Тейлър Смит
Клубът на невинните (24)

Двадесет и втора глава

Марая закъсня с двайсет минути за „Спаго“. Модното заведение в Бевърли Хилс беше нещо повече от ресторант, който се гордееше с качеството на менюто си и знаменитата си клиентела. Пребиваването там бе културно изживяване.

Трябваха й няколко минути, за да си проправи път през тълпата от изпълнени с надежда посетители във фоайето и бара, някои с предварителни резервации, по-неразумните — просто разчитайки на случайността. Опита да успокои нервното присвиване в стомаха си, докато се опитваше да привлече вниманието на оберкелнера, докато до нея две млади жени от Джорджия изброяваха знаменитостите, които бяха минали през последния час и половина. Доста съобразително от страна на собственика бизнесмен да използва клиентите си като атракция. От друга страна, знаменитостите знаеха какво ги очаква, след като влязат през вратата. Без съмнение, и двете страни бяха доволни.

Когато най-сетне успя да размени две думи с портиера и да спомене, че е тук, за да се срещне с Пол Чейни — новина, която накара двете туристки от Джорджия да ахнат изумено — управителят в миг се появи до нея и я въведе във вътрешността на ресторанта.

— О, да, наистина, госпожо Болт — топло рече той. — Чакат ви.

Нима не ме чака само Пол?

Марая се загърна в копринения шал, докато мъжът я водеше покрай бара и външната градина, после надолу към центъра на двете редици маси, разположени по протежение на стените на помещението, облицовано в дърво и подова теракота в топли цветове. Накрая, в ъгловото сепаре с изглед към цялата зала, тя зърна златисторусата глава на Пол Чейни над аранжираните сухи цветя. Срещу него седяха двама души — мъж и жена. Първата й мисъл бе, че Пол си е довел морална подкрепа, докато се е подготвял да й сервира лошата новина, че я изоставя. Може би си е мислил, че това ще я накара да запази самообладание — никакви сълзи, молби, рязане на китките — ако я изостави пред свидетели.

Ала когато мъжът я забеляза и припряно скочи на крака, тревожният поглед, който хвърли към масата, й се стори твърде необичаен за самоуверен мъж като него. Ала в следващия миг тя разпозна събеседниците му и разбра причината за притеснението му.

Управителят жизнерадостно обяви пристигането й.

— Ето я най-сетне!

— Здравей, Марая — рече Пол и я целуна по бузата. Леко я прихвана за лакътя и я привлече към себе си. — Изглеждаш прекрасно. — Марая усети докосването му, ала бе толкова шокирана, че едва забелязваше присъствието му. Той се обърна към управителя. — Благодаря ти, Чък. — Щом другият кимна и се отдалечи, Пол се обърна отново към нея: — Марая…

— Не мога да повярвам — рече тя, застанала лице в лице с него. — Как можа да направиш това?

— Не бива да виниш него, Марая — обади се Рената от своя ъгъл на сепарето със самодоволна хладна усмивка. Ако Марая се чувстваше притеснена на влизане, това бе нищо в сравнение с безпричинната паника, която изпитваше в момента — също като Гретел, когато старата вещица я хваща, за да я хвърли в пещта. — Когато се обади днес следобед, Пол спомена, че двамата ще вечеряте тук. Реших да се натрапя. Спомняш си синът ми Нолан, нали?

Той вече се бе изправил и протегнал ръка към нея. Марая кимна бавно и пое дланта му. Изключително привлекателен, той явно се опитваше да я заслепи с усмивката си. Също като стратегията на Пол да поднася лошите новини на претъпкани места, неустоимият чар на Нолан, подозираше Марая, бе предназначен да я обезоръжи, да сломи отбраната й. Мозъкът й все още се опитваше да проумее новината, че Пол се е обадил на Рената днес следобед.

— Радвам се да ви видя отново — рече Нолан. — Исках да ви намеря още на откриването на изложбата „Романов“, но при всички тези гости… Аз съм истински почитател на творбите на баща ви. Сигурно много се гордеете с него.

— О, безкрайно — отвърна Марая.

