво го е подплашило да побегне сега.

„И защо Чап Корман и Луис Ъркърт трябваше да умрат“, ядосано помисли Марая. Ограничаване на щетите. Анатоли Орлов е бил най-обичаният син на Русия през двайсети век, литературен герой, вдъхновил своя народ да се противопостави и отблъсне хитлеровите нацисти. Мисълта неговият убиец да кандидатства за президентския пост бе толкова абсурдна, колкото и Лий Харви Осуалд да стане кандидат за президент в Америка.

Новото появяване на ръкописа на Орлов е представлявало проблем, ала премахвайки свидетелите и ръкописа, Захаров вероятно е сметнал работата за приключена. Смъртта на Корман и Ъркърт можеше да се сметне за естествена, предвид напредналата им възраст, ако чистачката не бе видяла убиеца да си тръгва. Едрият бодигард на Захаров, внезапно се сети Марая, олимпийският шампион по борба, станал жертва на стероидите, както бе споменал Юри Беленко.

— Рената е била права все пак — отбеляза тя. — Акциите на Бен Болт ще се сринат. Истината трябва да излезе наяве, Франк. Поне донякъде да се възстанови справедливостта — не само за Анатоли Орлов, но също за Чап и Ъркърт. Дори за Бен. Той е направил куп погрешни стъпки в живота си. Този може би е най-лошата от тях, но аз съм негова дъщеря и не смятам, че е заслужавал да бъде убит. Ако дипломатическият имунитет на Захаров означава, че не може да бъде съден тук, тогава нека му бъде потърсена сметка на единственото място, което има значение за него. Файлът, който си запазил, трябва да бъде задържан далеч от Гайст и Управлението и наместо това да бъде изпратен на всички национални и международни медии, с които успеем да се свържем.

Тъкър кимна.

— Не разполагаме с много време обаче. Гайст ще ме настигне доста бързо. — Лицето му помръкна. — А теб ще те помете медийната вълна.

— Зная — мрачно рече Марая, — но така трябва да постъпим. — Тя бутна стола си назад. — Хайде. По-добре да се качим и да събудим Линдзи. Тя трябва да знае какво става. И ако ще се срещаш с пресата — рече тя и прокара ръка по грапавата му буза, — най-добре ще е да вземеш душ и да се обръснеш. Изглеждаш така, сякаш си излязъл от Алкатраз.

— Не — мрачно подхвърли Франк. — Вероятно това е следващата ми спирка.

 

 

Докато той вземе нещата си от колата на паркинга, Марая тръгна към стаята си, за да събуди Линдзи. Пред стаята до нейната имаше количка с бельо. Собственият й апартамент блестеше от струящите през прозореца слънчеви лъчи, завесите бяха широко разтворени, леглото — оправено, банята — измита, килимът — почистен с прахосмукачка. В големия гардероб куфарът на Линдзи бе сложен на рафта, а дрехите, които бе нахвърляла снощи, бяха спретнато подредени на закачалки. На пода на гардероба грубите й обувки бяха строени до черните велурени обувчици на Марая и приличаха на отворили усти хипопотами, готови да погълнат двойка котенца. Марая знаеше, че това не е дело на Линдзи. Предпочитаният гардероб на дъщеря й, както и на повечето петнайсетгодишни деца, беше подът — всеки стар под би свършил работа.

Но ако нещата на Линдзи бяха подредени, тя самата не се виждаше никъде.

Марая се върна в коридора и откри камериерката да взема нови хавлиени кърпи от количката.

— Извинете? Забелязах, че току-що сте почистили стаята ми.

— Да, госпожо. Проблем ли има?

— Не, стаята си е добре, но оставих дъщеря си да спи вътре и закачих „Не безпокойте“ на бравата. Пристигна много късно снощи и…

— На бравата нямаше картонче.

— Сигурна ли сте?

— В противен случай нямаше да вляза.

— Да, сигурна съм, че не бихте го сторили — увери я Марая, — но да сте видели дъщеря ми? Тийнейджър, доста висока, с дълга червена коса… искам да кажа, къса червена коса. Току-що я подстрига и още не мога да свикна.

— Никого не съм видяла, госпожо.

— О, добре. Сигурно се е събудила по-рано, отколкото предполагах.

В дъното на коридора асансьорът звънна.

— Ще ви трябва ли още нещо? — попита камериерката.

— Може би още две хавлиени кърпи — отвърна Марая, загледана във Франк, който излезе от асансьора с куфарче и малък сак. Камериерката проследи погледа й, сетне се извърна към количката и подаде на Марая две пухкави хавлии. Лицето й остана напълно безизразно и тя продължи към следващата стая.