Искаше й се той просто да седне и да замълчи, за да успее тя да събере мислите си. Какво, за бога, целеше Пол, обаждайки се зад гърба й на Рената Хънтър Кар? Ако бе решил да я предаде по някакъв начин, невъзможно бе да не си дава сметка, че това бе единственият, който не би могла да му прости.

Рената междувременно продължаваше да бъбри:

— Познавам Чък откакто се помня. Настоях да сложи прибори за още един човек. — Тя се усмихна на сина си. — След което се появи и Нолан.

— Трябваше да се срещна тук с едни хора — обясни той. — Тъкмо се обадиха да кажат, че ще закъснеят, когато зърнах майка ми и Пол.

— Да, майка ви и Пол — рече Марая, облекчена, че са заговорили по същество. — Каква изненада.

— Ако присъствието ми те кара да се чувстваш неудобно, Марая, няма да остана дълго — заяви Рената. — Само ще си кажа репликите и ще ви оставя да вечеряте спокойно, нали, Нолан? Можеш да помислиш над думите ми в свободното си време. Ако искаш, ще поговорим пак, когато отидеш в Нюпорт. Помниш ли къде е старата лятна къща на баща ми? Баща ти те доведе там веднъж, когато беше малко момиченце.

В съзнанието на Марая внезапно изплува разположена високо на скалите къща с изглед към водата. Нямаше спомен баща й да е я водил там, но в мига, в който Рената спомена, тя си представи как стои в преддверието, където подът бе покрит с разположени шахматно черни и бели плочки, а стените бяха облицовани с дърво. Спомняше си как бе вдигнала поглед към сводестия таван, който за едно малко момиченце изглеждаше безкрайно висок. И внезапно си спомни, че върху каменните колони от двете страни на голямата входна врата имаше гаргойли. Баща й се бе разсмял, когато тя се уплаши от зловещите им лица. Кого другиго може да са посетили в такава голяма къща?

— На Корона дел Мар с изглед към пристанището? — изтъкна Рената. — Всеки, когото попиташ, може да те упъти. Пол, даде ли й ключовете?

— Ключовете? — Марая усети натиска на ръката му върху лакътя си, опитвайки се да я придърпа към себе си, ала тя рязко се дръпна. — Какви ключове?

— Седни и ще ти обясня — предложи той.

Започваше да я обзема лошо предчувствие.

— Какви ключове, по дяволите?

— Пол спомена, че търсиш вила на плажа — обясни Рената, очевидно твърдо решила да вземе в свои ръце ситуацията. — Аз имам няколко, включително две, които са празни в момента. Казах му, че двете с Линдзи можете да ползвате, която искате, колкото дълго желаете.

— Не мога да повярвам. — Марая се обърна с гръб към жената й насочи вниманието си към мъжа, с когото се бе любила само преди няколко часа, каквато си беше глупачка. Дали не го бе наследила от майка си? Генетична програма, предназначена да я насочи към връзка с мъж, който не заслужава доверието й?

— Забелязах, че си се изнесъл от стаята — процеди тя.

— Боях се, че ще реагираш по този начин — промърмори Пол. — Не бях сигурен, че ще ме искаш там след всичко това.

— Правилно си разбрал. За бога, Пол! Отишъл си при нея заради глупавата вила на плажа? Не бях толкова отчаяна.

— Не. Съвсем случайно споменах за това, когато двамата с Рената разговаряхме преди няколко седмици…

— „Рената“? „Пол“? Преди няколко седмици? — повтори Марая. — Представа нямах, че двамата сте толкова близки. Колко странно, че досега не си споменавал за това.

— Само се опитвах да помогна — рече той. — Неотдавна Рената ми се обади, търсейки съвет как да се свърже с теб във връзка с ръкописите на баща ти. Когато разбрах защо, трябваше да помогна. В края на краищата, моя беше вината, че се разчу как си ги намерила. Може би не трябваше да се намесвам, но след като вече е станало, ще я оставиш ли да говори? Нека приключим с това и после ще ми кажеш какъв подлец съм.

— Да приключим с това? Ние? — повтори Марая. — Защо изобщо трябва да я слушам? Как можеш да си представиш, че ще сториш нещо такова зад гърба ми и аз ще го приема? Знаеш какви са чувствата ми към нея.

— Марая, моля те — обади се Рената с тона на майка, която се опитва да вразуми дъщеря си, избухнала на публично място. — Убедих Пол да ми помогне да се свържа с теб, преди да зная, че ще присъстваш на приема във връзка с изложбата. Снощи ти казах, че е важно да поговорим.

Марая се извърна към нея.

— И доколкото си спомням, аз отвърнах, че няма какво да обсъждаме.

Рената огледа помещението, сякаш предизвиквайки гостите да се осмелят да втренчат поглед в тях. Синът й все още стоеше прав, надянал леко смутената си усмивка. Рената прикова стоманеносиният си поглед в Марая.

— Скъпа, привличаш твърде голямо внимание върху себе си. Би ли седнала поне за пет минути?

— Ето, Марая, защо не седнеш до мен? — предложи Нолан, очевидно убеден, че неговият чар ще има успех дори там, където Пол се е провалил.

— Никъде няма да сядам.

— Моля те — настоя Рената. — Нека ти обясня защо смятам, че е най-добре за теб, а и за дъщерята ти също…

— Не намесвай дъщеря ми.

— Не бих го сторила, но за беда, тя вече е намесена, независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, осъзнава, че е внучка на Бен, така че това ще я засегне. Заради Линдзи, ако не заради теб самата, отдели пет минути да чуеш какво трябва да ти кажа. След това, ако такова е желанието ти, ще си тръгна и никога повече няма те безпокоя, ще оставя нещата да се развият от само себе си. Смяташ ли, че ще можеш да направиш поне това?

„Страховита жена“, помисли си Марая. Ала хвърли поглед наоколо и забеляза, че доста очи са приковани в тях. Пол стоеше до нея, по-разстроен откогато и да било. Именно такъв тип публичен скандал той ненавиждаше най-много. Добре. Нека се гърчи, помисли си Марая. В този момент с радост би го прегазила.

Ала грабна един стол, сложи го до масата и седна. Нямаше никакво намерение да се остави да я напъхат в сепарето при тях.

— Пет минути — заяви тя, загръщайки се в шала си. Погледна часовника си. — Засичам.

— Марая, това, което трябва да ти каже, е сериозно — обади се Пол и седна обратно в сепарето.

— Тогава би трябвало да започне, защото часовникът вече отчита.

Тя се облегна на стола си и зачака, ала наместо обяснение, Рената изрече нещо, което вече бе чувала неведнъж, макар и рядко придружено от такава тъжна въздишка.

— Приличаш изключително много на баща си — рече възрастната жена.

— Знам това. Майка ми често казваше същото.

Рената застина за миг, сетне кимна.

— Право в целта, скъпа. Предполагам, за нея е било също толкова смущаващо, колкото и за мен.

— Повече дори, бих казала — отвърна Марая. — Тя беше негова съпруга, в края на краищата, и му беше вярна. Обичаше го и го подкрепяше в продължение на осем дълги години. Роди двете му деца и скърби за него до последния си дъх, въпреки любовниците, които е имал през годините, докато бяха заедно. — Тя гледаше другата жена право в очите. — Знаеш, разбира се, че си само една от многото?

— Да. Но ти благодаря, че ми напомни.

— И всичко трая… колко? Няколко седмици, преди да го изоставиш?

— Два месеца. И отново право в целта — рече Рената.

На масата пред нея имаше чаша с лед и напитка с цвят на кехлибар. Тя отпи глътка. В мига, в който я пресуши, до масата изникна сервитьор.

— Да ви налея ли отново, госпожо Кар?

— Да, благодаря — протегна чашата си Рената.

— А за вас, госпожо? — обърна се той към Марая. — Един коктейл?

— Не, нищо. Няма да остана дълго.

— О, добре. Господин Чейни?

Пол мрачно поклати глава и отпрати сервитьора. Марая погледна часовника си.

— Остават три минути.

— О, добре! — тросна се Рената. — Щом това е начинът, който си избрала, така да бъде. Не можеш да позволиш „Човекът в средата“ да бъде издаден. Това не е творба на Бен. Той я открадна от друг писател.

— Говориш за неиздадения ръкопис, който открих сред книжата му, предполагам? Онзи, за който се смята, че е от друг автор?