— Какво има? — попита Франк.

— Линдзи не е тук — отвърна Марая. — Сигурно е отишла при басейна. Влез си вземи душ, а аз ще поговоря с нея и ще я запозная с последните новини.

— Ще се справиш ли? — попита Франк и пое кърпите от нея.

Марая въздъхна.

— Ще се справя. Ще се наложи дълго да си поговорим обаче — макар да не горя от нетърпение да й съобщя за Чап. Бе наистина много привързана към него.

— Бедното дете преживя доста.

— Така е. Ужасно е, че ще трябва да й съобщя още лоши новини. — Марая приглади роклята си. Нямаше още обяд, а й се струваше, че са минали дни, откакто остави Линдзи да спи и тръгна да поплува и закуси. Това трябваше да е първият ден от почивката им, мрачно си помисли тя. Би трябвало да се излежават на плажа и да плуват в океана. — Ще се срещнем пак тук — обърна се тя към Франк.

Ала двайсет и пет минути по-късно, след като бе проверила всички обществени места в хотела, бе говорила със спасителите, с персонала във фитнес центъра и сервитьорите в трите ресторанта, Марая се върна сама в стаята. Завари Франк в запарената баня, гол до кръста, току-що изкъпан и избръснат — включително и главата, отбеляза тя и се усмихна въпреки нарастващата си тревога. Все още изглеждаше уморен, ала доста освежен. Всъщност, помисли си тя, изглежда доста добре — с широки рамене, тесен таз, готов за действие.

Щом зърна отражението й в огледалото, той дръпна чистото поло, преметнато на закачалката за кърпите.

— Къде е Линдзи? — попита, докато го навличаше през главата си.

— Не мога да я намеря. Търсих навсякъде. Изглежда никой не я е виждал.

— Може да е излязла да обиколи магазините по Родео Драйв?

— Едва ли. Оставих й бележка, казах й да закуси или да се срещне с мен долу. Дори да не е могла да ме намери, тя е достатъчно разумна, за да тръгне съвсем сама из непознат град. — Марая погледна часовника си. — Десет и половина. Къде може да е? — Тя обходи стаята, провери тоалетката, леглото, масичките и канапето.

— Какво търсиш? — попита Франк.

— Оставих бележка, пъхната в рамката на огледалото ей там. Сега я няма. Просто търся някаква следа, че я е видяла. Тя мисли, че съм я изоставила. След някои от глупостите, които сторих напоследък, сигурно ме смята способна на това.

Франк само поклати глава и се зае да огледа около тоалетката. Беше в старинен стил, масивна, с малко столче отпред.

— Това ли е? — извика той и измъкна парче хартия, паднало между тоалетката и стената. — Сигурно е паднало отзад.

Марая разпозна почерка си на листа от хотелския бележник.

— По дяволите! Сигурно изобщо не го е видяла — рече тя. Ала лицето на Франк помръкна, щом се взря в бележката.

— О, видяла го е — отвърна той. Подаде й бележка и щом Марая я обърна, откри от другата страна отговора на дъщеря си.

„Мамо,

Не можах да те намеря долу, но пък разбрах как да стигна до Нюпорт. Зная, че си променила решението си за отсядането на плажа, но аз, след като съм дошла дотук, искам да го видя, ако нямаш нищо против, дори да е само за няколко часа. Както и да е, нямаше да тръгнеш, без да се отбиеш при Чап, нали! Ще се срещнем в неговата къща. И не се паникьосвай, чу ли? Знам точно как да стигна дотам. Справих се чудесно с парижкото метро, нали?“

— Край — побесня Марая. — Ще я убия. А после ще я затворя вкъщи до края на живота й. Ще завърши гимназия и колеж задочно, а после ще плете чорапи за войниците до края на дните си, защото никога повече няма да я оставя да ми се изплъзне от поглед. Как е могла да направи това? Няма значение, ясно ми е. За да ми докаже колко е независима… — Марая застина. — О, по дяволите, Франк, тя отива у Чап!

Той вече взимаше ключовете и портфейла си, които напъха в джобовете на панталона.

— Хайде — рече. — Едва ли има голяма преднина. Може да успеем да я открием, преди да е стигнала далеч.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Марая смачка бележката и я хвърли към кошчето. Не улучи, но топчето падна съвсем близо. Естествено, помисли си тя, след което грабна чантата си и картата ключ от стаята. Нищо не можеше да направи както трябва. — Служителят на рецепцията — рече тя, докато бързаха към асансьора. — Сигурно той я е упътил.

Щом слязоха долу, администраторът призна, че сутринта наистина е дал указания как се стига до Нюпорт Бийч.