— Значи знаеш? — изненадано попита Рената.

— Чух подобна теория, но не съм видяла доказателства. Видях обаче ръкописа и съм абсолютно сигурна, че написан на старата машина на баща ми. Имаше нещо, което се бе загнездило в ума ми и днес следобед най-сетне си спомних какво е. Пишещата му машина имаше механична особеност, вдигаше буквата „Е“ малко над останалите букви. Когато бях малка, той обичаше да ми казва, че това е пишещата машина, която му носи късмет и че това са вълшебни хвърковати „Е“-та. Той взе машината със себе си, когато замина. Ръкописът е пълен с хвърковати „Е“-та.

Рената махна с ръка.

— Препечатал го е. Но романът е написан от Анатоли Орлов.

— Руснакът?

— Точно така. Бен се запозна с него в Париж. Орлов беше много стар. Години наред се беше борил срещу комунистическото управление и знаеше, че по всяка вероятност това е последният път, когато му позволяват да напусне Съветския съюз, затова бе измъкнал контрабандно романа си и го даде на Бен с надеждата, че той ще намери издател на запад.

Марая се намръщи.

— Не мисля така. Това, което прочетох от ръкописа, беше на идеален разговорен американски английски. Нямам представа дали Орлов е говорил английски, или не, но дори да го е знаел, съмнявам се, че някой чужденец би могъл да пише с такава лекота, сякаш това е родният му език. И това не е всичко, чела съм негови творби на руски и в превод, поне каквото е било издавано. Този ръкопис няма нищо общо с написаното от него. Орлов е писал за героичните руски войници и селяните, които са солта на земята. Ето защо е национален герой — заради творбите си и заради прочувствените речи, с които е повдигал духа на хората по време на нацистката обсада през Втората световна война. От това, което прочетох, мога да кажа, че „Човекът в средата“ е футуристична алегория в стила на „1984“ и „Смел нов свят“. В нея няма нищо типично руско. Действието се развива в измислена страна и дори имената на героите са смесица от различни езици и култури. — Марая решително поклати глава. — Мислих много върху тази теория за плагиатство от мига, в който я чух, но тя е напълно безпочвена.

— Това не е теория, а факт — настоя Рената. — Аз бях там, когато Орлов даде ръкописа на Бен.

— Очевидно са се срещнали на международната конференция на писателите — добави Пол. Марая го погледна раздразнено. Явно двамата с Рената бяха обсъждали въпроса, и то съвсем подробно. Пол се наведе към нея. — Бен може да е изчистил превода. Сигурен съм, че никога не е възнамерявал тази творба да бъде сметната за негова. Всичко това е просто голямо недоразумение.

Марая бавно поклати глава.

— Не, не мога да приема това. Видели сте няколко страници от ръкописа, но може би не сте видели заглавната страница. „Човекът в средата“, роман от Бенджамин Болт. Това пише там. Изпратил е ръкописа на майка ми, за да го запази. Тя го бе прибрала като талисман. Според мен именно затова бе дотолкова убедена, че той ще се върне.

Сервитьорът изникна отново с уискито на Рената.

— Заповядайте, госпожо Кар! Готови ли сте вече с поръчката, или ще ви трябват още няколко минути?

— Имаме нужда от малко време — рече Пол.

— Разбрано, господин Чейни. — Сервитьорът отново се оттегли.

Междувременно Рената се взираше в чашата си.

— И той щеше да го стори — промълви тихо тя.

— Моля? — попита Марая.

Възрастната жена отпи от чашата си, сетне вдигна поглед.

— Бен искаше да се върне при Андреа… при майка ти, при теб и при бебето. Мъчно му беше за вас. Положих много усилия. Не желаех да бъда просто поредната любовница. Исках да съм негова покровителка. Негова муза. Да му помогна да се развие като творец. Той беше изключително талантлив, Марая, но му беше нужно вдъхновение. Да пътува и да се среща с хора. Беше прекалено уединен. Това бяха бурни времена. Случваха се велики събития, докато Бен ходеше по плажни партита и се опитваше да измисли нови идеи за романите си. Увереността му започваше да се стопява. Смяташе, че животът му е бил празен и че се е отразил на творчеството му. В деня, когато ми каза, че иска да замине, беше видял репортаж за будистки монах, който бе извършил самоубийство в знак на протест срещу войната във Виетнам. Бен се чувстваше дребен и незначителен пред лицето на подобно себеотдаване, сякаш пропиляваше живота си в моята малка вила.

— Твоята вила? В Нюпорт? — попита Марая. Рената кимна. — Искаш да кажеш, че си притежавала жилището ни?

— Всъщност беше на баща ми, но той имаше десетки имоти. Убедих го да ми даде тази вила. Когато на Бен му потрябва място, дадох му я. Всъщност все още я притежавам. Имах намерение да я продам, но така и не можах да се накарам да го сторя. — Рената посегна за себе си и отвори чантата си. Измъкна връзка ключове и ги остави на масата. — Ако предпочиташ нея вместо…

Марая поклати глава.

— О, не. Не тази. Всъщност не желая нито една твоя къща. — Сетне замълча и се намръщи. — Майка ми остана там до смъртта си. Никога не ми е казвала, че е твоя. Спомена само, че остава, защото наемът е нисък и къщата пази паметта на баща ми.

Рената завъртя тежките си пръстени — масивен диамант и широка златна венчална халка. Очевидно не бяха подаръци от бедния писател, предшествал съпруга й.

— Желанието на Бен би било да й позволя да задържи жилището, а аз винаги се радвах да удовлетворя желанията му. Ето защо, когато реши, че иска да замине, го заведох в Европа. — Тя отново отпи от чашата си. — Но после той промени решението си. Реши, че това, от което има нужда в крайна сметка, е семейството му.

Марая се взря в ръцете на жената, покрити със старчески петна, в дълбоките бръчки около устата й. Отблизо тя изглеждаше точно на петдесет и девет години.

— Ето защо си го зарязала, нали? — рече тя. — Не защото ти е изневерил с друга, както говореха всички. Защото е поискал да се върне при семейството си.

Рената очевидно се чувстваше неловко от посоката, в която бе тръгнал разговорът. Тя леко кимна.

— Но той е бил разорен, нали? — настоя Марая. — Не е имало никакъв начин да се върне със свои средства в страната си. Затова е работил толкова усилено през последните седмици от живота си… опитвал се е да напише нов роман, с който да плати пътя си до вкъщи.

— Предполагам, че е било така — рече Рената и вдигна поглед към Марая. — Но аз не можех да му помогна. Сигурна съм, смяташ, че е било отмъщението от моя страна, но не беше така. Нямах избор.

— Разбира се, че си имала избор! Нима ти е било толкова трудно да му дадеш пари на заем?

— Да! Заради баща ми. Той категорично ми забрани да се виждам повече с Бен. Никак не беше доволен от връзката ми с него. Никога не е харесвал който и да било от приятелите ми. Аз просто правех каквото си искам и след като престанеше да недоволства, той обикновено се примиряваше. Ала когато разбра, че у Бен се намира контрабандно изнесен зад граница роман, нещата доста загрубяха.

— Трябва да разбереш, Марая — намеси се Нолан, — дядо ми е имал широки финансови връзки със Съветския съюз — милиарди долари в инвестиции и търговски монополи. Недопустимо е било да бъде свързан, дори непряко, с каквото и да било, което би разстроило Кремъл.

Рената насочи вниманието си към Пол, търсейки съчувствие от него, след като не можеше да го получи от Марая.

— Никога през живота си не съм виждала баща си толкова ядосан както когато разбра за изнесения тайно ръкопис на Орлов. Той ми даде ултиматум — да се откажа от Бен или от попечителски си фонд.

— И ти хвърли Бен на вълците — горчиво отбеляза Марая.

— Той и без това не проявяваше интерес към моето покровителство — отвърна Рената. — Не беше трудно да направя избор.

— Марая, не бива да забравяш, че по онова време майка ми е била съвсем млада — намеси се Нолан.

— Казала си на всички, че Бен ти изневерява с други жени — рече Марая, без да му обръща внимание.

— Е, човек трябва да спаси достойнството си по някакъв начин, нали? Подобно твърдение едва ли щеше да му навреди, като се имаше предвид репутацията му, за която ти вече спомена.