— Да, говорих с една млада дама как да стигне дотам, ала не мислех, че планира да тръгне сама.

— Е, направила го е — гневно рече Марая. — Тя е само на петнайсет!

— Наистина ли? — Той самият изглеждаше към шейсетте със спретнато подрязана козя брадичка и червена кърпичка, подаваща се от джоба на двуредния му костюм. — Господи, мислех, че е на осемнайсет или деветнайсет. Но напоследък е трудно да се определи възрастта на младите дами, не мислите…

— Как ще стигне дотам? — прекъсна го Франк.

Човекът измъкна брошури на железниците.

— Да видим… Казах й кой автобус да хване до Юниън Стейшън, за да вземе влака в девет и половина от Сан Диего до Ориндж Каунти. Слиза се на Санта Ана, а оттам до Нюпорт може да се стигне с автобус или такси.

— Девет и половина? — повтори изумено Марая. — Станала е навреме, за да хване влака в девет и половина?

— Щеше да има доста време, едва минаваше осем, когато говорих с нея. Всъщност сигурно вече е стигнала — добави служителят и погледна часовника върху бюрото.

— Трябваше да се досетя, че това ще бъде единственият път, когато ще реши да стане преди обяд — промърмори Марая. Двамата с Франк разтревожено се спогледаха, сетне в един глас изрекоха:

— Шайбър!

Марая измъкна визитната му картичка от джоба си, ала щом набра номера му, попадна на гласовата поща.

— Тръгвам към Нюпорт — остави съобщения тя, след като набързо разказа за неблагоразумния план на дъщеря си да посети Чап Корман. — С Франк Тъкър разполагаме с още информация по вашия случай, детектив. Ще ви се обадя, щом стигна в Нюпорт, ала междувременно ще ви бъда благодарна, ако наредите на хората си да си отварят очите за дъщеря ми.

Щом затвори, Марая забеляза, че друга жена, руса, облечена в строг тъмен костюм, се е появила на рецепцията.

— Аз съм Барбара Латам, помощник-управител на хотела — рече тя и изгледа Франк с подозрение, след което добави към Марая: — Досажда ли ви този господин?

— Кой? Франк?

— С госпожа Латам се запознахме снощи — обясни той. — В твоята стая.

— О, ясно — кимна Марая. — Чух за това. Не, става дума за дъщеря ми — обясни тя на жената. — Тази сутрин си е наумила да посети един приятел в Нюпорт Бийч. За беда, вашият администратор, поддържайки репутацията на хотела за безупречното обслужване на гостите, й обяснил как да стигне дотам. Тя е само на петнайсет и е тръгнала съвсем сама. За първи път е в Лос Анджелис.

— О, боже — възкликна Латам и изгледа критично администратора.

— Изглеждаше по-голяма — защити се той. — Много самоуверена петнайсетгодишна девойка, повярвайте ми.

— Вижте, никого не обвинявам — рече Марая. — Аз нося отговорност за нея, никой друг. Просто трябва да я намеря. Освен всичко останало, приятелят, при който отива в Нюпорт, почина внезапно, но тя не знае това.

— О, боже — повтори Латам.

— Тръгвам след нея още сега — добави Марая, — но се тревожа какво ще стане, ако се обади тук, докато ме няма.

— Ще пренасоча всички позвънявания в стаята ви към моя кабинет — увери я Латам — и лично ще ви се обадя, ако разбера нещо. Имате ли клетъчен телефон?

— Не го взех с мен — отвърна Марая и хвърли въпросителен поглед към Франк.

— Не го взех — рече той.

— Имаме няколко на разположение за гостите — рече Латам. — Ще ви дам един и ако дъщеря ви се обади…

— Два — обади се Франк. — Ще ни трябват два, в случай че се разделим…

— Два — повтори Марая. — И две коли, Франк. Аз ще тръгна след Линдзи, докато ти копираш документите, за които говорихме. Всъщност — добави тя и отново се обърна към жената — сигурно разполагате с административно помещение за обслужване на гостите, нали? Господин Тъкър трябва да подготви едни документи.

— Трябва ли да смятам, че господин Тъкър вече е наш гост?

— Отседнал е при мен — твърдо рече Марая.

— Разбирам. Значи, два телефона — рече Латам и се намръщи към Тъкър — и някой да помогне на господин Тъкър с канцеларската работа. Нещо друго?

— Това е засега — отвърна Марая. — Но моля ви, ако дъщеря ми се обади, дайте й номера на клетъчния ми телефон и й предайте, че съм тръгнала към нея. Просто не бива да мърда от там, докато не пристигна.