— Но пък колко непоносимо е щяло да бъде за теб унижението, ако се беше разчуло, че те е зарязал заради сервитьорката, която бе оставил в родината си — подхвърли Марая.

— Отново право в целта — вдигна чашата си Рената и отпи голяма глътка. — Ти, скъпа моя, си изключително твърда жена, знаеш ли това? Работата е там — добави тя и остави чашата си, — че Бен очевидно е решил да се възползва от ръкописа на Орлов, за да се измъкне от финансовата криза. В края на краищата Орлов бе върнат обратно в Москва — привидно по медицински причини, макар че според слуховете се намирал под домашен арест. Никой не знаеше за тайно изнесената книга, а Орлов едва ли би могъл да защити авторското си право, нали?

— Но не знаем със сигурност какво се е случило — побърза да изтъкне Пол. — Съществуват куп причини, поради които Бен е сложил името си на заглавната страница. Може просто да е защитил истинската самоличност на автора, докато успее да се върне в Щатите и да даде ръкописа на издател. Смятам, че трябва да завъртим нещата в положителна посока — обърна се той към Марая. — Ако издателят бъде уведомен навреме, ще бъде лесно да се овладеят щетите. Всъщност може да излезе страхотна история. Няма причина който и да било да се чувства неловко. — Той успокоително сложи длан върху ръката й, ала Марая рязко се дръпна.

— Това не променя факта, че баща ти все още е един от най-великите американски романисти на двайсети век, Марая — обади се Нолан. — Какво значение има дали тази книга ще бъде издадена, или не? Бенджамин Болт не се нуждае от нея, за да си осигури място в литературната история.

— А, да, това е вярно — каза Рената, — ала общественото мнение е доста непостоянно. Ако се разчуе, че е плагиат, Марая, смятам, че веднага ще бъде изхвърлен от учебните програми в колежите. А хонорарите от продажбите на книгите му, скъпа моя, ще пресъхнат дори по-бързо от репутацията му. Разбрах, че ги внасяш в попечителски фонд за дъщеря си?

— И това ли е открил частният ти детектив?

— Наистина наемам най-добрите — отвърна Рената. — Във всеки случай, разбираш какво имам предвид, като казах, че дъщеря ти също ще бъде засегната.

— Дъщеря ми ще оцелее — твърдо заяви Марая. — Тя не се предава лесно. Но по отношение на това дали „Човекът в средата“ е роман на Болт или на Орлов, има още един аспект, който ти не засегна.

— Какъв?

— Предположението, че баща ми е бил убит.

— О, боже — изстена Рената. — Луис Ъркърт се е добрал до теб, нали?

— Значи го познаваш? — попита Марая.

— Кой е Луис Ъркърт? — попита Пол. — Защо ми е познато това име?

— Професор е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — нетърпеливо поясни Рената. — Спечели награда „Пулицър“ за биографията на Джак Керуак и сега си мисли, че е непогрешим. Той говори и с мен за това. Проклет да е! — възкликна тя и погледна сина си. — Не мога да повярвам, че продължава да упорства с тия безсмислици!

— Мамо, не се разстройвай заради него. Не си струва.

— Запомнете думите ми — обърна се Рената отново към Марая и Пол, — Ъркърт просто иска да си напълни джобовете с печалбата, която ще направи, ако раздуха подобен скандал. Накарах да го изхвърлят, когато дойде при мен — добави тя.

Марая усети, че жената е леко пияна.

— Ъркърт работи по биография на баща ми — обясни Марая на Пол. — Писал е на Чап Корман, твърдейки, че е открил доказателство не само за така наречения откраднат ръкопис, но също и че Бен е бил убит. Едва вчера разбрах за това. Франк проверява всичко това вместо мен.

— Значи това е разследването, което прави за теб. За това беше и съобщението му в хотела. Помолила си него за помощ. Защо? Защо не дойде при мен?

— Чап бе изпратил по куриер копие на писмото на Ъркърт до вкъщи и имах нужда от Франк, за да отиде да го вземе.

— И защото му се доверяваш безрезервно, както никога не си се доверявала на мен.

Марая понечи да отрече, ала размисли и осъзна, че е абсолютно прав.

— Да, наистина — рече тя и добави: — И то основателно, както се оказва.

Пол изглеждаше дълбоко обиден. Дори любопитните погледи на останалите посетители не бяха в състояние да го накарат да запази ведрото си изражение.

— Значи не подкрепяш теорията на Ъркърт, че Бен е бил убит? — обърна се Марая към Рената.

— Не, разбира се, че не — нетърпеливо отвърна възрастната жена. — Когато Бен почина, аз лично уредих погребението, без да ме е грижа за баща ми. Обсъдих всичко с майка ти всъщност.

— Говорила си с нея?

— Да. Обадих й се от Париж. Тя беше най-близкият му роднина, в крайна сметка.

Наблюдавайки я как отново изпразва чашата си и кима на сервитьора да й налее отново, Марая си спомни деня, в който се бе върнала и заварила майка си на канапето, обляна в сълзи, след като бе научила за смъртта на Бен. Явно Рената се бе обадила, осъзна Марая.

— Хепатитът е заразна болест — продължи Рената, обяснявайки като на бавноразвиващи се. — Нито американските, нито френските власти щяха да разрешат превозването на тялото. Кремацията беше единствената възможност. Обясних на майка ти за гробището „Пер Лашез“ — как там са погребани множество известни писатели и как ще се погрижа да бъде поставен подходящ паметник. Тя се съгласи с мен, че ще бъде по-добре прахът му да бъде сложен там, отколкото върнат в Щатите. Работата е там — добави тя, — че бе направена аутопсия, когато бе открит трупът на Бен. Френските власти бяха съвсем категорични, че е починал от хепатит.

— Значи Луис Ъркърт разследва заговор, който никога не е съществувал — рече Пол. — Смятам, че си права, Рената. Явно той просто търси лесна печалба. — Обърна се към Марая: — Ще се опита да издои колкото може повече от тая история, ще видиш.

— Може би — отвърна тя, — но това не означава, че няма да го изслушам. — Тя взе чантата си.

— Къде отиваш? — попита Нолан.

— Петте минути отдавна изтекоха. Чух всичко, което трябваше.

— Зная, че не е никак приятно, Марая — рече Нолан, — но сигурно разбираш, че няма никакъв смисъл всичко това да излиза наяве. Книжата, които си открила, ще донесат единствено скръб на теб и на дъщеря ти, а и ще уронят репутацията на баща ти. Междувременно ще повлечеш и моето семейство в калта. Трябва да се откажеш.

Рената кимна.

— Ако съм направила грешки, това е било само защото съм била твърде млада и влюбена. Всичко, което съм направила, съм го направила за Бен. Не искам и не заслужавам да бъда превърната в обект на спекулации. Не е редно. Винаги съм действала с най-добри намерения.

— Казват, че и пътят към ада е осеян с такива — отбеляза Марая.

— Не е честно — намеси се Пол. — Трябва да…

— Трябва да тръгвам — прекъсна го тя и бутна стола си назад. — А що се отнася до това какво е честно, Пол, манипулирането на хората за удовлетворяване на лични интереси, това не е честно. Това е арогантно и нагло и аз няма да позволя на никой от вас да манипулира моя живот или живота на дъщеря ми.

— Опитвам се да помогна — възрази той. — И двамата просто се опитваме да те предпазим от публично излагане.

— Публично излагане? — подигравателно се изсмя Марая. — Знаеш ли, Пол, това е твоят най-голям кошмар, а не моят. И именно това те тревожи, нали? Мисълта, че великият Пол Чейни ще бъде публично свързан със скандал и ще изглежда глупаво. Лоша компания си подбрал, господин Чейни. Никак не ти се отразява добре. Предполагам това е проблемът, когато живееш на пиедестал — постоянно те е страх, че ще паднеш, нали? Е, с мен не е така. Затова можеш да си задържиш помощта, много ти благодаря. А вие, госпожо Кар, вие можете да си задържите вилата на плажа. Ще ви върна по някакъв начин ключовете. Нолан, съжалявам, че се оказа въвлечен във всичко това. Разбирам защо чувстваш, че трябва да застанеш на страната на майка си, но се боя, че подкрепяш погрешна кауза. Не си давайте труд да ставате. Сама ще намеря пътя навън.